Етикет: психоанализа

Лабиринтът в нас и нишката в него

В поста може да прочетете откъс от книгата на Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, която излезе миналата седмица от Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм и Българско общество по групова анализа и групови процеси. Тя е предназначена както за хората, които се занимават с анализ и психотерапия, така е и достатъчно провокативно четиво и за по-широка публика с интерес към темата.

Авторът, Феликс де Менделсон (1944-2016), психоаналитик и групов аналитик, бивш директор на катедрата по психоанализа в Университета Зигмунд Фройд – Виена и с много публикации върху психоанализата, политическите и социални измерения на груповата терапия.

 

–-

Пътуването обещава разнообразие. Ще преминем през различни епохи и места – от Античността, халдейците и вавилонците, тълкувателите на сънища в Библията и напълно чужди за нас култури до големите психолози на ХХ в. Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг и модерните, високотехнологични лаборатории за изследване на съня. Ще се срещнем с „типичните“ сънища – за явяване на изпит, за големи струпвания на хора, за умението да летим, за падане, голота, за смъртта на любим човек, за усещането, че не можем да помръднем от мястото си и т.н. Ще отговорим на въпроса какво сънуват слепите хора и ще разкажем за сънищата на децата и животните: както какво сънуват децата, така и какво означават децата, които се появяват в сънищата ни като възрастни; кои животни изобщо сънуват, какво и защо, а също какви животни най-често се появяват в сънищата ни. После ще обсъдим машини, къщи и местности, числа, дрехи и превозни средства – всички те са част от комплексното поле на символиката на съня.

Ще ни занимават диагностичните аспекти на нашия съновен живот, например активността или пасивността ни насън, и това, което съобщават определени сънища или серии от сънища за нашето телесно или душевно здраве. Ще разкажем за някои специфични приложения на сънуването като „осъзнатото сънуване“, играещо централна роля в шаманизма и в тибетската съновна йога […].

Най-лесно ще излезем от този лабиринт, ако се държим за една нишка. Семплата нишка, предложена в тази книга, е отнесеността на сънуването към самите нас – съзнателно ще я изпускаме само в отделни моменти. Макар често да сънуваме други хора, техните действия и чувства, или напълно безлюдни места, или да сънуваме привидно пророчески, телепатично, налудничаво или абсурдно, сънищата ни винаги са свързани със самите нас.

Фройд е смятал, че „всеки сън се занимава с личността на сънуващия. Сънищата са абсолютно егоистични“, макар да не е твърдял – както по-късно К. Г. Юнг, – че всички хора в съня трябва да се разбират единствено като части от самите нас. За Юнг лицата, които се появяват в съня, винаги са отделни аспекти на личността ни – един възглед, който аз, заедно с Фройд, не винаги споделям.

Сънят може и наистина да е нещо съвсем индивидуално, егоистично… Това напрегнато поле между индивидуалните, субективни страхове и желания на отделния сънуващ и въздействията на съня му върху обществото може добре да се онагледи с един особен пример. Става дума за незабележимия на пръв поглед сън на един изобретател, който решаващо променя живота на милиони хора. Интересно е, че този сън също се отнася до идеята за нишка и за това как точно тя трябва да бъде вдяната в иглата.

Годината е 1846-а. Подобно на много други изобретатели от онова време, англичанинът Елиас Хау е обсебен от идеята да проектира функционираща шевна машина, което до този момент никой не е успял. Той вече е натрупал сериозни дългове и кредиторите все повече го притискат. Тогава му се присънва, че е преследван и заловен от диво племе. Казват му, че ще бъде прободен с копия, ако не разреши един проблем. Те го завързват за стълб и затанцуват около него, приближавайки се с копия в ръцете, и когато го достигат, за да го убият, той забелязва, че всички копия имат дупка, и то почти до острието. Той се събужда, припомня си съня и вече знае решението: иглата на шевната машина трябва да има дупка близо до върха си, а не на другия край, както е при шиенето на ръка. Моделът на шиене на ръка толкова силно е доминирал в съзнанието му – както и при другите изобретатели, – че Хау не успявал да подреди по нов начин функциите на машината. Но както често се случва, несъзнаваното знаело повече.

