Детето ти – това си ти
Да имаш дете вкъщи е като да имаш домашен психотерапевт. само дето децата не го знаят със сигурност, а най-често и родителите им.
Тази мисъл започна да ме гложди покрай моето дете. Тя е на три години и половина в момента и тъй като знам, че мога да се уча от общуването ми с нея, подхождам с внимание и осъзнато към това.
Прието е родителите да мислят, че трябва да възпитават децата си. Искам да ви предложа да погледнеш на живота по друг начин – като седнете за малко на земята.
Родителството до голяма степен поставя въпроса за предефиниране на собствените ни ценности. Много хора, които си обещават като Пипи Дългото чорапче да тищога не „порестват“ стават досадни възрастни и се разболяват от отит, който им пречи да чуват децата в себе си.
Не знам дали си спомняти, но всеки също е бил малък човек. Малък и зависим от възрастните – с техните странни изисквания, които не винаги са могли добре да аргументират – като абсурдното „защото защо завършва на о“ или с някакви шантави забрани, които освен това се менят спрямо гостите вкъщи или настроението на големите.
Отделете време да си помислите как най-често говорите с детето си: умолявате го, държите се с него като с равно или пък сте сериозен и властен възрастен, на който не-може-да-се-противоречи или угаждате в ултрастепен?
Много от хората приемат към децата си поведението, което:
– копира дословно това на родителите им – copy/paste от 80те към 2014 на площадката „ще те пребия, ако не дойдеш до 5 минути – оставям те на улицата“
– пресъздана поведението, което искат те самите искат да получат. Майката, която моли детето си да направи нещо, често е дете, което никога не е било молено, а дори напротив – било е насилвано против волята му. Днес тя стои на колене пред детето в себе си и моли едно друго дете, защото си мисли, че детето й точно това иска, дори това дете да няма нужда от молби, а просто от ясни правила. но майката му дава най-скъпото си, дава му отношението, което тя не е получавала за себе си, защото самата мисъл, че кресне и ще удари два шамара я кара да се разплаче – както вече е правила или дори не са я оставили да го прави, когато е била на едноцифрена възраст.
Властната майка, която раздава правосъдие като женска версия на Зевс, скована от правилата, в вкочанили живота й, но ходеща пред хората с гордо вдигнатата глава на „всичко е ясно“ и „стига глупости и лигни“, но някъде отвътре е непогалено дете… да, не е лесно да дадеш на детето си нещо, което не знаеш как да даваш на себе си.
Ако не си получавал внимание и любов, е трудно да го предадеш на детето си, защото не знаеш как. срещала съм се с това. има възрастни, които не знаят как да са деца, защото от началото на детството им е трябвало да се държат „както трябва“. А кой казва как трябва и не е ли възможно тотално да е сгрешил?!
Прекаляването с вниманието е също толкова травмиращо, колкото и отсъствието на внимание , а живота под лупата на вниманието на родителите е като криво огледало.
Родителите ни са ни отглеждали с цялата любов, която са имали, колкото и да е била тя (Луиз Хей ни дава балсам за душите в книгите си, каквото и да е миналото ни). Но родителите ни, дори водени от най-добрите си намерения, най-вероятно са направили и грешки – и целта ни, като ново поколение родители е да направим… различни грешки.
„Да си модерен родител е много трудно“, казва понякога съпруга ми, и е прав.
Поколението, от което сме, беше възпитавано от първите поколения, които нямаха време да се грижат за децата си. Яслите застанаха началото на месомелачката. Тези деца, днес имат деца и в повечето случаи са са преживели изоставяне в ранната си възраст и под „изоставяне“ разбирам всички тези случаи, в които детето, т.е. ти, си живял далеч от мама и татко, включително и при баба и дядо на възраст под 4-5 години, или без любов, т.е. гушкане, емоционална подкрепа и насърчаване за уменията.
Да, лесно е да се държим като родителите си – и да, децата ни ще станат хора – като нас. обаче това, което ми пречи в простото осъществяване на тази идея е, че малко ни трябва, за да станат нещата по-човешки в родителството
– като спазването на едни и същи правила всеки ден и при всички обстоятелства, но и
понякога сладолед за обяд, когато слънцето и настроението са най-високо
– подскачането на дивана
– даването на усмивки заради това, че сме заедно и сме добре…
2014та
1 Comment
Чудесно и много човешко написано! Поздравления за тази статия. Събуди в мен голямо умиление и дори наплив на сълзи. Заради всички неща, които поради една или друга причина не съм получил, докато съм била малка от родителите ми. Те бяха много заети да строят къщата и сякаш цели им живот се въртеше около тази фикс идея. Аз като малка живях с баба и дядо на село. Те пък си имаха добитък, ниви и други ежедневни неща. Живота с тях беше еднообразен и скучен. Не получих много неща, които за другите деца бяха ежедневие: четене на книжки, песнички, детски играчки, разговори и отделено време. Можех до насита да се насладя на игри на двора, игри край реката или на нивата. Но това определено не е достатъчно за развитието на детето. След като жилището ни беше почти готово ме прибраха в София. Нещата обаче не бяха по-различни. Родителите ми бяха заети да ходят на работа а през почивните дни ходихме заедно по складове за строителни материали – това бяха моите играчки детски конструктори или у нас имахме майстори – това бяха моите човечето от Lego. Докато другите деца ходиха на езикови курсове, на планина с родителите си или просто си играеха с тях, аз си седях самичка в къщи и рисувах или си играех с доста малък набор за детски забавления и игри. За разнообразие четях доста и рисувах. Черно-белия ни телевизор „София 11“ беше мой приятел, докато седях самичка.
Понякога ми е много тъжно, че съм пропуснала толкова много неща заради субективни и обективни фактори. Сега вече съм родител, но всеки ден си повтарям, че никога няма да допусна такава грешка. Наслаждавам се на всяка секунда, когато сме заедно с детето ми. Излизаме на разходки, скачаме по дивана, боричкаме се, заедно рисуваме, заедно си играем с Lego-то, пеем и танцуваме. Дори да гледаме телевизия, пак го правим заедно. Знам почти всички детски анимации. Гордея се, че съм част от света на моето дете и искам то да знае, че съм до него и съм негов приятел.
Оставете коментар