Етикет: психология

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

Думи за различните в училище

molivi

Как да обясните на своето дете присъствието в класа на дете със специални образователни възможности може да разберете от тази моя среща с Анет Маринова, психолог. От 15 септември 2016 в общообразователните училища дойде на дневен ред въпроса за мястото на децата със специални образователни възможности. Това провокира размисли в родителите като „как това ще повлияе на детето ми, ще му забави ли образованието“, „Другото дете ще ги забавя ли в учебния процес“ и т.н. С това интервю с Анет Маринова искам да повдигна темата към родителите на деца без проблеми и те да могат да обяснят на себе си, а след това и на децата си как да представят тази разлика с която ще се срещнат, този нов човек с различни способности в живота му. Когато в класа влезе едно аутистично или хиперактивно дете, има нужда от обяснение, защото обяснението е това, което ни помага да намерим смисъл, а понякога и спокойствие.

Детелина: Какво е най-добре да направят родителите, когато разберат, че в класа на детето им има „по-особено дете“?

Анет Маринова: Езикът, който ще използва родителя когато разговоря с детето си е важен, думите, с които ще се обърне към него. За някои родители е по-лесно и това е свързано с тяхна нагласа или лична история в детството за преживяване на различие или онези родители, чийто професионален ангажимент е свързан със заемане на позиция, например, такива, които работят в полицията или просто се интересуват от тези въпроси. Пред мен са се изправяли обаче и родители, които са ми казвали директно „мястото на тези деца е другаде“. Къде другаде, питам аз и отговора, който получавам е – „В специални училища“. Понякога това е непоклатима нагласа, особено ако такива несъгласия бъдат оставени да се решават между мен като училищен психолог и тозиродител, но когато се обсъжда на родителски срещи и когато тази крайна позиция излезе, а тя непременно ще излезе, е много по-лесно да се намери някакъв баланс и дори един твърд родител да отстъпи, например, да бъде дадено време и всеки да направи нещо в посока на приемане. Във всички случаи е много важно да кажа на родителите, че не е необходимо да превърнат разговора „за различното дете“ в нещо много специалнно, да заострят вниманието предварително, когато децата не са се виждали се създава едно любопитство към различието в другото дете, „какво не му е като мен?“.

Още повече, когато затруднението на детето носи една мистерия, като епилепсията, например, дава представа за непредсказуемост и разпадане на чувството за контрол и тогава тревогата от присъствието и близостта с такова дете е голяма. По същия начин може да бъде такава реакцията към деца с аутизъм, които могат да имат много необичайно поведение или да не говорят. Много по-ясна негативна нагласа може да се проояви към децата с физически недостатъци, заради видимостта им. Има хора, които не могат да понесат да гледат човек физически недъг. Има деца, при които има лиги, които попадат върху гумичките или моливите и това също може да предизвика неприятно чувство на погнуса. Все пак от позиция на училището или детската градина има една отговорност, свързана с въвеждането на такова дете в средата. Учителите и специалистите имат информация за детето, впечатления и могат да преценят дали е добре още на първата родителска среща да се запознаят родителите с присъствието на дете със специалин образователни потребности, например е добре родителите на детето да се запознаят с родителите на останалите деца. Това е важно, за да се види, че това са нормални, загрижени родители, както всички други, така че да може да се създадат добри отношения от началото. Опитът показва, че когато всичко се остави да се случва спонтанно, да се остави на вярването, че хората са просто добри и ще разбират, нещата много често се провалят.

anette-marinova-detelina-stamenova-psiholozi-v-sofiaКато възрастни ние имаме повече страхове, защото имаме повече опит. Може ли да кажем като психолози „вашето дете не се притеснява, колкото вас да приеме дете, което е различно, което е в инвалидна количка, защото то няма вашите предразсъдъци“?