Веднага се вижда, че Хау представя насън своите страхове, тъй като дивото племе от заплашителни копиеносци вероятно се отнася до кредиторите и заплахите им да го хвърлят в затвора. Същевременно обаче в съня му те го притискат най-сетне да реши проблема – и той успява, след като се събужда. Тук възникват някои въпроси: намира ли Хау решението само чрез творческото действие на сънуването? Нужно ли е било да използва образния език на съня, за да реши абстрактния, технически проблем на инженера? Следва ли оттук сънуването само по себе си да се схваща винаги като подход, чрез който се решават проблеми? [] В такъв случай, като смесва много от чувствата, желанията и спомените от деня, сънят не би правил нищо друго, освен да опакова тези откъслечни преживявания в някаква привидно свързана история, както го прави психотикът в делириум, когато се опитва да оформи своите разпокъсани сетивни впечатления и хаотични мисли в една налудна представа, която сама по себе си има смисъл? Артур Шопенхауер е смятал дори, че сънят е кратко умопомрачение, а умопомрачението – дълъг сън!

Ако беше така, сънят не би бил някакво особено творческо постижение – в този случай креативността би се изразявала по-скоро в будното съзнание и в специфичната способност да се разсъждава върху сънищата и да се извлича ценното от тях.

В края на тази книга, след като сме отсели резултатите от психологическите и неврологичните изследвания, вероятно все още няма да успеем да отговорим окончателно на всички тези въпроси. Но благодарение на това, че ще сме научили повече, ще придобием друга нагласа и ще можем да погледнем на собствените си сънища в нова светлина. Надявам се, че след като прочетете книгата, ще обърнете повече внимание на сънищата си и погледнете на тях по-сериозно, при все че загадъчното в тях не може да бъде напълно заличено. Минотавърът продължава да живее във вътрешността на лабиринта; за нас, които не сме митични герои, той вероятно винаги ще си остане безсмъртно същество – ние обаче все пак ще се приближим към него.

 

Феликс де Менделсон – „Човекът, който дължеше живота си на един сън“, 2019, Издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм, Българско общество по групова анализа и групови процеси, превод Теодора Карамелска

Още по темата

Интервю с Цветелина Йосифова за книгата по БНР

Статия за живота на Феликс де Менделсон (на английски)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

Photo by Jah Jean-Noel from Pexels

Къде започва насилието? Интервю с Мари-Франс Иригоайен

Мари-Франс Иригоайен е френски психоаналик и системен психотерапевт. Нейната книга „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ (Colibri) e от малкото на български, говорещи за психологическото насилие – в двойката, в семейството, но и на работното място. Това насилие често прилича на шеги; на небрежни, но много болезнено остри забележки и донякъде дори имат основание, което му придава характер на нещо, което е „добро“. Всички капки кръв от тези боцвания водят до кръвозагуба на засегнатия и постепенно психическите му сили и самочувствие колабират. Как се случва моралният тормоз, какъв е неговия алгоритъм и как да бъде прекъснат – това е работата на авторката в тази книга.

Лично за мен частта, която представлява голям принос е за тормоза на работното място, където се разиграват сценарии, в сравнение с които понякога Game of Thrones изглежда като постановка в детката градина. Преди известно време се срещнах с Мари-Франс Иригоайен и ето днес цялото интервю с авторката на тази забележително полезна книга.

Каква е причината да се заемете с темата?

