Етикет: тревожност

Инатливи или депресирани са хората с проблеми с червата?

Скорошният ми пост „Чревни чувства“ провокира въпроси към синдрома на раздразнените черва и как той може да бъде омекотен, когато човек се чувства зле. Едуард Бланчард, който изследва връзката между IBS и психичните въпроси, беше написал преди време, че „2/3 от хората, които страдат от него се подобряват бързо с промяна в диетата и приемането на лекарства и хранителни добавки. Останалата една трета, хората с най-остри симптоми, могат да получат одобрение чрез психотерапевтична помощ“. Може би тук е удачно да се спомене, че често пъти синдрома се предава от поколение на поколение, като причината не е генетична… а най-вероятно се дължи на повтарянето на едни и същи схеми на поведение. Тревожните родители „възпитават“ тревожни деца например.

Този пост е посветен на трите разновидности на синдрома. За да разберете дали страдате от него ви препоръчвам да направите онлайн тест, който дава възможност за самодиагностициране (преди да отиде на лекар) и би могъл да ви помогне, за да не губите време, надявайки се че „скоро ще мине“.

От Биопрон ми обясниха, че са създали три отделни продукта, които влияят на различните симптоматики на IBS. Първият е за хора с диария по време на криза (Биопрон Буларди); вторият е с такива, които преживяват неудобството на подуването (Биопрон Ензими) и третият е за хора, които страдат от запек (Биопрон Фибри).

Ще започна от последното – Биопрон Фибри – то съдържа 9 щама живи бактерии и не води до привикване, както правят лаксативните препарати, а и в него няма лаксативни съставки (злоупотребата с лаксативи е опасна и води до поредица от проблеми, може да прочетете тук). Въпреки че запекът рядко е животозастрашаващо заболяване, то често пъти е с свързано със синдрома на раздразнените черва (IBS) и по класификацията Rome IV наричаме запек при синдрома онова състояние, при което имаме дефекация (ходене по голяма нужда) три пъти седмично или по-рядко. Често пъти запекът е свързан с психични състояния (и тук е обичайния въпрос яйцето или кококшката), а именно тревожност и депресия. Дали човек е тревожен и/или депресивен и затова не ходи до тоалетна или неходенето му дава депресия и тревожност. Залагам на първия вариант повече отколкото на втория. Възможни причини за запек на психична основа може да са твърде силен гняв, настъпателно, обсебващо поведение на значим човек, както и стресови събития като раздяла на родител (включително смърт, но и развод), както и домашно насилие – психично и физическо. Тук искам да направя едно уточнение – макар ефекта да е налице сега, то началото на травмата и такова соматично реагиране може да има своите корени далеч в миналото. Van Dijk, който е прегледал различни изследвания е открил, че в основата конкретно на констипацията има фактори като ината и невъзможността на родителите да поставят граници, за последващото развитие на проблема. Не е само български проблем, но в по-късна възраст, например в училище, проблемът може да се зароди или развие (при около 40%) заради училищните тоалетни (комбинация от мърсотия, миризма и/или гадни съученици).

Биопрон Фибри е комбинация, която внася в организма необходимата дневната доза фибри за правилно функциониране и повлияване на констипацията, като има допълнителен ефект за дълготрайно възстановяване на чревната микробиота и повлияване на запека. Задължителен е приема на достатъчно количество вода, за да има желания ефект. 

Вторият проблем е подуването на корема, който често се среща при IBS. Продуктът Биопрон Ензими е с уникална за българският пазар комбинация и по-точно комбинирането на ензимите с пробиотични щамове, което дава допълнителен ефект за възстановяването на чревния баланс. Това влие на ефекта върху симптоматиката на подут корем чрез ензимите, които подобряват усвояването на полезните вещества от храната. Липазата повлиява на смилането на мазнини; амилазата на захарите и и протеазата на протеините. Всъщност точно недостигът на храносмилателни ензими може да бъде причина за неприятно усещане след хранене, често съпроводено с повишено образуване на газове. Подуването най-често е вечерно време и доказано не е свързано с излишни газове от ферментация на храните, а се предполага, че до голяма степен то се случва от неравномерното движение на червата.

Третият тип страдания, свързани със синдрома са разстроения стомах и всякакъв тип диария. За тази разновидност е подходящ Биопрон Буларди, който повлиява диарията заради високата концентрация на буларди. Буларди са вид дрожди, които са естествено разистентни на антибиотиците, което го прави особено подходящ за прием едновременно с антибиотици (когато има нужза). Допълнително има пребиотични и пробиотични щамове, който възстановяват нарушения (поради диарията) чревния баланс.

Синдромът на раздразнените черва може да продължи много дълго, ако не се предприемат мерки и човек да страда цял живот от него, а този проблем, макар не и свързан с жестоки болки непрекъснато може да повлияе върху ежедневния живот, а от там и на качеството му.

Затова: грижете се за себе си!

