Етикет: психология

Изследването ANGI: точка на пречупване за разбирането на болестта анорексия невроза

С вълнение ви представям дълго чаканите изводи от ANGI. Според авторите на изследването е достигнато до инфлексна точка. С този термин от математическия анализ те искат да означат момента, постигнат и при изследването и на други психични разстройства, при който ще се промени значително разбирането за заболяването на база на събраните данни.

В изследването основна точка са генетичните фактори, свързани с анорексия нервоза, както и това, че те също влияят на физическата активност, което може да помогне да се обясни тенденцията хората с анорексия нервоза да бъдат високо физически активни. Това е нещо, което ние знаем, но тук данните се разбира, че причината не е „психологическия импулс с цел удовлетворение на друго желание, например отслабване“, а е част от цялата биологична страна на въпроса. Революция!

Първото значимо откритие е, че са идентифицирани 8 области на генома, значително свързани с анорексия нервоза, върху хромозомите (най-близкия ген) 1 (PTB2), 2 (ASB3, ERLEC1), 3 (FOXP1 и NSUN3), 5 (CHD10) , 10 (MGMT) и 11 (CADM1). Това е само началото, тъй като се очаква стотици гени да са съучастници за развитието на анорексия нервоза.

Второто е, при хората с анорексия нервоза има сходство в метаболизма (включително при гликемичния индекс), липидите (мазнини) и антропометричните данни (получени през телесни измервания), като е ясно, че не се дължат на генетични фактори, които влияят върху индекса на телесната маса.

Тези две отделни заключения, направени въз основа на събраните данни, навежда учените да заключат, че анорексия нервоза може да се приеме за „метаболитно-психиатрично разстройство“ и че ще бъде важно да се вземат предвид и метаболичните и психологичните рискови фактори при проучване на нови възможности за лечение на това потенциално смъртоносно заболяване.

Друг важен резултат от събраните данни е, че освен гени, които спомагат за развитието на АН има и модел на генетичните корелации, наблюдавани при психичните разстройства. Генетичните корелации, т.е. връзките между различните заболявания на генетичен признак показват, че генетичната основа на анорексия нервоза се припокрива с други психични разстройства като обсесивно-компулсивно разстройство, депресия, тревожност и шизофрения. Тази информация не е нова за хората в областта, но че данните категорично потвърждава предишните проучвания.

Объркващото поведение и трудното обяснение

Факт е, че чисто социокултурните обяснения не могат да опишат в цялост анорексията и хората, които страдат от нея. Въпреки мита, че за всички анорексици слабото тяло е целта, това далеч не е така, когато се влезе в дълбочината на темата, особено когато терапевта (лекар или психотерапевт) и пациента са в разговор, пълен с доверие. 

Със сигурност стремежа към един идеал на тяло може да е начало на пътя към анорексия, но не отговаря на въпроси като „а защо всички не сме 43 кг, въпреки че сме подложени на едни и същи стимули от средата“ .

По-голямото внимание върху разбирането на метаболитните аспекти на заболяването ще позволят да бъдат разработени по-ефективни интервенции, които да са приемливи за пациентите и имат траен ефект. Психологическият феномен на гладуването и генетичният компонент са факти, които обясняват противоречиви събития, които се наблюдаван, като смесените чувства на това да не харесват тялото си, но да не искат да напълнеят, или да им е трудно да се хранят.

Също така не винаги може да бъзде обяснено досега защо има хора, които след медицинска интервенция губят тегло, което им е много трудно да възстановят и психологическата травма от операцията например не е е нито обяснение, нито има ефект влизането им в терапия.

Всеки, който е работил с пациенти с анорексия знае, че има такива, които наистина искат да се хранят и желанието не е само декларативно, но една невидима бариера в тях ги спира, и това не е поза. В много случаи това завършва фатално, но именно изследване като това би могло да ни помогне в психообразованието и обяснението на процесите в тялото и мозъка на човека. Специалистите търсят отговори на въпроси като: как хората с това заболяване достигат и поддържат такива ниски тегла? Как да успяват да живеят с отрицателен енергиен баланс (изразходват повече калории, отколкото консумират)? Как е възможно да намаляват на тегло бързо при определени ситуации, дори когато и без това са със свръхниско тегло? Когато започнат възстановяване и се хранят, защо начина на изгаряне на калории е толкова непредвидим?

Важните стъпки пред всеки засегнат

Поддържане на тегло. Кардинално важно за лечението е възстановяването и поддържането на здравословно тегло, но когато това е трудна част, която следва да е част от цялостно лечение, подцел е частично възстановяване на теглото и частична нормализация на храненето.

