MENU

София 1000

За срещи

Само с предварително записване

Етикет: психотерапия

Гледна точка: Хранителното разстройство като отделен член на семейството

Тази статия на психотерапевтката д-р Лорън Мълхайм дава различен прочит върху мисленето към хранителните разстройства и с нейното изрично разрешение я публикувам.

–––––

Трябва ли да отделиш от себе си (или от близък) болестта?
Коя е „Ани“, „Бу“ или „Ам“?
(„Ани“ се използва като синоним на анорексия, „Бу“ като булимия и „Ам“ за болестно преяждане/хиперфагия)

Екстeрнализацията на хранителното разстройство е терапевтична техника, популяризирана в книгата Живот без ХР на Джени Скафър и Том Рутледж. Във своето възстановяване, което е описано в книгата, Джени Скафър, персонифицира ХР като „Ед“ (от Eating Disorder, Ed като мъжко име), гадже-насилник. Както Джени описва на своя сайт: „Мислейки за нейното хранително разстройство като уникална личност, различна от нейната собственост тя беше вече способна да скъса с Ед веднъж и завинаги“. В тази книга тя и Том (нейният терапевт) описват различни упражнения, които тя прави, включително разговори с хранителното разстройство и създаване на „решение за развод“. В туитчата на Академията за хранителни разстройства (AED) през 2014 по тази тема Джени Скафър туитна „Ед може да каже каквото иска. За да съм в процес на оздравяване, трябваше да взема решението да не се съгласявам с него и да се разделим“.
Стратегията сама по себе си, наричана „екстернализация“ на хранителното разстройство идва от речевата терапия. Един централен принцип в речевата терапия е, че човека не е проблема – а по-скоро проблемът е проблем. Човекът е във връзка с проблема. Чрез екстернализацията, проблемът се разглежда като нещо, което засяга човека, откобкото че е част от самата личност.
Семейно центрираното лечение  (Family based treatment – FBT) за възрастни с хранителни разстройства, взима прцеса на екстернализация на хранителното разстройство от речевата терапия. В СЦЛ клиницистите работят, за да разделят човека от хранителното разстройство. След консултация със семейството, те използват метафора да нарисуват картина на външната сила, която е нападнала детето и е отвлякла мозъка му. Често се дава име на болестта като „чудовището“ или „Волдемор“ и окуражаване на родителите да работят заедно да помогнат на детето да се бори с хранителното разстройство.
За много пациенти и членове на семейството, изваждането на болестта (екстернализацията) има смисъл, защото отделния човек става „различен“ под влияние на хранителното разстройство. Извеждането навън дава различна рамка на ситуацията: вчесто да се казва, че пациентът иска да ограничава храненето, ние казваме, че хранителното разстройство е чужда сила, която го кара да го прави.

Въпреки че тази техника получи популярност, изследванията не могат да кажат дали в действителност тя помага. Нямаме доказателство за ефикасността на FBT, от която екстернализацията е основна част.

 

Потенциални предимства на екстернализацията на хранителното разстройство

  • Предлага ефикасна и проста метафора
  • Може да помогне на пациентите в разделянето на симптомите, които са его-синтонични (т.е. не ги притесняват)
  • Може за помогне на пациентите да продължат своята война срещу хранителното разстройство, като го приемат за нещо отделно и чуждо на тяхното същество.
  • Може да помогне на семействата и близките да насочат гнева си към хранителното разстройство, като в резултат запазват емпатията към болния
  • Може да събере всички в един отбор срещу общ враг
  • Може да помогне на пациента да бъде отговорен за своето възстановяване като се научи да не се съгласява с „Ед“

Потенциални недостатъци на екстернализацията на хранително разстройство

Някои професионалисти в областта на хранителните разстройства се тревожат, че даването на име, овеществяването на хранителното разстройство му дава твърде много сила и значения. Може да позволи на пациента да обвинява ХР и да не поеме отговорност за своето възстановяването.

Екстернализацията може да засили дихотомното мислене и безпомощността от страна на пациента. Тази рамка може да изглежда като идеализирането на „истинското аз“ и „опрощава“ пациента от цялата му отговорност.

  • Пациентите може:
    • Да не харесат идеята от разделянето на ХР, ако се чувстват част от него.
    • Да приемат тази техника за пренебрежителна или подценяваща опита им.
    • Да се ядосат на семействата си, че екстернализират хранителното разстройство.

Така че, трябва ли да го използвате?

Специалистите и членовете на семейства, които искат да използват екстернализацията ще им бъде полезно да вземат предвид потенциалните рискове и предимства от тази стратегия. Ако сте човек в период на лечение и тази метафора има смисъл за вас, може да потърсите книгата Life Without Ed (за която става дума по-горе, бел. ДС).

Ако помагате на човек, който е в процес на възстановяване и тя или той не харесва говоренето за ХР като външна сила, тогава може да продължите да го използвате за собственото си разбиране на човека до вас, като го правите минимално пред обичания човек.

Подобни алтернативни техники са като слушайки пациента използвате техните думи, с които наричат хранителното си разстройство. Друга стратегия, използвана от експерта по ХР Каролин Костин е да поставите около пациента два аспекта на тяхната личност „здравото аз“ и „страдащото от ХР“. Друг вариант, използван от Кели Витусек е да премахнете всякакви метафори и да обясните тези поведения като симптоми на убийствен глад.

Накрая е важно да подчертая че независимо от начина, по който се описва ХР, промяната в поведението е критично важна за възстановяването. Много от симптомите и опасностите от хранително разстройство може да бъдат свързани с хранителни дефицити и тези симптоми често се подобряват с подходящо хранене и нормализация на хранителните навици. Медицинско наблюдение често се препоръчва с цел възстановяване от хранително разстройство.

 

Допълнителни източници

Ramey, Heather H., Tarulli, Donato, Fritters, Jan C., and Fis, Lianne (2009). A Sequential Analysis of Externalizing in Narrative Therapy With Children.Contemporary Family Therapy.

Schaefer, J. & Rutledge, T. (2004). Life Without Ed: How One Woman Declared Independence from Her Eating Disorder and How You Can Too.

Vitousek, Kelly (2005). Workshop Outline: Alienating patients from the “Anorexic Self”:Externalizing and related strategies, Seventh International Conference on Eating Disorders London, April 6, 2005

9 известни жени на психотерапия и няколко други, които също се грижат за себе си

Наскоро попаднах на цитата на Джордж Карлин, че „В ЛА мислят, че си луд, ако не ходиш на психотерапия“ (списъка на 9те жени, повечето от LA, e два скрола по-надолу). У нас тази фраза още не може да бъде казана, дори на шега, но е факт, че в сравнение преди десет или двадесет години има много повече хора за които това не е преживяване, което са срещали само във филмите или книгите. На срещите с приятели и познати, все по-често някой споделя спокойно, че посещава, бил е или обмисля отиването на на лична терапия. Стигмата се разчупва. 

Това ме подтикна да ги попитам няколко човека, какво ги е подтикнало към записването на час при терапевт и какво ги е мотивирало да продължат. За да избегна прекалено личния момент, помолих хора, които не са мои клиенти и умни, образовани и успешни. Първата от тях, жена на 33, ми отговори: „Това което ме накара е, че се изправих пред проблем, който не намирах начин да разреша сама. Получавам спокойствие и удоволствието да си легна с мисълта, че действията и отношенията ми с хората са здравословни и ходя, защото намирам нови начини, по които да премина през ситуациите около мен; научавам нови неща за себе си и се научавам да се държа с обич към себе си“. Разрешаването на трудни проблеми, включително и любовни, е може да е началото на психотерапия. Едниният от отговорите започна с това: „Първият път, това беше много отдавна, преди 15 години поне (сега тя е на 40, т.е. е била на 25, б.ред.), отидох защото бях много отчаяна и имах нужда от помощ след една драматична раздяла. Тя наистина ми помогна, но всичко се случи сравнително бавно, защото каза че много време й е отнело да я допусна до себе си. След това просто свикнах с нея, беше ми приятно да разговаряме, даваше ми много ценни съвети и гледна точка, за която аз нямаше как да се сетя, нито пък някоя от моите приятелки. Прекъсвала съм ходенията с години, но в общи линии като съм имала трудни моменти, с които не мога да се справя сама и виждам че има опасност да потъна винаги съм я търсила и не съм съжалявала за това. След срещата с нея винаги ми олеква и се чувствам по-уверена в това, което правя и в решенията, които взимам“.  

Житейските кризи и, често пъти трудните осъзнавания, които вървят с тях, също водят до кабинета на психотерапевт. В друг случай началото е на около 30 годишнината:„Чувствах се твърде объркана, празна, като пиле в кълчища. Каквото и да правех, не чувствах, че има някакъв резултат. Като че ли всичко повече се объркваше. Когато тръгнах първоначално не знаех какво да очаквам и бях, в известен смисъл, подозрителна. Чувах въпроси, за които бях убедена, че има само един верен отговор – този, който аз си давах, но постепенно започнах да разбирам, че има повече от един отговор, че има повече от един аспект всяка ситуация. Това, което преди терапията не умеех, е да си давам сметка за другите, за средата – в известен смисъл имах доста егоцентрично възприятие за всичко – аз в центъра на Вселената и, горката аз, неразбрана, неподкрепена, недооценена и т.н. В терапията се научих да виждам ситуациите и взаимоотношенията от различни ъгли, да си давам сметка, че едностранчивият ми поглед само ме закопаваше в неудовлетворението. Най-вече терапията ми помогна да разбера и да приема себе си, да търся решения, да се уча от грешките си. Научих се да бъда по-адекватна – например, ако ми е тъжно, да оставам в тъгата, колкото и да ми е тежко, защото тя идва да ми каже нещо и е по-добре да го чуя. Когато мина през тъгата, тя ще си отиде“.

А понякога просто му „идва времето“ за вглеждане в себе си в компанията на професионалист: „Накара ме „случайно“ съвпадение – исках да знам какво бъркам, защо не ми се получава това, което искам за пореден път. И един ден се разревах на публично място пред приятелка.  Ходя на терапия, защото имах нужда да установя, че съм съвсем наред. И че постоянно спасявайки семейството си, както аз виждах проблема, няма кой да спаси мен. Да приема, че факта, че съм уморена, че поради много други причини не успявам да направя максималното – заложено от мен като очаквано от мен, и търсено от другите, не ме прави по-лоша, по-неумела, по-малко можеща, и знаеща….  Също така, ходя, за да приема себе си, за да се помиря с родителите си. Ходя, също защото трудно приемам някой друг да ми казва какво да правя. Мотивира ме вътрешната необходимост да разбера грешките си и да ги приема, преодолея и продължа въпреки тях напред. Мотивира ме фактът, че мога да разкажа всичко, ако намеря сила, смелост и спра да се срамувам, на някой, който няма да ме предаде. Няма да си направи заключения и да ме осъди“.

Спирането и започването на терапия, ползването й като „котва“ при кризисни етапи през живота е начин да се премине през тях, а понякога продължава и по-дълго. „Първият път, когато тръгнах на терапия преди десетина години. Тогава мислех, че така както ходим на зъболекар да се грижим за зъбите си или на козметик е хубаво да се погрижим и за душата си. От хомеопатията вярвам, че сме едно цяло с тялото, душата и ума и трябва да се обръща внимание по отделно и на трите. Детето ми вече ходеше на терапия, защото в училище бяха препоръчали и виждах много положителни промени. Първата ми терапия ми помогна да тръгна по нов път след 8 години отдаденост на семейството, подреди ми пъзела и начина, по който да го направя. Беше кратка, но доста успешна. После поднових терапията си пет години по-късно, след като се разделих с бившия ми мъж след 16 години връзка и брак. Там вече навлязох по-дълбоко в нещата и най-вече в себе си. Научих се да осъзнавам нещата и да поемам отговорност за решенията си, въпреки че продължавам да греша понякога, но това вече не ми носи болка, разочарование или чувство за срам и малоценност. Това, което постигнах Старая се да разрешавам проблемите и не да им се тюхкам“.
Обръщането към реалността – дори при хора, които добре се справят в реалния свят и изглеждат като ходещи фабрики за идеи и случват живота около себе си – е друг фактор за започването на терапия. Давам думата на още една дама, която я е включила в своята програма: „Ходя на терапия, защото е още един начин да се справям със себе си. Да получавам безпристрастна гледна точка, която едновременно с това, външното наблюдение има само една цел – да помогне, да се справя, да ме подкрепи, да ми напомни да помисля за себе си, когато не го правя“. В нейния случай от мисленето до обаждането на терапевт минават години. „Обмислям, планирам, даже съм “решила” от години и т.н. все не-реални-действия. Да предприема крачка към действие ме провокира външен фактор – желанието ми да работя в темата психология, психотерапия и помощ/самопомощ – външен фактор, който се радвам, че се появи, за да компенсира недостатъчната ми лична вътрешна мотивация, която години не ме заведе на психотерапевт“. Но любимото ми в това лично споделяне идва, като заслужен десерт, накрая. На въпроса „Какво получаваш от терапията, отговорът би могъл да разтопи всеки терапевт: „Получавам време само за себе си, почти луксозно прекарване отделено в моя график само за мен. За мен“. 
В началото започнах с цитата от Джордж Карлин и следва обещаното продължение, като съм оставила съм линкове към оригиналните статии.
Джулиан Мур

“През 20те си години работих здраво и се опитах да стигна далеч, което не беше точно някъде. Беше просто работа, а исках силно семейство… [след терапията], открих за себе си, че това е толкова важно, колкото и професионалния ми живот. Аз не прекарвам време, аз не инвестирам. Едно нещо, което казах на моите приятелки жени беше „Има едно очакване, че личния ти живот просто се случва, но трябва да работиш за кариерата си. А това не е така: за да се получи личния ти живот, трябва да си отдаден както за кариерата си’. ” – пред The Hollywood Reporter, февруари 2015

Селена Гомес

“Диалектическата поведенческа терапия (DBT) изцяло промени живота ми. Бих искала повече хора да говорят за психотерапия. Ние, момичетата сме научени да бъдем толкова гъвкави, силни, секси и безгрижни. Но също трябва да имаме чувството, че ни е разрешено да се разпадаме на парченца”. – пред Vogue, април 2017

Кейти Пери

За започването на терапия преди пет години: “Това промени живота ми. Когато съм в стаята аз съм просто Катерин Хъдсън, което е невероятно, защото на хората с моето положение им се казва „да“, твърде често и това ги убива или ги прави тотално без връзка с реалността – а аз не искам това”. – пред Vogue, април 2017

Дженифър Анистън

За смъртта на любимия й психотерапевт: “Бяха луди времена, в които минавахме през разводи и т.н. Но научих толкова много през четирите години, в които работихме заедно, че когато тя почина си спомням, че си помислих „Всичко, което сме говорили и обсъждали ми позволява да съм омиротворена с това, което се случва“. Беше шокиращо ОК… Цялата й работа с мен беше наистина в казването „Трябва да застанеш зад себе си в живота“. Тя наистина се опитваше да ми помогне да се справя с гнева и да се науча как да изразя себе си без да съм смъртно уплашева, че ще бъда убита като резултат”. – пред The Hollywood Reporter, януари 2015

Елизабет Гилбърт

“Добре е да познаваш себе си, нали? Добре е да познаваш нуждите, проблемите, границите си, историята си, навиците си… нали? Или не? Наистина ли ти помога? А какво ако ги от-знаеш? Ако ги от-учиш? Какво ако си кажеш „Наистина нямам идея кой съм аз точно сега. Не искам да знам. Просто съм готов да откривам. Може би това е магията, която се случва в терапията – когато се почувстваш достатъчно сигурен, за да пуснеш нещата да си отидат от теб. Може би затова терапията ми помогна толкова много в годините – остави ме да се от-уча от моите собствени правила – не да познавам себе си по-добре, но да „знам“ себе си по-малко – да оставя историята, която разказвам сама за себе си сега (история, която вероятно се беше превърнала в капан)”. – написано на нейния сайт през август 2014

Кери Уошингтън

“Да се науча как да обичам себе си и тялото си е процес, дълъг цял живот. Но определено не страдам така, както беше. Терапията ми помогна да осъзная, че е добре да показвам чувствата си. Вместо буквално да ги затъпквам с храна, може би е по-добре да показвам себе си”.  – пред Essence, декември 2009

 

Гуинет Полтроу

„Чувствах се като зомби. Не можех да достигна сърцето си. Не можех да стигна до емоциите си. Не можех да се свържа… Най-трудната част за мен беше да призная проблема си… Мислех си, че следродилната депресия означава да плачеш всеки ден и да не си способна да се грижиш за дете. Но има различни сенки и дълбини на това, заради което е важно да се говори за това“. – пред Good Housekeeping, януари 2011

 

Джей Кей Роулинг:

„Всичко се промени толкова бързо, толкова странно (успеха на Хари Потър). Не познавах никого, който да е бил в окото на общественото внимание, към който да се обърна и да кажа „Какво се прави“… Трябваше да отида на терапия отново, когато живота ми се променяше – и наистина помогна. Голям почитател съм, помогна ми много“. – пред Guardian, септември 2012

Ема Стоун

“Когато бях на около 7, бях убедена, че къщата гори. Можех да го усетя. Не беше халюцинация, просто стягане в областта на гърдите, усещах че не мога да дишам, като че ли светът ще свърши. Тревожността ми беше константна. Задавах хиляди въпроси и трудно отивах на училище… [срещите ми с психотерапевт] ми помогнаха толкова много. Направих си своя книга, която нарекох I Am Bigger Than My Anxiety (Аз съм по-голяма от моята тревожност), която още притежавам: издърпах това малко зелено чудовище на рамото си, което ми говори в ухото всички тези неща, които не са истини. И всеки път, в който го слушам, то става по-голямо. Ако го слушам достатъчно ме съсипва, но ако си обърна главата и продължа да правя това, което правя – то изчезва постепенно”. – пред Rolling Stone, декември 2016

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

Най-силната дума за трудни времена

мая и опраИзбягвам да пиша заглавия, които включват думи като „най“, защото макар да мога да се впиша лесно в стилистиката на заглавия като „Разбери как да промениш живота си веднага“, не искам да го правя, защото не вярвам, че това може да се случи, освен в блудкавата булевардната психологическа литература. Но този път правя изключение с принципа си, защото тази история, която ще преразкажа е важна и за мен, а и мен ме е държала в трудни моменти.

Много харесвам две жени. Опра Уинфри (която е и актриса, а вчера я гледах отново в Безсмъртната Хенриета Лакс, в момента по HBO България) и Мая Анджелоу, с която се запознах през Опра. Мая Анджелоу е от онези хора, дето май работата им на Земята е да променят други хора, така че какво точно е правила в дългия си живот може би е „лидер на мнение“. Тя е и ментор на Опра; човека, към когото тя се обръща в своите трудни моменти. И тук започва историята, която ме накара да напиша заглавие с „най-„.

Веднъж Опра, в своето най-тежко отчаяние, плачейки в банята, седейки на тоалетната чиния – кой не познава това състояние?, се обажда на Мая Анджелоу за подкрепа, която вместо да я изслуша я прекъсва рязко: „Спри, спри, спри и кажи „БЛАГОДАРЯ!“.

„За какво да кажа „Благодаря“?, хленчейки пита Опра и в замяна получава следното:

„Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че и това ще отмине. Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че Господ слага дъга над всеки облак. Дъгата идва. Кажи „Благодаря“, дори когато не можеш да я видиш, защото тя вече е там“, отговаря й Мая.

Да кажеш „Благодаря!“ в труден момент е да се смириш, да смириш собственото си Его, но също и да повярваш в бъдещето… Дано това не остане само тук, като история, казвайте „Благодаря!“, когато ви е трудно, казвайте я, дори когато сте като Опра Уинфри, плачейки горчиво в банята сами.

 

Видеото, в което Опра сама разказва тази история е тук

 

Илюстрацията на поста е картината на Густав Климт „Златни сълзи“

нощните преяждания: връзката между хранителните разстройства и съня

Каква е причината за възникването на това хранителни разстройства? Няма много ясна причина. Стресът е вероятен провокатор. Има хора, които го правят само когато са тревожни. При тези, които ядат насън причината може да е в (зло)употреба с наркотици или алкохол в миналото или в момента. Има някакви данни че активната съставка золпидерм (N05CF02) в сънотворните лекарства – каквито няма в България не се предлагат, може да стимулира такива включвания към хладилника. При тези, които си отиват на собствен ход и в съзнание до хладилника, причините трябва да бъдат търсени по-дълго и се смята, че трябва да се избягнат сънотворни и да се провери дали има връзка със стреса, тревожността и депресията… Смята се, че се предава генетично, т.е. ако се сблъсквате няколко човека в кухнята, особено майка ви, нощно време, сигурно тя е виновна. Това обаче не е доказано, просто е наблюдавано. Някои изследователи мислят, че причината може да е в разминаването на ритмите за глад и сън, което предполагат че се дължи на стрес-хормоните.

Има хора, които се връзват сами за леглото, други, които си заключват хладилниците, трети – които си страдат и някои, които просто отиват на психотерапия.

нощно преяждане2Болестно преяждане или нощно хранене?

Общото е, че се яде много. Разликата е че при болестното преяждане се яде, защото се чувствате зле, а при второто, защото искате да заспите. При първия случай храната е много и като цяло наведнъж, а при второто храненето е малко по малко и може да не е наведнъж.Писала съм и преди за симптомите на преяждането и за разликите между него и другите хранителни разстройства, където може да прочетете повече. Преяждането е част от болестите, включени в международните класификации на болестите от 2010, не е прищявка. Не е задължително човек да е с наднормено тегло и да преяжда. Може да е със средно или малко над нормата и пак да преяжда. Или дори да е с идеално тегло, което като в някаква лоша приказка да поддържа с ядене нощно време и адски усилия във фитнеса ежедневно. На някои от преяждащите грам не им личи – въпреки те си мислят точно обратното – че нощно време могат да хванат настинка от хладилника и през деня се хранят здравословно до степен, в която другите им се възхищават.

Решението?

Овладяване ефектите на стреса. Евентуално на депресията. Правилно хранене. Добър сън.

 

начална страница

 

Липсата на цикъл (аменорея) и хранителните разстройства

%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%81%d1%82%d1%80%d1%83%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd-%d1%86%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d0%bb-%d0%b8-%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%81%d1%82Аменореята е медицинското име на липсата на менструален цикъл при жени, които вече са имали такъв, но е спрял. Причините може да са много, но сред тях водещо е рязкото сваляне на килограми (като при анорексията). Ще разгледам и този въпрос, за който може да бъде намерена много информация във всякакви сайтове, но преди това искам да напиша и нещо друго, което е важно.

Прекъсване на менструален цикъл  може да има и при жени, които са с нормално тегло (Индекс на телесната маса – ИТМ в средни граници), но с булимия.

Поднорменото тегло може да доведе до аменорея, но не само.  Смята се, че има два типа аменорея. Първичната е онази, при която една жена няма първа менструация (менархе). Вторичната е тази, при която е имало цикъл, но той е спрял. Повечето жени с булимия и анорексия, които страдат от аменорея, са към втората категория.

Определяне на аменореята: Ако сте имала цикъл, но той е спрял и не се е появява повече от 3 до 6 месеца или повече, тогава вероятно страдате от аменорея и е добре да запишете час при гинеколог, за да проверите дали няма и друга причина за това, освен хранителните ви навици. Ако сте много слаба (например 38 кг на 164 см), вероятно гинеколога ще насочи вниманието по един или друг начин към качване на килограми. Според Световната здравна организация Индекс на телесната маса под 18.5 се приема за неприемливо ниско тегло за възрастни. Когато теглото е ниско и е 85% от идеалното тегло, посочено в ИТМ, това е диагностичен критерий за анорексия нервоза по дефиницията на класификацията на болестите DSM-IV. С всичките си недостатъци, индексът на телесната маса има своята логика и не бива да бъде отхвърлен с думите „аз съм си добре така“. В този линк има калкулатор на ИТМ, който да използвате за изчисление.

Има и друга връзка между теглото и вторичната аменорея и това е броя на мастни клетки. Повечето жени разбират, че яйчниците им произвеждат естроген, но не всички знаят, че мастните клетки също имат своята роля и заради това, когато нямате достатъчно мастни клетки, тялото ви не ви вярва, че сте способни за износите и задържите бебе и заради това спира менструацията – за да не изразходва сили.

Стрес и аменорея

Друго сериозно нещо, което може да причини спиране на цикъла при булимия е стреса. Стресът може да е физически – включително и заради някои булимични практики – но също така и умствен, като заради работа прекалено много часове, недоспиване или трудни ситуация.

Връзката между храната и аменореята

Дори и да се храните много здравословно и балансирано, ако не поемате достатъчно мазнини, тогава може цикълът ви да спре. Мазнините са основна група в храненето заради витамините А, Д, Е и К.

Потенциални усложнения след аменорея са:

  • Рак на матката
  • Безплодие
  • Депресия
  • Остеопения
  • Остеопороза

Какво да направите, ако ви е спрял цикъла (и няма май намерение да идва)

Първото е среща с гинеколог, който може да ви предложи противозачатъчни, с които да балансирате хормоналните си нива, като възстановите и менструален цикъл. След това обаче, най-важното е да започнете психотерапия, съчетана при нужда с участието на нутриционист и психиатър, за което може да говорите с психотерапевт.

 

 

Лечението на липсата на цикъл при жени с анорексия

Идването на цикъла, който е прекъснал заради свръхниско тегло и/или хранително разстройство (проверете теста „Страдате ли от хранително разстройство?“ тук) би трябвало да бъде проследено от мултидисциплинарен екип от срециалисти, които може да включват ендокринолог, гинеколог, психотерапевт, психиатър и нутриционист. Последиците за здравето от липсата на менструален цикъл са тема на изследвания последните години и при тях се оказва, че в 69% има проява на сърдечно-съдови болести при жени с вторична аменорея.

 

Има лекари, които предлагат орални контрацептиви, които дават на хора с анорексия, но това по изследвания не води до решаване на проблема в дългосрочен план (Bergström I, Crisby M, Engström AM, Hölcke M, Fored M, Jakobsson Kruse P, et al. Women with anorexia nervosa should not be treated with estrogen or birth control pills in a bone-sparing effect. Acta Obstet Gynecol Scand. 2013;92:877–80.)

Дори нещо повече, появата на „фалшив“ цикъл от противозачатъчните може да даде фалшивото усещане в пациентите, че нещата се оправят и може да забави както процесите на качване на тегло, така и мотивацията за почване на лечение.

Въпреки от липсата на мензис е възможно жена с анорексия нервоза да забременее, поради което не трябва да се пренебрегват контрацептивните методи. Въпреки това при жени с анорексия – в момента или в миналото е по-вероятно да имат проблеми с фертилността като цяло, спонтанен аборт, ниско тегло на новороденото.

