Етикет: телесни наказания

Лошата продукция на шамарената фабрика: мнението на детския психолог

Ненасилственото възпитание влиза в домовете на хората и все по-рядко може да се чуят реплики като „култовата“ от филма Деца на море (1972) „Къде е Кирчо, техните го търсят да го бият?“.

За тези 45 години 85% от родителите (по това време повечето неродени, други деца) са осъзнали, че шамарите са неефективно възпитателно средство, но голяма част от тях продължават да ги прилагат.

Данните: миналата година по поръчка на Национална мрежа за децата в цялата страна беше проведено изследване, включващо както родители, така и млади хора/бъдещи родители и деца и то представи и сравнителна информация с данните от проучване, проведено преди 5 г. от агенция ЕСТАТ. През октомври 2018та те обявиха, че използването на физически наказания намалява през последните 5 години, около 2/3 от родителите някога са прилагали телесни наказания и други травмиращи практики като пространствена изолация (затваряне в друга стая), ненамеса при опасност от нараняване, причиняване на дискомфорт чрез стоене в неудобна поза или подлютяване. Делът на родителите, които системно прилагат подобни практики, е около 1/4 (данните са от от национално представително проучване, проведено от Агенция Ноема). 

За да коментира ефекта от телесните наказания се срещнах с Цанко Цанков, детски психолог

Защо хората изобщо си мислят, че шамарите възпитават?

Останало е в масовото съзнание разбирането, че когато нещо не става со кротце и со благо, става с кютек…

Това са думи на един от българските министър-председатели преди 1944 г., Андрей Ляпчев, или поне политическият фолклор му я приписва.

Когато възрастният е решил, че притежава детето, той смята, че може да прави с него каквото си иска, включително и да го шамаросва, защото притежанието идва от робовладелския слой, когато този човек няма „аз“, лишен е от права, не съществува. Ти го притежаваш, то е твое. Но и дори тези, които са съгласни с удрянето, например папа Франциск, казват, че на детето трябва да му бъде запазено достойнството, т.е. ударът да не е през лицето, защото ударът през лицето на практика те заличава като личност

Има много деца, които казват „предпочитам да ме ошамарят, отколкото да ми се сърдят“…

Преди време чух как една жена разказваше, че когато дъщеря й била на 4, я наказвала, като не й говорила дълго време. Това й било наказанието, да не й говори.

В какво майката греши?

Това е проява на садизъм. Представете си как това 4-годишно дете върви след нея и казва „Мамо“, а тя мълчи и едва го забелязва. Дори големите деца преживяват подобен подход, защото това е тежко изпитание – да бъдат отхвърлени. Същото е и за обидите – спомнете си за приказка за мечката, в която тя казва, че раната заздравява, но лошата дума не се забравя. Това че си наричан с обидни имена остава за цял живот.

Шамарът идва, когато родителят стигне до състояние на безсилие в дадена ситуация и е изчерпан от идеи какво друго може да направи. 

Понякога родителите смятат, че децата едва ли не им оспорват авторитета и властта. Но на детето не му пука за властта, за разлика от родителя. И се получава така, че за детето властта не е ценност, но родителят в безсилието си да докаже тази власт, която не е извоювал като дете, сега бие.  Всъщност това е причината да се къса т.нар. „вторично доверие“ във взаимоотношенията между родител и дете. Маса родители се стремят да бъдат приятели с децата си, да бъдат харесани от тях. Това е другата крайност, подхода: „Нека бъдем приятели“. Добре, но когато детето направи някоя беля, какво става? Не само че родителя излиза от ролята на приятел, но и става следовател, започва да разследва престъплението и естествено, че разследването е успешно и въодушевен от успеха си като следовател, родителят се повишава в длъжност прокурор и започваш да обвинява… обаче и това не ти стига и родителя става съдия! Съдията наказва „три дни без интернет“ или „три дни няма да излизаш“, което в съзнанието на детето звучи само по един начин: „Егати приятеля!“ и това води до край със споделянето, доверието… Докато един родител си запази идеята , „аз съм родител, ти си дете“, нещата си се случват по-различно.

Защото има респект?

Не, защото това е реалност. Има реалност на отношенията, няма двусмислица в тях. Ще го обясня така: Един родител има 100 единици компетентност, а детето да речем 20. Ако родителя стои отгоре, вика и чака детето да стигне при него и нищо няма да постигне, най-много да го набие. За да може да се случи нещо, родителят трябва да слезе с нивото си на компетентност до него, да му подаде ръка и да започне да го тегли и да му повишаваш нивото. Това е родителството на практиката. Няма как да стоиш отгоре и да казваш „прави това, прави онова“, „защото така“, „няма да ходиш на кино“, „защото аз съм ти родител и докато съм ти родител така ще бъде“, „защото те издържам и така ще бъде“. Необходимо е, дори когато забраняваш да слезеш до нивото на детето, за да може да бъде разбрана забраната.

А възможно ли е детето винаги да разбере онова, което му казваме?

Невъзможно е винаги да ги разберат, защото няма „винаги“, но в повечето случаи разбират. В общуването има две златни правила: Не е важно това, което аз ти казвам, а това, което ти разбираш и второто е, че за това, което разбираш ти съм отговорен аз. Ако стигна до „Ти не разбираш“, значи не съм успял да ти го обясня.

–––––––––-

Може да се свържете за консултации с Цанко Цанков, детски психолог на тел. 0888 49 85 47

––––––––––

Още по темата

В данните от проучването от миналата година на Българска мрежа за децата става ясно,  че отговорилите възприемат като по-травмиращи и по-срамни „възпитателните“ методи, причиняващи емоционални щети на децата – обиди, постоянно крещене, омаловажаване и подценяване. Това, заедно с обществената неприемливост, е една от причините подобни практики да се прилагат по-често вкъщи, отколкото на обществени места. „Напрегнатото ежедневие, дефицитът на време и на адекватна помощ са предпоставки за неразбиране на причините за нежелано поведение на децата, а оттам – и за неадекватна родителска реакция спрямо това поведение. Около 2/3 (67%) от родителите съобщават за системни проблеми със своите деца, а 89% споделят, че са имали някога проблем. В същото време, едва 30% от родителите са търсили информация във връзка с проблем с дете“, се казва също в изследването.

В общуването родител-дете тези ситуации на конфликт и наказания са трудните моменти, за които повечето хора се опитват да забравят – те не присъстват в семейните албуми, но са в спомените, дори когато са минали години. 

Децата, които са удряни, разтърсвани или шамаросвани е по-вероятно да имат проблеми с психиката. В педиатрично изследване било открито, че физическото насилие увеличава риска от психични разстройства. 

  • Рискът от разстройства на настроението, включително депресия и мания е 1.5 пъти по-висок в сравнение с хората, които не са били шамаросвани.
  • Рискът от депресия е 1.4%, толкова е и от тревожни разстройства.
  • Хората, които са били физически наказвани са с 1.6 по-голям риск от злоупотреба с алкохол и 1.5 с наркотици.

 

 

 

 

 

Снимки: Pixabay, личен архив

 

 

 

 

 

 

 

 

.

.