Анет Маринова: Да, родителят трябва да се довери на детето си и да приеме, че това, което е в неговата глава, не е в мислите на детето му. Трябва да се довери на преценката му. За едно от децата със специални образователни потребности в моето училище, което не ползва езика, присъствието му е предизвикателство за всички в класа. Аз казах на децата: „Той не ползва езика и си представете все едно, че трябва да общувате с някой, който не знае езика или вие не знаете неговия, така че с него все едно учите нов език“. Ето нещо мъничко и децата започнаха да развиват отношения, да общуват с него по адекватен начин. С друго дете, с трудно поведение, реагиращо с тропане по време на час, намирайки всякакъв начин на нарушава учебния процес, тогава с учителката и децата говорихме, че все едно има дете в групата, което е по-малко на възраст от тях и затова всеки може да направи нещо, за да се научи детето как да се държи, ето аз се срещам с него в кабинета и също му помагам. Едно такова поведение може да плаши или дразни другите деца или да ги кара да подражават. Много важно е обаче деликатното присъствие на възрастния, на учителя – да не бъдат оставени децата сами да разрешават критичните моменти, да бъде на мястото си и да се намеси по подходящ начин. Затова е необходимо да работим заедно с учителите и родителите в една посока. Разбира се, че това не е лесно и изисква усилия преди всичко от страна на училището да може да разговаря и посреща тревогите на всеки от родителите. Тук е ролята на училищните психолози, които могат да улесняват този процес.

Образованието на децата със специални нужди е важно, но искам да обърна разговора към ползите на здравите деца към присъствието на различните в техните класове.

Анет Маринова: Удивително е! Имам спомен за едно радиопредаване, в което бяха направили интервюта с деца по повод включването на връстници със специални възможности в техните класове и едно от тях беше споделило: „Когато имаме такова дете разбираме, че всички трябва да сме щастливи“. Това е нещо, което беше дошло като разбиране и усещане от самите деца, с които бяхме разговаряли многократно за отношенията им. В училище рядко се говори за щастието на детето, но в този разговор се разкри, че у тези деца се беше изградила и съществуваше чувствителност към другия, който е различен. Например, при едно дете с физически увреждания в предучилищната група наблюдавах как другите започнаха да модулират силата на гласа си, за да не го тревожат, което бяха разбрали с помощта на възрастните – това е проява на емоционална интелигентност, да можеш да разбираш гледната точка на другия и да зачиташ неговите граници, когато сте заедно. Но както е важно за останалите деца, така е важно и за различното дете да извърви своя път към тях и да намери своето място сред тях, което също е предизвикателство, но това е основна задача на специалистите около детето със специфични нужди. По-лесно се минава в една крайност на снизхождение, че трябва да „търпим“, защото сме милосърдни или защото сме добри или защото сме чули, че децата имат права, но това не означава, че различното детето се чувства добре. Специалистите в училище – психолозите, ресурсните учители, логопедите, заедно с учителите на детето са неговите партньори, които трябва да му помогнат да приеме другите деца. Това е един взаимен процес на среща и на взаимоотношения, в който възрастните са важни и имат ключова роля.

Искам да поговорим за това, че има родители, които от страх децата им да не се впечатлят прекалено, им забраняват или ограничават да общуват с различните. Ти каза преди малко „вярвайте на децата си“. Това ли е начина – самото то да открие дали иска да общува с другото?

Опитът показва, че винаги има една група деца, които са склонни да проявяват по-голяма загриженост и имат вкус към помагането. Има и кръг деца, които не са привлечени към такова общуване и търсят провокации – така е, хората сме различни. Но тези, които са привлечени, любопитни, които приемат предизвикателството да общуват, просто го правят по спонтанен детски начин, те са първите най-ценни партньори и помощници на тези деца. Много учители се опират на тези деца за социализирането на различните, но е важно те да не бъдат оставени сами да носят тази отговорност, която не е само тяхна, защото може да се стигне до много крайни ситуации и отношения между децата. Много родители налагат ограничения и казват на детето си да не обръща внимание или да не общува с „това дете“ като зад такава забрана стоят най-различни страхове или предразсъдъци, например, да не се зарази или да не го отбягват другите деца. Децата могат да се впечатляват, когато им се говори прекомерно или по натрапчив начин или когато тази тема става централна вкъщи за училището и отношенията там. Трябва да се оставя дистанция.