 

Източници:

СЗО, DSM-IV, Journal of Contemporary OB-Gyn, AAPF, Biomedcentral

 

 

 

Непознатото хранително нарушение, по-често от анорексията (*преяждане)

Fast food diet concept served on a plate as a mountain of greasy fried restaurant take out as onion rings burger and hot dogs with fried chicken french fries and pizza as a symbol of compulsive overeating and dieting temptation resulting in unhealthy nutrition.

Болестното преяждане е по-често от анорексията, но за разлика от нея не е добре познато и някак си влиза  в графата „лакомия“ и хората си мислят, че просто „трябва да се спрат“, но не го правят, защото нямат „воля“. Затова искам да разкажа какво е това

За да бъда коректна, преяждането беше включено в класификациите на болестите (DSM-5 и МКБ-10) сравнително скоро. Дефиницията в МКБ-10 е „Преяждане, свързано с други психологични нарушения“ (F50.4) и е описано като „психогенно преяждане“.

В DSM-5 (каталога на болестите, който се използва в американската здравна система) преяждането беше включено като отделна болест през май 2013.

Описанието включва епизоди на поемане на много храна, характеризиращи се с:

  • хранене през кратък период от време (например по-малко от 2 часа), на количество храна, която е определено по-голяма от това, което повечето хора биха изяли в подобен период при подобни обстоятелства
  • отсъствие на елиминиране на храната
  • отчетливо страдание, че стигаш до преяждане
  • епизодите се характеризират с три (или повече) от следните описания:
    • по-бързо хранене от нормалното;
    • ядене, докато се чувстваш неприятно пълен;
    • ядене на големи количества храна, дори когато не изпитваш глад;
    • да се храниш сам, защото се притесняваш колко храна изяждат другите;
    • да се отвращаваш от себе си, депресиран или много виновен след преяждане

Приема се, че до 3.5% от хората могат да страдат от преяждане през живота си, въпреки че огромната част от тях не търсят никога помощ, защото са решили за себе си, че са просто лакоми, а не хора, които страдат от болестно състояние, което влече след себе си и здравни проблеми.

По проучвания 30 до 40% от хората, които отиват на диетолог или нутриционист може да бъдат диагностицирани с болестно преяждане и няма диета, която да им помогне, защото проблемът с количествата е в главата, не само във вида храна.

Преяждането булимия ли е?

Не, булимията е когато се наблюдава преяждане и изхвърляне на храната чрез предизвикано повръщане и/ли лаксативи. Така след злоупотреба с храна има компенсаторно поведение, така че да се намали ефекта от поемането й. При преяждането това не се случва винаги и задължително. Има хора, които след като са били болни от анорексия и булимия в тийнеджърските си години в зряла възраст болестта им се трансформира в преяждане – и хиперфагия (наднормено и свръхнормено тегло). Въпреки че всеки – и мъж, и жена – може да развие клиничната картина на болестното преяждане на всяка възраст, най-често симптомите се проявяват между 20 и 30 години и често се съпровождат с различни тревожности, депресия и натрапчиви мисли.

Диетите могат да подхранят болестното преяждане, като механизмът е много прост – представи си човек, който е нещастен открай време с тялото, което му се е паднало и минава от диета на диета с различни ограничения, които го изтощават и в даден момент се изтощава, предава и… преяжда. Това е порочният път на диетите – така човекът си казва „Не съм наред, не мога да спазвам диета и килограмите ми се качват, защото нямам никаква воля“. Обикновено това мислят и близките, които очакват, че спирането на храната е лесно… а това е хранително разстройство, болестно състояние на душата, не на тялото и никакви хапчета за намаляване на апетита няма да помогнат дългосрочно.

%d0%b6%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%be%d1%80%d1%84-%d0%b4%d0%b5%d0%b1%d0%b5%d0%bb%d0%b0-%d1%81%d0%b8-big-brotherВ същото време има едно презрение към хората с наднормено тегло, за което малко се говори, но то съществува. Да ти кажат или да видиш в очите на някого презрението, че си дебел е много унизително. В очите на Жана Бергендорф, когато в шоуто Big Brother й й казаха „Жана, дебела си“, се вижда голяма част от бурята от емоции в нея.

Презрението към пълните и дебели хора не е български феномен – но това не помага на тези, които търсят своето решение и не осъзнават още, че го имат. Преяждането остава неразбрано, защото когато си с повече килограми и те виждат, че се храниш нездравословно си мислят, че просто си слаб характер и просто повечето хора не осъзнават, че това влияе и на психичното ти здраве.

Периоди, които отключват преяждания

Понякога стресови периоди (напрежения в работата или образованието, смърт на близък и други трудни събития) „отключват“ преяжданията като начин за справяне с трудностите. Емоционалното хранене може да започне още в детството, но може и да се отключи във всяка възраст.

Взимане на мерки

Първото е да признаеш, че имаш проблем. Оттам започват различни пътища – лична психотерапия, групова психотерапия с други засегнати, семейна терапия, консултация с лекари и диетолози. При някои хора добре повлияват и различни физически активности с леко натоварване, медитации, арт терапия и психодрама, йога. Но разбира се, не е нужно да минеш през всички останали, преди да стигнеш до психотерапия. Терапията би помогнала да се анализира какво е отключило преяждането и да се работи за преработване на травмата.

ЗАБЕЛЕЖКА: С гиф-а по-горе не твърдя, че Жана Бергендорф страда от психогенно преяждане. Използвам реакцията й само като илюстрация за бурята от емоции, които се появяват у една жена, когато й се каже публично, че е дебела.

Причини, които говорят, че може би ти е дошло време за психотерапия

depression-supplements-break-the-link-with-anxiety1Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.

Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.

 

Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:

Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.

След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.

Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.

%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bdПреживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.

Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.

Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.

Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.

Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.

Нещо бъркаш в отношението с децата. Усещането, че ти се изплъзва нещо във възпитанието – или че не можеш да разбереш детето и неговия свят, реакциите му към теб и другите дава сериозен повод за намирането на детски психолог.

Не успяваш да заченеш, а няма лекарски причини за това. Идването на бебето може да е трудно, а пречката да е някъде дълбоко в теб, дори отчаяно да искаш бебе. Психотерапията в тези моменти помага за търсенето на неосъзнаваните причини.

Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.

До: Теб, която страдаш от хранително разстройство

%d1%81%d1%8a%d0%bb%d0%b7%d0%b0Сигурна съм, че не ти е лесно, въпреки че не те познавам. Не знам какво точно се случва с теб. Обаче знам, че може по различен начин. Може. Може да се живее без болестта, може да се живее без мисълта за храната. Виждала съм го с очите си в кабинета ми. Чувала съм го, обсъждайки с други професионалисти случаи на излекувани. Всичко зависи от теб.

Сигурна съм, че ще има моменти, в които ще искаш да се върнеш към познатото, защото то ти дава онова, което те държи в болестта. Знам го. Ще има кризи, в които болестта ще е твоето сигурно място. Може да не си избрала да се разболееш, но ти ще трябва да избереш по кой път да продължиш, силна и нова.

Ще е бавно. Ще е трудно. Ще е дълго. Но победата, ах, победата има силен вкус, вкус, какъвто никога не си изпитвала толкова интензивно. Победата има вкуса на спокойствие. Победата има вкус на живот.

„Когато ми се роди син…“

Попаднах на този %d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d0%b0-%d0%b8-%d1%81%d0%b8%d0%bdтекст на руската авторка Светлана Хмель във фийда на моя приятелка и толкова ми хареса, че го пускам и тук.

––––––

„Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От третата му година ще му казвам: „Миличък! Ти не си длъжен да ставаш инжинер. Никой не те кара да ставаш и юрист. Не е важно какъв ще станеш, когато порастнеш. Искаш ли да бъдеш патоанатом? Добре! Футболен коментатор! Заповядай! Клоун в търговски център? Отличен избор!“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, опрешивяващ клоун с протекъл грим с петънца грим на лицето и ми каже: „Мамо! Аз съм на 30 години! Аз съм клоун в търговски център! Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че висшето образование не е задължително? Какво искаше, мамо, когато ми разрешаваше вместо с математика, да се занимавам с момчетата?»

А аз ще отговоря: „Миличък, но аз следвах твоите желания, не исках да те притискам! Ти не обичаше математиката, ти обичаше да си играеш с по-малки деца“. А той ще ми каже: „Не знаех докъде ще ме отведе това, бях дете, а ти, ти ми провали живота“ – и ще размаже с мръсен ръкав грима по лицето си. И тогава ще стана, ще го погледна и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едни живеят, а другите си търсят виновни. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или… не така. Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам „Не бъди идиот, Влади, мисли за бъдещето. Учи математика, Влади, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки на лицето и каже: „Мамо! Аз съм на тридесет. Работя в Гугъл. Работя двадесет часа на ден, мамо. Нямам семейство. Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво целеше, мамо, когато ме заставяше да уча математика?“-

А аз ще му кажа: „Миличък, то аз исках ти да получиш добро образование! Исках ти да имаш всички възможности, детето ми“.  А той ще отговори: „За какво по дяволите ми са тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо?. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам, мамо. те са щастливи. Можех да бъда на тяхно място, но ти ми провали живота“— и ще разтърка с пръсти очите си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или по-различно. Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам : „Аз не съм тук, за да ти казвам нещо. Аз съм тук, за да те обичам. Отиди при баща си, миличък, попитай него, не искам да бъда отново крайна“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ режисьор от програмист с дълбоки руски очи,пълни със сълци и ми каже: „Мамо! Аз към на тридесет години. Вече тридесет години се опитвам да те накарам да ми обърнеш внимание, мамо. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. На мен ми се струва, че ти е безразлично. Защо никога не си казвала мнението си? Защо винаги ме отпращаше при тате?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, но аз не исках нищо да решавам вместо теб! Просто те обичах, а за съветите си имаш баща“. А той ще отговори: „За какво по дяволите са ми неговите съвети, когато аз питах теб, мамо? Цял живот се стремя якъм твоето внимание, мамо. Объркваш ме, мамо. Готов съм да ти дам всичко, стига да разбера, че мислиш за мен. Със своето мълчание, със своята отдалеченост, ти, ти ми провали живота“ – и театрално ще сложи ръка на челото си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време чатак. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Този текст е добра профилактика на нашия майчински перфекционизъм – стремежът да бъдем идеални майки! Отпуснете се! Както и да се стараем да бъдем добри майки, нашите деца винаги ще имат какво да разкажат на своя психотерапевт“.

Към Оригиналния материал

Онлайн терапия – възможна ли е мисията?

%d0%be%d0%bd%d0%bb%d0%b0%d0%b9%d0%bd-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8fНищо не пречи да се опита, но лично аз работя онлайн само и единствено когато човекът е толкова далеч, че не може да дойде, например когато е в чужбина. За хора в страната работя само с посещения в кабинета ми или ако това не е възможно, то тогава съм готова да препоръчам колега, когото познавам в региона.

Плюсовете на онлайн терапията са много – удобно е, пести време и може, дори от далеч, да се възползваш от консултация с терапевт, който ти харесва – на родния ти език и разбиращ културните особености по-добре от този на място много често.

Добре, но въпреки че предлагам консултации онлайн искам да обърна внимание върху недостатъка. Нищо не може да се сравни с личния контакт – заради, което с хората, с които работя онлайн задължително се виждаме при прибиранията им в България.  Личното ми впечатление е, че заради опосредствания от технологиите контакт, има известно забавяне в продължителността на самата терапия – не голямо, но го има.

Но ако се върнем на плюсовете – ако решите, че искате да пробвате, то онлайн психотерапията е интересна възможност, която не би могла да навреди. Препоръчвам да минат поне три сесии, преди да прецените дали си пасвате с терапевта и да давате обратна връзка след всяка сесия.

За повече информация пишете на detelina dot stamenova at gmail.com

За англоговорящите, една статия за терапията по Скайп от The Atlantic

25 неща, които един родител да казва на детето си

dete i daska„Не“,“не там“, „не така“,  – колко много родители използват тези думи и фрази, ден след ден, пропускайки други, които да се запечатат в съзнанието му и да помогнат да минава през живота си по-спокойно, с тази вътрешна увереност, за която толкова хора мечтаят, когато пораснат.

А всичко започва от простите думи, които могат да станат част от ежедневния речник, да се запечатат в него и да му помагат в трудни моменти .

В този списък са събрани 25 фрази, който ще помогнат дума след дума да направят сърцето на детето ви по-щастливо и уверено. Всеки ден ги използвайте и се радвайте на резултатите

 

 

  1. Обичам те.
  2. Щастлив/а съм, че си мое дете.
  3. Имаш много добри идеи.
  4. Без теб никога нямаше да е същото у дома.
  5. Никога няма да спра да те обичам.
  6. Чувствам се добре, когато сме заедно.
  7. Всички правим грешки.
  8. Щастлив/а съм, когато си щастлив/а.
  9. Сега не стана, но опитай отново.
  10. Приятно  ми е да прекарвам време с теб.
  11. Справяш се страхотно.
  12. Добър въпрос!
  13. Знам, че се стараеш.
  14. Не се притеснявай да кажеш, ако не искаш.
  15. Не се притеснявай да кажеш, ако искаш.
  16. Прощавам ти.
  17. Извинявай, ако съм те засегнал/а.
  18. Харесвам те, много си хубав/а.
  19. Винаги ще има някой, който да не те харесва и няма какво да направиш.
  20. Слушам те.
  21. Радваш ме.
  22. Разбирам те.
  23. Липсваше ми.
  24. Не се отчайвай.
  25. Ти си добро момиче/момче.

Още по темата деца – и най-вече за това, че детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете

3 различни погледа към анорексията

Тази седмица медиите разказаха за поредния смъртен случай от анорексия. Името на жертвата е Екатерина, 26, починала от болестта, тежаща 24 кг. Това беше и повода да погледнем към въпроса за анорексията в студиото на „Днес“ по България On Air от три различни гледни точки – на психотерапевта – в мое лице; медицинската, представена от д-р Райна Стоянова, която работи с болни и като майка – на Ива Екимова.

Хранителните разстройства по-често влизат в окото на медиите, когато има трагичен случай. Но е факт, че много хора живеят със своята болест тежко, докато в същото време не знаят какво да направят първо и къде да потърсят помощ. Като цяло здравната ни система не знае какво да направи с болните (които се оценяват на около 1% от населението във всяка страна на света) и като цяло те дълго търсят пътя си, налучквайки в търсене на правилното решение. Както д-р Стоянова отбеляза, няма специализирана клиника в страната, а лечението на хранителните разстройства е комплексно и включва взаимодействието често на трима специалиста – психотерапевт, психиатър и нутриционист. Неглижирането на болестта в ранните й фази или надеждата човек да се „оправи сам“, води до трудното й лечение в бъдеще, защото болестите са тежки, но лечими.

Във видеото може да разберете повече за болестта, както и съвети към родителите за ранна диагностика, както и други практически съвети.

В единствения засега специализиран Кабинет за хранителни разстройства и емоционално хранене, който основахме с проф. Захарина Савова предлагаме консултации и психотерапия на хора с хранителни разстройства и проблеми с храненето, работейки със специалисти от други области в търсене на най-подходящия път за всеки отделен случай. В сайта Войната с храната (voinataShranata.com) е публикуван и скрийнинг тест за оценка на риска от развитието на хранително разстройство.

Историята на Люси Иларионов по bTV радио – и моето участие като психотерапевт в предаването

lucy ilarionovС Люси Иларионов, талантливият български режисьор, бяхме на гости на Диана Хаджийска по bTV радио, където говорихме за едно заболяване, което рядко се свързва с хранителните разстройства – а реално е – това е свръхнорменото тегло, което много често е провокирано от начина на живота, който от своя страна влече с годините и заболявавания като метаболитен синдром и оставен непроследен – диабет.

Беше ми много интересно да се срещна с него – а историята му, която той разказва, предупреждавайки другите хора за рисковете от това да не вземеш мерки навреме – е изключително показателна и е много благородно, че го прави.

Лично аз бих предложила на всички, които си мислят за операция на стомаха да помислят преди да я предприемат и за неоперативна програма с цел цялостно намаляване на теглото, която да включва интердисциплинарен екип на психотерапевт като мен и нутриционист.

Аудиозапис от този разговор има тук

Защо храната става причина за щастие – един разговор с продължение с Даниел Михайлов по БНТ1, „Денят започва“

Разговоръ13652279_10209801187327562_397715631_nт с Даниел Михайлов в „Денят започва“ по БНТ имаше своето продължение – радвам се, че говоренето за емоционалното здраве вече се обвързва и с въпроса за храненето (ВИДЕО)- или по-точно, че в ефира на националната телевизия се говори за връзката между тях и че зад не спазването на диети или трудното поддържане на килограми/апетит не става въпрос само за „воля“, но и за проблеми, които биха могли да бъдат решени с психотерапия.
Предишният ни разговор може да видите тук (Как страда тялото, когато душата е гладна за емоции). 

Семейната среда е една от причините за развитие на хранителните разстройства

bulgaria on airВ Bulgaria On Air с Кузман Илиев коментирахме по много сериозен начин темата за хранителните разстройства, която не засяга само младите жени, но и все повече жени над 30, както и мъже. Цялото предаване може да изгледате тук http://www.bgonair.bg/denqt-on- air/2016-06- 01/s%D0%B5emeynata-sreda- edna-ot- prichinite-za- hranitelnite-razstroystva

Първи Световен ден за действия срещу хранителните разстройства

wedДнес се отбелязва първото издание на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства. Над 200 организации и активисти от 30 страни се обединяват, за да да разбулят митове, предоставят информация и колективно да апелират за законови промени и предоставяне на повече ресурси за борбата с проявленията на болестта, която засяга около 70 милиона души на планетата.

В подкрепа на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства, сценаристът и режисьор Марти Ноксон („Клуб Веселие“, „Момчетата от Медисън авеню“, „Бъфи: убийцата на вампири“) и звездите от предстоящия й игрален филм „До кости“ (на екран от 2017-та) подкрепиха каузата с видео, с което да привлекат вниманието към тези животозастрашаващи, но лечими болести. Филмът, в който участват звездите е базиран на истинската история на оцеляла от анорексия жена, на борбата на Ноксон с анорексия като момиче и нестандарното й възстановяване.

Във видеото, Ноксон, звездите от филма и членовете на екипа прочитат Деветте истини за хранителните разстройства в опит да развенчаят митовете около тях. Пред камерата застават звездите Киану Рийвс („Матрицата“, „Адвокат на Дявола“, “Скорост“), Лили Колинс („Огледалце, огледалце“, „Невидима зона“), Кари Престън (Добрата съпруга, “Истинска кръв“), Катрин Прескот (“Skins), Retta („Паркове и отдих“) и други. Видеото може да видиш тук (не можах да включа да излизат автоматично субтитрите на български, но ако ги избереш СС, ще ги видиш)

kianu

Целите на кампанията са да покажат, че хранителните разстройства са лечими генетични заболявания, да промотират приемането на различията, да повишат осведомеността сред политиците, за да разпределят ресурси и да установят адекватни национални системи, както и да агитират за промяна на световно ниво.

Представители на инициативата за България сме аз и проф. Захарина Савова, психотерапевти специализирани в работа с хранителни разстройства и емоционално хранене. Заедно създадохме скрининг тест за проверка на риска от развитие на хранително разстройство, който можеш да направиш онлайн. 

Лично за мен осъзнаването на сериозността на заболяванията, свързани с отношението към храната и премахването на стигмата към тях е основна цел, защото те са често подценявани и не се говори за тях толкова, колкото е нужно.

Личен тест за проверка на риска от хранително разстройство

foodintoleranceНа сайта „Войната с храната“ е качен първия скрининг тест на български за оценка на риска от хранително разстройство.

Скрийнинг теста за хранителни разстройства е разработен от мен под супервизията на проф. Захарина Савова, МД, преподавател в Медицинския Университет София, Факултет по обществено здраве.

 

 

ииии… наградите от Pampers!

Трите награди от Pampers днес отпътуват към участвалите в играта, която обявих на 26ти април.

Пакет от пелени Pampers Premium Care (моите впечатления от самите пелени са публикувани тук) и книгата на Сю Герхард „Защо обичта е важна“ на издателство Изток-Запад получава Марина Петрова.

Свое копие от тази книга, която силно препоръчвам на всяка майка (особено на бъдещите) получават Янка Радомирова и Даниела Генчева, които участваха в играта като коментираха и споделиха поста ми от личната ми Facebook страница.

линкове – срамната тайна на американеца от средната класа; идеалното тяло не съществува

Почти половината американци не могат да извадят в брой 400 долара. Историята на един от тях (писател, с две деца и едната му книга купена от Скорсезе). Оригиналната история от Атлантик е тук, интересна е заради коментарите също (не, не съм чела и 3те хиляди)

Идеалното тяло не съществува – история от The Guardian

феминистка разходка из София

Екатерина Каравелова,
една от героините в Историческата разходка

В неделния 8 май, след като избрах да ме вали из София, не из страната, някакси приятно се оказах в градинката между Народното събрание и Университета, за да се включа в Историческа разходка по женските места на паметта из София, организирано от Феминистка разходка.

Изненадващо, не бяхме няколко човека, а над 20 жени, койито останахме заедно повече от два часа. Тъй като отдавна съм се откъснала от академичния свят някои изглежда бяха много известни – съдейки по техните знания и поведение – и допълваха разказите на двете водещи по интересен начин.

Обиколихме около 15 места в централната част на София (една парабола от Университета до Народния театър, със среда малките Пет кьошета), където водещите ни представяха различни части от историята на женските права в България. Не съм присъствала на друго подобно начинание досега – а за да е съвсем в темата с женските права и темите, които вървяха, не ни пропусна едно възрастно градско келеме, което на ул. Раковски, ни попита какво сме се наредили като проститутки (?!), докато гледахме сградата, в която се е помещавал един женски съюз. Като част от градския ни пейзаж и времето ни, вече на Граф Игнатиев ни подмина, според мен с леко изкушение да ни да ни заговори писателя Калин Терзийски, но тъй като тъкмо тогава вървеше темата, че жените са различни от мъжете – това по повод видовете феминизъм – индивидуалистки и релационен.

Разходката допълни представата ми изобщо за онзи период между края на 19ти век и средата на 20ти, като постави и едно питане за ролята на комунистическите женски функционерки за женските права. Но това не ми е толкова важно в момента, колкото бележката да се заинтересувам повече (най-накрая!) от делото на Екатерина Каравелова и Яна Язова, като и двете слагам в литературния си списък до края на годината. Екатерина Каравелова е от онези жени, които някакси не са достатъчно познати с живота си (линкът е към статия на закритото списание Тема, която е интересна за четене), а само с някакви „интересни“ факти като това, че е майка на Лора Каравелова например. Не намерих линк за Юлия Малинова, съпруга на Александър Малинов, министър председател преди 1945, за която научих интересни факти по време на разходката.

Предполагам, че ще препрочета и Елисавета Багряна (линкът е с нейни стихове). Наскоро една приятелка сподели статия за Елисавета Багряна и още тогава се замислих къде е една книга, която ми направи огромно впечатление като дете – стихосбирка-албум на поетесата, в която стиховете са написани с нейния почерк и илюстриран с нейни снимки – от млада жена до възрастна.

Доволна съм от разходката, защото научих неща, които не знаех и ме накара да включа нови книги в списъка си, но ми липсваше малко повече подготовка на водещите по темите, за които разказваха. Като за първи опити, при това безплатни в това начинание, това мина без резки включвания на участничките, но се надявам, че това ще се поправи.

Най-често на жените се противопоставят самите жени, включително и по отношение на феминистките начинания, затова ми се иска това да бъде разбрано като „получи се, но следващия път бъдете по-внимателни в детайлите!“. Успех!

 

генетичен тест за подходящия начин на хранене (и още два интересни теста на гените за жени)

Днес направих теста на НутриГен Диета (NGDiet) с взимане на генетичен материал по покана на компанията. Те предлагат услуга с голямо бъдеще – изследвайки гените си разбираш какви предразположения носиш – и дават идея как да се грижиш за себе си.

Разгледах анонимно изследване на друг човек и това ме убеди в ползата – когато знаеш към какво си предразположен, това помага да водиш подходящ начин на живот и знаеш къде са слабите ти места по чисто генетични причини.

Съгласих се са тествам, защото забелязвам, че хората обичат научните обяснения – някои от които понякога са малко по ръба на науката – повечето хора са убедени, че тестът Вега не помага, но го правят, все пак. Не е истина, че не помага, просто данните от него са за кратко време, докато при този генетичен тест разбираш неща за себе си, които важат за цял живот.
Така че, след като търках с подобната на клечка за уши шпатула по двете си бузи по 30 секунди, чакам да видя какво е записано в гените ми за подходящия начин на хранене, който ще ме дари със здрава старост и щастлива средна възраст.

Резултатите ще дойдат след 4 седмици – и тогава ще разкажа какво съм разбрала за начина на хранене, който е най-подходящ за мен. Докато говорих с Боряна Герасимова, която ръководи компанията, се впечатлих и от друг тест, който ще направя също някой път – за вродените предразположения, особено що се отнася до женски болести, като рака на гърдата. Не всички хора знаят, че ние ежедневно произвеждаме и ракови клетки и имунитета ти помога да ги преборим. Това, което влияе най-много е средата, което включва и начин на хранене и нейното усвояване. Не е нужно да си Анджелина Джоли, но тези тестове помагат да не се въртиш в леглото с кошмари…

Повече за нутригенетиката има в този линк

отказване от памперса или научаване на гърнето?

Това е Бисквитка, първата кукла на
първата ми дъщеря, която дава
пример как се седи на гърне

Думите са изражение на мислите ни и заради това е важно как формулираме нещата. В „отказване“ има доста категоричност и рязкост, някак си сякаш режеш клони, докато в момента ми се струва, че „научаване“ е много по-спокойно по отношение на времето и детето.

