Етикет: потребности на разтежа

Телесна позитивност, себеприемане…//началото на дълъг разговор с продължение

Тялото е първата ни крепост. Дъхът е първия му инструмент за оживяване на душата в него.  „Дъх“ и „душа“ неслучайно с един корен – животът идва с първия дъх, а душата излиза с последния дъх. А тялото, Вашето тяло е крепостта, около която може да построите своят живот, защото грижата за него е израз на цялото ви отношение към живота.

В същото време човечеството сякаш страда от кризи на приемането на тялото и особено цивилизования или може би невротичния свят, където отричането на телесните потребности се е превръщало в белег, а понякога синоним на святост или успех. С всяко следващо столетие става все по-трудно човек да не трябва да „прилича на….“ (много слаб, много дебел, с тънка талия, с голямо дупе) и т.н. До степен, в която желанията на тялото ни са замествани, отричани, забравяни.  За мен възприемането на тялото, познаването му, живот с тялото дори – това да можеш да го изслушаш, да разпознаеш кога е гладно или жадно – е един от аспектите на работата ми и затова се радвам на появата на сайта Кожа на Ирина Атанасова.

ирина атанасова блог детелина стаменова02
Ирина Атанасова, създател на сайта Кожа, каквато я видях

Ирина//„Кожа“ се появи като естествено продължение на професионалния и личния ми опит. Започнах кариерата си като журналист в печатни медии и списвах рубрика за психично здраве. Малко по-късно направих магистратура по психология в Лондон, където, след като се дипломира, работих със здравната система във Великобритания и няколко национални организации за психично здраве. Паралелно с това все още списвам двуезичен блог, в който правя интервюта с хора, с които изследваме корените на щастието – преподаватели от Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, артисти, писатели, икономисти. Професионалните ми избори обаче винаги са били повлиявани от личните ми преживявания.

Детелина//Разпознавам се в твоята история. Оказа се, да се науча да слушам другите стана стабилна основа на професионалното ми развитие…

Ирина//Винаги съм имала интерес към мотивацията зад поведението на хората и механизмите, които ни движат в една или друга посока. Освен този интерес обаче, аз имах и това, на което казват „преживелищен опит“. На 20 години направих първата от серия панически атаки. Отне ми приблизително шест месеца докато ми поставят диагноза „разгърнато паническо разстройство“ и депресия и може би още толкова, докато започна подходящо лечение. Аз имах късмета родителите ми да ми окажат безусловно разбиране и подкрепа и да попадна на професионалисти, които относително бързо да ме върнат в кожата ми. Този късмет обаче при мнозина липсва. Психичното здраве е тежка материя, за която не се говори образовано у нас и с мъка отбелязвам, че е подценявана дори от медиците. „Кожа“ е отдавна обмислян проект, с който искам да дам възможност на темата за психичното здраве да съществува в общественото пространство – градивно, информирано и от полза, както за лична, така и за професионална употреба. Нуждата от такъв диалог всъщност не е само у нас, тя е в световен мащаб – Световната здравна организация обяви през април, че депресията е достигнала първо място по-инвалидизация на населението, това се случи 13 години по-рано от очакванията (прогнозите бяха за 2030г.). През последната година темата става все по-широко обсъждана – английското кралско семейство започна да говори за травмите на израстването си, Руби Уакс (една от най-популярните тв-водещи в САЩ и Великобритания) основа движение за т.нар. mindfulness все повече световни знаменитости признават за борбата си с различни психични разстройства. С тази цел откриваме проекта със серия от интервюта с познати личности, за да покажем, че това е тема, валидна за всеки един от нас, независимо от социален статус, интереси, умения, възможности и е тема, която засяга всеки спектър от живота и тялото.