Установих в психоаналитичните групи, които водя, че голяма част от хората са подлагани на такова насилие и то много сериозно насилие. Много мои колеги – психоаналитици и системни психотерапевти твърдяха, че след като въпросното лице остава в тази ситуация, това означава, че тя ги удовлетворява по някакъв начин и ми говореха за мазохизма и удоволствието им да бъдат жертви. Аз не бях съгласна с тяхното мислене и си задавах въпроса „къде започва насилието“. Преди да напиша „Моралният тормоз“ вече бях работила много по въпроса и установих, че за една част от моите пациенти ситуацията беше нормална, но за други не беше така и те мислеха, че с тях се злоупотребява. Във Франция се смята, че всички „пси-“, било психиатри или психотерапевти трябва да останат неутрални и да не заемат позиция. Когато написах книгата, това беше, за да заема позиция и за да кажа, че такава ситуация не е нормална. И днес, 15 години по-късно, колегите са съгласни с мен.

Раните от физическото насилие се превръщат в душевни – но какво се случва с душевните рани от моралния тормоз, когато продължат по-дълго време, какво се случва в душата на човек?

Според мен физическите рани не преминават в психологически, защото когато има физическо насилие има задължително и психологическо. Във Франция жените, които са били жертва на насилие казват, че раните им ще изчезнат, но ужасните думи, които са чули, никога няма да ги забравят. Психичното насилие може да доведе до психосоматични прояви. Унижението и остракизма активират същата зона в мозъка, както и физическото насилие.

Какъв е Вашият отговор на класическия въпрос: с какво отиването на психотерапевт или психоаналитик ще реши трудностите пред човек, който е жертва на насилие?

Ще отговоря аз как работя в такава ситуация. Първоначално хората имат желанието да разкажат какво им се се случило и мечтаят да им се повярва. За мен психотерапевта трябва да заеме позиция и да каже, че изживяната от пациента/клиента, ситуация не е нормална. Следващата стъпка е да се опита да разбере защо агресорът е постъпил по този начин. Ако насилникът е бил ревнив, това трябва да се каже ясно, защото в ситуацията на насилие, жертвата се чувства виновна, но не и насилника и е много важно жертвата да се освободи от чувството си за вина. Най-важното е жертвата да възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва. На второ място трябва да да накараме жертвата да се чувства по-добре – да се облича по-хубаво, да се среща с приятели, да се занимава с някакъв спорт. Може да се анализира по-подробно ситуация, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем защо не е успяла да се защити добре, защото често пъти се случва насилие в зряла възраст да отключи спомени за насилие в детска възраст. Да, думите могат да лекуват. Те могат да убият или да доведат човек и до самоубийство, но съм убедена, че думите могат да лекуват.

Възможно ли е човек, преживял психологическо насилие да продължи живота си, без отново да стане жертва на такова?

Смятам, че след една добра работа с психотерапевт, жертвата няма да повтори това, защото ще може да не попада отново в такава ситуация.

„Бий се“ или „бягай“ е по-добрата стратегия?

Зависи от личността на насилника. Всеки случай е различен и трябва да се разглежда като такъв. Ако насилникът е до такава степен перверзен, че жертвата не може да го надмине, по-добре е да избяга. Във Франция вече има един закон за психологическото насилие и човек би трябвало да се обърне към закона, но за да го изобличи трябва все пак да има минимум доказателства.

Хранителните разстройства често се появяват в следствие сексуално насилие, особено в детството, но също така и на психологическо – като училищен тормоз в тийнейджърска възраст или вследствие на обиди за външността в семейството – както увеличени, така и ниски килограми. Какви са Вашите впечатления?

Понякога да. Убедена съм, че резултата от насилието винаги се отразява върху здравето. В областта на психосоматичните заболявания прекомерното надебеляване и отслабване са често срещани. Проблемът е, че при такова насилие е, че всичко е толкова неуловимо, че не можем да бъдем сигурни има или няма насилие и онова, което не може да бъде изразено с думи, да бъде наречено, се изразява през тялото.

Наблюдавала съм едно усещане за безнадежност при хората, които преживяват такова насилие. Какво бихте им казали Вие?