Първо ще направя уточнението, че с първото дете се старах да не се държа като майка на първо дете и се опитвах да следя какво правят майките с две към по-малкото. От там дойде малко по-спокойното ми отношение към паднали биберони, гладене на дрехи, сън и изваряване. В едно нещо обаче може би малко прекалих, водена от интуицията си на майка на първо дете – бебето се оказа на гърнето на 8 месеца (много й личеше, а кръста ме болеше и вдигането й ми беше ад). После, в една от Срещите на Pampers д-р Рада Маркова каза нещо, за което не знаех – научаването на ходенето на гърне може да се случи най-естествено, когато детето научи да контролира таза си, т.е. когато се научи да ходи и да качва поне 10 стъпала. Възможно е да е било нещо подобно, не е дословен цитата, но ме впечатли ясната медицинска логика – когато детето започне да контролира ходенето, които става през таза, а в таза са т.нар. тазови резервоари – пикочен мехур и черва – и дори усложни задачата със стълби, тогава е времето – и го запомних за второто си дете!
Втората млада дама е на година и хич и не ми минава през ума да се хвърлям да я уча да седи на гърне. Май излъгах неволно. Мина ми през ума, дори извадих от мазето гърнетата на сестра й преди няколко дни. Дори веднъж я сложих ей така, да види какво е. И още докато я слагах, си припомних за съвета на педиатърката …и сега върху гърнето в банята седи кукла.
Знам теориите за изхождане на детето над гърне и т.н. от три часа след раждане, идеите за пране на пелени, но те не са за мен. Освен заради чисто практичните причини (например време) има и поредица от други, които ще нарека психологични. Много психолози и психоаналитици са работили върху въпроса с контрола върху физиологичните нужди, което от време Фройдово се случва в аналната фаза (което малко се бие с примерите в интернет за „децата“ нейдеси – Бирма например, които ползват тоалетна хартия от раждането си). Най-популярно казано в аналната фаза (18-36 месеца) детето установява удоволствието от контрола върху собственото си тяло и удоволствието, когато го упражни.
Франсоаз Долто, популярната френската психоаналитичка – революционер в защита на правата на децата, чиито размисли и 60 години по-късно звучат малко радикално, пише че за нея ранното отучване е теория, родена от мързела на английските детеглегледачки в заможни семейства, които трябвало да перат пелените на бебетата, а по селата общо взето не било ясно кой точно какво е направил заради ходенето по ризки.
Нейната теория е, че „населението би трябвало да бъде осведомено да изостави окончателно подобно обучение до възрастта, в която напълно доброволно и поради наличието на необходимото ниво на двигателно развитие детето ще изпита удоволствие да се заеме само с удовлетворяването на своите естествени нужди“. Когато детето достигне до етапа на своето проговаряне трябва да му бъде обяснявано и в компанията на възрастен да му се показват безопасните предмети в дом. Така то от клекнало/лазещо ще поиска да подражава на другите хора в семейството. Това е етапа, в който може да се насочи вниманието му към начина на изхождане на възрастните – и нейният съвет е гърнето да седи в тоалетнота. Така, когато детето пожелае да стане „голямо“ и следователно чисто, ще отиде на същото място като възрастните. Като това е нужно да става без принуда – ако иска. То само преценява, кога става достатъчно голямо. Усещам лек сърбеж, представяйки си едни майки, които не могат да асимилират как ще седят на тоалетната чиния с бебето до тях или пресмятат на ум бактериите, които детето може да погълне в помещението на тоалетната.  Но реално децатата имат вътрешния стремеж – същия като този, който ги кара да говорят и да стават, за да ходят – който ги кара да изпитват удоволствие да управлява изхождането – просто му е интересно, защото командва собствето си тяло. „Така или иначе – пише Франсоаз Долто – дневното и нощното задържане на сфинктера се получават от самосебе си, ако никога не се занимаваме с тях. Днес, в нашето цивилизовано общество насаждането на вина относно естествените нужди е проблем, ако не и ежедневна драма на повечето, ако не и на всички деца преди двегодишна възраст… Тази преждевременна грижа, успешна или не, води до злополучни последствия, предизвикващи психосоматични смущения в бъдещето“.
Pampers Premium Care
се предлагат в пет размера:
нулев (до 2, 5 кг);
първи (2-5 кг);
втори (3-6 кг);
трети (5-9 кг);
четвърти (8-14 кг) и
пети (11-18 кг).

През това време до изкачването на стъпалата на неин ход оставам с Pampers, които са с нея от раждането й. В момента тя е с Pampers Premium Care, които са направени по нов начин, като когато бебето се напика, не става една голяма буца, а се разпределя по повърхността, което прави доста по-удобно за бебето да лежи и да се движи с тях. За родителите, които проверяват с пипане – и все пак става ясно дали памперса се е напълнил, а и има индикатор, който се оцветява, за да си напълно сигурен какво става. Дишащите микроспори са създадени, за да улесняват циркулацията на въздуха и по този начин да се избегне усещането за запарване. Доста по-тънки са повечето пелени, което е удобно и въпреки че са ароматизирани, това е съвсем леко и финно, така че не дразни майки като мен, които мразят ароматизирани продукти.

Други сигнали, които подсказват порастването на детето и готовността му да седне само при нужда на гърнето са способностите му да изразява себе си като да покаже че е гладно с думи или да послуша прости задачи като „донеси мечето“, махането на памперса, когато е пълен; оставането сухо повече от три часа – и за да се върнем на Фройд – изследването на собствените му гениталии.


Разбирането на децата и естествения им ход е ключово, за да минат през деликатния период на детството си без големи травми. Затова с Pampers решихме да подарим на случаен принцип три екземпляра от книгата на Сю Герхадт Защо обичта е важна, като условието за участие да напишете какъв беше вашия (ненасилствен) начин за научаване на детето да ползва гърнето като коментар във Фейсбук страницата ми до 7 май, а тримата, които ще получат книгата ще бъдат обявени на 9ти. Имената на наградените са публикувани тук.
 
 
 
Тази публикация не е платена, а изразява мнението ми на потребител.
В поста са използвани цитати от книгата на Франсоаз Долто Основни етапи на детството, Colibri, 2009

понякога вторник вечер посвещавам на уроци по френска кулинария…

Тамта с миксера

Дали пък не прозвуча твърде претенциозно това заглавие?! Това беше първият ми вторник, а и реално първи ден от дните на седмиците, в който правя нещо такова. Изобщо въобще.

Т.е. това беше пълния ми дебют в кулинарните класове, които последните години полекичка стават популярни в София.

Урокът беше в „My French Gourmandises“, а през това време, прекарано с Тамта Калваши, кулинар до мозъка на костите си научих едно, усъвършенствах друго и така се получи нещо, няма да (по)казвам какво, което си занесох и вкъщи, както и рецептите, които следвахме, за да ги добавя към репертоара си.

Към урока ми остана също приятния вкус от общуването с интересните жени, които бяха дошли на този клас.

Tres bien!

 

Класът започна със сладки и кир роял

 

Всички заедно!
Накрая – пробване на крема!

 

сериалът „Връзки“ с втори сезон – бях на премиерата заради… психотерапевтичната връзка

Втори сезон на сериала Връзки започва от 4ти април по FoxLife. По испански пиперлив, малко откачен, остроумно секси в първия си сезон, началото на втория също обещава да си струва гледането.

Подписах декларация на Fox Channels, че нищо няма да разказвам, така че мога да споделя само положителни неща от това, което видях на прожекцията в Cine Grand и срещата с екипа. По собствено желание, не че съм подписала декларация да не пиша нищо лошо.

Семейството на Мика (Лили Маравиля) и Тони (Михаил Билалов) е в нов, шеметен етап и, това, както изглежда, няма как да се спре. Продуктовото позициониране не дразни, въпреки че минава границите в определени моменти и това се дължи на работата на сценаристите, които успяват да накарат дори зала с калени на всичко журналисти и други публични лица да се разсмее от сърце.

„коуеги“

Не пропуснах да се снимам с Михаил Билалов, който играе Тони, „психотерапевт“, заради закачката с блога ми.. Героят му е толкова психотерапевт, колкото аз съм актриса, но както и той каза „професията на Тони няма значение, важно му е да стои далеч от жена му“. С други думи, ако някой от първи сезон си е направил извода, че психотерапевтите седят зад големи бюра и се забъркват нонстоп в любовни драми, не е така.

Но Връзки си остава най-забавния сериал в момента, вече чакам епизодите по FoxLife в понеделниците.

парченца софия: пролет в дъжд и бяло

Още като тийнейджърка с фотоапарат забелязах, че красотата на цъфтящите клонки не може да бъде уловена от обектива. Дори да е красиво, никога не е толкова красиво, колкото на живо.

Снимката, която направих днес в Бояна е единствената, която смятам, че ми се е получила и то без да съм от фото-кръжока с гооооолемите фотоапарати, а с наличното око на телефона ми.

Дъждът, който капеше, преминавайки от дъжд в лек сняг; плетеницата от клони сивото небе и силното бяло на цветчетата, ме накараха да се чувствам като в японско стихотворение, където дзен, минимализъм и красота се вплитат.

Днешният ми ден не е много добър, поне до момента, но ме държи още красотата, която Вселената ми подари тази сутрин.

Инстаграм акаунта ми е отворен.

преяждането вкъщи сам всъщност е сериозен проблем

Според мен е грешка в комуникацията и ресторантите Happy и рекламната им агенция едва ли виждат това, което аз виждам на този билборд, но, нали това е лично пространство, ще споделя личното си мнение.

Вкъщи хората могат да се „освинят“ по начин, по който не биха го направили в заведение – така е. Но това, което ме боцва е, че този тип хранене, като сложеният на билборда пример понякога пъти е… болест. Това ее и грешката в комуникацията, която според мен са допуснали от Happy, които – трябва да спомена – се опитват – и дори успяват, да пропагандират здравословно хранене (например киноата в България никога нямаше да е толкова популярна без тях!).

Болеста се казва Преяждане (Binge Eating Disorder) и беше включена двата класификатора на болестите DSM-5, както и в МКБ-10.

На мен човека на снимката ми се струва, като такъв, който за кратък период от време (например 2 часа), ще изяде количество храна, определено по-голямо от това, което повечето хора биха изяли за същия период от време, безконтролно ще яде – по това време – без да може да спре или да контролира колко ще изяде.

Епизодите на безконтролно преяждане се свързва с три или повече от следните описания:
– да ядеш много бързо
– да ядеш, докато ти стане неприятно тежко от поетата храна
– да ядеш големи количества храна, дори когато не си физически гладен
– да ядеш сам, защото се чувстваш зле от това колко изяждаш
– да се чувстваш отвратен от себе си, депресиран или гузен след това

За да се говори за болестно преяждане, то трябва да се случва средно веднъж седмично в продължение на три месеца.

Добрата новина, която в дни като днешния е важна – на страницата на Happy има много позитивни примери за храна вкъщи – което означава, че храната вкъщи може да е много вкусна и да не е свързана със самотно преяждане – защото хората си правят селфи как се хранят заедно, храната е красиво подредена и т.н.!

връзката бременност – хранителни разстройва

Темата е свързана
най-вече заради майката – която е
човекът, когото бебето приема за част
от себе си – реално в първите месеци
след раждането си бебето още не знае,
че то представлява нещо отделно от мама.
Тук идваме до голямата тема, която е
отвъд всички теории как да се грижим за
детето по учебник и за връзката с майката
– бременността е тест за майката, защото
в нея тя преживява, чрез мислите за
бебето си – от своите разбирания за
света – жените, които са имали нещастно
детство или са били в депресия в ранна
възраст, по време на бременността може
да развият пред-родилна депресия, която
засяга същия брой жени, каквато и тези
със следродилна депресия (около 13% от
всички майки).
Биологични истории
или как наднорменото тегло може да бъде
и биологично определено от майката, без
тя дори да подозира
Няма ембрион, който да
се развива добре, когато получава
токсични химикали. Това, което се случва
е, че бебето реагира на целия набор от
биохимични сигнали от майката. То се
адаптира по време на целия си престой
в корема й на това, което може да се
нарече – „светът според майка ми“.
Хормоните, нервотрансмитерите и
хранителните вещества му разказват
истории какво го чака навън. Това, което
майката яде има най-голямо влияние върху
бебето през първите три месеца от
зачеването
  –  поетото количество (и нейното качество) храна му съставя
„мнение“ за това каква е средата навън,
нещо като метеорологична прогноза за
наличието на храна. Това не са ню ейдж
измислици, а се подкрепя от много
изследователи, защото се оказва, че
жените, които не се хранят достатъчно
по време на първите три месеца или ядат
предимно джънк, бебето развива т.нар.
пестелив фенотип.
Стресът също
има изненадващо големи ефекти върху
развитието на системите за хранене на
ембриона. Високите нива на хормоните
на стреса увеличават секрецията на
лептина, които също управляват апетита
и поемането на количества храна. Те
влияят също така върху склонността
ембрионът да трупа мазнина около корема,
което в средната възраст на човек
увеличава рисковете от натрупвания
там. Критичният прозорец това да се
случи е стресът между 14 и 23 седмица
Дали всичко
е предопределено? И да, и не, защото
човешкият организъм и психика са проект,
който непрекъснато се доразвива и чрез
осъзнаване на причините, на травмите,
на несъзнаваните преди психотерапия
процеси човек може да достигне до
дълбочината на собственото си аз, което
тогава вече ще са води от здравата част
в човека

фройд, но не набързо – интервю с автора кристфрид тьогел

Интересни неща се случват в живота… Преди години лекциите по психоаналитични школи на Кристфрид Тьогел в Софийския университет бяха едни от най-любимите ми и когато видях, че Колибри издават негова книга си казах – „не може да бъде!“. Така, в момент, в който препрочитам великия Зигмунд, имам удоволствието да се върна назад и да се насладя на спомените, но и на напълно новото разбиране на Фройд набързо.

Закъснях… толкова по Фройд! Както ще прочетеш по-нататък в интервюто, грешките в ежедневието рядко са неволни, и записването на друга дата в тефтера ми, би казал Фройд не е случайно. Кристфрид Тьогел любезно ме изчака, и след телевизионното интервю дойде моят ред за разговор.

ДС: Спомням си тази книга под формата на лекции, които ми дадоха много стабилна основа в годините заради систематичността.
КТ: Който не е креативен, трябва да е систематичен.

ДС: Който е креативен, трябва да се научи да е систематичен. Но заглавието на книгата не ми хареса…
КТ: То е, защото издателството в Германия на книгата има поредица с книги като Библията набързо, Шекспир набързо, Гьоте набързо и така ме попитаха дали искам да напиша Фройд набързо. На немски означава „за бързащия човек“


ДС: А книгата е сериозна.
КТ: Аз имам 12 книги за Фройд и тази ми беше много трудно да направя, защото съм написал над 10 000 страници за него и да ги сведа да 150, без да губя същноста, не е лесно. Така че си мисля, че хората ще получат добра представа за Фройд. Не е лесно да се синтезира, без да стане повърхностно, но мисля, че се получили.



ДС: Вашият живот е минал в изследване на Фройд… 
КТ: Поне половината, дори повече половината. Сериозно започнах да се интересувам на Фройд, включително с изследване на архивите, когато бях на 30.

ДС: Откъде дойде този интерес към него? Какво ви държи в тази тема?
КТ: Дисертацията ми беше за сънищата, а когато пишеш за тях, неизбежно стигаш до него и така започнах да се интересувам кои са били предшествениците му. След това видях как се развива идеята, какво прави тези 25 години като учен. Ходих в архивите, прочетох 7,000 негови писма и колкото повече четях, толкова повече неща разкривах. Всеки, който колкото повече се запознава с Фройд, толкова по-интересен му става.


ДС: Това, което ни дава Фройд, става основа на много разсъждения. По какъв начин според вас неговите идеи променят света?
КТ: Не мисля, че това са само идеите. Той има две големи качества. Първото е, че той пише невероятно добре и е носител на наградата Гьоте, която се дава на писатели. Фройд сам казва, че неговите истории за пациентите му се четат като романи. И втората е, че той успява да сервира на читателя вътрешна логика, която не винаги съществува. Читателят остава с впечатление, че това е една голяма сграда с вътрешна логика без противоречия, което в действителност не е точно така. Мисля, че 90% от неговите идеи не са нови, но за пръв път ги слага в една система и ги формулира добре и ги представя като една цяла сграда. Аз лично за себе си в тези 30 години открих една част, която е много подценявана, и това са неговите работи за обществото и за религията и войната. Например, когато започва войната се оказва, че и тримата му синове са на фронта и той пише кратка статия за войната. Този анализ е толкова точен, такава силна критика на всяка държава, която води нападателна война. Той има книги, които имат чисто историческа стойност – и други – като тази статия, които са много актуални. Спомняте ли си, когато Горбачов, когато трябваше да подпише разпускаенето на Съветския съюз, как се оказа без химикалка в себе си – това се случи, защото той не искаше да го подпише. Този случай на забравянето или грешките в езика е винаги актуално, по-интересно от някои негови други неща.

Фани Мозер

Фройд не е изключително добър терапевт. Първите 20 години много от неговите пациенти се самоубиват по време на терапията. Вярно е, че неговите колеги и ученици му пращат най-трудните случаи, така че там е по-различно. Но, например намерих в архива му едно писмо в архива му. През 1895 той пише Изследвания върху хистерията, където описва 5 случая. Вторият случай след Анна О., е една жена, най-богатата жена в Европа по това време, Фани Мозер, там се нарича Еми фон Н. Там той намира причината в нейните дъщери, които са слабоумни. 25 години по-късно едната дъщеря, които той публично нарича в книгата си олигофрени, му изпраща своята дисертация и той и отговаря с писмо, в което пише „Аз се извинявам за ужасната си диагностична грешка“, обаче го прави само в писмото. Всички следващи издания до смъртта му той не го споменава, дори като бележка под линия. Тоест прави компромис, така че теорията му да изглежда по-консистентна. Това се случва много рано в неговата кариера и 20 години по-късно той е нямало да се заблуди. Въпросът е, че тази книга е учебник за много студенти и в тези 8 издания на книгата до края на живота му това не поправя това. Иначе всеки прави грешки в началото.

ДС: За кого ще бъде интересна тази книга?

КТ:  Мисля, че книгата е много добре написана и всеки може да намери нещо за себе си.

трети откъс от „защо обичта е важна“ – светът на жените

Това е третия откъс от книгата Защо обичта е важна на Сю Герхардт.  

–– Началото на книгата, Новата парадигма е тук, а главата Бебето и неговия мозък тук. ––

За
да си обясним неповторимия модел на
реакциите на отделния човек, трябва да
се върнем към началото, към безсловесните
дни на ранното детство, когато майките
ни са ни държали на ръце, та дори още
по-назад – към майчината утроба. За този
период от живота ни е много трудно да
се говори не само защото като бебета
нямаме езикова или съзнателна памет,
но и защото в исторически план най-ранното
детство бива изживявано посредством
взаимоотношенията на жената с бебето
ѝ. Това се случва далеч от очите на
останалите, в неизразимата с думи
територия на телата и чувствата, на
мляко и бебешко ако, мотивирано от
непреодолими приливи на хормони, които
карат майката да иска постоянно да
докосва и наблюдава своето бебе –
чувства, които облечени в думи звучат
нелогично, те са толкова трудни за
обяснение, както е сексът или влюбването.
И тъй като това е лично преживяване
предимно за жените, а нe за мъжете, то
остава скрито от погледите и не присъства
в културата, освен в редки случаи, когато
за него пишат писателки феминистки като
Адриен Рич:
За
мен хубавите и лошите моменти вървят
ръка за ръка. Спомням си, когато кърмех
всяко от децата си, виждах очите им,
широко отворени и взиращи се в моите, и
осъзнавах, че двамата сме свързани, не
само посредством устата и гърдата, а и
чрез погледа си: дълбочината, спокойствието,
страстта на този тъмносин сериозно
съсредоточен поглед. Помня физическото
удоволствие, когато гърдата ми напълно
се изпразваше от млякото във време,
когато за мен нямаше друго удоволствие
на света, освен измъчваната от вина
наслада от пристрастяването ми към
храната… Помня спокойни моменти, в
които се отваряше възможност да отида
до банята сама. Помня как се откъсвах
от, така или иначе, недостатъчния си
сън, за да успокоя някой детски кошмар,
да вдигна одеяло, да затопля бебешко
шише, да заведа полузаспало дете до
тоалетната. Спомням си, как се връщах в
леглото напълно разсънена с напиращ
отвътре гняв, знаейки, че прекъснатият
сън ще направи утрешния ми ден ад, че ще
има още кошмари, още нужда от утешаване
и че заради умората ще се карам на децата
си, без да разбират защо. Помня как си
мислех, че повече никога няма да сънувам.
(Rich 1977: 31)
Женското
движение от шестдесетте и седемдесетте
години на миналия век извоюва възможността
да се говори за личните преживявания у
дома и спомогна за събарянето на границите
между обществения и личния свят. Днес
публично обсъждаме различни сексуални
практики, не се налага да крием емоциите
си от хората зад безчувствени маски и
проявяваме нескрит интерес към
емоционалния живот на богатите и
известните. Вече не се шокираме, щом
открием, че публичните фигури са хора
като всички нас и много често прескачат
собствените си морални норми. Способни
сме да признаем, че съществува сексуално
насилие над деца. Емоциите вече не са
нещо, за което не се говори в публичното
пространство. Посредством нещо като
паралелен процес, разцеплението между
разума и тялото, рационалното и
нерационалното, започва да се подлага
на все по-голямо съмнение. Както споменах,
това е допринесло за нарастващия научен
интерес към емоциите, прескачайки и
последната граница на науката –
изследването на емоционалната ни
същност.

Само
че измерването на мозъчната активност
или химичните нива, свързани с емоционалното
поведение на зрелия индивид, може да ни
служи само като помощно средство за
вникването в емоционалния свят. То не
може да ни даде отговор на въпроса защо
сме такива, каквито сме. Това е все едно
да правиш дисекция на животно, достигнало
пълното си развитие, и да очакваш, че ще
откриеш причината за поведението му.
Възрастните са резултат от сложни
сюжети, вписани в организма им, чийто
системи вече са се развили във времето.
Те са твърде характерни и неповторими.
Вместо да правим това, можем да се върнем
назад към корените на емоционалния
живот, към ранните процеси, които
определят емоционалните ни траектории
– към бебето и обкръжаващата го
емоционална среда.
–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

защо обичта е важна: втори откъс – бебето и неговия мозък

По-долу следва е втори откъс от книгата на Сю Герхардт Защо обичта е важна. По някакъв начин ви завиждам, че ще я прочетете за пръв път. 

Първият откъс 



Основите:
бебето и неговият мозък
Да
се върнем в началото
Мъжкият
и женският тигър си остават ни повече,
ни по-малко тигри, независимо дали ще
прекарат целия си живот в естествената
си среда или ще се чифтосат с хиляди
партньори. Но човекът истински се
променя, когато живее с други хора –
той не може да развие способностите си
сам-самичък. Затова човешката раса е
напът да се превърне в едно тяло и това
не е дръзка метафора, а самата величествена
реалност.
С.
Т. Колридж, „Писма“, 1806 г.

Една
тъмна зимна нощ звънът на телефона ме
събуди с новината, че домашното раждане,
което планирах да филмирам, е започнало.
Бях се срещала с майката и преди, но не
я познавах добре. Пристигнах в дома ѝ и
трябваше да изкача три етажа стълби до
стаята ѝ на последния етаж на къщата,
влачейки с мен озвучителната и
осветителната си апаратура. Заварих
майката и бащата да седят на ръба на
единично легло в оскъдно обзаведена и
слабо осветена стая, на чийто под бе
постлан вестник. Вниманието бе
съсредоточено върху тялото на майката
и всичко се случваше тихо и оттренирано.
Акушерката обикаляше наоколо, докато
аз си стоях в единия ъгъл на стаята.
Нещата се случваха бързо и съвсем скоро
майката вече беше приклекнала над
вестника, подкрепяна от партньора си,
докато аз записвах удивителната гама
от звуци, които тя издаваше, звуци, които
подсказваха увеличаващия се натиск и
скоро, щом бебето започна да излиза, се
превърнаха в дълбоки стенания. Моята
операторка не успя да пристигне навреме,
за да заснеме раждането, но на мен ми
беше все едно, защото бях погълната да
наблюдавам това върховно събитие. Когато
бебето най-сетне излезе от тялото на
майката, очите на всички ни бяха пълни
със сълзи, бяхме погълнати от емоцията,
благоговеещи пред началото на този нов
живот и очаровани от мистерията на самия
живот.

Сега
бебето щеше да напусне дома си и да поеме
към своето съзряване, към онази част от
живота, за която се говори в жалейките
по вестниците – за четирите брака или
единствената женитба, за обществено
ангажираното или по-уединено съществуване,
за изпълнения с трагични събития живот,
за историята на личния принос към
обществото. Но тези истории пропускат
толкова много неща. Те не разказват за
всичко онова, което превръща това бебе
в младия мъж, който е то днес, и най-вече
не отдават дължимото на силното влияние
на другите хора върху способността му
да прояви своя природен и генетичен
потенциал.
Човек
трудно свиква с тази страна да
действителността. Дори в биографиите
се споменава единствено, че бебето е
родено на конкретна дата, на дадено
място, с родители, чийто живот към този
момент се е развил по определен начин,
но е на практика невъзможно да се
пресъздаде динамиката на взаимоотношенията
им с тяхното дете. Затова никога не можем
да разберем какво се е случило в
собственото ни най-ранно детство,
задавайки директни въпроси, макар че
понякога разказите за различни случки
ни дават някаква представа. Твърденията
на майка ми, че съм била трудно за гледане
дете, което всяка нощ в продължение на
месеци е плачело заради стомашни колики
и е проходило и проговорило много рано,
ми дават основание да изпитвам гордост
и усещането, че съм отхвърлена, чувства,
които в действителност са значима част
от собствения ми живот. Но има и други
начини да изровим историята на своето
ранно детство, защото го носим вътре в
себе си и го изживяваме чрез взаимоотношенията
с най-близките.
В
основата си ранните ни преживявания
формират характерните за нас начини за
общуване с другите и за справяне с
приливите и отливите на чувства, които
не са единствено психически пристрастия,
но и психологични модели. Те са костната
структура на емоционалния живот, скрита
и неосъзнавана – невидимата история
на всеки индивид. Подобно на Фройд, който
се е смятал за археолог на личността, и
аз разглеждам хората с очи, които сканират
в търсене на скрити структури. Но за
разлика от Фройд, който търси под
повърхността на личността първичните
инстинкти, сексуалните пориви и изблиците
на агресия, които смята за невидимите
двигатели на човешкия живот, аз търся
непознатите модели на взаимоотношенията,
които биват вплитани в тялото и мозъка
ни през годините на най-ранното ни
детство. Тези модели тласкат живота ни
в определена посока. Отношенията на
самия Фройд със собствената му майка
създават у него усещането, че е специален,
което той пренася във взаимоотношенията
си с другите хора, заедно с чувството
за вина заради това, че е откраднал
своята необикновеност, унищожавайки
съперника си – малкия си брат, на когото
пожелава да умре. Съревнованията играят
голяма роля по-нататък в професионалния
живот на Фройд. Има нещо много силно в
най-ранните теми, зададени в живота ни,
факт, който може да бъде обяснен чрез
теорията за хаоса. Според нея дребните
различия в началото на един процес могат
накрая да се превърнат в извънредно
големи разлики. Но този период от човешкия
живот неврологът Дъг Уот нарича
„незапомнен и незабравим“ (2001: 18). Не
можем съзнателно да си припомним нищо
от тогава и в същото време не можем да
го забравим, защото е вградено в организма
ни и предизвиква у нас очаквания и
определен тип поведение.