Избягване на отрицателен енергиен баланс. По време и след лечение, дори при пълно възстановяване следва хората да бъдат внимателни и да следят да поемат толкова калории, колкото изразходват. Това изследване дава насоки, че може би отрицателният енергиен баланс е в състояние да отключи метаболитен процес, който води до анорексия нервоза. Ако някой в семейството или вие сте страдали от анорексия нервоза, това е достатъчна причина да приемете, че това е част вашето здравно наследство и следва да бъдете бдителни.

Генетичният риск. Генетиката не е съдба, но е факт, с който следва да се съобразите. Специално това искам да бъде прочетено от родители, които решават от безсилие да обвинят децата си, че са „виновни“. Анорексия нервоза е комплексно заболяване, което се повлиява от стотици, а може би в края на проучванията ще се окаже и хиляди гени, както и от факторите на околната среда.

Рискът от развитие на анорексия може да бъде приет като комбинация от четири фактора: генетични рискови фактори, генетични буферни фактори, рискови фактори за околната среда и буферни фактори за околната среда. За да стане още по-сложно ще добавим накрая и епигенетични фактори.

В миналото основа е било идентифицирането на екологичния риск и буферните фактори. Сега се добавя възможността за количествено определяне на генетичния риск, но още не може да се оцени влиянието на генетичните буферни фактори. Напълно е възможно лице (мъж или жена) с висок генетичен риск за анорексия нервоза никога да не развие болестта – поради наличието на генетични и/или екологични буферни фактори. По същия начин, човек с нисък генетичен риск за анорексия нервоза може да развие заболяването в присъствието на предимно рискови фактори на околната среда. Така че нито генетиката, нито околната среда са съдба. Родителите, които са страдали от хранително разстройство, следва от една страна да бъдат внимателни към храненето си, към реакцията си на стрес и към поведението на децата си, като в бъдеще е добре да посетят и генетичен консултант. Като цяло е добре родителите да балансират (да, трудно е) между свръхчувстителност и спокойствие за признаци на хранително разстройство. Ако сте загрижени за детето си, най-добрият вариант си остава работата с лекар-нутриционист или психолог, за да овладявате тревожността и следите собственото си отношение към храната и да овладявате тревожността, но и да не си затваряте очите. Това е активна област на научните изследвания.

Все още не се знае е в подробности каква е ролята метаболизма в случая, но резултатите водят до извода, че тепърва има какво да разберем в тази посока и след това за всеки засегнат да може да бъде изследван, за да се определи какъв тип е анорексията, която носи, и оттам да се насочва в посока, която би била най-ефективна – лекарствен, дали ще е семейна терапия или някакъв друг, адекватен начин. Ето едно поредно потвърждение, че ефективното лечение е възможно като взаимодействие на лекари и психотерапевти!

В бъдеще време

На базата на това изследване и последващите ще може да бъде изчислен индивидуалния генетичен риск от болестта. Когато има възможност да бъде предвидено заболяването и какъв е риска, тогава може да бъдат проведени срецифични интервенции с цел заболяването да не стане хронично или остро. „Това е важен компонент от индивидуализираната медицина“, казват изследователите. С увеличаването на изследваните лица, учените ще може да установят с още по-голяма точност типа или типовете клетки и невронни мрежи, които са прекъснати или дисфункционални при хора с анорексия и тогава ще може да се въздейства върху всички компоненти, разбирайки се биологичната страна на въпроса, което е особено важно при анорексия нервоза, защото „няма лекарства, които да са ефективни при нея“, цитатът е на д-р Патрик Съливан, който е председател на координационния комитет на PGC.