 

Още по темата

Статия за разликата между пробиотици, пребиотици и синбиотици
 

„Дигитална диета“ за децата

Британското здравеопазване започна кампания за „дигитална диета“ на децата, като причините за това са описани така „нито един от нас като родители не би искал детето му да яде джънк фуд през цялото време – двоен чийзбургер, чипс, всеки ден, всяко хранене и поради тази причина не искаме това да се случва и с времето в интернет на децата ни“, каза Ан Лонгфийлд, комисар по въпросите за децата във Великобритания. „Когато телефоните, социалните медии и игрите ни правят тревожни, стресирани или нямаме контрол, това означава, че не успяваме да балансираме. С диета това се постига. Същото е със социалните медии“.

Причината за кампанията, която започна е базирана на изследване, че децата във всички възрастови групи прекарват все по-големи периоди онлайн, като тези между 5 и 15 години прекарват около 15 часа в интернет. Никой не говори за абсолютен лимит колко време децата може да са онлайн, но кампанията се казва „дигитално пет-на-ден“ (“digital five-a-day”) , като целта е не да убеди родителите да изключват рутера вкъщи, а да се стимулират повече занимания онлайн, които водят до знания, отколкото такива, които са само постване на снимки и емоджита.

Но какъв е проблемът?

Нали е толкова добре всички да сме хай-тек, старт-ъп, ай-ти и бла-бла? Едната страна е, че с престоя си в социалните медии децата категорично губят своето присъствие в това, което наричаме „реален живот“. Когато самата мисъл за това, че може да не са онлайн, ги изнервя е белег началото на проблем.

Наскоро дискутирахме в Медиите он еър, предаването на Доника Ризова по България он Еър с Даниел Киряков този въпрос, само че за възрастните (към предаването) и оставам със смесени чувства към темата. От една страна е собственото ми полезно-гузно удоволствие от екрана на телефона и информацията чрез него (а и работа, все пак), а от друга е убеждението ми, че трябва да има някаква граница на цялото това нещо и че чрез личен пример трябва да се дава идея на децата кога и как е времето на технологиите и светът зад екрана.

Психичното здраве е един от трите компонента на здравето.  А терминът „здраве”, дефиниран от Световната здравна организация е пълното физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болест. СЗО допълва темата с термина „промоция на здраве“, който описва процеса, при който „хората получават възможност да увеличат контрола върху своето здраве чрез повишаване на личната и обществената отговорност, а промоцията на психично здраве е саморегулиращото се здравно поведение с цел по-добро качество на живот, позитивно психично здраве и съхраняване на личността“. За съжаление данните сочат, че прекаления престой в екрана води до стрес, тревожност и депресия, а за грижата на психичното здраве – и тук моля никой да не се възприема за „луд“, а за човек, на когото му е трудно – и затова вместо психично здраве ще използвам „ментално благополучие“. Смисълът на този термин е, че можем да се опитваме да водим по-щастлив, по-позитивен живот и така да получим повече от него. По думите на Сара Стюърт-Браун, професор по обществено здраве в Университета Уоруик „да се чувстгваш щастлив е част от менталното благополучие. Но далеч не е цялото. Тук са също чувството за удовлетворение, удоволствие, увереност и усещането за принадлежност/свързаност със света, както и самочувствието и самоувереността“. Да си в добро ментално благополучие не излючва тежките моменти, но включва лични механизми за преодоляването им по-адекватно, отколкото когато човек не се грижи за себе си.

В петте основни начини за поддържане на ментално благополучие се включват

  • Комуникацията – общуваването с хората около вас: семейство, приятели, колеги и съседи.
  • Физическа активност – не е задължително фитнес. Може да е разходка или колело. Нещо.
  • Учене – не десета магистратура, а нещо ново, приемете го като развитие на умение, като да става по-широк хоризонта ви. Един елементарен пример, който обичам в живота си. Когато попадна на улица, чието име нищо не ми говори, като Захари Круша, проверявам кой е той. Или дума, която не знам, но я прочета. Така започнах да използвам „паноптикум“, толкова ми хареса, когато я чух, като шоколад с мехурчета е.
  • Давайте на другите – усмивки, поздрави като „добър ден“ и предимство на пътя.
  • Опитайте се да бъдете тук и сега (модерната дума е Mindful) – осъзнавайте настоящия момент, мислите, чувствата, тялото и света около себе си.

Но да се върнем на децата и големите екрани в ръцете им.

Преяждането с информация 

Технологиите започват да оформят живота на децата и тъй като това е първото поколение, което е толкова навътре, наблюдението е все по-сериозно, защото социалните медии създават хора, чието общуване онлайн е естествено колкото и говоренето. Това обаче е свързано и с онези неща, които понякога забравяме като онлайн тормоза и други рискове. Сред тях е все по-големия риск от „нехаресване на тялото“, проблеми със съня, усещането за самота, тревожност и депресия. Това е в частност проблем с момичетата.

Рецепта няма. Засега са повече въпроси. Темата предстои и имам усещането, че още много имам да пиша по въпроса, търсейки отговора и за собствените си деца.

 

 

 

 

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

Anxiety treatment for better tomorrow

Anxiety is something that exists in everyone’s life to a certain extent, and in a way it is medically known to be helpful as well. Because, anxiety helps us stay alert and be reactive to our circumstances, whether joyful or painful. However, when the anxiety reaches the stage where it overwhelms you mentally and physically, and affects your normal routine of life, you need the help of a clinical psychologist.

Read more