Съществува
нещо под повърхността, има сили,
които ни задвижват, но те не са точно
такива, каквито ги описва Фройд. Той ги
определя като телесни пориви, скрити в
хуманоидното биологическо животно.
Фройд смята, че тези импулси влизат в
конфликт със социалните норми или
натиска на цивилизацията, които индивидът
носи в съзнанието си под формата на
вътрешен свръх Аз, предизвиквайки
напрежение или конфликт между разума
и тялото, с който само Азът със строг
самоконтрол може да се справи. Това
обяснение става доста популярно и така
започва да звучи почти смислено. Но
въпреки че отговаря на личната история
на Фройд, то е неприложимо към съвременната
чувствителност, която не е толкова
строго ограничавана под напора на
социалния натиск. Тезата на Фройд с
положителност не отговаря на моето
усещане за начина, по който се развиват
умът и тялото, защото тя предполага, че
индивидът си е самодостатъчен и се
изгражда самостоятелно в много по-голяма
степен, отколкото ми се струва на мен.
Ще се опитам да докажа и по-нататък да
обясня по-подробно, че много аспекти от
функционирането на тялото и емоционалното
поведение се формират благодарение на
взаимодействието със социалната среда.
Например бебе, с което са се държали
зле, развива много по-негативни реакции
спрямо стреса и различни биохимични
модели от такова, което е гледано с
любов. Мозъкът сам по себе си е „социален
орган“, както го нарича изтъкнатият
изследовател на най-ранната привързаност
Питър Фонаги. Оформя се разумът ни и
емоциите ни започват да се подреждат
спрямо взаимодействието ни с разума на
останалите, а не самостоятелно. Това
означава, че водещите невидими сили,
които формират емоционалните ни реакции,
не са биологичните ни пориви, а моделите
на емоционалните ни преживявания с
други хора, които най-дълбоко се отпечатват
в нас в годините на най-ранното ни
детство. Тези модели не са неотменими,
но подобно на всички останали човешки
навици, след като веднъж са се затвърдили,
много трудно могат да бъдат променени.


–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

защо обичта е важна: новата парадигма (ОТКЪС ОТ КНИГАТА)

Днес, бях изненадана, ама наистина изненадана, че една от книгите, които ценя безкрайно: Защо обичта е важна на Сю Герхард е издадена на български и то преди цели две години (2014).  За книгата научих от преподавателката ми в Лондон Джулия Бъкройд, при която специализирам хранителни разстройства. Всъщност книгата е за живота на бебето и финните механизми, които определят емоционалните му връзките – и в крайна сметка защо обичта е важна.  

След като установих, че книгата е налична и на български, със съгласието на издателство Изток-Запад да публикувам тези откъси от нея, за което им благодаря.

Правя го, защото Сю Герхард е психоаналитик психотерапевт с неподражаем усет за разказване на иначе понякога скучноватите психологически теории и тъй като не изпада в преразкази или в повърхностност – както се случва често във всички сайтове от типа на ЧакайДаТиРазкажаСмисълаНаЖивота.com.

Систематично, интересно и с много научно подкрепени факти тя (жената е професор в Оксфорд) обяснява защо обичта (под формата на чувство, а не храна, играчки или биберон) е важна, защо връзката майка-дете в онзи период между 0 и 2, когато много майки са склонни да мислят „то нищо не разбира“, а други пускат до пълно откачане Бейби Айнщайн и да му хвърлят био играчки, докато обичта е важна.

Ако тази година трябва да си купиш една книга за детска психология (и за да разбереш и себе си по-добре, защото някога си бил бебе), това е тази. Препоръчвам я изключително много на бременни жени или тези, които се замислят за това да „видят двете чертички“.

Сю Герхардт – Защо обичта е важна

ОТКЪС 1
Новата
парадигма



Все
пак една нова гледна точка, нова парадигма,
от известно време чака зад кулисите и
може да направи първите си стъпки под
прожекторите. Тя е била обяснявана по
различни начини като „екологична“,
„органическа“, „кибернетична“ и
„холистична“. С усилия си е спечелила
позиции в различни научни дисциплини
и все пак не се е наложила като общоприето
схващане за света. В много отношения
борбата за налагане на тази органическа
парадигма прилича на битка между новата
и старата наука. Началото си тя води от
същия период през двадесетте и тридесетте
години на миналия век, когато се наблюдава
отслабване на контрола върху чувствата.
По това време се появяват също и
революционни открития в областта на
физиката, които разклащат приетото за
даденост чувство за човешко възприятие.
Квантовата теория на Макс Планк разкрива,
че материята не е толкова неделима и
неизменна, за каквато сме я смятали, а
по-скоро би могла да се опише като вид
отношения, осъществяващи се в определен
ритъм и за определен период от време.
Теорията за относителността на Алберт
Айнщайн показва, че пространството и
времето са континуум, който се изкривява
и се увива около себе си. Такива радикални
идеи разкриват ограничеността на
сетивата, с които борави човек: „Светът,
който виждаме, е функция на нашия ръст“,
както казва Брайън Апълярд (1992).
С
осъзнаването на ограничеността на
човешките възприятия става ясно, че
твърденията на старата наука вече не
са в сила. Някои учени, като Вернер
Хайзенберг, започват да твърдят, че
„идеята за обективната реалност се е
изпарила“. Действителността, която
виждате, зависи от това от какъв ъгъл я
гледате. Електронът може да е вълна или
частица в зависимост от гледната ви
точка. Дори само наблюдавайки реалността,
ние влияем върху ситуацията, която
гледаме. Така че линейните обяснения
на старата наука, че X поражда Y, не са
цялата истина.
Вместо
това се оформя една по-интерактивна
перспектива, която първоначално възниква
при компютърните науки. Математикът
Норберт Винер пръв забелязва колко
важна е обратната връзка за обслужването
на системите. Въпреки че той създава
теорията си на база работата си с ракети
и ракетни снаряди, скоро тя бива доразвита
от радикалния във вижданията си антрополог
Грегъри Бейтсън и екипа му в опит да
разгадаят човешките системи, каквото
е семейството или дори начинът на
функциониране на самия човешки организъм.
Те откриват, че системите остават
стабилни само ако постоянно се адаптират
към променящата се среда. Начинът, по
който успяват да се приспособят, е чрез
използването на обратната информация
за това, кое работи и кое не. Това означава,
че ако разглеждате една система като
неделимо цяло, ще видите, че тя е кръгова,
а не линейна. Вместо да разбивате
системата на отделни части и да ги
разглеждате като самостоятелни единици,
трябва да осъзнаете, че всички системи
са взаимносвързани и си влияят една на
друга. Начинът, по който се държи един
човек, оказва влияние върху другия, а
поведението на втория се отразява на
първия в един кръговрат. Причината и
следствието зависят от вашата позиция
в този цикъл и от това, колко информация
приемате или отхвърляте. Истината не е
само една, има няколко възможни варианта.
Този
органичен подход навлиза в много научни
дисциплини. В биологията има екология
и етология (Етология – наука за характера или установяването на характера на индивид или народ). В психологията има Джон Боулби, който
установява, че за да разбираш хората,
трябва да вник­неш в средата им, също
както пепиниеристът (градинарят). прави научно изследване върху почвата
и атмосферата, в които отглежда растенията
си. През последните десетина години в
психоанализата все повече се налага
един по-интерактивен подход, осъзнаването,
че пациентът и психоаналитикът се
намират в едно общо поле на действие –
система, в която всеки влияе на другия,
вместо да се смята, че въздействието е
еднопосочно. Все пак, този тип мислене
все още не е изместил наложената линейна
рационалистична парадигма.
Моят
подход към вникването в емоционалния
живот е органичен. Аз твърдя, че човешките
същества са отворени системи, неразривна
част от които са другите хора, а така
също и растенията, въздуха и водата. Ние
се формираме под влиянието на другите,
както и на това, което дишаме и ядем. И
физиологичните, и психологичните ни
системи се развиват въз основа на
взаимоотношенията ни с останалите хора,
а това се случва с най-голяма сила и
оставя най-дълбок отпечатък в най-ранното
ни детство. Живеем в социален свят, в
който, за да сложим храна на масата си,
да имаме дрехи на гърба си и покрив над
главите си, зависим от сложни вериги от
социални и културни взаимодействия,
които мотивират действията ни. Не можем
да оцелеем поединично.
Но
преди всичко съществото, върху което
общуването оказва най-голямо влияние,
е човешкото бебе, което тепърва се учи
какво представляват собствените му
емоции и как да се справя с тях. Това
означава, че преживяванията ни в най-ранна
възраст, докато сме бебета, имат много
по-голямо значение за това, какви ще
бъдем като възрастни, отколкото си
мислим. В бебешка възраст ние за първи
път чувстваме и се учим какво да правим
с чувствата си, тогава започваме да
систематизираме преживяванията си по
начин, който ще окаже влияние върху
по-нататъшното ни поведение и интелектуални
способности.


–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

Издателство Изток-Запад преди време публикуваха В търсене на изгубеното щастие на Джейн Лидлоф, която също се допира в темата, но лично според мен Защо обичта е важна е по-добра.

разговор за хранителните разстройства при Гала, „На кафе“, Нова телевизия

Гала според мен е направила повече за здравословното хранене в България повече от който и да било друг и затова много се зарадвах, когато екипа на предаването ни поканиха с проф. Савова за участие в предаването по повод първата Седмица за превенция на хранителните разстройства в България.

Видеото от предаването е тук
http://play.novatv.bg/programi/na-kafe/707388?autostart=true

В него Стела Колева, една смела и прекрасна жена, разкри за пръв път пред близките и приятелите си за онзи етап от живота си, който е преминал под знака на булимията. Не е лесно да се споделят такива неща, за което й благодаря!

Стела в момента е инструктор по йога – и то добър – казвам го като изкушена от йогата – повече за часовете й може да намериш във фейсбук страницата й!

ПРЕДСТОЯЩО ПО ВРЕМЕ НА СЕДМИЦАТА НА ХРАНИТЕЛНИТЕ РАЗСТРОЙСТВА

Безплатни консултации в петък и събота в Кабинета по хранителни разстройства (с предварително записване)

Уебинар (безплатен семинар онлайн) „Войната с храната“ в неделя, 15 часа

първа седмица за превенция на хранителните разстройства 22-28 февруари 2016

Да се облегнеш на бисквитка
може да е удобно понякога, но ако е всеки ден –
или никога не го правиш – е проблем

22ри февруари е – и първи ден на първата седмица за превенция на хранителните разстройства в България. Вътре съм с двата крака – както защото това е тема, по която много работя, така и защото смятам, че темата е обществено значима. Хранителните разстройства не са приоритет на „богатите и известните“, а са ежедневие за много хора – и то много повече отколкото си мислиш.

Засегнатитеот хранителни разстройства са над 100 000. Всъщност се споменават за около 250 000, но дори на мен тази цифра ми звучи много и заради липсата на официални данни съм към по-ниската цифра.

Болните от хранителни разстройства са много, но те някакси успяват да се справят. Някои от тях гладуват самотни, докато това не излезе на бял свят (историята на Пламена при Миролюба Бенатова), а други водят войната си със света по други начини.

Болните от емоции, които не може да изкажат също са много – емоционалното хранене е нещо изключително сериозно и влияе на килограмите и подтиска душата. И не решава нито един проблем.

През тази седмица – 22-28 февруари лицето на Седмицата – проф. Захарина Савова ще отдели много време в отговорни медии, които се съгласиха да говорят по тази тема, която е обща за толкова много хора – независимо дали си признават или не.

Личните ми интереси като психотерапевт са насочени точно към хранителните разстройства, заради което реших и да специализирам във Великобритания от миналата година, а през 2016та ми се очертават още изпити и срещи с водещи учени там. Всичко, което научих през годините ме кара да вярвам, че превенцията е най-доброто лечение. А превенцията на първо време става чрез говорене – за което благодаря на всички, които медийно подкрепят Седмицата!

мамо, нали е по-важно един човек да е с добро сърце, отколкото да е красив?

Следващата постановка
в градината е Малкия принц

Тъкмо започнах да отговорям на въпроса й и реших да попитам Надя:
– А ти откъде знаеш това?
– От Анет.

Замълчах.
Няма нужда нищо повече в момента

Благодаря на Анет, учителката в градината на дъшеря ми, че си върши отговорно работата и използва авторитета си, за да допълва говореното в семейството.

демонът на ейми уайнхаус: булимията

Вчера догледах документалния филм Ейми (2015) и се питах – защо толкова добре разбираме драмите на известните – след като умрат. Докато са живи и страдат като луди, медиите ги преследват, обиждат ги по шоупрограми и ние, дори почитатели, някак си го приемаме.

Едно уточнение: Ейми Уайнхаус не е от любимите ми певици. В нейната територия на джаза съм много повече от страната на Натали Коул, отколкото при нейното звучене. Ейми ме завладява по онзи начин, по който ти дърпа вниманието различното, цъкащото, провокативното. Ейми ме интересува и като човек, който съществуваше в публичното око, мъчително страдаща от булимия.

Ейми като тийнейджър

Началото на хранителното разстройство на Ейми Уайнхаус е, когато е на 17 и с приятелки започват да преяждат и повръщат – една „диета“, която много момичета започват и спират, но тя никога не спира да го прави. В документалния филм се чува как майка й разказва, как когато това се случва Ейми споделя с нея – страхотната нова „диета“ – ядене и повръщане – която й дава възможност да яде, без да качва килограми. Майка й тогава замълчава и оставя нещата, защото приема, че това е поредното тъпо нещо, през което една тийнеджърка може да мине и да замине. В интервютата, които брат й дава преди изложбата Ейми: Един семеен портретсподеля че макар всички да са знаели за повръщанията и тъпченето, никой не е говорел за тях, защото това е била мрачна тема в семейството.

Смъртта й на 27 години официално се приписва на „алкохолна интоксикация“, но през всички години на известността си Ейми страда от типични за хранителните разстройства съпътстващи заболявания – като депресията например. Болезненената й слабост не е резултат от злоупотребата с наркотици, както повечето хора биха решили. Но сами по себе си хранителните разстройства са зависимости по същия начин, по който са и алкохолизма, наркотиците и хазарта – защото коренът им е един, но веществото е различно. Булимията често, но не винаги, върви, хваната за ръка с прекомерната употреба на алкохол – и Ейми Уайнхаус не е изключение. Според различни изследвания до 37% от хората пият много, а около четвърт са с алкохолна зависимост в някаква степен. Причината за това е също така и чрез алкохола се подтиска апетита. Това може да заблуди лекуващите лекари къде е същината на проблема и да работят само с него. Тогава, дори работейки върху зависимостта, те няма да обърнат внимание на корена, хванал се за храненето.

Но ако алкохолът, наркотиците и хазарта действително могат да попречат сериозно на социалния живот, човек с хранително разстройство може да се впише в работна среда, като страда ужасно много и реагира чрез храната при всеки стрес. Генетичните причини за хранителните разстройства са много, но зад все по-широкото им разпространение стои и липсата на адекватна ранна интервенция, която би могла да промени хода на болестта, който гените стартират.

Ейми на
фаталния концерт в Белград

В документалния филм се вижда упадъка, разлагането на Ейми като личност и творец и това, което ме подтисна, докато го гледах е, че тази толкова талантлива жена се превръща в мишена за фотографите, медиите, шегите – болна антилопа, която хищните птици кълват. Къде е съчувствието, къде е уважението към страданието? А хората със зависимости са тежко болни и имат нужда от помощ. Понякога те не искат да я приемат, но си задавам въпроса защо няма поне опит за запазване на личното пространство, за даване на време и пространство, в което да бъде оставено място за лечение?

Финалното лекарско заключение е, че Ейми Уайнхаус умира от алкохолно отравяне. То се дължи на нейната злоупотреба, но също и на хранителното й разстройтво, защото булимията, след толкова дълъг период на боледуване включва и увреждане на органите. Алкохолът влиза по-лесно в тялото, когато човек не е ял или когато е повръщал преди това. Тъй като няма храна, която да забави алкохола, той се абсорбира по-бързо и отравянето настъпва по-бързо.
При дългосрочна булимия има много съпътстващи заболявания, освен депресията – там са бъбречните проблеми, уврежданията на черния дроб, отслабването на сърдечните мускули, които могат да доведат до кардиален арест и разбира се – на цялата система – от хранопровода до стомаха. Така че, това, че смъртта е настъпила от алкохолно отравяне е буквална, но и невярна – защото нейният живот, прекаран с нетретирана булимия е истинската причина.

Ако тази тема е твоя, прочети и 9те истини за хранителните разстройства

Кабинет за хранителни разстройства и проблемно хранене

Още по темата за хранителните разстройства

средната възраст като рисков фактор за проява на хранителни разстройства

Добрите домакини
може да не са добри към себе си
колкото към другите

Въпреки че началото на хранителните растройства често се асоциират с тийнейджърството, все повече се увеличават наблюденията върху отключването на хранителните разстройства в средна възраст. 

В САЩ вече се правят изследвания, в които се търси отговор на въпроса дали риска от развитие на хранителни разстройства (ХР) не се случва около менопаузата заради хормоналните промени. Преди няколко години беше публикувана книга, в която се разглеждаха ключовите фактори от социалната среда, които провокират проблемите, но сега търсенията са още по-подробности. Учените мислят, че хранителните разстройства могат да бъдат предизвикани от свръхчувствителността и промяната на нивата на естроген, които, комбинирани със социалния натиск, който се оказва върху жените и нереалния облаз на женственост, който се налага в публичното пространство, създава терен, на който ХР могат да процъфтят.

Обратно на популярното схващане, средната възраст не имунизира жените към хранителните разстройства, а периода преди менопаузата може да е критичен и рисков период за развитието или ново развитие на преяждането при жените и други проблемни начини на хранене. Това е проблем, тъй като личните лекари и психиатрите рядко търсят като корен на някои здравословни проблеми хранителните навици и поведение.

Въпреки общата липса на изследвания за ХР в средна възраст, изследователите (Др Бейкър и Кристин Рунфола от Психиатричния отдел на Университета в Северна Каролина) определят, че около 4% от жените в перименопауза страдат от някаква форма на анорексия или булимия. Болестното преяждане може да се среща в до 10% от жените.

Тези хранителни разстройства може да са три типа: развито в ранна възраст, хронично състояние без предишно възстановяване (продължително хранително разстройство); завръшане на потушено в по-ранна възраст хранително разстройство и късно стартирало хранително разстройство в пациенти без предишна история на този тип заболявания.

При жените, които не са имали в по-ранна възраст никакво хранително разстройства се приема, че периода на вариации на нивата на естроген е причина за „отключването“. Перименопаузата започва на около 40 години, но в някои случаи има и жени, при които този преход започва и в късните 30. Индивидуалните генетични особености са причина за хиперсензитивноста към естрогена. Рискът от ХР е увеличен през пубертета, който е друг период, в който има значими промени в репродуктивните органи и съответно и промяна на нивата на естроген, а има изследвания, които търсят връзката естроген/хранителни разстройства.

Бри от Отчаяни съпруги
имаше своите проблеми с храната

Това търсене, макар и полезно от научна гледна точка прави хранителните разстройства „научно обясними“ и би показало тяхното лечение като твърде лесно, каквото то не е, но същите учени поглеждат и друг значим факт – освен нивата на естроген, другият фактор е социалния натиск жените да изглеждат толкова слаби на 40 и 50, колкото са били на 16, което е нереалистично в големия процент от населението. Да изглеждаш „перфектно“, да останеш „вечно млада“ няма как да се случи. Този изкуствено подхранван стремеж получава името „ефектът Отчаяни съпруги“.

Тези, които са страдали от хранително разстройство в младостта си трябва да потърсят помощ при първото повръщане около 40 или при първите 5 кг, които са свалили от теглото на което са в последните години. Ако никога не сте имали проблеми, но забелязвате, че тършувате в хладилника както когато бяхте тийнейджъри, а после ви е срам да си признаете или теглото ви върви непрекъснато нагоре, потърсете помощ.

От 2001 година досега процентът на засегнатите жени в средна възраст се е увеличил 2,5 пъти, което макар да се дължи и готовността на жените да търсят решение на проблемите си в сравнение с 15 години назад, все пак е значително увеличение.

Близо 50% от хората с хранителни разстройства срещат и критериите за депресия, заради което важността за търсене на помощ е критична. Чрез нездравословно хранене към депресията и тревожността се добавят и други здравословни рискове.

И накрая един цитат на Джордж Елиът или с други думи Мери Ан Евънс, която е казала „Никога не е твърде късно да станеш това, което можеш да бъдеш. Мисля, че твърде много жени на средна възраст мислят, че твърде късно да се погрижат за себе си или да започнат да се чувстват добре. Но никога не е твърде късно“.

По-добре не може да бъде казано!

хедър хансен: танц, въглен и голяма стая

Когато видях във фийда си снимка на нейната работа ми беше ясно, че ще зарежа всичко останало и ще започна да търся какво още е правила тази Хедър Хансен, която рисува с въглен и чистите движения на тялото си.

Да направиш картина изцяло с тялото си – в този конкретен случай като мандала – е метафора! В последната седмица сериозно ме занимава въпроса за границите. Границите в смисъл на личното същестествуване – тези, които си поставяш, тези, които ти поставят и тези, които са реално твои. Къде са Твоите граници и колко от Своето пространство споделяш с Другия? 
Немският историк Вилхелм Ворингер е написал през 1906, че „Линията удържа своята красота само чрез нашето живо усещане, което, по някакъв мистериозен начин, проектираме върху нея“.  Бих преразказала това като „Ние определяме своите граници спрямо личните си живи усещания, къде са те и красотата се постига тогава, когато нито позволяваме да се навлиза много в пространството ни, нито влизаме дълбоко в чуждото, а оставаме там, където тялото се чувства комфортно, като в същия момент колкото сме по-гъвкави (и е гъвкаво тялото ни), толкова по-големи са тези граници“.  
В това видео е пърформънса в галерия Ochi
Различни движения, различни граници

Човек малко се оцапва, докато си създава границите

Снимки от http://www.thisiscolossal.com/ на Bryan Tarnowski

мобилно приложение за хранителни разстройства

Попаднах на мобилното приложение, насочено към хора с хранителни разстройства Jourvie и веднага го пробвах. 

Първото ми впечатление, че е красиво направено с много въздух и чиста графика, удобно за ползване (с Андроид съм).

Всеки път в приложението се влиза с парола, което ми хареса по чисто практични съображение за кофиденциалност, които много хора биха имали. Паролата се включва и всеки път, когато телефонът „заспи“, което също е полезно за оставане на темата в лично пространство.
Бутоните са големи и удобни за натискане.
Има и дадени няколко стратегии за справяне, които макар и доста общи биха могли да накарат човек да се замисли.
Дотук с доброто, сега недостатъците от гледната ми точка на психотерапевт, специалист по хранителни разстройства.

При отговора на въпроса „Колко силен беше твоето подтика ти да…?, Направи ли го?“, отговорите са само негативни (преядеш, дехидратираш, да поемеш много течности, спорт, лаксативи, себенараниш) и липсва опция „без отговор“, което, специално по отношение на записване на храна в дневник според мен е слагане на човек с хранително разстройство в една твърде негативна рамка, без опция за използването на дневника по време на терапевтичен процес, където храната постепенно се превръща в това, което е, а именно храна.

В този смисъл, ако страдаш от хранително разстройство и някой психотерапевт ти е препоръчал да водиш дневник, макар и удобно и красиво, това приложение има своите недостатъци (ревюто е направено за версията на приложението към 22 януари 2016).

открита е връзка между хранителните разстройства и самоубийствата

Тенденциите към опит за самоубийство или да развитието на хранително разстройство може да са свързани с генетична предпоставка. Опитите за самоубийство са чести сред хората с хранителни разстройства.

В изследване, публикувано в списанието за психиатрия JAMA се посочва, че членовете на семейства, които в които има човек с опити за самоубийство, са също с висок риск, дори когато не живеят в едно домакинство, въпреки че тогава той е по-нисък. Показаните проучвания говорят за съществуването на връзка между хранителните разстройства и самоубийството. Авторите са изследвали данни от шведските национални регистри (като са проследени техните биологични роднини, полу- братя и сестри, братовчеди и полубратовчеди) и са екип от Отдела по медицинска епидемиология и биостатистика на Karolinska Institutet, Швеция, Университета Северна Каролина в Чапел хил, САЩ и Университета Индиана в Блумингтън.
От 2,3 милиона човека, 1,4% са били жени и 0,09% мъже са били регистрирани с хранително разстройство. Рискът от опит за самоубийство при тези хора средно бил 5 пъти по-голям от средното. Хора, които имат роднина с (който и да било вид) хранително разстройство, са с по-големи суицидални намерения, отколкото хора без, но при далечните роднини резултатите се анулират.
Важността на това откритие е в това, че се откриват доказателства за семейни рискови фактори, които стоят отдолу, под връзката между хранителните разстойства и суицидалните опити и причините може да са генетични.

Линк към изследването

КАБИНЕТ ЗА ХРАНИТЕЛНИ РАЗСТРОЙСТВА И ПРОБЛЕМНО ХРАНЕНЕ, СОФИЯ

мамо, нали децата, когато са болни, трябва да много да ги гушкат?

Чудни въпроси задава дъщеря ми и дори без да е минала седмица, вече имам нов повод за пост.

Да, когато са болни, децата трябва много да бъдат гушкани. Какво по-хубаво от това да ти е топло и мама да е до теб, за да те гали по главата? И най-високата температура минава по-бързо, когато майка ти е близо до теб. Дори и малките лисичета знаят това! Хората понякога се разболяват от липса на внимание или когато се преуморят и тогава тялото им казва „Хей! Легни си в леглото, почини си, прочети една книжка! Направи си топъл чай! Помързелувай“. А пък галенето, мило мое момиче, прави така, че по цялото ти тяло се случват чудеса – когато на човек му е хубаво и е обгърнат с внимание, просто по-лесно оздравява. Лекарите наричат това хормоните на щастието, а за да се задвижват понякога са нужни само  прегръдки. Когато бях малка, понякога на мен и приятелите ми се караха: „Как можа да се разболееш точно сега!“, а единственото, което искахме беше просто да си легнем и никой да не ни гледа лошо. Болестите са нещо, което се случва на всекиго и затова трябва да се грижим за здравето си, а когато се разболеем – да си дадем време да оздравеем – като освен лекарствата има и много гушкане.

как да се научиш да обичаш…. себе си (и след това всичко ще си дойде по местата) тренинг 3-6 март 2016, априлци

„Научи се да обичаш себе си и след това всичко ще си дойде по местата“, казвала кино-легендата Люсил Бол. Така е, защото ако в сърцето ти няма място за любов към твоето Аз, как ще е щастлив живота ти и как ще преди? В началото на март организираме дълъг уикенд в Априлци (по време на националните празници), в който да направиш подготовка за качествена промяна в живота си.

Избрахме място, което много харесваме, заради излъчването му и природата – Слънчевата долина на Априлци, Хотел „Панорама“.
Четирите дни ще бъдат достатъчни, за откриеш собствените си ресурси и умения как да привлечеш към себе си изобилието от любов, щастие, хармония и пари. С приятелка или сама, няма значение как ще дойдеш, защото дните ще минат бързо и с много практики.