За изследването

Събрани са ДНК проби от 13,363 лица, страдали от анорексия нервоза в някакъв момент от живота си, заедно с контролна група от 9,342 лица, която е подбрана по родствен и географски принцип. Работата започва през януари 2013 и приключва през юли 2016, през което време се събират кръвни проби и клинична информация в пет страни. За изследователите ANGI е важно начало, но е само начало, защото още приемат че размерът на нашата извадка е все още доста малък. Тяхната цел е да добавят още и още данни, давайки за пример проучванията в областта на депресията, които вече имат база данни с над 250 000 участника. Генетиците, изучаващи връзката височина с тегло, имат над 750,000 лица. При натрупването на данни за шизофренията е помогнало значително за разбирането на болестта увеличаването на броя хора в извадката, въпреки че това е една от най-добре проучените болести изобщо. Крайната цел от данни е за 100,000 лица е – цифра, която The Psychiatric Genomics Consortium (PGC) иска да приложи към всички основни психиатрични заболявания. „Обяснението на нуждата от толкова големи бази данни при този тип заболявания е, че няма нямаме тъкан, която да изследваме – просто не знаем „къде се намира анорексията“ и с работата с много хора ще ни е много по-лесно да локализираме заболяването, за разлика от синдрома на раздразненото черво или рака на простатата“, обясняват учените. Това изледване е от типа GWAS (genome-wide association study), което цели да види дали има статистическа зависимост и дали заболяването и до каква степен се дължи на гените и на кои от тях, ако такава връзка бъде открита. Резултатите от пробите на ANGI с други проби води до сравнение на геноми на 6,992 лица с анорексия нервоза и 55,525 контроли от 17 страни в Европа, Австралия и Азия и Европа.

Изследването Anorexia Nervosa Genetics Initiative, което беше публикувано под заглавието “Genome-wide Association Study Identifies Eight Risk Loci and Implicates Metabo-Psychiatric Origins for Anorexia Nervosa” излезе в списание Nature Genetics на 15 юли 2019. То е нициатива на The Klarman Family Foundation и включва работа на учени от University of North Carolina at Chapel Hill, САЩ; Karolinska Institutet, Швеция; Aarhus University, Дания; and Berghofer Queensland Institute for Medical Research и University of Otago, Нова Зеландия.

 

 

 

 

 

 

 

 

.

 снимка: Pexels

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

Думи за различните в училище

molivi

Как да обясните на своето дете присъствието в класа на дете със специални образователни възможности може да разберете от тази моя среща с Анет Маринова, психолог. От 15 септември 2016 в общообразователните училища дойде на дневен ред въпроса за мястото на децата със специални образователни възможности. Това провокира размисли в родителите като „как това ще повлияе на детето ми, ще му забави ли образованието“, „Другото дете ще ги забавя ли в учебния процес“ и т.н. С това интервю с Анет Маринова искам да повдигна темата към родителите на деца без проблеми и те да могат да обяснят на себе си, а след това и на децата си как да представят тази разлика с която ще се срещнат, този нов човек с различни способности в живота му. Когато в класа влезе едно аутистично или хиперактивно дете, има нужда от обяснение, защото обяснението е това, което ни помага да намерим смисъл, а понякога и спокойствие.

Детелина: Какво е най-добре да направят родителите, когато разберат, че в класа на детето им има „по-особено дете“?

Анет Маринова: Езикът, който ще използва родителя когато разговоря с детето си е важен, думите, с които ще се обърне към него. За някои родители е по-лесно и това е свързано с тяхна нагласа или лична история в детството за преживяване на различие или онези родители, чийто професионален ангажимент е свързан със заемане на позиция, например, такива, които работят в полицията или просто се интересуват от тези въпроси. Пред мен са се изправяли обаче и родители, които са ми казвали директно „мястото на тези деца е другаде“. Къде другаде, питам аз и отговора, който получавам е – „В специални училища“. Понякога това е непоклатима нагласа, особено ако такива несъгласия бъдат оставени да се решават между мен като училищен психолог и тозиродител, но когато се обсъжда на родителски срещи и когато тази крайна позиция излезе, а тя непременно ще излезе, е много по-лесно да се намери някакъв баланс и дори един твърд родител да отстъпи, например, да бъде дадено време и всеки да направи нещо в посока на приемане. Във всички случаи е много важно да кажа на родителите, че не е необходимо да превърнат разговора „за различното дете“ в нещо много специалнно, да заострят вниманието предварително, когато децата не са се виждали се създава едно любопитство към различието в другото дете, „какво не му е като мен?“.

Още повече, когато затруднението на детето носи една мистерия, като епилепсията, например, дава представа за непредсказуемост и разпадане на чувството за контрол и тогава тревогата от присъствието и близостта с такова дете е голяма. По същия начин може да бъде такава реакцията към деца с аутизъм, които могат да имат много необичайно поведение или да не говорят. Много по-ясна негативна нагласа може да се проояви към децата с физически недостатъци, заради видимостта им. Има хора, които не могат да понесат да гледат човек физически недъг. Има деца, при които има лиги, които попадат върху гумичките или моливите и това също може да предизвика неприятно чувство на погнуса. Все пак от позиция на училището или детската градина има една отговорност, свързана с въвеждането на такова дете в средата. Учителите и специалистите имат информация за детето, впечатления и могат да преценят дали е добре още на първата родителска среща да се запознаят родителите с присъствието на дете със специалин образователни потребности, например е добре родителите на детето да се запознаят с родителите на останалите деца. Това е важно, за да се види, че това са нормални, загрижени родители, както всички други, така че да може да се създадат добри отношения от началото. Опитът показва, че когато всичко се остави да се случва спонтанно, да се остави на вярването, че хората са просто добри и ще разбират, нещата много често се провалят.