Бих има казала така – когато познавате начините на насилие, може да изработите противодействие, но трябва да знаете докъде се простират собствените ви възможности. Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – това, което прави другия, устройва ли ме? Първото нещо, което трябва да направите след това е да го кажете – „Не съм съгласен, моля спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да избягаш, но понякога един такъв разговор води до положителен резултат. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой който да ти посочи за какво да разговаряш.

Виждам ролята на книгата „Моралния тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ като пътеводител за тези, които са загубили границите си да прочетат какви са границите в отношенията.

Да, целта на книгата ми и случиаите, описани в нея беше точно такава – не, недейте да попадате в такива ситуации – опасно е и ако вече сте попаднали, как да успеете да излезете. Важното е, за хора, които са попаднали в такава ситуация е, че не са сами – и че има други, които са успели да се оттърсят и да излязат от подобно нещо.

Книгата „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“ може да намерите в книжарниците на Colibri, да я поръчате онлайн като физическо копие или в електронен вариант.

 

Още по темата

Откъс от книгата

 

 

Още от същата авторка

Жени под влияние, книга за причините за насилието в двойката

Друго интервю на български, във връзка с книгата Жени под влияние

 

 

 

 

 

 

 

.

снимка: Pexels

Навътре, навътре – биографията на Ялом „Моят път към себе си“

Когато преди две години обяви, че е на финала с тази книга на фейсбук страницата си, Ървин Ялом подчерта, че това ще е последната му книга – професионални и лични мемоари. Тогава идеята му беше тя да се казва „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“ (по цитат на Ницше), но тъй като не беше сигурен в него, попита за мнение (по)читателите си. Виждам, че и аз съм се включила в дискусията, давайки мнение за по-умерено или може би дори по-банално заглавие. Впоследствие, по настояването на издателите му, името беше променено и придоби по-объл и достоен за неговите 87 години, вид. Думите на Ницше са тези, с които завършва книгата, така че той има харесаната реплика като обратното на заглавие – вместо The End.

Така – пред нас сега е „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър„. Четенето на тази книга е един вид особено преживяване, защото тази среща е белязана от нещо сериозно – разкриването. Какво искате да знаете за своя терапевт? Ето тук е изложен живота на един от най-известните на нашето време – толкова, колкото е преценил, но искрено. Направиха ми впечатление два негови импровизирани разговора с младия му Аз, в който той е и психотерапевт, и пациент – и как можете да видите тази странна гледна точка на срещането на двете Аз, които колкото и да си приличат – и се различават – и ясно описват онзи страх от себе си, който често спира хората, преди да е дошло времето за това, да влязат в кабинета на някой терапевт. Интересно е, че Ялом е посещавал различни видове психотерапевти и има представа като пациент за това какво се случва в процеса на всяка една от тях. Преминал както класическа психоанализа, гешалт терапия, поведенческа терапия, курс по биоенергетика….

Ялом е честен в това да говори за грешките си, съжаленията си и спокойно разказва за живота си, който като семейните снимки, също включени в книгата, понякога не са точно това, което искаме да показваме на всички – особено занемарените входове на къщите си или да разказите за тревожните си дни.

Първото място, на което отивам в книжарниците са рафтовете с биографиии (изненада!), не тези за психология. Това е така от години, дори от десетилетия и някои от най-силните книги, които съм чела са точно в този жанр. Затова ми се струва, че „Моят път към себе си“ на Ървин Д. Ялом ще може да бъде разбрана още по-добре, ако сте чели поне една от другите му книги. В моята лична класация една най-подходяща за начинаещи в темата, останалите са по желание и спрямо етапа ви на (себе)развитие. Най-интересната му от чисто читателска гледна точка е „Палач на любовта“ (за съжаление книгата е не е налична и не може да бъде поръчана, но понякога я мяркам в единични копия по малки книжарници), която често препоръчвам, цитирам и предлагам четенето на конкретни истории от нея. Единственият й „недостатък“ е, че историите са с обем на кратки новели, което означава, че ви трябва време с нея – но всяка минута е спечелена, не загубена. Между другото „Палач на любовта“ е книга, която се смята че създава жанра „психотерапевнични истории“ и е бестселър не само в САЩ.