Ще се научиш как да създадеш пространство в живота си за изобилие, като първата крачка ще бъде изграждане на любов към себе си. Ако не знаеш какво е това или нещо те е спирало да се обичаш, този тренинг ще ти помогне да откриеш чистата любов към себе си, да се приемеш и да продължиш със свободно сърце. Ще експериментираме и обсъждаме 10 принципа на „Как да се обичам!“, защото щастливият живот започва от любовта към себе си.
По време на целодневните занимания ще се работи за изчистване на онези неща, мисли и блокажи, които ти пречат по пътя на щастието. Ще можеш постепенно и задълбочено да се докоснеш до себе си, да достигнете до вътрешни откровения и истини; да преодолееш страхове и ненужни ограничения. 
Ще работим за формиране на ново, приемащо отношение към парите; на какви закони се подчинява богатството; какви са очакванията ти и какво трябва да направиш, за да се сбъднат.
Ще ти дадем Десет лесни решения за щастлив живот. Така ще можеш сами да създаш живота, който искаш!
Водещи ще са проф. Захарина Савова и Детелина Стаменова, а йога практиките ще бъдат под ръководството на Илияна Захариева.  Практиките по йога ще бъдат сутрин и вечер – дихателни, двигателни, медитативни, за възстановяване на психическия и емоционален баланс, за регулиране на телесното тегло. Те ще ти помогнат да усетите и развиете хармония в тялото, душата и мислите. Всеки ще си тръгне с  практически умения за контрол над стреса.
В групата основно ще се работи по методите на аналитичната телесна психотерапия, биоенергийни техники, данс терапия, арт терапия, смехотерапия.

Предлагаме две възможности за избор:
1.Три нощувки със закуска и свободно меню в ресторанта на хотела.
Настаняване в стаи с две или три легла.
Цена на тренинга – 440лв.
2.Три нощувки и специално изготвено меню.
Настаняване в стаи с две или три легла.
Цена на тренинга – 470лв.
Меню:
3ти Март – обяд – прясна пъстърва с гарнитура, десерт
вечеря – супа, зеленчукова гозба.
4ти Март – закуска – компле, плодове, чай, кафе
                – обяд     – нахутени кюфтета с гарнитура, плод
                – вечеря  – супа зеленчукова, самоса 
5ти Март  – закуска – мляко (кисело или прясно) с овесени трици, ядки и семена   и плодове, чай, кафе.
                 – обяд     – прясна пъстърва с гарнитура от зеленчуци, десерт
                 – вечеря  – супа , зеленчукова гозба.
6ти Март  – закуска – нахутени палачинки, плодове, чай, кафе
Записване и допълнителна информация: 0887 608255
Записване за тренинга до 15.02.2016г.
Превод на такса участие:
ЗАХАРИЕВ ЕООД
BG90RZBB91551005670590
Райфайзенбанк
Златко Захариев

Основание: участие в тренинг



Тренингът завършва на 06 март – Месни заговезни, тези от Вас, които искат ще могат да се присъединят към един уникален фолклорен празник, който се провежда ежегодно само в Априлци

кратка история на диетите

Диетите са основа за отключването на хранителни разстройства и начало на проблемно хранене, тъй като твърде често хората скачат от диета на диета или от хапче на хапче или от недоволство към тялото си към гняв към него. Преди това от диета просто не е имало нужда – защото кой би се лишил доброволно от храна? Днес отношението ни към храната е много по-различно. И най-вече понякога я използваме като заместител на емоции, което вече е проблем…

Историята на диетите започва с викториански лудости, за да стане днес индустрия за 61 милиарда, която влияе на начина на живот.

Викторианските жени (1839-1901) и стремежът им към неестествено тяло ги кара да започнат да си слагат с корсети, стягани толкова силно в кръста, че припадали – и по-добре, защото от стягане се стигало до счупване на ребрата.

През 1863 е написана и продадена в повече от 100,000 копия от двете страни на Атлантика книгата за диети на Уилям Бантинг, наричан „дядото на нисковъглехидратните диети“

1914: Пластичните операции се появяват като предложение към войниците, засегнати от Първата световна война, но веднага се намира начин да бъдат използвани и от жените

1925: се ражда „Цигарената диета“, направена от Lucky Strike. Рекламното послание е „Просегни се за Lucky, вместо към нещо сладко“. Изобщо през 20те тютюневите компании започват да търсят като свои потребители жените, твърдейки, че пушенето помага за регулиране на теглото. Дори днес 40-50% от пушещите жени все още го правят заради това

1930: Първата индустриализирана течна диета на Dr Stoll започнала да се продава в козметичните салони. Съставките били млечен шоколад, нишесте, пълнозърнесто брашно и трици. Чаена лъжичка в чаша вода и си слаб.

1934: Добри новини за любителите на грейпфрути, защото в тези години диетата да изядеш грейпфрут преди всяко хранене станала изключително популярна. След това била промотирана диетата Банана (4-6 банана дневно) и млечната (3-4) чаши прясно мляко дневно в продъжение на две седмици.

1950: Кой ще каже Зеле? или как милиони домове започнали да се умирисват на варено зеле на супа, която е най-популярната, позната и мразена диета, но вече в категорията „стари, но златни“

1959: Одобрен е за търговско разпространение първото лекарство за подтискане на апетита Phentermine, но няколко години по-късно е спрян от продажба, защото се оказва, че създава зависимост от приема си и други опасности

1970: Американската асоциазия на захарните производители започва рекламна кампания за ползата от захарта, задаваща въпроса „ако от захарта се дебелее, защо толкова много деца са слаби“, но без да отговаря „защото се движат много и им е бърз метаболизма“.

1974: първият гуру на упражненията е Ричард Симънс, който издава 9 книги и прозава 20 милиона видеокасети (линка показва какво е видеокасета за читателите, родени след 1995та)

1976: Диета Спящата красавица? А защо не да не се седираш, т.е. да вземеш приспивателни, които да те държат в леглото няколко дни и следователно да отслабнеш, защото не ядеш? Елвис Пресли бил почитател на диетата. Горкият човек.

1982: Джейн Фонда. 17 милиона копия от легендарната й програма. Лудост! И хранителни проблеми. Големи, както призна тя.

1992: хапчета против затлъстяване отново излизат на сцената и отново са забранени заради здравословните проблеми, които правят.

1995: Ново антидиетично лекарство, Redux, влиза на сцената. Списание Time го слага на корица, 52 милиона долара отиват за маркенинг кампанията, и 85 000 лекари го предписват всяка седмица.

2002: Робърт Аткинс е наречен един от най-влиятелните хора на годината заради диетата си и докато тя става все по-популярна сърдечно-съдовите лекари се опитват да обяснят, че бързата загуба на тегло, която предлагат нисковъглехидратните диети увеличава риска от сърдечно-съдови проблеми.

2010: Диетите, богати на протеини стават все по-популярни. Червено месо и без плодове и зеленчуци.

2016: 61 милиарда отиват в индустрията около диетите – храна, добавки, всичко.

Хората, които сменят диета след диета, но без резултат, понякога са жертви на собственото си  разстроено хранене, зад което се крие неразрешен емоционален проблем

мамо, нали човек трябва да слуша ума си?

От известно време си мисля да записвам отговорите, които давам на дъщеря си по сериозни въпроси, защото въпросите са интересни, а надявам се – и отговорите. Днешният, зададен по леко провлачения детски начин, ме провокира да започна. 

Не мисля, че е твърде рано да отговарям сериозно на нейните въпроси, защото както казва психотерапевтът проф. Захарина Савова – „приемайки, че децата са твърде малки, понякога изпускаме момента за сериозните разговори“. От друга страна във възрастта на дъщеря ми (5 г) вече има интернализация и да, мисля че това е момента за сериозни отговори. Интернализацията е психологичният процес, при който започваме да приемаме определени твърдения за толкова истинни за себе си, че дори не ги поставяме под въпрос и понякога ни пречат в живота. Такива са „никой не ме обича“ или „хората винаги трябва да си помагат“ и т.н. Записани в най-стария файл на вярванията ни, по-късно можеш да се срешнеш с трудности, защото може пък и това, което си мислиш и си приел за част от себе си просто да не вярно към твоето сега.

Но сега ще се върва на въпроса:

Мамо, нали човек трябва да слуша ума си?
Как да ти кажа мамо, човек трябва да слуша ума си най-много, когато решава задачи или когато прави нещо, което има точен резултат.
Но ако ме питаш за живота, хубаво е да слушаш сърцето си. Когато порастваш може да се случи така, че да забравиш да го питаш и гласчето му да стане много тихо, но въпреки това, опитай се да го слушаш. Сърцето ти най-честно ще ти покаже кой е твой добър приятел или с какво искаш да се занимаваш най-много, кое ти доставя удоволствие, какво да направиш, когато се чудиш. Сърцето ти единствено знае дали ти е ядосано или те е страх. Не оставяй ума си да те кара да правиш неща против сърцето ти. Недей да се оставяш само на това, което главата реши. В главата си събираме знания, но живеем със сърцето си. Колкото и знания да имаш, ако в сърцето не ти е спокойно и истинско, няма да живееш добре.
Но недей винаги да вярваш слушаш само сърцето – чуй и ума си какво има да ти каже. Когато решаваш нещо сериозно и важно за теб последвай сърцето си и след това използвай ума си, за да направиш нещо хубаво от комбинацията от двете.

Още от въпросите на Нади

Илюстрацията е от сайта http://cadeomeuabraco.blogspot.bg/

дати за житен режим през 2016

Житният режим е добър начин за детокс на организма, при две условия. 1. Прави се със съзнание за духовното му значение и 2. Не е поредната диета. По точка 1. – пожелавам ви спокойствие на ума, а по точка 2 – ако това е поредното рестриктивно хранене, на което се подлагаш, тогава по-добре да помислиш дали не е време за друга терапия за сваляне на килограмите в Кабинета за ХР и проблемно хранене.

Публикувам датите за начало на Житен режим през 2016. Без да съм част от дъновистите, прави ми неприятно впечатление, че има разногласия в тяхната общност по въпросите за датите. Силно препоръчвам да се придържаш към обявените дати за начало на същинския режим (тогава, когато започваш да ядеш само жито), независимо кои са. Всякакви волности по въпроса биха били някакъв друг режим, а не Житен, защото той се влияе от циклите на Луната, както и да го правиш по начина, описан от последователите на Дънов. Самият Петър Дънов никога не е описвал режима си, а сведенията за него са базирани на база спомените на готвачката му и после е доразвит от неговите последователи и затова на различни места може да срещнете различни инструкции. Публикувала съм сърцевината и най-важното по въпроса, а дали ще използвате лимец, дали ще запарвате житото в термос или ще ползвате грухано оставам на личния ти избор. Аз го правя по този начин за пореден път, със сурово, само накиснато жито, покълнало малко над 36 часа. Не съм имала нужда да пробвам с лимец, приемам, че груханото жито е зърно, преживяло насилие и не го затварям в термос, залято в гореща вода, защото искам да взема от силата на кълна.

27 януари 2016

ГОЛЯМ (МАСОВ)
Това е режима, в който участват най-много хора и енергията на промяна с него е много голяма. Почти физически може да се усети стартирането в хиляди български домове.
24 февруари 2016

28 март 2016

25 април 2016

25 май 2016

22 юни 2016

25 юли 2016

22 август 2016

19 септември 2016

16 ноември 2016

19 декември 2016

Пожелавам ти успех с режима и напомням, че не е добре за здравето той да бъде правен повече от 3 пъти годишно. По-добре да намериш висококачествени продукти – хубаво жито, уханни ябълки и орехи, защото храната в този период не е само храна, а отношение към тялото ти в най-висока степен.

Идеи за провеждане и линк към схема за захранване 

За оптимално провеждане трябва да се оставят 10 дни за подготовка преди посочената дата и 10 дни след края на режима.
В случай на физически проблеми, ако се задълбочат или обострят, задължително потърси лекарска помощ и задължително сподели с лекаря за режима, в кой ден си и други подробности. Главоболието е често срещан страничен ефект и отшумява след известно време, но ако те притеснява говори с медицинско лице.
Захранването – десетте дни след режима, в които храненето е за-хранване, т.е. храните се въвеждат постепенно е важно, за да не предизвикаш ненужни физически усложнения заради стреса върху тялото с включването на тежки храни, от които то е отвикнало.

от авторката на „Бягащата с вълци“ – откъс от новата й книга „Мъдрият градинар“

Когато прочетох за пръв път Бягащата с вълци, знаменитата книга на Клариса Пинкола Естес – с вдъхновяващ предговор на Виргиния Захариева в българското издание, та… когато прочетох за пръв път Бягащата с вълци, дадена ми от близка приятелка, коментарът ми беше: „можеше да е наполовина по-кратка“. Коментар на пикла. Когато я четох за втори път, бях с 8 години по-голяма и два-три живота по-възрастна, та ми се стори дори кратка.  

Сега можеш да си представиш защо бях така развълнувана, когато разбрах, че издателство Бард ще издадат още една нейна книга – Мъдрият градинар. В анотацията пише, че тя е за „великата сила на живота у всички нас, която ни крепи във времена на изпитания, вярната и неизменна сила, която никога не ще умре“.
Клариса Пинкола Естес е юнгиански психотерапевт и днес е на 70 години, като в кариерата си работи с хора като Мая Ангелоу (важно ми е да го спомена, тъй като обожавам Мая Анджелоу). Градинарят предхожда хронологично Бягащата с вълци, но е от същия неин период.

Издателство Бард ми предоставиха откъс от книгата, за което им благодаря сърдечно. Книгата ще бъде в книжарниците от понеделник, 21 декември 2015. Точно навреме, за да я подариш на някоя приятелка с афинитет към психологията или просто добре разказаните истории.

Мъдрият градинар

Тази малка книжка съдържа няколко притчи, скрити една в друга като матрьошки.
И двата народа, към които принадлежа – унгарският и мексиканският, – 
пазят вековния обичай да разказват различни истории, докато вършат обичайните си, 
всекидневни дела. Въпросите, свързани със същината на живота, и уроците, 
които ни поднася той, особено онези, свързани с дълбините на сърцето и душата, 
нерядко получават отговор с помощта на една или няколко истории. 
Ние приемаме тези истории, както приемаме свой близък или роднина, 
затова ни се струва напълно логично един приятел да покани друг приятел 
да се присъедини към разговора, или иначе казано, дадена история до 
открехне вратата към друга история, а тя да покани трета, често – 
четвърта и пета, понякога дори повече, докато накрая отговорът 
на въпроса не се превърне в цяла поредица от истории. 
(1 - виж бележката в края на текста)
Затова, надявам се, разбирате защо, преди да ви разкажа историята за 
Онова, което никога не ще умре, трябва първо да ви разкажа за моя чичо, 
възрастен унгарски селянин, преживял ужасите на Втората световна война.
Той пренесъл сърцевината на тази история през опожарени гори, 
през спомените за неописуеми зверства, изпълнили дните и нощите, 
преживени в робските условия на концентрационния лагер. 
Той пренесъл семето на тази история през океана, скътано в сумрака 
на някоя евтина третокласна каюта на кораб, плаващ към Америка. 
Той кътал тази история в пазвата си, докато пътувал с парните влакове 
из златните поля покрай северната граница, която разделя Канада от 
Съединените щати. Преживял не само това, но и още много трудности 
и винаги успявал да опази семето `и от войните, които бушували и в него.
Преди обаче да разкажа историята на моя чичо, трябва да ви разкажа 
историята за „Онзи човек“, възрастен селянин от старата родина, 
който се опитал да спаси красива млада горичка от опустошителните 
набези на чужда армия.
За да ви разкажа обаче историята на „Онзи човек“, трябва преди това 
да започна с една друга история, посветена на самото създаване на истории, 
защото в противен случай не би имало истории за разказване – 
нито история за историите, нито история за моя чичо, нито история 
за „Онзи човек“, нито история за Онова, което никога не ще умре, 
и страниците от тази книга ще останат празни, чисто бели като есенна луна.
Възрастните хора в моето семейство следваха една древна традиция 
на съчинителство. Нерядко по време на вечеря, когато трапезата ухаеше 
на пресен лук, на току-що изпечен хляб и пикантни наденички с ориз, 
по-възрастните насърчаваха младите да съчинят някоя история, 
рима или каквото и да било. Обикновено казваха: 
„Ще проверим дали сте научи нещо ценно. Хайде, хайде, 
измислете някоя ваша история. Да видим умеете ли да разказвате“.
Тази история за историите е една от първите, които съчиних като дете. 
(2 - виж бележката в края на текста)


За сътворяването на истории

Откъде са се появили историите? Да, историите са се появили на бял свят, защото 
Бог се е почувствал самотен.
Бог се е почувствал самотен? О, да! Разбирате ли, в началото на времето царяла пустош, 
мрачна, много мрачна пустош. Тя била толкова мрачна, защото цялата била претъпкана с 
истории, подредени толкова плътно една до друга, че не се разбирало къде завършва 
една история и къде започва друга.
Следователно историите нямали форма и погледът на Бог обходил тази бездна в търсене 
на история, но напразно. И Бог се почувствал самотен.
Изведнъж обаче му хрумнала блестяща идея и Бог прошепнал: „Да бъде светлина!“.
Мигом се появила светлина, толкова ярка при това, че озарила мрака и отделила тъмните 
истории от светлите истории. В резултат на това се появили както ведри утринни истории, 
така и прекрасни вечерни приказки. И Бог видял, че това е добро.
Но Бог не спрял дотук, ами разделил небесните истории от земните 
истории и историите за земята от историите за водата. Сетне Бог с радост се заел 
да създава дървета – малки и големи, както и семена за пъстроцветни цветя и растения, 
за да има истории и за дърветата, цветята, растенията и семената.
Бог се засмял, преизпълнен с радост, и от Неговия смях се появили звездите и 
заели местата си на небето. Сетне Бог поставил на небето слънцето, направено от 
златна светлина, за да властва над деня, и луната, направена от сребърна светлина, 
за да властва над нощта, така че да има истории и за слънцето, и за тайните на нощта.
Бог останал толкова доволен, че се заел със сътворяването на птиците, морските чудовища 
и всевъзможни същества, всички риби и всички растения под водата, всички 
крилати създания, всичкия добитък и всички пълзящи твари, както и всички зверове, 
които разделил по род и вид. От всички тях произлезли истории за 
крилатите вестители на Бог, истории за призраци и чудовища, истории за китове и риби, 
истории за живота, преди още самият живот да опознае себе си и да разбере 
какво представлява, истории за всичко, което вече била дарено с живот, и за всичко, 
което щяло да бъде дарено с живот един ден.
Но макар и заобиколен от всички тези чудни създания и всички тези 
великолепни истории, Бог пак продължил да изпитва самота.
Закрачил замислено напред-назад. Накрая Великият творец бил озарен от една нова идея. 
„А! Ще направя човешки същества по Мой образ и подобие. Ще им позволя да се грижат 
за всички земни, водни и небесни твари, и ще позволя на всички тези твари да се грижат 
за човеците.“
Така Бог създал човека от пръст и му вдъхнал живот. И хората се сдобили с души. 
Разделил ги Бог на мъже и жени. А като сторил това, появили се истории, 
посветени на човека, и това били милиони и милиони истории. 
Бог ги благословил и ги поставил в градината, наречена Едем.
Тогава Бог се понесъл из небесата, озарен от сияйна усмивка, защото – 
нали разбирате – вече не бил самотен.
Оказало се, че на Сътворението му липсвали не истории, а 
по-скоро изпълнени с дълбока душевност хора, които да ги разказват.

Изглежда, че сред най-одухотворените хора, появили се някога на бял свят, 
особено сред онези, които давали мило и драго да чуят някоя хубава история, 
сред онези, които обичали усилния труд и радостите на живота, 
били безгрижните шутове, мъдрите стари свраки, начумерените магесници и 
„набедените“ за светци, които съставлявали по-възрастното поколение 
в нашето семейство.
Към тях причислявам и моя чичо, който винаги, когато разказвах 
„За сътворяването на истории“, възкликваше: „Чуйте, приятели, какво говори това дете! 
Нима ние с вас не вярваме в един бог, който обича истории? Но не ги ли разказваме, 
Бог ще се почувства самотен! А не бива да разочароваме Бог, затова 
да разкажем някоя история още сега!“. Така продължавахме да си вършим о
бичайната работа и да си разказваме истории, понякога по цели дни, а дори и нощи.
Един от тях, който изпитваше неутолима жажда за нови истории, както други изпитват 
неутолима жажда за още пиво, бе моят чичо, когото наричах Жовар, тъй като винаги, 
щом в джоба му започнеха да подрънкват монети, си купуваше една голяма, 
небрежно навита пура.(3) Той намираше някакво особено удоволствие 
в това да се опита да изпуши пурата, преди тя да изгасне за стотен път.
Чичо Жовар бе роднина на моите осиновители, възрастен селянин, 
който една сумрачна привечер по време на Втората световна война бил 
измъкнат насила от малката си къща някъде в Унгария и пратен в концлагер 
близо до границата с Русия, където да работи като роб, докато не издъхне 
от глад и изтощение. Там оцелял като по чудо, или както сам казваше, 
„благодарение на намесата на неведома божествена сила“.
Помня как по онова време – тогава още бях малка, – 
когато говорителите по радиото или просто разни непознати кажеха, че 
„нацистка Германия направила това“ или че „германците направили онова“, 
чичо възразяваше тихо: „Грешите. Нацистите и техните помагачи не бяха от 
Германия. Gy?va n?pnek nincs haz?ja. Страхливците нямат родина. 
Те са демони, дошли от ада“.
Минаха дълги години, преди войната в Европа най-после да свърши.(4) 
Моят пастрок – с помощта на Червения кръст, на мнозина познати и непознати – 
претършува безброй лагери за бегълци, преди най-сетне да открие престарелия ни чичо, 
а по-късно и още няколко възрастни роднини. Вторият ми баща съдейства 
за освобождаването на всички тях от лагерите, в които бяха настанени. 
За да се доберат до пристанище, от което да отплават за Америка обаче, 
тези бежанци трябваше да прекосят половин Европа – пеша, с каруца 
или в каросерията на камион, да бъдат подложени на куп паспортни проверки 
и да преживеят дълги, изпълнени със страх часове на очакване, преди да стъпят 
на корабния трап и да се спуснат в търбуха на някой огромен параход, 
отправил се към Ахмер-ии-кха, както казваха.
По онова време нямаше повсеместно телефони, които да свързват двата бряга на океана, 
и нямаше начин да се разбере кой къде се намира. Съдбата на всеки от тях лежеше 
в ръцете на непознати: обикновени селяни и техните семейства, които срещаха по пътя си, 
членове на Съпротивата, вършещи своето свято дело, храбри монахини и медицински 
сестри от едно или друго затънтено място, които нашето семейство неизменно 
наричаше и продължава да нарича „блажените“.
След като прекарал три седмици в сумрачния трюм, чичо най-сетне прекосил океана. 
Посрещнал го адски летен зной, в който трябвало да се качи на претъпкан влак 
и да прекоси половината Съединени щати в условията на пареща жега през деня 
и страшен задух през нощта.
Най-накрая вестта за пристигането на чичо дойде при нас под формата на телеграма, 
в която не бе написана нито една дума. Организациите, които подпомагаха бежанците, 
не разполагаха с достатъчно средства, затова изпращаха празна телеграма в деня, 
преди бежанецът да пристигне на уреченото място. Така разбрахме, че влакът на чичо 
ще пристигне по някое време на следващия ден на така наречената 
„Гара на бежанците“ – голямата железопътна гара в Чикаго, на стотина и шейсет километра 
от нашето провинциално селце.
Бях едва на пет години, когато се качих на влака заедно с останалите, за да посрещнем чичо. 
Пътувахме три часа на запад. Влакът спираше край всяка овощна градина 
и всяка дървена колиба по пътя. Придружаваха ни толкова много членове 
на нашето семейство, че нищо чудно броят ни да надхвърляше населението на 
някоя по-малка суверенна държава. Бяхме помъкнали достатъчно хляб, сирене, 
торби, кашони, бутилки обикновена и газирана вода, домашна бира и вино, 
че да нахраним и напоим нашето семейство и поне още петдесет други семейства, 
ако, разбира се, ни се отдаде подобен случай.
Изминахме целия път до Чикаго, притиснати един до друг като сардели 
в консервна кутия в непоносимо горещия влак. Ала бяхме преизпълнени 
с радостна възбуда, надежда и копнеж, тъй като бяхме открили изгубен 
през войната член на нашето семейство и не след дълго щяхме да го отведем у дома.


Чакането на влака, с който трябваше да пристигне чичо, се проточи цяла вечност. 
Прекарахме следобеда в онази стоманена пещера, която наричаха железопътна гара. 
Така мина вечерта, после дойде ред на нощта, а ние продължавахме да чакаме 
в непоносимата задуха сред увехнали цветя, омачкани дрехи и паднали в несвяст хора.
Цялото това огромно множество бе допълнително объркано от факта, че гласът, 
който прозвучаваше от високоговорителите, за да обяви номерата на коловозите 
за пристигащите влакове, отекваше по такъв начин, че никой не можеше да разбере 
какво всъщност казва. Земята край пероните се тресеше в синхрон с появата 
на всеки нов влак. Писъкът на железните спирачки, захапали стоманените колела, 
оглушителното тракане и шумното съскане, миризмата на масло от двигателите 
и на керосин от фенерите на железничарите – всичко това само допълваше суматохата, 
която цареше там.
Локомотивите бяха изработени от черна стомана и желязо. Бяха сглобени – 
или поне така ми се струваше – от стотици и стотици големи и малки колела 
и хиляди и хиляди нитове. Вагоните бяха боядисани в червено, а надписите 
върху тях грееха в златно.
Парните машини бяха три пъти по-високи от най-високия човек на перона. 
Горещината, излъчвана само от един от тези влакове, можеше да се сравни 
с топлината на двайсет и пет пещи, привързани една за друга посредством 
гигантски вериги. Тълпата по протежение на пероните бе толкова многолюдна, 
че мнозина се бяха оказали притиснати към стоманените стълбове, които крепяха 
сводовете на гарата, и всички „се потяха като слонове“, както се изразяваше пастрокът ми.
Поради детския си ръст не виждах нищо освен лакти, кореми, задници, рамене, 
протегнати вратове, лекьосани мъжки ризи, жени с леко килнати шапки с трептящи 
върху тях пера и високи токчета, които ми приличаха на еленски копита. Имаше 
още жени със забрадки, небръснати крака и ръце и увиснали кореми и мъже в костюми, 
посивели от дима и пепелта. Имаше и старци, толкова прегърбени, че на ръст бяха 
почти колкото мен. Срещах погледите на мнозина от по-възрастните и те ми се 
усмихваха мило със страховитите си на пръв поглед беззъби усти.
Тълпата се скупчваше покрай вратите ту на един, ту на друг вагон от безкрайно 
дългите влакови композиции. Никога не бях виждала толкова много възрастни 
хора да плачат, да танцуват жига, да се смеят, да се тупат по гърбовете, 
да се кикотят, да си подвикват и всичко това – едновременно. 
Хората се тълпяха по пероните и лееха сълзи, а около тях се носеше 
миризма на чесън, уиски и пот. Над цялата тази колоритна сцена 
бе надвиснала тежка мъгла, образувана от нощната влага и парата 
от локомотивите. 
Изведнъж масата от пъстри дрехи – едноцветни или на рибена кост, 
на карета или на точки, се раздели на две и в края на перона се появи 
самотен старец с опърпани селски дрехи и объркано изражение. 
Светлините на влака, грейнали зад гърба му, създаваха около 
главата му същински ореол.
По промяната, настъпила върху лицето на пастрока ми, разбрах, 
че това е човекът, когото търсим. Той застина смаяно за миг, 
но сетне прескочи – да, сигурна съм, че високият ми едър баща 
прескочи – дузина колички за багаж и с рамене и лакти си проправи път 
сред морето от хора, за да прегърне този мършав старец, който се извисяваше 
с една глава над околните.
Баща ми поведе горкия ми чичо по перона. Беше го прегърнал през раменете 
с една ръка, а с другата го държеше за лакътя, за да го насочва през тълпата.
– Ето го! Ето го твоят чичо! – извика баща ми сякаш току-що бе спечелил 
най-големия джакпот във вселената.
Когато го разгледах отблизо, видях, че чичо е наистина огромен, 
приличаше на великан от някоя приказка. Носеше омачкана бяла риза 
без яка и ръкавели и дълги торбести панталони, които му бяха толкова широки, 
че се вееха като пола. Силните му, червени като тухла от слънчев загар ръце 
бяха надарени с мощни мускули. Принудена бях да отметна глава назад, 
за да видя лицето му. Мустаците му се проточваха от едната скула до другата. 
Всичко в него изглеждаше толкова чуждоземско и непознато – 
от безформените плетени обувки (5) до капчиците влага по косата му.
Чичо остави на земята бохчата и мукавения си куфар, свали бавно шапката си 
и коленичи пред мен направо на бетонния перон. 
Около нас трополяха обувки и ботуши. Видях покритите с пот посивели косъмчета 
на бакенбардите му и блестящата сребриста четина, набола по бузите и брадичката му. 
Чичо протегна ръка, постави едрата си длан на лицето ми, а другата си ръка обви 
около тялото ми. Никога няма да забравя думите, които изрече, 
когато ме притисна към себе си. „Господи... живо... дете...“, прошепна той.
Обикновено се срамувах от непознати, но го прегърнах от все сърце, 
защото – макар да не бях в състояние да го опиша с думи тогава – 
бях поразена от погледа в очите му. Това бе поглед, който бях виждала 
само веднъж в краткия си живот, бях го виждала в ужасените очи на конете, 
които бяха оцелели при буен пожар в конюшните.