Можеш ли да кажеш с няколко думи какво може да послужи, както каза ти, като „опорно изречение“ за обяснение заболяването на децата със заболявания, които се приемат в общообразователното училище?

За епилепсията например, казвам обикновено две основни неща, които успокояват: „не е заразно и детето не го боли, когато има пристъп“. Това са две много простички, но напълно достатъчни неща, които отварят врата за следващ разговор, в който често се разбира, че децата знаят и са виждали подобни неща на други места – в трамвая, по телевизията или баба или дядо са имали такъв пристъп. Затова е важно пространството за разговор, защото децата търсят отговори и ако не сме им говорили или не сме ги чули какво ни казват, няма да знаем какво ги вълнува и тогава вече може да бъдем неприятно изненадани.

Хиперактивността влезе някак си в езика и замести мнението за дете, което нарушава правилата или има трудно поведение. Не знаем какво стои зад това, което описваме с думата „хиперактивност“ в училище. Участвах в едно голямо европейско изследване на психичното здраве на децата и се установи, че често зад „хиперактивността“ има тревожност или тревожно разстройство в клиничен смисъл, което представлява психично страдание. Диагнозата е важна за специалистите. Затова, ако учителя каже, че ще има хиперактивно дете в класа, трябва да знаем, че това създава стигма, отвъд която тудно ще се разбере и приеме детето. Стигмата слага клеймо и представлява най-голямата бариера пред приемане на различието, защото формира нагласа за отхвърлящо отношение и поведение, което изолира в периферията на класа детето. То разбира, че не е харесвано и се отказва да търси контакт с другите, а по-късно това се случва с него и в по-голямата общност или утвърждава статута си на „специално“ без да прави други усилия. Не може да има само едно съобщение и да се очаква, че то е достатъчно за отношенията. Трябва да се разговаря добронамерено, информирано, с хората, които познават детето и са ангажирани. Родителите трябва да знаят, че срещата с различието обогатява и развива опита на децата, прави ги по-толератни, чувствителни и по-готови за живота с другите, за който се подготвят.

Децата с аутизъм се приемат по-лесно в училище, в сравнение с децата с трудно поведение и емоционални проблеми. Обикновено е достатъчно родителите да знаят, че около детето има екип от специалисти, които са достъпни и участват. Има изследвания в областта на приобщаващото образование, които показват, че присъствието на деца със специални образователни потребности не води до намаляване на постиженията на другите деца без увреждания, дори напротив, може по-лесно учителят да създаде среда за учене от връстници, което има по-добра ефективност за научаването.

Заслужава още да споменем това, че ако едно дете има разпознати и оповестени специфични нужди, то това не означава, че другите деца нямат такива или че по-късно няма да се проявят затруднения в ученето, което да наложи ползването на допълнителна подкрепа. Дислексията е например най-често срещаното обучително затруднение и според изследвания се среща при всяко десето дете, което означава, че в един клас от 30 деца има вероятност поне 3 деца да имат специфика в ученето и научаването! В хода на развитието си всяко дете може да има нужда от психологическа подкрепа, най-малкото, защото има кризи на развитието, което преминава през преходни периоди и тогава могат да се проявят затруднения в поведението. Всяко дете има своя индивидуален път на развитие, който е уникален за него; в училище децата пребивават от 6-7 годишната си възраст до прага на зрелостта и преживяват своите предизвикателни моменти в хода на промените, които се случват с тяхното тяло, емоциите, отношенията с другите и родителите е добре да си дават сметка за това – това е по-голямото предизвикателство за тях от присъствието на дете със специални образователни потребности в класа му, което трябва да посрещнат, то е предизвикателствота на „специалното“ и „различното“ в тяхното дете.

За да се свържете с Анет Маринова може да намерите контактите й на сайта на Сдружение „Дете и пространство“.