anette-marinova-detelina-stamenova-psiholozi-v-sofiaКато възрастни ние имаме повече страхове, защото имаме повече опит. Може ли да кажем като психолози „вашето дете не се притеснява, колкото вас да приеме дете, което е различно, което е в инвалидна количка, защото то няма вашите предразсъдъци“?

Анет Маринова: Да, родителят трябва да се довери на детето си и да приеме, че това, което е в неговата глава, не е в мислите на детето му. Трябва да се довери на преценката му. За едно от децата със специални образователни потребности в моето училище, което не ползва езика, присъствието му е предизвикателство за всички в класа. Аз казах на децата: „Той не ползва езика и си представете все едно, че трябва да общувате с някой, който не знае езика или вие не знаете неговия, така че с него все едно учите нов език“. Ето нещо мъничко и децата започнаха да развиват отношения, да общуват с него по адекватен начин. С друго дете, с трудно поведение, реагиращо с тропане по време на час, намирайки всякакъв начин на нарушава учебния процес, тогава с учителката и децата говорихме, че все едно има дете в групата, което е по-малко на възраст от тях и затова всеки може да направи нещо, за да се научи детето как да се държи, ето аз се срещам с него в кабинета и също му помагам. Едно такова поведение може да плаши или дразни другите деца или да ги кара да подражават. Много важно е обаче деликатното присъствие на възрастния, на учителя – да не бъдат оставени децата сами да разрешават критичните моменти, да бъде на мястото си и да се намеси по подходящ начин. Затова е необходимо да работим заедно с учителите и родителите в една посока. Разбира се, че това не е лесно и изисква усилия преди всичко от страна на училището да може да разговаря и посреща тревогите на всеки от родителите. Тук е ролята на училищните психолози, които могат да улесняват този процес.

Образованието на децата със специални нужди е важно, но искам да обърна разговора към ползите на здравите деца към присъствието на различните в техните класове.

Анет Маринова: Удивително е! Имам спомен за едно радиопредаване, в което бяха направили интервюта с деца по повод включването на връстници със специални възможности в техните класове и едно от тях беше споделило: „Когато имаме такова дете разбираме, че всички трябва да сме щастливи“. Това е нещо, което беше дошло като разбиране и усещане от самите деца, с които бяхме разговаряли многократно за отношенията им. В училище рядко се говори за щастието на детето, но в този разговор се разкри, че у тези деца се беше изградила и съществуваше чувствителност към другия, който е различен. Например, при едно дете с физически увреждания в предучилищната група наблюдавах как другите започнаха да модулират силата на гласа си, за да не го тревожат, което бяха разбрали с помощта на възрастните – това е проява на емоционална интелигентност, да можеш да разбираш гледната точка на другия и да зачиташ неговите граници, когато сте заедно. Но както е важно за останалите деца, така е важно и за различното дете да извърви своя път към тях и да намери своето място сред тях, което също е предизвикателство, но това е основна задача на специалистите около детето със специфични нужди. По-лесно се минава в една крайност на снизхождение, че трябва да „търпим“, защото сме милосърдни или защото сме добри или защото сме чули, че децата имат права, но това не означава, че различното детето се чувства добре. Специалистите в училище – психолозите, ресурсните учители, логопедите, заедно с учителите на детето са неговите партньори, които трябва да му помогнат да приеме другите деца. Това е един взаимен процес на среща и на взаимоотношения, в който възрастните са важни и имат ключова роля.

Искам да поговорим за това, че има родители, които от страх децата им да не се впечатлят прекалено, им забраняват или ограничават да общуват с различните. Ти каза преди малко „вярвайте на децата си“. Това ли е начина – самото то да открие дали иска да общува с другото?