Огромният като великан чичо, с който се бях сдобила току-що, дойде у дома с нас. 
Бързо открих, че е човек, който обича самотата. Открих също така, 
че дори когато извади пурата от устата си, едното ъгълче на устните му 
остава по-високо от другото и устата му не може да се затвори както трябва. 
„Така става, когато започнеш да пушиш пури от малък – 
обясни ми той, сетне се засмя. – 
Не пуши пури и когато пораснеш, устата ти няма да заприлича на моята.“
Обичах този чичо, макар когато се усмихнеше, усмивката му 
да разкриваше потъмнели зъби. А кътниците в задната част на устата му 
бяха съвсем черни и страховити. Необичайно широкото му чело бе увенчано 
с удивителни вежди, наподобяващи телени четки. Те имаха формата на птичи криле 
и бяха надвиснали над очите му като стрехи. Ръцете му бяха толкова големи, 
че можеше да стисне едновременно пет фазана за шиите. 
Но най-прекрасното нещо у него бяха очите му. 
На слънчева светлина те сияеха с топлината на току-що разтопено злато.
Чичо бе завършил едва втори клас и живееше в новата си родина така, 
както бе живял и в старата – като човек, който може да поправи хамут, 
но не и най-простата машина, задвижвана от електричество, човек,
който може да кара волска каруца, но не и автомобил, човек, 
който никога не е притежавал радиоапарат, но може да разказва истории до заранта, 
човек, който може да изпреде прежда и да изтъче черга, 
но се страхува да стъпи върху ескалатор.
Веднъж на прага ни се появи мъж, издокаран в костюм, 
който се опитваше да ни продаде застраховки. 
Чичо Жовар не разбираше защо трябва да си купи „стра-хоф-къ“, 
тъй като смяташе, че това е все едно да заложи пари срещу доброто си здраве. 
Мъжът го нарече „тъп селяндур“. Застрахователният агент обаче не познаваше чичо, 
нямаше представа през какъв ад е преминал животът му, както и нямаше представа 
колко мило се отнасяше чичо ми към децата и животните или че възприемаше 
земята като живо създание със своите мечти, надежди и потребности.
И той като останалите бежанци в нашето семейство страдаше, измъчван 
от своите спомени, но полагаше немалко усилия да не говори за преживяното 
по време на войната. Хората обаче изпитват нужда да споделят, 
в противен случай звярът на войната навестява кошмарите им или 
предизвиква безпричинни на пръв поглед пристъпи на плач или изблици на гняв. 
Заговореше ли все пак за миналото, колкото по-оскъдни бяха думите му, 
толкова по-голям ужас се криеше зад тях. Обикновено казваше: 
„Беше много лошо“, след което потъваше в продължително мълчание.
Обикновено говореше иносказателно, разказваше истории в трето лице 
като например: „Познавал някога един човек, който казвал, че най-тежка 
в концлагерите била раздялата с любимите хора. Именно това помрачавало 
разсъдъка на майки и бащи, които тънели в неведение относно 
съдбите на своите синове и дъщери. А децата, децата...“.
Тогава чичо просто млъкваше, ставаше от стола и излизаше навън. 
Денем и нощем, в дъжд и сняг, той просто хукваше навън и не се 
връщаше дълго време. Обичах го, но и се страхувах от него. 
В такива моменти възрастните внезапно и подчертано невъзмутимо 
се заемаха с такива важни неща като белене на картофи, плетене на чорапи, 
цепене на дърва или бърсане на пода, които извършваха в пълно мълчание, 
което произтичаше от опитите им да защитят самите себе си от 
своите все още необуздани призраци от миналото.
Аз обаче хуквах след чичо и винаги го откривах да върви по пътя 
или пък свърнал от пътя да крачи сред полята или из гората, 
да поправя въженцата и кукичките в бараката за опушване на месо. 
Именно благодарение на това, че тичах подир чичо, успях да науча
 за неговия чудат приятел и алтер его, когото наричаше „един човек“... 
„един, когото познавах в старата родина“.
Чичо говореше за този „един човек“ толкова често през годините, 
че от уважение към страданията, които той бе преживял, започнах 
да наричам този далечен тайнствен дух „Този човек“, а понякога и 
„Онзи човек“, възприемах го като персонаж, който заслужава свое собствено име.
Веднъж чичо ми каза: „Един човек... един човек, когото познавах, 
бил преследван от спомена, от последния спомен за една възрастна селянка, 
когато дошли камионите, за да отведат мъжете и момчетата... 
Онези... стари жени с почти беззъби усти, надали вой буквално до небесата, 
проснали се на земята, докато вятърът запращал снега в очите и устите им 
и заудряли с пестници в кишата... Онези... стари жени, паднали на колене 
и заудряли земята от мъка и отчаяние.
„Този човек – продължи чичо ми – кътал много спомени. Когато дошла 
армията на нашествениците, войниците му казали, преди да отведат
всички останали: „Дадеш ли ни храна, ще пощадим твоята горичка. 
Кажи ни само коя е твоята горичка и ще я пощадим.“
„Дърветата, о, Господи, дърветата! Всички ние садяхме дървета 
и се грижехме за тях било от любов, било, за да ни правят сянка 
или да ни заслоняват от вятъра. Понякога, най-вече за да изкараме зимата, 
продавахме за разсад някое дърво от края на горичката,
 стига да бе пораснало достатъчно, разбира се.“
„Разбираш ли, Този човек отгледал тези дървета, отгледал ги от съвсем малки. 
Те били неговата радост и гордост.“
„И така, Този човек се опитал да спаси дърветата. 
И той, подобно на останалите селяни, бил посещавал училището 
на нивите и градините, а не училището на учителите с очила. 
Никой от тях не разбирал тази война, която връхлетяла досущ като ястреб 
и отнесла цели села в гнездото адово, откъдето нямало връщане.“
„В отчаянието си Този човек отвърнал на войниците: „Кои дървета са мои? 
Всички дървета, докъдето стига погледът ви, са все мои“. И посочил 
не само своите дървета, но и тези на своите съседи и дори вековната гора, 
която се простирала на километри отвъд селото, чак до хоризонта.“
„Като чули това, войниците го сграбчили и го хвърлили на земята, 
сетне започнали да го ритат в устата, за да го накажат заради „лъжливия език“. 
Избили му зъбите и го зарязали проснат в калта. В гнева си запалили купчината 
сухи клони, натрупани в центъра на гората, където се извисявали най-високите ели. 
Сухите клони мигом пламнали и огнените езици се устремили чак до върховете 
на дърветата и овъглили дънерите им за броени минути.“


Дълго време малката ни къща бе изпълнена с хора, успели да се върнат 
от войната..., да се върнат от онзи свят. Всеки от тях бе донесъл със 
себе си стотици страховити образи и мъчителни загуби, 
които не можеха да бъдат описани само с думи.
Макар роднините ми да започнаха постепенно да пеят великолепните си 
прочувствени песни и да разказват уникалните си истории, 
болката от войната бе оставила своя дълбок отпечатък върху техните умове и души. 
Отначало, заговореха ли за преживяното от тях, не успяваха да овладеят емоциите си. 
По-късно полагаха колосални, отчаяни дори усилия да не продумат нищо за случилото се. 
Времето минаваше, но звярът на войната бе впил зъби с такава сила в тях, 
че не искаше да ги пусне.
Какво означава да оживееш след войната и да носиш в себе си спомените за войната? 
Това означава да живееш едновременно в два свята. Да търсиш надежда в единия, 
да се чувстваш отчаян в другия. Да търсиш някакъв смисъл в единия, да знаеш, 
че едничкият смисъл на живота в другия е, че животът няма смисъл.
Във всеки от многострадалните ни роднини живееха двама души, 
вкопчили се в отчаяна борба един с друг. Единият живееше живота на новия свят, 
другият бягаше, не спираше да бяга, от кошмарните спомени, които го преследваха. 
Призраците оживяваха, събудени от скърцането на вратата, мяученето на котката в мрака, 
невинното драскане на кучето, което се опитва да влезе в кухнята, внезапния порив на вятър, 
издухал пердето, което на свой ред събаря от масата празен буркан, 
който се разбива на пода...
Най-обикновени, банални дори неща бяха в състояние да предизвикат пристъпи на страх, 
плач или отвращение: миризмата на машинно масло, първият сняг, кръвта на одран елен, 
убит за храна, някоя болежка вследствие усилената работа на полето, стара история за 
булчински воал, чаткането на крави копита по моста, стряскащата свирка на влака, 
изтракването на съборена табуретка.
В съзнанието на чичо бушуваха войни, които го караха да помни „прекалено много“, 
както се изразяваше той. Това бяха войни между смъртта на надеждата 
и надеждата за смърт, между надеждата за живот и животът заради надеждата. 
Понякога единственото по-продължително примирие, което бяха в състояние 
да сключат воюващите страни, биваше подпечатано с много чашки шнапс 
и много чашки водка.....




Бележки в текста
1.
В старата ми родина има истории, които досущ като верни приятели „рамо до рамо“ поради някакви смислови или пък духовни съображения. В семейството ни познаването на тези комбинации от истории, всяка от които носи свой смисъл и послание, се усвоява в резултат на дългогодишно „чиракуване“, при което по-младите слушат разказите на по-възрастните, които на свой ред са ги научили от своите майки и бащи, баби и дядовци. – Б. а.
2.Най-ранните
си истории заимствах от разказите на
леля Кати, една от по-големите сестри
на баща ми. Тя спазваше обичая на старата
родина да разказва библейски истории
на определени църковни празници, именни
дни и пр. – Б. а.

3   Игра на думи, тъй като на унгарски szivar
означава „пура“. – Б. а.
4. Макар да казваме, че войната е „свършила“, тя всъщност не е „свършила“. Първата война бушува по време на самите бойни действия. Втората война, която е далеч по-продължителна, започва след края на сраженията и продължава много години, а най-често – поколения. – Б. а.
5 Тези домашно изработени обувки се наричат bocskorok. Върху тънките подметки се зашива изплетена на ръка горна част и така „човек може да почувства земята, по която стъпва“. Обстоятелството, че тези bocskorok можеха да се обуват и на левия, и на десния крак, не спираше да ме удивлява като малка. – Б. а.

лесни рецепти: брауни за неделя

Тази рецепта не е за броящите калории. Но е доказателство, че животът може да бъде сладък! Тази рецепта за брауни дойде при мен от Даниела Иванова, психотерапевт и (явно) човек, който знае как да ти подслади живота.

В тиган се разтопяват – бавно, както се полага на удоволствията в живота –
180 гр масло
и
200 гр шоколад

Песента, която подпомага процеса на втечняване и бъркане е Tango to Evora на Лорина Маккенит.

Когато стане гладка и уханна смес, тиганът се отмества от котлона и се прибавят 330 гр захар.

Към сместа, която не трябва да е много топла се добавят предварително разбити 3 яйца, щипка сол и чаена лъжичка ванилия.

След тях се слагат 180 гр брашно с разбъркване.

Накрая едва ред на 200 гр орехи, нарязани на едро.

Сместа се изсипва върху тавичка (или хартия за печене, намазана с масло за още по-лесно) 24 на 24 см. Консистенцията трябва плътна, не течна

Пече се на 200 градуса 20 минути, на вентилатор, по средата.

Докато чакаш може да минеш на италианска вълна, която няма нищо общо нито с браунито, нито с Лорина Маккенит, нито с Евора, но нека не бъдем пунктуалисти.

Оставя се да изстине върху скаричка и се разрязва на кубчета.

Чакам предложения на каква музика напомня браунито. Аз – странно – го свързвам с тази песен.

волна програма по рецептата
Може без захар (за любителите на черния шоколад) или с много по-малко захар
Слагам и стафиди, ако ми иска душата
Слагам и нарязани на едро банани, но тогава става по-водно, пече се час, и се чака 6 часа, за да стегне.
Половин доза е напълно достатъчна за мъничко калорийно бедствие. Цялата е за много хора. Тавичката, в която пека е 20/30 и си е тамън за следобеда.

сериозно, имаш ли нужда от психотерапия, курсове по личностно себеразвитие или коучинг?

Цялата работа е
в разплитането
на проблема

„Чудя се дали да не отида на психотерапия“, каза ми една приятелка, великолепна в много отношения. Попитах я: „Имаш ли настоящ проблем, който искаш да обсъдиш с професионалист“. Тя ми отговори „Не, мисля“.

Ок, това е моето разбиране за нещата – ако живееш сравнително спокойно и проблемите идват и си отиват, но нямаш нещо, което конкретно да те тормози, да е като камъче в обувка на дълъг път – нямаш нужда от психотерапия. Психотерапията (краткосрочна и дългосрочна), курсовете по личностно себеразвитие и коучинга, са за теб когато усетиш, че едно чуждо мнение може да ти помогне, за да разбереш по-добре себе си. При психологичните консултации е малко по-различно – тогава в повечето случаи интересът ти е как е най-добре за постъпиш спрямо някой друг – например детето ти.

Да се занимаваш да разкриваш пласт по пласт от себе си, когато си във вътрешен мир, ми е малко излишно. Енодия Джоунс в книгата си Източно тяло, западен ум пише нещо от сорта на „точно хората, които са минали през терапия трябва да разберат тези, които не са на него“. Ясно ми е, че всеки има своите травми, но не всеки може да живее трудно с тях и ако успява да си живее без проблеми с околните и себе си, всичко е наред- Психотерапията е силен начин да откриеш най-доброто от себе си, но не е лесен, защото те изправя пред въпроси, които никога не са стоели пред теб. Психотерапията не е за слаби души, а за търсещи хора, тръгнали по пътя да намерят своето истинско и чисто аз, да се заобичат и приемат.

Но, защото дойде времето за едно „но“, далеч не смятам, че всеки човек, който се обявява за психотерапевт, действително помага. Преди време бях изненадана да разбера, че след близо година занимания една позната не е напреднала и сантиметър към онова усещане на душевно удобство (на жаргон психологически комфорт), което е целта на всяка психотерапия. Затова сега искам да кажа моите няколко съвета как да избереш психотерапевта си.

Вярвай на интуицията си
Да довериш най-съкровените си страхове и тревоги е дар към терапевта ти. Правейки това, ти му даваш ключ към душата си. Ако има нещо, което те притеснява в терапевта ти – онова чувство на „харесва ми“, значи не е за теб.

Психо тюрлю-гювеч
Има психотерапевти, които може да те хипнотизират, после да те почукат малко с ТЕС, после да ти приложат някоя краткосрочна терапия, след това да те вкара в някоя психодрама, да подишате холотропно и накрая да те накара да подскачаш. Това е тюрлю-гювеч. Базова истина е, че колкото и да е отворен един терапевт, безразборното включване на атрактивни занимания е анимация като по басеините на хотелите – весело, но загуба на време. Давай си парите за хотели с Ол Инклузив по-добре. Психотерапията работи, когато се провежда в определена модалност и от човек, който работи изключително в нея.

Високомерието на терапевта
Да ходиш на терапия, за да имаш на кого да се оплакваш, той да те слуша, е несериозно – вземи си котка по-добре, въпреки космите или куче, тъкмо ще излезеш малко на разходки. Да ходиш на психотерапия, за да ти се кара някой – също. Майка ти, свекърва ти или някоя приятелка могат да вземат тази роля. Психотерапевтът е специалист, който е учил товада ти помогне да излезеш от тревогите и проблемите си, да бъде с теб в този процес и да те подкрепя. След това те пуска да си отидеш и никога да не си спомниш за него.

Ако смяташ, че няма ефект, значи няма ефект
Кой по-добре от теб знае дали се чувстваш по-добре, по-лека и по-осъзната след терапия? Часовете, прекарани в кабитена на психотерапевта не е задължително да са леки – може да са свързани с много сълзи и спомени, но ако след тях чувстваш облекчение и намираш нов смисъл в живота ти – това си струва.

Не си длъжна да ходиш на терапия
Колко пъти ще отидеш, зависи от теб и твоето усещане. Финанси също (стандартно сесия струва 50 лв, посещенията са веднъж седмично обичайно или максимум на две седмици, продължителността може да се разтегли спрямо нуждата за работа). Дължиш само едно нещо на терапевта си – да му кажеш, когато решиш срещата ви да е последна, за да може да обсъдите причините за това ти решение – и да чуеш мнението му дали причината за твоето решение е емоционална, стигнали сте до точка, в която ти е трудно да продължиш, защото са се отворили рани или е нещо друго.

Добре, а как да намериш добър терапевт?
Познатите са добър източник на препоръки. Ако видиш по телевизията или чуеш по радиото някой, който  ти хареса как разсъждава – това може да е твоя терапевт. Увеличава се броят на психотерапевти със сайтове – и аз съм тук, в които може да прочетеш различни неща и да прецениш дали ти допада.

Известен или неизвестен?
Твоят. Това е различно. Няма да се явяваш на конкурс с него под ръка. Някои от най-добрите терапевти, които познавам са известни само в професионалните среди, но имат добра практика и много шастливи клиенти.

Накрая – ето какво е в сърцето на един психотерапевт, на какъвто е добре да попаднеш.

Втората илюстрация е от vibrantwomen.com.au

 

съботно-неделна песен за палачинки (и рецепта)

Ако събота и неделя не ядеш палачинки, кога? Моята рецепта за палачинки е доволно лесна и става без никакъв проблем, но понякога за музикален фон може да бъде добавена тази песен на One Week, която е записана по най-добрия начин – с безгрижие и без претенции.


700 мл прясно (или ядково мляко)
бучка масло (краве, кокосово)
щипка сол, щипка захар
мъничко канела, по-малко индийско орехче, повече ванилия и средно джинджифил
брашно, колкото сместа да е с консистенция на хубава боза (справка Хармоника)
блендер
остовя се 20 мин след размесването да ферментира малко
и по един черпак в тигана

След като е готова всяка от палачинките я намазвам с масло (краве, кокосово) и voila! имаме добро начало на деня.

в едно африканско племе…

Добре, историята е красива. Притча. Но не е истинска. Измислена е. Или поне няма никакво доказателство за съществуването й. Една авторка я разказва в книгата си, а после тя се повтаря тук-там и по фейсбук, защото е позитивна. 

В едно африканско племе, когато някой направи нещо нередно, го завеждат в центъра на селото, където цялото племе го заобикаля.
В продължение на два дни, те си спомнят и споделят добрите неща, които е направил. Племето вярва, че всяко човешко същество идва в света като добро. Всеки желае сигурност, любов, мир и щастие.
Но понякога човек прави грешка. Тези грешки са вик за помощ. Затова племето се обединява и  чрез думите се свързва с истинската природа на човека и му напомнят кой е той. „Аз съм добър“

Илюстрацията е картина на David Ndambuki, “The Maasai,” oil on canvas, 2006. Courtesy Real African Art Gallery, Zanzibar

beaujolais nouveau arrive 2015 (vive la france!)

В средата на деня телефонът ми звънна: „Получихте ли поканата за традиционното посрещане на новото божоле?“. Ха! Новото божоле! 

Тежка гемия съм. Трудно ходя на събития от всякакъв тип. Не съм посещавала това есенно френско празненство поне от 8 години. Но за идването на божолето през 2015 е по-специално. Може да не си направя профилната снимка в цветовете на френското знаме, нито да пускам прочувствени статуси, но уважавам смелостта.

Уважавам способноста да можеш да продължиш напред, като не си затваряш очите какво се е случило. В този смисъл празнуването на пристигането на новото божоле е едно „Наздраве“ за това, че светът е различен, но ще се опитаме да го оставим нормален – а това зависи от съзнателното усилие да не се оставяш да бъдеш повлечен от страха. Затова и отидох да пробвам какво е младото вино – и тази година то много ми хареса – защото има и години, в които е пълна скръб (как е на френски „сори, но имам мнение“?).

по световната политика
Една бележка за всеки, който реши да ме критикува за този пост. Дай Боже на всеки народ умението да говори за себе си и да намира начини да изразява своята култура и ценности.

кабинет за хранителни разстройства и проблемно хранене

В кабинета за хранителни разстройства и проблемно хранене на в София, ул. „Позитано“ 3, се провеждат индивидуални консултации, работа в групи на засегнати лица и близки, лекции, тренинги и психотерапевтични сесии.

Хранителните разстройства най-често, но не само, засягат млади жени. Външните белези на анорексията са явни, но скрити под много обвивки – свръхслабото тяло носи широки дрехи, както и душата, която е покрила своите терзания. Булимията е друго заболяване, което често намира своите жертви в ученическа възраст, но не рядко продължава с години, правейки живота на засегнатите труден. Третото, официално признато от СЗО заболяване е разстройството на пристъпното преяждане, което се различава от булимията по това, че храната не се повръща или маха с лаксативи, а резултата е наднормено тегло. Хранителните разстройства не са „каприз“ или „липса на водя“, а сериозни заболявания, които се лекуват чрез психотерапия и в тежките си форми медикаментозно. Прочети 9 истини за хранителните разстройства, които бяха създадени от международните организации. Прочети на сайта и няколко въпроса, които ще помогнат да определиш дали ти или твой близък страда от хранително разстройство.

Проблемно хранене

Без да може да бъдат определени като „хранителни разстройства“, има много хора, които имат проблеми с храната. Ще ги опишем така:

  • ако храната е основна тема в мисленето ти, 
  • непрекъснато броене на калории, 
  • стриктен контрол на всичко изядено и което трябва да бъде сготвене, което не остава време за други занимания
  • непрекъснат апетит, дори когато не се чувства гладн
  • изяждане на твърде много храна през деня, но не си спомняш кога се е случило това, 
  • ако диетите никога не действат, независимо, че са съчетани с физическа активност
  • скоро след сваляне на килограми, те се връщат отново
  • напълняване след стрес, което не може да бъде овладяно с рационално хранене месеци по-късно
  • често ползване на лаксативи и други очистителни практики

За записване в работно време: 9-18 часа: 0888 388 912

въпросник за хранителни разстройства

Въпросникът ЗКОДХ (SCOFF) се състои от пет въпроса, насочени да изяснят дали подозрението за съществуване на хранително разстройство могат да се потвърдят от специалист, но не са достатъчни за поставяне на диагноза. При нужда от допълнително консултиране се обрърнете към Кабинета за хранително разстройство и проблемно хранене, ул. „Позитано“ 3, София

3 – Чувстваш ли се Зле защото се чувстваш неприятно пълна?
К – Тревожиш ли се, че си загубила Контрол върху това колко ядеш?
O – Отслабвнала ли си с повече от 6 килограма в рамките на тримесечен период?
Д – Вярваш ли, че си Дебела дори когато другите ти казват, че си твърде слаба?
Х – Би ли казала, че Храната доминира в живота ти?

Два или повече отговора „да“ на два или повече въпроса изискват допълнително изследване и въпроси.
Два допълнителни въпроса показват, че могат да покажат висока чувствителност специфично към булимия нервоза.
1. Доволна ли си от навика си на хранене?
2. Ядеш ли тайно понякога?

Въпросникът SCOFF е създаден за скрийнинг на хранителни разстройства и е разработен от Luck, A.J., Morgan, J.F., Reid, F., O’Brien, A., Brunton, J., Price, C., Perry, L., Lacey,
J.H. (2002), ‘The SCOFF questionnaire and clinical interview for eating disorders in
general practice: comparative study’, British Medical Journal, 325,7367, 755 – 756.

Снимката е от deadendsoul.deviantart.com

за нуждата от тъмнината

„Само когато сме достатъчно смели да изследваме тъмнината, ще открием безкрайната сила на своята светлина“, думи на Брене Браун.

Брене Браун е професор в Университета в Хюстън и последните 10 години от живота си изследва уязвимоста, смелоста, автентичноста и срама, като си поставя въпроси като „Как се култивира смелоста и как разбираме че струваме да бъдем обичани, приети и щастливи“.

Снимката е the dark alley by kimera jam on Fivehundredpx

психотерапия вместо диета

Връзката, която понякога дори не осъзнаваш колко е натоварена със значение и смисъл. Как всеки твой ден минава през любов, обожание, омраза или гняв, цялата палитра от емоции, която стои зад и в храната. Когато диетите вече не помагат, защото килограмите си остават на едно ниво или след всеки режим тръгват отново нагоре тогава може би е дошъл момента да потърсиш в себе си място за психотерапия.

Намаленият прием на калории сам по себе си никога не води до спад на килограмите в значителна степен и за дълго време. Съчетанието с физическа активност често помага, но дори и тогава остава една група хора, които комбинацията глад и изтощение не им помага да се почувстват по-добре нито в тялото, нито в душата си.