Детелина//Тялото ни непрекъснато се променя, сваляме кожа след кожа – дрехите на детството, след това на тийнеджърството, оказваме се големи и след това, неочаквано бързо идват промените като бръчките дори… Непрекъснато меним кожата си, дори откриваме кои сме всъщност след като сме се противопоставяли на едно или просто сме се приемали по различен начин…

Ирина//Това в действителност е така. Ние се променяме постоянно и често нямаме време да рефлектираме върху тези промени. Вместо това, се изгубваме в очакванията на другите за нас или очакванията, които сами си налагаме, които не рядко са отвлечени от реалността. Това става още по-лесно днес със социалните медии и все по-забързаното ежедневие, което не ни оставя време да бъде в кожата си. Именно поради тази причина интервютата в „Кожа“ са с различни хора, но с много идентични въпроси – как се е променяло отношението към тялото ти през годините; кои са социалните очаквания и норми, които несъзнателно си интегрирал/а като част от това, което „трябва да си“ и които те саботират; имал/а ли си депресивни/тревожни моменти и как си се справял/а с тях; какво означават „успех“ и „щастие“.

Детелина//Има една тенденция, която ме притеснява и тя е да се говори не за здравото тяло или по-точно за класическото „здрав дух в здраво тяло“, а след едно дългогодишно шествие на кльощави тела или високи жени с издължени крайници, сега се показват масивни, едри тяла – както при жените, така и при мъжете, които имат своят чар, но по някакъв начин се се влиза в крайности, които отвличат вниманието от всички тези 90%, които са в средата – нито големи, нито слаби, нито високи, нито ниски, а просто средни на ръст и тегло хора, които не си харесват бедрата, или ръцете, или корема. Те сякаш не е са интересни никому със своите „средни проблеми“, как мислиш?

Ирина//Последните години наистина има вълна, която утвърждава пищното (женско) тяло. Не може да не вземам предвид, че това са трендове, които се налагат от развлекателната индустрия, а „модерното“ има цикличност. Окото се насища на развлечение и ако до преди десетина години кльощавите тела бяха хит, сега има нужда от друга провокация. Интересно е обаче да се обърне внимание на това, какво кара мъжете и жените да се отъждествяват с тези модели на развлечение. Съвсем опростенчески, логиката според мен, тече така – щом показват това тяло, значи то е харесвано; щом е харесвано, значи е обичано, щастливо и спокойно. Аз искам да съм обичан/а, щастлив/а и спокоен, спокойна (а не съм), значи трябва да изглеждам по този начин и тогава ще бъде (обичан/а). Тогава „да изглеждам“ взима превес над това „да бъда“. И в този смисъл това е много опасно.

Детелина//Да сме съответни, в смисъл да виждаме реално какво е тялото, с което разполагаме, и желанията му, е част от щастието в по-голям план. Отричайки тялото отричаме част от себе си… голяма част от себе си…

Ирина//Независимо от размера и цвета си, човек има няколко основни психологически потребности, горе-долу, без да претендирам за научна изчерпателност, това са – да се чувства защитен, да принадлежиш, да си утвърден, да си обичан. Когато тези потребности не са задоволени, ние, защото не сме глупави, се опитваме да ги задоволим. Обаче начините, по които се опитваме да направим това, често са много нефункционални. Един от тях е да се опиташ да бъдеш някой друг, с надеждата, че това ще покрие липсите. Но дали си по-слаб или по-пълен няма да промени изначалната нужда да си просто себе си. Хубав пример за това е първият разговор в „Кожа“ с Марина Стоименова, която разказва за своята версия на неприемане на тялото си, резултатите от дългогодишната й битка с него и изводите, до които достига.

Детелина//Ще допълня потребностите да станат 5, по класическия неорайхианския модел – принадлежност, утвържаване, сензорност, хранене, сексуалност. Колко много наши потребности достигат до удоволствието, без да са прекъснати, без да бъдат заместени с половинчати метаудоволствия или направо неудоволствие! Може би заради това са болни душите ни, затова са болни телата. Онази крепост, с която започнахме разговора, когато не е добре окрепена… страда душата. Когато се говори за пирамидата на Маслоу пък, обикновено липсва допълнителното обяснение, че той прави разграничение между потребности на дефицита и потребности на растежа. Потребностите на дефицита (задоволяване на нуждите от храна, сигурност, от любов и самооценка), са тези, които са от критично значение за физическото и ментално добруване. Обратно,потребностите на растежа, например да се знае и да се разбират нещата, естетичното осъзнаване и желанието да се развиваш, да вървиш напред, никога не могат да се задоволят напълно. Така се получава, че колкото повече хората са способни да разбират и осъществяват  потребността си да знаят и да разбират света около себе си, толкова по-силна може да е мотивацията им да учат.