Опитът показва, че винаги има една група деца, които са склонни да проявяват по-голяма загриженост и имат вкус към помагането. Има и кръг деца, които не са привлечени към такова общуване и търсят провокации – така е, хората сме различни. Но тези, които са привлечени, любопитни, които приемат предизвикателството да общуват, просто го правят по спонтанен детски начин, те са първите най-ценни партньори и помощници на тези деца. Много учители се опират на тези деца за социализирането на различните, но е важно те да не бъдат оставени сами да носят тази отговорност, която не е само тяхна, защото може да се стигне до много крайни ситуации и отношения между децата. Много родители налагат ограничения и казват на детето си да не обръща внимание или да не общува с „това дете“ като зад такава забрана стоят най-различни страхове или предразсъдъци, например, да не се зарази или да не го отбягват другите деца. Децата могат да се впечатляват, когато им се говори прекомерно или по натрапчив начин или когато тази тема става централна вкъщи за училището и отношенията там. Трябва да се оставя дистанция.

Можеш ли да кажеш с няколко думи какво може да послужи, както каза ти, като „опорно изречение“ за обяснение заболяването на децата със заболявания, които се приемат в общообразователното училище?

За епилепсията например, казвам обикновено две основни неща, които успокояват: „не е заразно и детето не го боли, когато има пристъп“. Това са две много простички, но напълно достатъчни неща, които отварят врата за следващ разговор, в който често се разбира, че децата знаят и са виждали подобни неща на други места – в трамвая, по телевизията или баба или дядо са имали такъв пристъп. Затова е важно пространството за разговор, защото децата търсят отговори и ако не сме им говорили или не сме ги чули какво ни казват, няма да знаем какво ги вълнува и тогава вече може да бъдем неприятно изненадани.

Хиперактивността влезе някак си в езика и замести мнението за дете, което нарушава правилата или има трудно поведение. Не знаем какво стои зад това, което описваме с думата „хиперактивност“ в училище. Участвах в едно голямо европейско изследване на психичното здраве на децата и се установи, че често зад „хиперактивността“ има тревожност или тревожно разстройство в клиничен смисъл, което представлява психично страдание. Диагнозата е важна за специалистите. Затова, ако учителя каже, че ще има хиперактивно дете в класа, трябва да знаем, че това създава стигма, отвъд която тудно ще се разбере и приеме детето. Стигмата слага клеймо и представлява най-голямата бариера пред приемане на различието, защото формира нагласа за отхвърлящо отношение и поведение, което изолира в периферията на класа детето. То разбира, че не е харесвано и се отказва да търси контакт с другите, а по-късно това се случва с него и в по-голямата общност или утвърждава статута си на „специално“ без да прави други усилия. Не може да има само едно съобщение и да се очаква, че то е достатъчно за отношенията. Трябва да се разговаря добронамерено, информирано, с хората, които познават детето и са ангажирани. Родителите трябва да знаят, че срещата с различието обогатява и развива опита на децата, прави ги по-толератни, чувствителни и по-готови за живота с другите, за който се подготвят.

Децата с аутизъм се приемат по-лесно в училище, в сравнение с децата с трудно поведение и емоционални проблеми. Обикновено е достатъчно родителите да знаят, че около детето има екип от специалисти, които са достъпни и участват. Има изследвания в областта на приобщаващото образование, които показват, че присъствието на деца със специални образователни потребности не води до намаляване на постиженията на другите деца без увреждания, дори напротив, може по-лесно учителят да създаде среда за учене от връстници, което има по-добра ефективност за научаването.

Заслужава още да споменем това, че ако едно дете има разпознати и оповестени специфични нужди, то това не означава, че другите деца нямат такива или че по-късно няма да се проявят затруднения в ученето, което да наложи ползването на допълнителна подкрепа. Дислексията е например най-често срещаното обучително затруднение и според изследвания се среща при всяко десето дете, което означава, че в един клас от 30 деца има вероятност поне 3 деца да имат специфика в ученето и научаването! В хода на развитието си всяко дете може да има нужда от психологическа подкрепа, най-малкото, защото има кризи на развитието, което преминава през преходни периоди и тогава могат да се проявят затруднения в поведението. Всяко дете има своя индивидуален път на развитие, който е уникален за него; в училище децата пребивават от 6-7 годишната си възраст до прага на зрелостта и преживяват своите предизвикателни моменти в хода на промените, които се случват с тяхното тяло, емоциите, отношенията с другите и родителите е добре да си дават сметка за това – това е по-голямото предизвикателство за тях от присъствието на дете със специални образователни потребности в класа му, което трябва да посрещнат, то е предизвикателствота на „специалното“ и „различното“ в тяхното дете.

За да се свържете с Анет Маринова може да намерите контактите й на сайта на Сдружение „Дете и пространство“.