Като психотерапевт се занимавам основно с темата за проблемното хранене. Обучавана съм в неорайхианска психотерапия, която има голям успех в този тип проблеми. Сертифицирана съм за работа с проблемно (разстроено) хранене и от школата на проф. Джулия Бъкройд в Лондон.

За връзка с мен можете да използвате формата, публикувана отдясно на страницата.

рискови фактори за развитието на рак при децата

Поредната ФБ инициатива ме свари неподготвена. Майката майката на приятелка на дъщеря ми си сложи Елза като профилна снимка и аз като кучето на Павлов (Елза! Елза! Елза!) веднага й лайкнах статуса, който обещаваше да ми разкрие каква е инициативата на лично съобщение.

В лично съобщение тя ми написа, че това е кампания против рака при децата и слагането на анимационни герои (тя ми избра Камбанка), заради което тя е и илюстрация тук, цели да повиши вниманието към детските онкозаболявания.

Този тип инициативи са известни като „писмото на св. Антоний“. По-зрелите (зрели като набор 70те-80те години) може би си спомнят писмата в училище – ама такива като написани на хартия и с химикалка, които трябваше да се препишат за пълно щастие поне по 7 пъти. После те минаха в електронен вид.

Вместо да си измия съвеста по лесния начин с просто слагане на анимационна профилна снимка, реших да проуча и лично за себе си какви са факторите за отключването на болеста в нейните проявления и да я изпратя на тези (двама), които харесаха статуса ми.

Рискът от рак при децата се приема за рядък (1% от всички болни от рак)

Най-честият тип рак при децата е левкимия, която според някои изследвания се свързва с пушуне на майката по време на бременоста, некърмените деца и шокиращо – децата без алергии страдат по-често от нея. (източникът Cancer Research UK, линкът е посочен по-долу).
Други са: живот близо до електропреносна мрежа, работа на родителите, вкл. и бащата в среда с химикали, и когато бебето е поело хормони като diethylstilbestrol (DES) и различни видове противозачатъчни, което може да се случи, ако майката не знае, че носи бебе.

В сравнение с 60те години на миналия век броят на заболелите се е увеличил с 40%, като причината още не е установена напълно научно.

Рисковите фактори за рак при децата са различни от тези при възрастните и стила на живот няма общо. Например при големите наднорменото тегло и нездравословното хранене, липсата на физическа активност влияят, но при децата не е така, заради липсата на натрупване.

Промяна в ДНК, която се понякога се наследява от родителите и понякога се развива дори преди раждането.

Излагане на радиация, включително и живот близо до ядрени централи

Пушенето (от страна на майката) влияе при някои видове рак, но не е напълно доказано.

Накрая ще спомена една теория, съществуваща в ню-ейдж философията. Тя е, че от рак страдат хората, които по една или друга причина не са били желани от родителите си по време на бремеността или ако майката е обмисляла аборт. Тогава плода се чувства отхвърлен и впоследствие може да се разболее от това.

За повече информация:
добър източник са
Cancer Research UK, данните, които съм взела от тях са от Октомври 2016
Cancer Org

есенно разчистване

След няколко черни дупки на пълноценна почивка, в които пропаднах с удоволствие, открих колко много нюзлетъри получавам – но не чета. Затова започнах с разчистването на личния ми мейл. 

Животът е твърде кратък, за да го губя в ненужни отношения, връзки и дори мейли. Секунда тук, секунда там за триене и ето, че съм твърде много загубила от времето си. Няколко дни се наблюдавах какво не чета, а идва на пощата ми и съответно започнах да натискам Unsubscribe все по-често. Останаха само тези, които чета и ми дават нещо, както и услуги, които ползвам. Сбогом asos (официалната рокля, която купих от тях отдавна е при приятелка на приятелка), сбогом ъпдейти на списания (давам приза на Marie Claire за най-дълъг стоп на абонамента) и т.н., и т.н.

Останаха дневния ми английски вестник (чай не пия, но вестници чета); Quora (куората я употребявам напоследък повече и от фейсбука, поне има някакъв смисъл) и няколко други, главно от Google Scholar.

Да, животът ми сутрин е без много мейли, но със съдържание, което чакам.

есенно

В края на септември попаднах на някаква честота, на която музикалният редактор се беше упражнявал на тема „сбогом, лято“. Лана дел Рей с Summertime Sadness и разни такива… 

Но есента е просто красива в България. Камю е казал: „Есента е втора пролет, в която всеки лист е цвете“.

трансфер лондон-лутън с уиз еър? никога!

Срещата е на гарата.
Ама гарата не е тази в Павликени,
големичка е!

Стоя си на летище Лутън и се чудя: „Какво, за Бога, ме накара да си купя билет за трансфер Лутън-Лондон и Лутън-Лондон от Уиз Еър (Wizz Air) и P-air, компанията, която обслужва трансфера Лондон-Лутън?“

Може би реших, че ще е по-удобно, а и цената на пръв поглед беше почти същата като тази, която бих платила на касата, но някакси защо пък не. Не съм пътувала от Лутън и реших да не си създавам излишни трудности. Уви, грешах жестоко!

Който ме познава знае, че държа на детайлите и си чета документацията. Затова, няколко дни преди да тръгна, установих, че за връщането няма дадено място на срещата.

Мейл.

Още един мейл.

И пак мейл, в който ми се обяснява, че срещата е на гара St. Pancras (Сейнт Панкрас).

Отивам на срещата навреме (220 мин минимум по-рано).

Да, ама St. Pancras е доста голяма, а нито на информацията, нито на бюрото за продажба на билети знаят за съществуването на трансфер с влак на Уиз Еър (Wizz Air). Кол центъра на железопътната компания също нямат представа и ме е съветват да пробвам на машините за билети с кода на резервацията.

Нееее!

Право на последен ход – звъня на кол центъра на Уиз Еър и P-Air. Обясняват ми да пусна мейл. „Добре, отговарям, ама уикендите не работи отговарянето, а утре, аз вече ще съм се прибрала“. Следващото в списъка с отговори на човека е „Не мога да ви помогна“.

Честно, побеснях!

Ами ако бях някой, който наистина не може да се оправи?!
А ако нямах пари?!

Уиз Еър или техния контрактор, ми продадоха услуга, която действително… не съществува!

Отивам на касата и след 5 минути вече имам билет за влака до Лутън. 50 мин по-късно съм там.

И сега ще напиша мейл на P-air и Уиз Еър, че си искам парите. Тези, които ми взеха за несъществуваща услуга, тези, които дадох допълнително за трансфер и също държа на писмено извинение. И да, ако не го направят, ще си потърся правата чрез Комисията за защита на потребителите.

Аман от наглеци и лошо обслужване!

най-шантавите истории са най-истинските…

снимката на Йангзом Брауен е от
bar-storys.ch

...и няма човешко въображение, което може да измисли това, което се случва. Мислех си това, докато четях Трите дъщери на Тибет, седнала на приятно неудобния шезлонг на приятно неудобния каменист морски бряг.

Книгата е издадена преди две години и затова не е като да откривам нещо – пък и две приятелки, които я прочетоха и ми я върнаха ми обясниха, че трябва да я прочета. Мина доста време и тъй като скандинавските романи се четат бързо и едвам смогваш да прочетеш до следващата ужасия и пак се случва нещо странно и жестоко като северен студ (конкретно имам предвид Убийците на фазани), реших да включа в менюто си и биографичната Трите дъщери на Тибет на Йънгзом Брауен.

Накратко: ами… има моменти, в които се чувствам безкрайно благодарна къде съм се родила (Българийо, о, моя мила) и ежедневните трудности ми се струват само ухапано с комар на въображението, което разчесвам ли, разчесвам. Тази книга е подходяща, за малко сверка на реалността какво е трудно и какво не.

Хора като бабата на авторката наистина са имали Проблеми и Тежък живот. Книгата дава поглед към Тибет, който отива отвъд червената роба на Далай Лама и те впуска в живота на тибетските монаси отвътре, а окупацията на Китай престава да бъде някакъв термин, а причина за промяната на една култура, която уважавам.

Какво ми даде книгата ли? Чувството, че ако погледнеш назад и видиш усилията и живота на предците си като част от един голям път, който ще продължи и след теб, може да се почувстваш и приемеш като част от голямото цяло.

Хари Ом.

Хубав преразказ на книгата на английски има в този линк

терапия на петте движения в 5 картини

Изкуството е сублимация и тук ще спра с теорията и ще оставя очите ти да преживяват. Терапията на 5те движения е телесна психотерапия, която помага да преминеш през кръга на опита, който се върти непрекъснато в живота ти. Терапията, в чиито контекст работя и аз

Петте движения може да се видят и като картини, направени от художничката Илияна Атанасова, чиято лична психотерапия на анорексия е чрез психотелесната, неорайхианска школа.

Планиране

Подчинение

Агресия

Съблазняване

Недоверие

нека да си почетеш с удоволствие

Няколко седмици преди пътуването ми до Париж, свързано с нов аромат от Hermes, в ръцете ми се настани книга, възможно най-подходящата за момента – между сериозните мисли на Джон Боулби и Мери Ейнсуърт тихичко се настани Джанис Маклауд с нейната Нека да ти нарисувам (Ера). Така намигването от Вселената, започнало с Парижката съпруга, вече е съпроводено и с усмивка. 

Само човек, който не е чел никога Под небето на Тоскана или Яж, моли се и обичай на Елизабет Гилбърт, би могъл да напише, че тази книга е „мемоар в техния дух“. Първата е любов към Италия, една къща и ремонтите в частност с цялото им странно очарование, а книгата на Елизабет Гилбърт е, просто класика за това как една-жена-може-да-преживее-всичко-дори-любов. Нека да ти нарисувам ми прилича много повече на Да спиш гола е зелено (гледам, че в момента на писане на поста цената й в сайта е еко-ниска, така че ако био, органик и компоста са твои думи и имаш чувство за хумор, просто си я вземи)

Коя от нас не го е мечтала – да замине за Париж и да поживее там без принудата на ежедневния труд. Изглежда всеки, който го направи пише и книга, за да ни е яд малко, че не сме го направили… Джанис Маклауд работи в рекламна агенция, писнало й е до гуша и започва да спестява, за да избяга от Калифорния, офиса и т.н. неща, характерни за средната възраст. Почва със спестявания и завършва в Париж, където й хрумва, че за да добави пари, за да остане във Франция си би могла да продава – внимавай, че ще стане сложно за малко – абонамент за писма с описания на преживяванията и усещанията си за града, които копира и допълва личното име на получателя – т.е. рисува картинка от Тюлери например, написва нещо, копира го, добавя името на получателя („Скъпа Мери“) и му го изпраща. Първоначално абонати стават приятелите й, но скоро става бизнес през Етси. Да… има удобство в това да си на голям пазар и да имаш малко шантава идея. И така, действително тези „абонаменти“ й помагат да остане в града, където среща и любовта. След писмата идва и книгата (в оригинал наречена Paris Letters), а преди пет дни е пуснала и книжка за оцветяване

В блатото от женски романи – има вероятност и да остарявам и затова да не мога да чета чик-лит – тази книга е изключение, привлекателна като чаша дъхаво кафе насаме в някой чужд град, точно когато имаш нужда само от себе си (преводачката Емилия Карастойчева си е свършила работата).

Накрая един цитат, за „пробване на вкус“ на книгата:

„Мелани взе салфетка от масата и каза:
– Това е твоят живот. – Сгъна я наполовина. – Половината отива за работа. Сгъна я отново. Остава ти една половина, посветена на битови подробности: пазаруване, плащане на сметки и така нататък. – Вдигна малкият квадрат, който беше останал. – Това квадратче е свободното ти време. Наистина ли искаш да го дадеш на безпардонен приятел от стария ги живот, който се държи като варварин на вечерните партита в новия ти живот?“.

Като се замисля – ако Яж, моли се и обичай ти е харесала, няма да се разочароваш….

9 истини за хранителните разстройства

Истините представляват основните открития за хранителните разстройства и са приети от множество организации. 

Като психотерапевт, който работи с клиенти с хранителни разстройства и е убеден в силата на психотерапията при работата с ХР, искам да ги споделя и тук, освен на сайта на Академията.

№1 Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.

№2 Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат нищо общо с болеста и да помогнат много за преодоляването й.

№3 Хранителното разстройство е сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.

№4 Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест

№5 Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус

№6 Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.

№7 Гените, но също и заобикалящата среда играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.

№8 Само гените не определят възникването на хранителни разстройства

№9 Пълно възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и лечение са важни за това.



източник: Академия за хранителни разстройства (АЕD)

Тези Девет истини за хранителните разстройства бяха публикувани от AED (Академията за хранителни разстройства) в колаборация с д-р Синтия Булик и после бяха разпространени чрез мрежата от основните организации, които се занимават с ХР, а именно Families Empowered and Supporting Treatment of Eating Disorders, National Association of Anorexia Nervosa and Associated Disorders, National Eating Disorders Association, The International Association of Eating Disorders Professionals Foundation, Residential Eating Disorders Consortium, Eating Disorders Coalition for Research, Policy & Action, Multi-Service Eating Disorders Association, Binge Eating Disorder Association, Eating Disorder Parent Support Group, International Eating Disorder Action, Project HEAL и Trans Folx Fighting Eating Disorders.

Снимката е от curioos.com

рескю капките на д-р бах

Пастилите и капките
лесно стават
част от съдържанието
на дамската ти чанта

Било е преди може би 6-7 години, когато една вечер се оказах в любимото Карго с приятел, който разказваше тъжна любовна история, в която той беше главен герой и от добрата страна. Депресия, отчаяние, тъга, всеки знае как е, и накрая му дадох една от безценностите в чантата ми (откакто съм с деца по-често) – капките за спешна помощ на д-р Бах. 

Д-р Бах е англичанин, който работи в плоскостта на психотерапията, като обаче използва единствено силата на цветята. Затова и терапията му се нарича цветотерапия и няма нищо общо с цветовете. Това не са извлеци от цветя, а цветчета от цветя и дървета, които са седели в пречистена вода на слънце и после са консервирани в първокачествен спирт. Как действат? Мистерията на природата!

Преди години капките бяха налични само чрез поръчка онлайн, но сега, слава Богу ги има и по аптеките, а цената им, макар и на пръв поглед висока, е оправдана, защото ги ползваш и дълго, и за важни неща.

Както при хомеопатията капките имат силен ефект след няколко (20тина) разтръсквания. Специално рескю капките помагат за състояния на стрес, което може да включва както неочаквано злобно включване на колежка/шеф и успешно да заменят билковата комбинация валериан глог и мента в чантата ти хаха, така и ако детето падне, стресне се и т.н.

Вкусът на капките е сладникав, с тръпчивост на алкохол – защото е използвано първокачествено бренди и затова предпочитам за децата да ги слагам в чашата или бутилката вода, но вече има и пастили (бонбони) в различни вкусове, които може би са още по-добра идея за децата в някои случаи. Искам да ти обърна внимание на това, че утешаването със сладко е порочна практика, която води до несъзнателното решение зле ми е и ще ми мине по-лесно, когато хапна нещо сладко и това го казвам като психотерапевт, който се интересува от разстроеното хранене и хранителните разтройства

За красота снимах капките както са, но според мен, като хомеопатичните продукти те трябва да бъдат държани далеч от телефони и т.н., остави ти „моята хомеопатка каза“, това са фини енергии и затова увиването в обикновено домакинско алуминиево фолио ще ги предпази.

„Рескю“ малко ме дразни като наименование и бих го сменила със „спешни“ капки, но както ми каза една приятелка в петък – „еми, вече няма бългаски език за много неща“. Голяма част от мен си предпочита, доколкото е възможно, говоренето на родния език.

Има много литература по въпроса за цветотерапията на д-р Бах, но аз стигнах до книгите на Барбара Мацарела и там си останах, защото повече не ми беше нужно да знам.

Разказвайки ти за приятеля и случката в Карго, си спомням как, тъй като тогава капките не бяха хич известни, близките му се бяха притеснили дали няма да се пристрасти към тях. Няма как, но ако често и в продължение на много месеци ти е нервно или тревожно си мисля,  че някой психотерапевт може да ти е по-полезен, а капките да останат за онези моменти, които се наричат на стар български „уплах“. Други начини за справяне с тревожността съм описала тук.

P.S. Има и крем за натъртвания, ухапвания, ужулвания и т.н. от серията на д-р Бах.

как да разпознаеш самоубиец

Някой от най-веселите хора
убиват себе си… пример?
Роуън Аткинсън,
Робин Уилямс

В края на седмицата за превенция на самоубийствата, ето основните неща, които трябва да знаеш, за да прецениш дали човек около теб е на път да направи самоубийство. Веселото лице не е гаранция за щастие, а шегите с г-жа Смърт може да не са никак несериозни за този, който ги казва. Неочакваните намерения за плащане на гробищни места и подобни начини на разчистване или необичайни като време желание за „подреждане“, може да се окажат сигнал за самоубийство, който да не бъде изтълкуван от близките бързо.

Висока степен на риск

  • споделя, че ще убие себе си или говори за желанието си да го направи; 
  • говори и търси начини да се сдобие с огнестрелно оръжие, лекарства и/или 
  • говори за смъртта, умирането или самоубийство, просто така, дори в други разговори

Винаги има някой, който се включва с думите: „а пък аз знам за един случай, където никой не знаел, че еди кой си ще се самоубие…“. Макар че има случаи, когато самоубийствата са изненадващи, но повечето хора преди да предприемат последната крачка говорят, споделят, дават сигнали, че са решили да сложат край на живота си.

В по-широки граници предупредителните сигнали са

  • Повишена употреба на алкохол и наркотици
  • Усещане за липса на смисъл в живота
  • Тревожност, безсъние
  • Усещане, че е „в капан“
  • Безнадежност
  • Отдръпване от приятели, семейството и обществото
  • Ярост, неконтролируем гняв, желание за отмъщение
  • Безразсъдни действия в рискови дейности, очевидно без да се замислят
  • Драматични смени на настроението

Ако опасността е голяма и е пред теб, телефонът, който ти трябва е ясен – 112, но ако усещаш предупредителни сигнали и не знаеш какво да предприемеш без замисляне отиди с човека на психиатър или психолог, или бързо потърси съдействие в някоя от психиатричните клиники в България.

Миналата година в България умишлено са се самонаранили и починали от това 722 човека според НСИ, сред които и 20 деца (за какива се смятат хората до 19 години), но в данните на Националния център за обществено здраве и анализи се чете, че средно едно дете на ден прави опит за самоубийство, като 5% от тези 365 случаи завършват трагично. Опитът за самоубийство е вик за помощ, а за съжаление както всички знаем дори и след една единствена разходка по улицата, психиатричната помощ е занемарена. През 2011 година е правено изследване на деца 7-12 години и се е оказало, че всяко второ дете, разбирай половината деца имат нужда от една или друга консултация с психолог по различни причини. Още по темата виж в информацията на сайта на Национална мрежа за децата

Миналият месец ми обърнаха внимание на романа Всички наши места, която е за самоубийства при тийнейджърите, а препоръчвам отново и Аз бях тук, която разказва за едно момиче, което се свързва с анонимен кръг, който дава съвети на хора в отчаяние, а най-добрата й приятелка постепенно разкрива причините зад нейния отказ от живот. И двете книги дават поглед върху особеното състояние на тези хора, в частност тийнеджъри и затова биха могли в определен момент да са подходяща тема за разговор, замисляне със сигурност.

едно убийство за вечеря

Разгадай мистерията –
коя от тези пет дами е
Агата Кристи?
Отговорът е накрая

Отдавна писателите на криминалета не ги правят такива – жени, свръхпродуктивни, изискани и с чувство за хумор. Агата Кристи се вписва в това, а романите й (с няколко изключения) са подходящи за всяка масичка и състояние на духа. 

От главите не се лее кръв, а самите убийства са част от големият театър на живота. Колекционирам романите на Агата Кристи, като имам силни предпочитания към мис Марпъл, но филмите по нейните романи рядко гледам, защото тя е от авторите, които имат какво да ти споделят за „човешката природа“. 125 години от рождението й по този повод има „игри с публиката“, организирани от издателите й на български, но и трите романа, които идват „пресни, пресни“. Това са Безмълвният свидетел (с Поаро), Загадката от Ситафорд и Съдружници срещу престъплението.  

Романите на Агата Кристи са интересни сами по себе си, но автобиографията й е четиво, което препоръчвам не по-малко, защото там може да откриеш, че тя е била супер интересна жена и е правила неща като това:

Агата Кристи на сърф на брега на Кейптаун, Южна Африка, 1922

P.S. Агата Кристи е момичето по средата.

домашно мюсли

Може би не си обърнала внимание, но голяма част от продаваните в магазините мюслита са с добавена захар, а точно тя не е нужна при толкова напомпано съдържание на полезности. За съжаление в готовите смески преобладават триците – заради цената – и съдържанието на сушени плодове и семки рядко минава 30%

Изкушавам се да си мисля, че правя най-добрите палачинки на света след тези на Мартин Чолаков, но в домашното мюсли нямам конкуренция.

Към килограм мюсли – без захар (взимам тези от Lidl, които напоследък ме изненадват с доста добри от здравословна гледна точка предложения) и добавям още семена, ядки и сушени плодове заради отделните им положителни качества, които съобразявам със собствения си вкус, както и ти би могла да направиш: със стафиди сорт Султана за сладост, тиквени семки, сурови слънчогледови семки, сусам, кокосови стърготини, ленено семе, сурови лешници и бадеми, обърквам в купа и после слагам в стъклен буркан, готови за закуската, където заедно с киселото мляко са идеално начало за деня.

Понякога слагам и чия, а понякога добавям в последния момент и от сварената киноа, която стои в хладилника.

Папараци в психоанализата: книгата „Любовницата на Фройд“

Обичам книги за исторически личности и написаното на гърба ме накара да я зачета с интерес. Любовницата на Фройд обаче се оказа разочарование. 

В крайна сметка, книгата става за плажно четене, колкото и произволен чиклит. Моите очаквания бяха различни.

Няма да издавам какво става накрая, но това, което не ми хареса бе, че романът не е богат на пластове, както тематиката предполага. Дори изнесените факти да са верни до един (авторките работят по документални свидетелства), няма дълбочина на представянето, което поне аз очаквам в такъв роман.

Любовницата върви с вкарани всички клишета по темата, Фройд е серийно влюбващ се, друсащ се с кокаин неуспял в кариерата лекар с шест деца, които страдат от липсата му и имат свои проблеми – кое реве, кое се напикава и фъфли, едното побойник, другото неуверено, а съпругата му подслажда живота си редовно с разрешеният тогава лаунданум – производно на опиума.

Така между другото в книгата, той чете прочутите си лекции, превърнали се в книгата Въведение в психоанализата, работи върху теорията си за сънищата и вярва на шарлатани, като праща своя клиентка на един, който забравя марля в носа й.

Ако не познавах работата на Фройд, щях да реша, че психоанализата е работа на един откровено объркан в живота си човек, построил си въздушни кули от смисли – а това, далеч не е така, отново според мен.

специализация по психотерапия на хранителни разтройства в лондон

Хранителните разтройства, които включват анорексия, булимия и преяждане, но и много състояния, които по МКБ попадат в графата като „неуточнени“, са тема, която ме вълнува отдавна. 

Това логично доведе до една следваща стъпка в професионалното ми развитие като психотерапевт – специализация в Лондон. Така ще мога да работя с клиентите си, които имат разстроено хранене, още по-информирано и съобразно последните научни открития в областа, когато се върна.

А тази снимка хвана онзи момент, в който получих потвърждението, че съм одобрена за курса и вече съм абсолютно сигурна, че трябва да си купя билет за самолета.

Лондон, идвам!

брошура за родители на бебета и малки деца

Следвайки добрите традиции в грижата за бебетата и децата, вече е факт Брошурата на родителя – безплатно и онлайн, публикувана от Pampers в сътрудничество с български педиатри и детски психолози.

Брошурата е достъпна онлайн през Facebook страницата на Pampers. Познавам хората, които са работили за нея, написаното ми харесва и затова я препоръчвам. Съветите са от преди раждането на бебето до около проговарянето.

Систематично и здравомислено поднесени, вътре са основните отговори, които вълнуват родителите, дори и тези, за които не са се сетили да попитат.

В срещите на Семейството на Pampers, в което се включих тази година разбрах за себе си някои интересни неща като Защо кихат бебетата и други полезни отговори

първична рана носят не само осиновените, но и децата от сурогатни майки

Книгата Първична рана на Нанси Верие е позната на психолози, психотерапевти, осиновени и осиновители. Запитах се обаче дали размислите в нея не биха могли да бъдат пренесени и към сурогатното майчинство и се свързах с авторката на книгата, за да разбера нейното мнение.

Краткият ми отговор е, че не вярвам в сурогатното майчинство. Вярвам, че това предпоставя в детето объркване и трудности. Казах това по телевизията още преди около 20 години. По много начини се опитваме да помогнем на възрастните да имат семейства, но малко се мисли как бебето/детето ще го преживее„, ми писа Нанси Верние.

Над двадесет години след издаването на книгата, Нанси Верие остава вярна на тезата си. „Убежденията ми за първичната рана не са се променили. Всъщност в светлината на нашите познания за ДНК, те са дори по-силни. В САЩ, осиновените наричат Първична рана тяхна „Библия“ и това е най-широко разпространената книга за осиновяването в страната„.

На български още не е публикувана втората книга по темата на Нанси Верние Coming Home To Self, която тя пише, за да отговори на въпроса „Сега след като знаем как и защо се чувстваме така, какво да направим?“.

Първична рана [кратък откъс от книгата] излиза през 1993 година на английски, и от тогава събира възхищението и неодобрението на читателите си. Това за мен показва силата й и поставянето на неудобната тема. Разбирам защо на много осиновители им е трудно да приемат, че децата им страдат въпреки всички усилия, които те полагат за тях. Самата Нанси Верние не е просто автор, който пише „по принцип“, без да познава книгата. Тя създава книгата след раждането на втората си дъщеря. Тогава се обръща към темата търсейки отговора как се чувства първата й дъщеря, която тя е осиновила, от раздялата с биологичната си майка (още в интервю с нея на английски).

Тръгнах от въпроса за психологичните ефекти върху бебето от сурогатното майчинство, наричано още „заместващо“. В напълно естественото си желание да продължат себе си, хората, които обмислят да се възползват от него може би би им помогнало да разберат по-добре бъдещото си дете и травмите, които то би имало, чрез тази книга.

Законови промени за сурогатното майчинство бяха приети на първо четене от Народното събрание през 2011, но след това заради протести на граждански организации, те бяха изоставени. В няколкото държави, в които то е разрешено и платено, то се предлага и дори търсачката на Google дава като платена текстова реклама линк към сайт в Украйна, в който може да си избереш майка.