„Екзистенциална психотерапия“ и непреведената още на български „Theory and Practice of Group Psychotherapy (която той носи като куфар през цялата книга с всичките й редакции и прередакции) са от тези, които са повече за терапевти, отколкото за пациенти, но не виждам нищо лошо хората да четат, щом искат – а и тези книги имат какво да провокират. Някъде между професионалната и литературата за широката публика стои „Все по-близо всеки ден“, една от първите му работи, в която той и пациентка споделят какво се случва в процеса (всеки един от тях пише преживяванията си и след време ги прочитат).

Какво остава за мен след последната, 373та страница? Докосването до чужд свят – нещо, което винаги ме изпълва със страхопочитание. Мисля, че дори ще препрочета „Лъжи на дивана“ – неговата книга, която смятам за откровено слаба в сравнение с останалото му творчество, но ще й дам втори шанс, вече знаейки защо я е написал.

За кого е „Моят път към себе си“? Аудитория, която е достатъчно отворена към себе си, за да може да чуе разказа на психотерапевта, който взима думата и говори за себе си, самообяснява се, открива се и себеразкрива. Защо това е важно ли за приемането на книгата ли? Защото, ако някой очаква формули, „хватки“, техники и описани опити, ще бъде дълбоко разочарован. Тази книга е за една човешка история – малко по-необикновена, но книга за живота, затова как човек да разчиства пътя съм себе си, защото когато животът е добре изживян, когато човек се е запознал със себе си и е правил онова, което го прави щастлив, тогава остаряването и смъртта могат да са красив финал на едно интересно пътешествие. Как беше? „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“

 

Още по темата

В текста на книгата ще срещнете думата „щетъл“ (селище на евреи в Източна Европа). Предлагам ви да гледате един мюзикъл, който не е много популярен в България, но заслужава внимание – това е „Fiddler of The Roof“, той ще ви помогне за си представите за какво става дума.

Как да умреш, статия в The Atlantic (2017)

Едно интервю за остаряването (запомням да прочета „Смъртта на Иван Илич“ на Лев Толстой)

7 въпроса в Psychology Today

Статия от Brain Pickings за търсенето на смисъл и намирането на цел

Интервю в YouTube за „Моят път към себе си“ (2018)

Психотерапията – переспективите пред нея, участие на Ялом в конференция (2016)

Транскрипт на интервю на David Van Nuys с Ървин Ялом за тревожността от смъртта

Синът Виктор взима интервю от баща си (4 части, плаща се)

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд

Egoto i zashtitnite mehanizmiСтоя пред тази книга и мисълта, която изплува отгоре е: „А коя съм аз да правя ревю на тази книга?“. Затова приемете този пост по-скоро като бележка, че е излязла тази книга, полезна информация без никакви претенции за изчерпателност…

„Егото и защитните механизми“ на Ана Фройд се появява на български 51 години след ревизираното й издание (1966) и 81 години след първото й публикуване на немски. Това е професионална литература и искрено препоръчвам на тези, които им е любопитно да четат за психология да се ориентират към по-четими книги.

Книгата е класика. Тя разлежда основните защитни механизми и има описани показателни клинични картини и дават идеи за работа с децата и възрастните, в които те се превръщат. Защитните механизми се разглеждат достатъчно задълбочено и сериозно по време на лекционните курсове по психология и психотерапия, но е едно да четеш преразказ или Уикипедия, а друго – оригиналното произведение. Все пак ще припомня основата, а именно, че защитните механизми се използват несъзнатено от всеки човек с цел да се справи с тревожността, която му дават неприемливите за него мисли и чувства. Те са част от живота на всеки здрав човек и гарантират оцеляването в стресиращия ни свят. Само ако се използват непрекъснато стават патологични, т.е. водят до анормално поведение.