Ирина//Да, уж прости механизми, а всъщност толкова сложни за постигане понякога. Едно елементарно обичане, което уж се случва от само себе си, понякога ни убягва и то често най-важното обичане – това към себе си. В стремежа си да го набавим отвън, забравяме да се грижим за себе си и цялата пирамида отива по дяволите, с все кожата и доброто усещане в нея. Но заедно с тренда на пълните фигури се появи и този на body positivity, който си заслужава да се изследва като опция.

Детелина//Body positivity – ти как го превеждаш и разбираш?

Аз не го превеждам все още и може би това е добър момент да започнем да мисли как да присвоим хубави термини от чужди езици. Това е тема за разговор, който можем да проведем с много хора за най-точен и същевременно благозвучен превод. Аз ще вляза с „телесна позитивност“, с бележка под линия, че там някъде има по-добър вариант. Телесната позитивност за мен е сравнително ново течение, което утвърждава положителната нагласа към здравото тяло, независимо от цвета, размера, формата. Това, в голяма степен, е свързаното с вътрешния монолог, когато той е на тема „моето тяло“. Положителното отношение към собственото тяло е от огромно значение. И когато казвам „положително“, нямам предвид винаги и на всяка цена да си повтаряш колко невероятно е тялото ти. Телесната позитивност е грижата и любовта, от които тялото има нужда, за да бъде добре функциониращо и да ти позволява да правиш нещата, които те правят щастлив и пълноценен. Самобичуването с фрази колко една или друга част е грозна, неприемлива, по-голяма или по-малко на базата на някакви измислени стандарти, е крайно безполезно и не-положително. Ако смяташ, че тялото има един или друг недостатък – направи нещо, за да го промениш. Ако не подлежи на промяна – приеми го такова, каквото е.

Детелина//Телесна позитивност… Аз бих го нарекла себеприемане или себепризнаване, с цялата пълнота на значението – телесно и душевно. С термините е въпрос на свикване, но вероятно ще намерим и други, които да изразяват положителното отношение към всяко тяло. Старая се да бягам от говоренето „по принцип“, защото не ми дава усещане за граундинг, за реалност, за приложение в живота, затова искам да разбера какво е за теб „да си в кожата си“, как разбра, че това е проблем и реши да се занимаваш с него.

ирина атанасова блог детелина стаменова01
Добре в кожите си.

Ирина//Както споменах в началото, аз имах „преживелищен опит“ с това, да не се чувствам добре в кожата си. В моя случай бяха панически атаки и депресия. При паническите атаки усещането за излизане от кожата е много силно. При депресивните състоя кожата просто я няма. Емоциите имат реално биохимично изражение. Оставени на произвола, те могат да разболеят тялото. Когато научавах това на собствен гръб, около мен нямаше много хора, които да се чувстват комфортно да говорят за това. И причината според мен, че няма обществено диалог, има много малко информация, малко подготвени кадри, няма национална стратегия и това поставя хората в ситуация, в която ги е страх да говорят, защото това е проблем, за който не е дадено решение. Ето един съвсем практичен пример: ако аз кажа на колега в офиса – „Мисля, че съм настинала“, той/тя ще ми отговори – „Пий чай, аспирин, почини си“ и това ще бъде вярно и от полза. Настинката се случва на всички и всички говорим за нея. Ако кажа обаче „Мисля, че влизам в депресивен период“, той ще ми каже – „Пий две ракии, ще ти мине“, това за мен ще бъде пагубно, защото алкохолът е депресант и аз ще се появя на работа на следващия дваж по-депресирана.Да бъдеш комфортен в кожата си е от основно значение. Важно е да се научим как да го правим и когато не можем сами, да знаем към кого да се обърнем без срам, страх или притеснение. Затова: „Кожа: чувствам се добре“.

Детелина//Така е, още има стигма върху телесните прояви на страданията на душата, но моето впечатление е, че все по-често хората чупят черупката на личното си притеснение. Според мен ни очаква вълнуващ път в „промотирането“ на онова, което Световната здравна организация много отдавна формулира по малко старомоден, но пък изискан начин – че здравето не е отсъствие на болест, а „Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“. Да се чувстваш добре е точно това, или?