Още по темите


Осиновяване
Сайтът на Нанси Верние, на английски, избрала съм да препраща към есетата й

ТВ интервю с Нанси Верние в три части, на английски

Смислено във всяка дума интервю с Весела Банова, психоналитик, за списание Жената днес

Попаднах на блога на Ива Лина и на неин проект за корица на книгата Първична рана и текст, написан от сърцето

Пренатално развитие
Психично развитие на още неродените

Съвременна психоанализа: какви проблеми биха имали бебетата, хоспитализирани в интензивна неонатология

Сурогатно майчинство
Аргументите на Лидия Чорбанова в защита на сурогатното майчинство в българия

Становището против сурогатното майчинство на граждански организации

(пред) августовски размисли

Фийдът през
лятото жужи с безсмислени снимки на
крака с море и „чаша с още чаши на маса“.
Селфитата още не са минали от мода – а
им е време, както се случи с „вафлите“
в косите; но нали са такива, високотехнологични
и айляшки, дните ни – и ако нещо не се
появи в нета, все едно не се е случвало.

Удоволствието
от срещите е пълно и колкото повече стил
вкарваме в него, толкова смислено
изживяно е – а в брой август на Cosmopolitan (този със Сара Джесика Паркър) има много
идеи как да направиш живота си по-красив
и спокоен от жужунето на малките проблеми.
Понякога с приятелките ми обявяваме
„тайни“ срещи, които изключват тагване,
чек-ин, инстаграм и всичко, свързано с
телефони, комуникации и лайкове.
Една история,
която едва ли някоя от нас ще забрави,
когато с голяма компания решихме да
направим дълъг следобеден пикник на
красивите поляни над Копривщица.
Най-тежката раница, се падна на един от
мъжете-герои в едночасовата експедиция,
който, разтваряйки я и виждайки тежките
кристални чаши за шампанско, старателно
завити в колосани бели текстилни салфетки
за маса, му идваше да се гръмне. Но, знаеш
ли, и след толкова години, когато се
видим си спомняме особения декадентски
вкус на онова лято, пречупено през
кристала и усещането, че няма по-важен
момент от детайлите в общуването – и
няма нужда да е нещо материално, може
да е дори в думите и темите за разговор
(и това не беше единствения, в който
носихме скъпа посуда нагоре-надолу, но
вече предупреждаваме).

Времето така
или иначе изтича през пръстите ни както
морските вълните изтичат след като
стигнат края си, поне можем да се опитаме
да живеем красиво.

И образователно-красив линк с 10те най-известни пикника в изкуството

лесни рецепти: витаминен остров

Никога не съм разбирала правенето на храната за деца във формата на мечета, кучета и котета – например сандвич мече или подобни, за да накараш „детето да яде“.
Такива идеи често се публикуват в детските страници на кулинарните списания – но аз лично не знам как бих изяла сладко котенце, дори направено от шунка, нито как бих казвала „хайде мамо, амммммм“ – някак си кой яде котки или мечета в свободното си време. Остави, аз съм вегетарианка, нищо не разбирам…
Този тропически остров от инстаграм акаунта на ma_maaai обаче харесах, защото и плодовете са тропически, и темата е тропическа и е лесно за правене.

#ЛесниРецепти #Рецепти #киви #банани #портокали #остров #идеи

мая анджелоу за успеха

Мая Анджелоу не е много известна у нас, но е от тези хора в съвременната американска история, които е трудно да се пропуснат.
На български не съм попадала на нейна книга, но тук има две от най-известните й стихотворения – Знам защо пее птица в клетка и Женска работа, а тук още едно – Феноменалната жена.
Както и да е. Тази дефиниция на успеха ми допада най-много. Защото гледа навътре, а не навън – към чуждото одобрение – емоционално или материално.

от антракс ясно няма да умрем, ама туберкулоза от прясното мляко?

Гледах си новините оня ден, вървеше темата за антракса и един Чичо Доктор намръщено каза, че българите имат вредният навик да си сипват в кафето мляко от кутията, без да са го сварили.

Ъъъъъъ да, защо?

Не обичам прясно мляко и много рядко сипвам в кафето, но в купичките с мюсли и корнфлейкс за малките млякото се налива директно от хладилника – нали пише че е пастьоризирано. Вкъщи бяхме сигурни, че на нашия тип кутия пише „готово за консумация“, но не, написано е само, че е преминало обработка. За каква туберкулоза говориш, Чичо Докторе?!

Уви, Чичо Доктор има право.

Процесът на пастьоризация представлява постепенно затопляне и бързо охлаждане, при което се забавя развитието, но не и смърта на много от бактериите на онези болести, които свързваме с кравите като шап, е. Коли и подобни. Още по темата с процеса на пастьоризация има и в линка. Оставям настрана дебата дали суровото прясно мляко е по-полезно от пастьоризираното, защото това, до което имам ежедневен достъп е в кутия, както и размишленията да даваме ли прясно мляко за деца на крави на деца на хора. .

Точна статистика за заболеваемостта на кравите в България от туберкулоза към 2015та не намерих, с изключение на този подробен доклад на Агенцията по безопасност по храните, но все пак отвреме навреме избухват „огнища“ (това го знам още от речника, използван от култовото предаване Бразди), а и има чисто икономически причини, поради които тази информация не е чак толкова оповестявана.

Самата туберкулозата сред хората е слабо разпространена в България и е с висока степен на излекуване и в Европа по данни на СЗО.

Така че – рискът за заболяване от туберкулоза през прясното мляко е много нисък, но съществува. Самата туберкулоза започва като симптоматика като обикновен грип (обща слабост, загуба на тегло, кашлица, температура и нощни изпотявания), преди да се стигне до сериозно кашляне, включително и на кръв.

Ваксинацията за туберкулоза не дава 100% гаранция за възрастните, че няма да се инфектираш или разболееш никога от тази болест (антиваксърите да не се радват – и те нямат гаранция). Туберкулозата е тежка болест, а за да не се стигне до нея освен да не те среща бактерията, другото важно е да се храниш рационално, разбирай повече витамини и по-малко джънк.

Но на въпроса да варя ли млякото или не – не, няма да го варя, освен когато вкъщи не сме болни или с нисък имунитет за всеки, всеки случай плюс почукване на дърво.

#туберкулоза
#прясно #мляко
#СЗО
#България
#антракс

парченца софия: синята къща с хвърчилото

Все едно бохемски квартал от някое градче, но снимката е правена в самия център на София – на иначе поразбитата, но уютна улица „Иван Вазов“. Това е точно сградата, в която се намира магазинът за художнически материали Слънчоглед, но от другата страна, при рамките. Номерът е 11 или 13, не знам, но детето с хвърчилото това не го интересува също.

Следвай ме в Инстаграм за повече такива открития

парченца софия: моторетка с орхидея

Малък и небрежен, този детайл прави моторетката различна. Не знам дали красотата ще спаси света, но ежедневния ни опит да я включваме в живота ни ще спаси собствената ни душа…

(Идея си нямам на кого е моторетката. Снимах я на бул. „Патриарх Евтимий“ както си беше паркирана)

Следвай ме в Инстаграм за повече такива открития

обяснението за ефекта от психотерапията… от най-вещия в занаята

колаж, който показва фройд
от момче до възрастен мъж

Препрочитам Фройд и още в началото на Увод в психоанализата великия австриец преди 100 години (и по-точно зимния семестър на 2015-2016) обяснява възможно най-ясно по какъв начин работи психотерапията. Преписвам цитата, като отбелязвам, че лекциите са четени пред лекари, самият Фройд е лекар и затова се говори за лекар, но днес има специално обучение в психотерапия (и то много видове); психотерапевтите днес използват вместо „пациент“ думата „клиент“ и не ги определят като „болни“, освен ако не се нуждаят от психиатрично лечение.

„…В аналитичното лечение [..] всичко е различно“. Пациентът говори, разказва за минали преживявания и настоящи впечатления, оплаква се, изповядва желанията и чувствата си. Лекарят слуша, опитва се да направлява мисълта на пациента, предупреждава, насочва вниманието му в някои посоки, дава разяснения и наблюдава реакциите на разбиране или отхвърляне, които предизвиква по този начин у болния. Непросветените близки на нашия болен, които се впечатляват само от видимото и осезаемото, най-вече от действия, които може да се видят само по филмите, не пропускат да изразят съмнението си, че „само с думи може да се направи нещо срещу болестта“. Това, разбира се, е колкото късогледо, толкова и непоследователно. Та нали същите тези хора са убедени, че болните „само си внушават“ своите симптоми. Някога думите са служели на магията, съхранили са и до днес много от старата си магична сила. С думи един човек може да отведе друг до блаженство или до отчаяние, с думи учителят предава своите знания на учениците, с думи ораторът завладява слушателите и определя техните мнения и решения. Думите пораждат чувства и са всеобщо средство, чрез което хората си влияят един на друг. Така че в психотерапията ние няма да ги подценяваме…“.

#психоанализа #психотерапия #Зигмунд #Фройд #ЗигмудФройд #думи

снимката е взета от http://my-ear-trumpet.tumblr.com/archive

галерия като галерия

входът на
галерия Сабай, ул. Неофит Рилски 63

Понякога се чувствам като дете в сладкарски магазин. Не, не започнах както трябва. Отдавна ми е мерак да нося бижу на Нева Балникова. Колекцията Raw Cut е създадена директно за мен. Преживяването на избиране на точното бижу беше уникално и с това, че в галерията, където избирахq ми беше трудно да избера, защото имаше и още, и още, и още хубави неща, но бижуто Raw Cut, което си бях харесала си направо ми лепна за ръката. И като дете не смятам да го свалям цяла нощ.

Откритието ми днес е колко много талантливи български бижутери с оригинални идеи има. А картината, направена с техниката преге включва Цветелина Спиридонова директно в имената, които ще наблюдавам какво още ще сътворят.

бяло върху бяло
техниката е преге – вид сух печат

Господ също е в детайлите

Понякога, когато с дъщеря ми си говорим тя започва да се оплаква от деня си. Не е лесно, знам. Но когато денят й е особено тежък я изчаквам да сподели всичко и тогава я питам – „а какво хубаво се случи?“.

Повечето дни имат поне едно хубаво нещо, което се е случило. Поне едно, заради което общата картина все пак е хубава. Това си мислех, когато снимах отблизо тази несъвършена, като всички нас, маргаритка, прорастнала между трупи дървета. [снимката не е манипулирана или аранжирана по никакъв начин]. В общия кадър красотата на кората, насекомото и зеленината биха били почти незабележими, но когато се загледаш – те се появяват. Така и във всеки ден има поне едно нещо, поне едно, което си е струвало.

Фразата е, че „дяволът е в детайлите“, същото мога да кажа и за Господ…

най-добрият (без)алкохолен сайдер се завърна

Миналата година сайдерът в Икея изчезна и на въпроса ми защо любезната продавачка ми обясни,  че тъй като в него има алкохол (0, 1%), а закусвалнята им няма право да продава спиртни напитки, е спрян от продажба.
Но днес, богът на съботните следобеди бе в добро настроение и ето че отново съм с кен сайдер, с алкохолно съдържание на био боза.  Ja, ja или както казват там на шведски

градски дзен

Онзи дзен момент в съботния ден, в който минаваш тихо зад гърбовете на рибарите на езерото в Южния парк, облаците са сиви, а слънцето само намига, но понеже е юли, сме обути на бос крак и дори да завали, ще си кажем „какво от това“.

Това е градски дзен, или?

#дзен #софия #instagram #reyes

спомени в кашони

Разчистваме мазето и взимаме семейно решения на конвеир какво да остане какво да си тръгне. Електрическата ми пишеща машина, на която се научих да тракам, и от която ми е останало удрянето на клавиши, което се чува отдалеч… съдове, които майка ми помни до последната чинийка и репликата й „почти нова е, неползвана, от сватбата ми“, ще остане за усмихване… Разстроената ми майка… Чантата ми от първи клас – моята си е добре, защото беше от немските, направена като от кожа… Знам точно кога и как ми я купиха. И много книги, запечатани в кашони като мъртъвци. Увити в найлон, за да не се прашат, развивам като мумии пликовете, в които са и с всеки поглед минавам през годините ми на четене. Шърууд Андерсен… Артур Лундквист… Мога да прескачам локви… Винету… Как е възможно с вида на корицата да се сещам дори за изречения от някои книги?!

Не искам с нищо да се разделям и съдбата праща братовчедка ми, която решава да подслони част от книгите на хубаво, тихо, спокойно и сухо място… Другите остават с мен.

Животът е странно нещо. Вещите са като паметници на неговите периоди. Хенри Дейвид Торо го е казал най-добре „като умре човек, вдига много прах“.

историята на жената, която на 37 години тежеше 18 кг и 114 грама продължава

Рейчъл Фарук влиза в болница

В края на май публикувах в блога си историята на Рейчъл Фарук, която беше стигнала до 18 кг лично тегло и само няколко болници в САЩ приемаха да я лекуват. Анорексията в тази фаза е изключително тежка за физическо лечение тъй като вътрешните органи са започнали да атрофират. Следя историята й с интерес като психотерапевт, който се интересува силно от хранителните разтройства и работи с такива клиенти.

Мускулите на Рейчъл са атрофирали
и в болницата са решили да й дадат
физически упражнения

Средата на юни Рейчъл Фарук бе приета в болница и вече тече терапевтичния процес по оздравяване на тялото й. Семейството й събра близо двойно повече от сумата, която им беше нужна, а съпругът й съобщава, че Рейчъл започва възстановяването си.

Анорексия невроза е тежка болест. Допреди десетилетия данните сочеха, че страдащите от нея са преди всичко жени – бели, образовани и с висок социален статус. Днес вече се приема, че може да бъде „отключена“ при всеки – мъж или жена, независимо от расата, образованието или парите, които има.

#анорексия #психотерапия #хранителниразтройства #детелинастаменова

кариерните планове на дъщеря ми

Закусваме и решавам да й задада баналният  въпрос, който повече съм получавала, отколкото задавала, а именно:

– Нади, каква ще станеш, когато порастнеш?

– Ако не успея да стана русалка, ще стана фея.

#кариера #деца #мечти

йога/неде/лен ден

Горе-долу 12 години от първите ми целенасочени занимания с йога. Първи мащабно организиран Международен ден на йога в България днес. За това време с радост наблюдавам, че йога все по-малко се свързва с „факирите, идвали в България през 60те“; „Моят приятел слона“, Людмила Живкова, езотерични практики, единствено и само Венцислав Евтимов и „Киров“ (NB: значението на В.Е за разпространието на йога у нас е неоспоримо) и все повече става част от живота на много хора, като слава Богу, не всички от тях носят оранжево – един доста капризен цвят към тона на кожата.

Харесаха ми толкова много неща на събитието в НДК – наситената програма, включваща работа в три зали. Представянето на много школи и практиките, следващи една след друга в обмислена последователност, с изчакване и мир; добронамереният, Хари Ом стил на отношение на организаторите; хората, които се усмихваха; присъствието на деца; грижата за дребни наглед детайли, но така важни при струпването на много хора като информация, разположена на видно място; доброволци, раздаващи торбички, в които да сложиш обувките си по време на практиките; еднаквите нови оранжеви постелки, подредени с уважение към личното пространство между участниците; доброто озвучаване; присъствието в социалните мрежи и редовните ъпдейти във Facebook и живото излъчване в YouTube; вкусната храна – да, това за мен е важно на обяд; безплатният, но най-вече – отворен и охраняван гардероб. Чудесно организирано пространство!

Преди 12 години, когато започнах да се занимавам с йога, залите бяха толкова малко и информацията не толкова достъпна. Сега йога студиа има почти във всеки квартал; беше публикувана на български книгата Асана Пранаяма Мудра Бандха, има и много красиви места за практики; йога се предлага като занимания и в детските градини, а хората, които се занимават с йога все повече го включват в ежедневието си и не парадират, а се наслаждават.

Време и за самореклама – в идващите месеци с Йовита Иванова, Божана Нешева-Минкова и издателство Хермес също ще завършим йога-проекта си, но за това – скоро.

Тръгнах си от от Международния ден на йога и с тази препоръчана ми музика на Mirabai Ceiba, която добавям към музиката на Снатам Каур.

Божественото в мен се прекланя в божественото в теб! Хари Ом!

‪#‎yogaday‬ ‪#‎yogadaybulgaria‬ #йога #йогакарти #детелинастаменова

Снимки: Личен архив; http://moviespix.com/

Детският филм на Pixar „Отвътре навън“ – Отиди ти, остави малкото в парка

Накратко – това няма да е новото Замръзнало кралство, въпреки че от рекламата можеш да решиш да заведеш някое дете в предучилищна възраст.

Снощи гледах премиерно тази голяма продукция на Pixar, старателно озвучева на български. Филмът е с поглед към емоциите и чувствата, складирането на спомени, дори несъзнаваното, хитро обяснение на абстрактното мислене, още обща психология и всичко това облечено с анимационни герои в 3D. В края на филма, в един от драматичните моменти, звънко момчешко гласче попита „Скоро ли ще свърши?“, което накара част от хората да се засмеят леко, защото децата до тях вече ги бяха попитали същото.

В imdb.com филмът още преди премиерата си, има рейтинг от 9.1 при 2106 видели го – напълно заслужено. Въпреки че силният Все още Алис, оскаровата роля на Джулиън Мур е с 7.5, ноооооо оценката за анимационния филм е там някъде – при високите.

Отвътре навън е категоризиран като PG, което по британския критерий е за деца над 8 години, но може би идеалната възраст на публиката е около 11 – на колкото е и Райли, героинята. Тя се премества със семейството си от един в друг град и наблюдаваме паралелното какво се случва в главата и как се държи. Филмчето е направено с усмихнат поглед към случващото се в главите на тийнейджърите, че и на възрастните, и заради това е идеално да се гледа с тийнове.

В главата на Райли са се настанили Радост, Тъга, Бяс, Страх и Отврат. Тези петимата я карат да прави едно или друго (съзнанието), тя трупа спомени (някои от тях изчезват) и т.н. Краят е холивудски, но това няма значение, защото остава като хубава тема за разговор с детето ти – например да го попиташ кой говори в него най-силно в някой момент, когато не разбираш какво му е – Бяс, Тъга, Страх?

трейлър към филма

човешки филм за психични болести

Гледах много човешки филм за психични заболявания (шизофрения, БАР, депресия и посттравматично стресово разтройство), в който можеш да видиш с какво се сблъскват болните и роднините им.

Казва се Наречи ме луда (Call Me Crazy) и го има по торентите, със субтитри само на английски засега.

Намесени са много популярни личности, нищо че е телевизионна продукция (създател е създателката на Приятели Марта Кауфман, съпродуцент е Дженифър Анистън, сред актрисите са Дженифър Хъдзън и Британи Сноу).

Според мен е направен с образователна цел за обществото и затова не е тежък или свръх натоварващ, а показва ежедневието на хора с тези заболявания и може да ти помогне да преодолеш предразсъдъците си към тях.

защо кихат бебетата

На вчерашната среща на Семейството на Pampers разбрах нещо, което не знаех: а именно –
защо кихат бебетата? 

Точният отговор:
Кихането е нормално явление при липса на други симптоми през първите месеци. Бебетата се очистват от вътреутробната течност, после се оригват и връщат храна, която смущава и носното дишане. Заради това се промина нослето с физиологичен разтвор, а при по-сериозни притеснения се прави консултация с педиатър.

30 юли 2015

P.S. Вече онлайн може да си свалиш 

музика за релакс

Открих Снатам Каур през любимата ми Опра.

Музиката й отпуска душата в безкрайноста или както би казала моята приятелка Елена Мури „В любов“.

Албумите й може да се слушат и в YouTube изцяло, ето тук линк към моя плейлист в Тръбата с любимите ми нейни албуми (препоръчвам Ras и Devine Birth двойно).

грешни ли са грешните решения

„Напоследък се
чудя дали са толкова различни прибързаността
и нерешителността, колкото изглеждат?
Стоят като две различни вселени от
емоции и (без)действия, но между тях
приликите са много. 
Доскоро, когато се
колебаех за нещо, вадех първата по-голяма
монета от портмонето си и я хвърлях
нависоко. Падайки ези или тура, решавах
какво да направя. Понякога хвърлях
няколко пъти, за да съм съвсем сигурна
дали е правилното решение, въпреки че
познанията ми по статистика поне са
достатъчно, за да знам какво ще се получи
на стотното хвърляне. Хвърлянето
изкристализираше поне идеята кое от
двете неща искам да направя повече и
тогава оставях избора изобщо – става
ясно кое искам от желанието ми кое да
се падне. Днес обаче съм сигурна в друго
– ако ще хвърлям ези/тура, значи изобщо
изобщо не трябва да се занимавам с това,
за което се чудя, защото, ако ме хвърля
в колебания, значи не е наред. Чудя се
дали да отида тук или там? Да си купя
това или онова? О, забрави! Щом съм
стигнала една монетата да ми решава
въпроса, значи не му е момента! Излизам
от конкретния въпрос и се хващам със
следващото решение, което ме чака. А
решенията в този живот са много –
замисляла ли си се колко пъти дневно
трябва да взимаш решение?! Много!“
Това е откъс от редакторското ми писмо в брой юни на Cosmopolitan, на чиято корица е Мария Шарапова.
Сякаш по поръчка междувременно излезе една книга и сега чета колко грешни са често пъти правилните основи, за които се хващаме, когато взимаме решения пише в Изкуството на правилното мислене Ролф Добели. Не съм съгласна с него по част от теориите му, но действа малко отчайващо мисълта, която се прокрадва във всяка от тези 52 мисловни грешки, които по-добре да оставите на другите, както е подзаглавието. 

#решения #мислене #детелинастаменова

своеволни макове по пътя на седмицата

По булевард „България“ отскоро има засадени рози по протежение на трамвайната линия на 7мицата, но тези макове, пръкнали се кой знае откъде. Те вдъхват волност и усещане за лято – онова, което чувствам когато съм на път и видя тези нежни и свободни цветя…

психичното развитие на още неродените

Животът и съзнанието на бебетата преди раждането и влиянието на случилото се тогава върху бъдещия им живот е интересна тема, която тотално разбива идеята, че се раждаме tabula rasa. Че случващото се на майката през бременноста влияе на детето знаем от векове – стресът се отразява на детето и затова е и специалното добро отношение към бъдещите майки. Но че детето се изгражда като личност през това време с всички последици за психическото развитие е сравнително нова идея.

Френската психоаналитичката Мириам Сежер работи върху темата и има две книги, публикувани на български. Препоръчвам за четене интервюто й в списание Жената днес и краткото й участие в Преди обед по bTV.

Дали „черната кутия“, каквато е мозъка на всеки от нас, записва толкова много неща и дори да се помнят съзнателно (но без възможност да се разкажат заради ограниченията в речника) до 3-5 годишна възраст има такова влияние, е още рано да се каже.
 
Виждала съм заснето как бебетата правят необичайни неща и вярвам в нуждата пренатална грижа, но, моето „но“ е, че за да сме автентични на себе си, трябва да се държим така, както ще се държим в живота си и след раждането с бебето, за да „няма изненадани“. Т.е. да слушаш Моцарт за да развиваш мозъка на детето, без самата ти да го харесваш няма да има желания резултат. Животът е добро и лошо, т.е. въздържането от всякакви негативни емоции е изкуствено само по себе си.  Непрекъснатото говорене на нероденото може да има и негативен ефект – но не за детето, а за майката – втренчването, обсебването независимо от момента, в който се случва не е здраво поведение.

Границите на Аза – това, което си ти и това, което са другите (включително граници спрямо детето ти) са важен маркер в личното развитие, затова си мисля, че ако се държиш с уважение и съзнание, че си родител, а не с желанието да угодиш на n-та степен е може би най-доброто.

Интересен материал психоаналитичния поглед към развитието на бебетата, стоели в кувьози има тук.

Пост за „първичната рана“ при сурогатно майчинство

#бебета #психотерапия #пренаталноразвитие #психоанализа

тревожно сърце

Разходките в парка с приятелки водят до интересни разговори – като този за работата на Кейти Джой Крауфорд.

Фотографката прави серията си „Моето тревожно сърце“, защото в по-голямата си част от живота живее с генерализирана тревожност и е решава да покаже чрез тях своята битка с непрекъснатото й присъствие – „Тъй като това се случва вътре в моето съзнание, където се ражда тревожноста, реших да я интерпретирам както като изследовател, така и като жертва чрез автопортретите си“.

Тревожността може да е сериозно състояние и болест, а не само усещане. Когато е причинена от конкретно състояние може да премине бързо, но има и такава, която продължава дълго, дори прекалено дълго, което може да те накара да се чувстваш… като на снимките. Тревожноста може да се прояви като непредизвикан от нищо страх на близките ти да не им се случи нещо лошо, дори да нямаш основание да мислиш за това и има и много физически проявления като болки в корема и гърдите, гадене, главоболие и онова особено усещане, че „нещо лошо ще се случи“.

Причините за тревожноста са много и твърде лични, така че преодоляването на състоянието става до голяма степен чрез психотерапия – или (както четох в един форум), ако нямаш „психика“ – с времето, но в повечето случаи тревожноста намира своят израз на по-късен етап и в психосоматично заболяване. Защото лошите мисли се превръщат в болести.

„Да обясняваш на някого психично заболяване“- защото тревожноста е заболяване – „на някого, който никога не го е изпитвал е като да е опиташ да обясниш цветовете на незрящ“, казва Кейти Джой Крауфорд. Тя самата

Искам да направя уточнението за „психично заболяване“. Не само в България, навсякъде по света „психично заболяване“ е дамга за цял живот. Да си „луд“ не е диагноза, а крайна, окончателна и доживотна присъда от околните. Заради това много хора се чувстват неловко, неудобно и невъзможно да отидат на психотерапевт, а посещението на психиатрията е сравнимо само с пътя до онкологията.

Психичните заболявания, като много други болести, са точно това – болести и никой не е със застраховка, че няма да мине през етап на живота си, в който да има нужда от специализирана помощ – както ти се налага да отидеш до УНГ, ортопедия или АГ. Някои психични състояния се преодоляват с психотерапия, други с психотерапия и лекарства, трети не са лечими. Но както с всяка друга болест – колкото повече се правиш, че нищо ти няма, толкова по-трудно става да се върнеш към състоянието на здраве.

Генерализираната тревожност се среща в 3.1% от населението, което означава, че на всеки 100 твои приятели във Фейсбук има около трима, които ще се почувстват по начина, показан от Кейти Джой Крауфорд в един или друг период от живота си – и това не ги прави луди.

„моето тревожно сърце“/кейти джой крауфорд (ГАЛЕРИЯ)

„Всеки ден се боря с това „не си добър за мен и никога няма да бъдеш“.
„Казват ми да дишам, но защо чувствам, че се задушавам?“

„Раните са толкова дълбоки, сякаш никога няма да се излекуват. Болката е така истинска, че е почти непоносима…“
„Страх ме е да живея, страх ме е да умра. Какъв начин на съществуване“.
„Депресията е кагато не можеш да чувстваш изобщо. Тревожноста е когато чувстваш твърде силно. Да носиш и двете е непрекъсната война в главата ти. Да носиш и двете означава никога да не победиш“.

*Текстът в снимките е на Кейти Джой Крауфорд

Цялата серия е публикувана на сайта на Кейти Джой Кроуфорд.

Повече за тревожноста като състояние