Преди нея, разбирай баща й, и неговите ученици, се е смятало, че психоанализата е за възрастни, но тя прави малка революция, обръщайки се към децата. „Психоанализата всъщност не се е занимавала с проблеми като приспособяването на децата и възрастните към вънщния смят, с ценностни понятия като „здраве“, „болест“, „добродетел“ или „порок“. Тя би трябвало да ограничи изследванията си изключително детските фантазии, пренесени в живота на възрастния, въображаемото удовлетворение и наложените заради него наказания“, пише тя. „Афективният живот на децата е по-малко усложнен и по-прозрачен от този на възрастните, пише тя. Но изключително важен факт в детската анализа е, че при наблюдението на афективните процеси ние до голяма степен не зависим от доброволното сътрудничество на детето и от неговата откровеност или прикритост. Афектите сами се издават против волята му“.

В книгата тя признава и труда на Вилхелм Райх и явленията, които той споменава и бележките му върху телесните проявления на защитите. „Телесните пози като вдървеност и ригидност, личните особености като например фиксирана усмивка, презрително, иронично и арогантно поведение – всички те са остатъци от много енергитични защитни процеси в миналото, които са се дисоциирали от първоначалните ситуации и са се развили в постоянни характерови черти – „бронирането на характера“. Споменавам Райх неслучайно, тъй като съм обучавана в телесна психотерапия и анализа на характера през тялото и неговите блокажи е нещо, което е значимо за мен.

В цялата си работа Ана Фройд застава на страната на детето и въпреки че тук-там може да спорите с нея, тя е от тези, които първи разчистили пътя – и ние всички сме облагодетелствани да вървим по него. За колегите, които се интересуват от детска психоанализа сигурно ще бъде интересно да прочетат и собствената й оценка върху същата тази книга, която прави през 80те години, т.е. половин век след публикуването й, когато е на 76 години. Книгата е под формата на дискусия с Джоузеф Сандлър и е достъпна на английски в електронен формат в Google Reads

 

ана фройд и зигмунд фройд
Дъщеря и баща

За Ана Фройд (Anna Freud): единственото дете на Зигмунд Фройд, което продължава професионалния му път – доста смело с този баща, не мислите ли – като кариерата й е свързана преди всичко с детската психоанализа, като е основател и на Детската терапевтична клиника Хампстед, която днес носи нейното име.

 

 

 

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд (Изток-Запад, 16 лв) е на пазара, може да я поръчате и онлайн.

 

 

 

Илюстрацията с балона е работа на Anatol

фройд, но не набързо – интервю с автора кристфрид тьогел

Интересни неща се случват в живота… Преди години лекциите по психоаналитични школи на Кристфрид Тьогел в Софийския университет бяха едни от най-любимите ми и когато видях, че Колибри издават негова книга си казах – „не може да бъде!“. Така, в момент, в който препрочитам великия Зигмунд, имам удоволствието да се върна назад и да се насладя на спомените, но и на напълно новото разбиране на Фройд набързо.

Закъснях… толкова по Фройд! Както ще прочетеш по-нататък в интервюто, грешките в ежедневието рядко са неволни, и записването на друга дата в тефтера ми, би казал Фройд не е случайно. Кристфрид Тьогел любезно ме изчака, и след телевизионното интервю дойде моят ред за разговор.

ДС: Спомням си тази книга под формата на лекции, които ми дадоха много стабилна основа в годините заради систематичността.
КТ: Който не е креативен, трябва да е систематичен.

ДС: Който е креативен, трябва да се научи да е систематичен. Но заглавието на книгата не ми хареса…
КТ: То е, защото издателството в Германия на книгата има поредица с книги като Библията набързо, Шекспир набързо, Гьоте набързо и така ме попитаха дали искам да напиша Фройд набързо. На немски означава „за бързащия човек“


ДС: А книгата е сериозна.
КТ: Аз имам 12 книги за Фройд и тази ми беше много трудно да направя, защото съм написал над 10 000 страници за него и да ги сведа да 150, без да губя същноста, не е лесно. Така че си мисля, че хората ще получат добра представа за Фройд. Не е лесно да се синтезира, без да стане повърхностно, но мисля, че се получили.



ДС: Вашият живот е минал в изследване на Фройд… 
КТ: Поне половината, дори повече половината. Сериозно започнах да се интересувам на Фройд, включително с изследване на архивите, когато бях на 30.

ДС: Откъде дойде този интерес към него? Какво ви държи в тази тема?
КТ: Дисертацията ми беше за сънищата, а когато пишеш за тях, неизбежно стигаш до него и така започнах да се интересувам кои са били предшествениците му. След това видях как се развива идеята, какво прави тези 25 години като учен. Ходих в архивите, прочетох 7,000 негови писма и колкото повече четях, толкова повече неща разкривах. Всеки, който колкото повече се запознава с Фройд, толкова по-интересен му става.


ДС: Това, което ни дава Фройд, става основа на много разсъждения. По какъв начин според вас неговите идеи променят света?
КТ: Не мисля, че това са само идеите. Той има две големи качества. Първото е, че той пише невероятно добре и е носител на наградата Гьоте, която се дава на писатели. Фройд сам казва, че неговите истории за пациентите му се четат като романи. И втората е, че той успява да сервира на читателя вътрешна логика, която не винаги съществува. Читателят остава с впечатление, че това е една голяма сграда с вътрешна логика без противоречия, което в действителност не е точно така. Мисля, че 90% от неговите идеи не са нови, но за пръв път ги слага в една система и ги формулира добре и ги представя като една цяла сграда. Аз лично за себе си в тези 30 години открих една част, която е много подценявана, и това са неговите работи за обществото и за религията и войната. Например, когато започва войната се оказва, че и тримата му синове са на фронта и той пише кратка статия за войната. Този анализ е толкова точен, такава силна критика на всяка държава, която води нападателна война. Той има книги, които имат чисто историческа стойност – и други – като тази статия, които са много актуални. Спомняте ли си, когато Горбачов, когато трябваше да подпише разпускаенето на Съветския съюз, как се оказа без химикалка в себе си – това се случи, защото той не искаше да го подпише. Този случай на забравянето или грешките в езика е винаги актуално, по-интересно от някои негови други неща.

Фани Мозер

Фройд не е изключително добър терапевт. Първите 20 години много от неговите пациенти се самоубиват по време на терапията. Вярно е, че неговите колеги и ученици му пращат най-трудните случаи, така че там е по-различно. Но, например намерих в архива му едно писмо в архива му. През 1895 той пише Изследвания върху хистерията, където описва 5 случая. Вторият случай след Анна О., е една жена, най-богатата жена в Европа по това време, Фани Мозер, там се нарича Еми фон Н. Там той намира причината в нейните дъщери, които са слабоумни. 25 години по-късно едната дъщеря, които той публично нарича в книгата си олигофрени, му изпраща своята дисертация и той и отговаря с писмо, в което пише „Аз се извинявам за ужасната си диагностична грешка“, обаче го прави само в писмото. Всички следващи издания до смъртта му той не го споменава, дори като бележка под линия. Тоест прави компромис, така че теорията му да изглежда по-консистентна. Това се случва много рано в неговата кариера и 20 години по-късно той е нямало да се заблуди. Въпросът е, че тази книга е учебник за много студенти и в тези 8 издания на книгата до края на живота му това не поправя това. Иначе всеки прави грешки в началото.

ДС: За кого ще бъде интересна тази книга?

КТ:  Мисля, че книгата е много добре написана и всеки може да намери нещо за себе си.