Етикет: защо обичта е важна

трети откъс от „защо обичта е важна“ – светът на жените

Това е третия откъс от книгата Защо обичта е важна на Сю Герхардт.  

–– Началото на книгата, Новата парадигма е тук, а главата Бебето и неговия мозък тук. ––

За
да си обясним неповторимия модел на
реакциите на отделния човек, трябва да
се върнем към началото, към безсловесните
дни на ранното детство, когато майките
ни са ни държали на ръце, та дори още
по-назад – към майчината утроба. За този
период от живота ни е много трудно да
се говори не само защото като бебета
нямаме езикова или съзнателна памет,
но и защото в исторически план най-ранното
детство бива изживявано посредством
взаимоотношенията на жената с бебето
ѝ. Това се случва далеч от очите на
останалите, в неизразимата с думи
територия на телата и чувствата, на
мляко и бебешко ако, мотивирано от
непреодолими приливи на хормони, които
карат майката да иска постоянно да
докосва и наблюдава своето бебе –
чувства, които облечени в думи звучат
нелогично, те са толкова трудни за
обяснение, както е сексът или влюбването.
И тъй като това е лично преживяване
предимно за жените, а нe за мъжете, то
остава скрито от погледите и не присъства
в културата, освен в редки случаи, когато
за него пишат писателки феминистки като
Адриен Рич:
За
мен хубавите и лошите моменти вървят
ръка за ръка. Спомням си, когато кърмех
всяко от децата си, виждах очите им,
широко отворени и взиращи се в моите, и
осъзнавах, че двамата сме свързани, не
само посредством устата и гърдата, а и
чрез погледа си: дълбочината, спокойствието,
страстта на този тъмносин сериозно
съсредоточен поглед. Помня физическото
удоволствие, когато гърдата ми напълно
се изпразваше от млякото във време,
когато за мен нямаше друго удоволствие
на света, освен измъчваната от вина
наслада от пристрастяването ми към
храната… Помня спокойни моменти, в
които се отваряше възможност да отида
до банята сама. Помня как се откъсвах
от, така или иначе, недостатъчния си
сън, за да успокоя някой детски кошмар,
да вдигна одеяло, да затопля бебешко
шише, да заведа полузаспало дете до
тоалетната. Спомням си, как се връщах в
леглото напълно разсънена с напиращ
отвътре гняв, знаейки, че прекъснатият
сън ще направи утрешния ми ден ад, че ще
има още кошмари, още нужда от утешаване
и че заради умората ще се карам на децата
си, без да разбират защо. Помня как си
мислех, че повече никога няма да сънувам.
(Rich 1977: 31)
Женското
движение от шестдесетте и седемдесетте
години на миналия век извоюва възможността
да се говори за личните преживявания у
дома и спомогна за събарянето на границите
между обществения и личния свят. Днес
публично обсъждаме различни сексуални
практики, не се налага да крием емоциите
си от хората зад безчувствени маски и
проявяваме нескрит интерес към
емоционалния живот на богатите и
известните. Вече не се шокираме, щом
открием, че публичните фигури са хора
като всички нас и много често прескачат
собствените си морални норми. Способни
сме да признаем, че съществува сексуално
насилие над деца. Емоциите вече не са
нещо, за което не се говори в публичното
пространство. Посредством нещо като
паралелен процес, разцеплението между
разума и тялото, рационалното и
нерационалното, започва да се подлага
на все по-голямо съмнение. Както споменах,
това е допринесло за нарастващия научен
интерес към емоциите, прескачайки и
последната граница на науката –
изследването на емоционалната ни
същност.

Само
че измерването на мозъчната активност
или химичните нива, свързани с емоционалното
поведение на зрелия индивид, може да ни
служи само като помощно средство за
вникването в емоционалния свят. То не
може да ни даде отговор на въпроса защо
сме такива, каквито сме. Това е все едно
да правиш дисекция на животно, достигнало
пълното си развитие, и да очакваш, че ще
откриеш причината за поведението му.
Възрастните са резултат от сложни
сюжети, вписани в организма им, чийто
системи вече са се развили във времето.
Те са твърде характерни и неповторими.
Вместо да правим това, можем да се върнем
назад към корените на емоционалния
живот, към ранните процеси, които
определят емоционалните ни траектории
– към бебето и обкръжаващата го
емоционална среда.
–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

защо обичта е важна: втори откъс – бебето и неговия мозък

По-долу следва е втори откъс от книгата на Сю Герхардт Защо обичта е важна. По някакъв начин ви завиждам, че ще я прочетете за пръв път. 

Първият откъс 



Основите:
бебето и неговият мозък
Да
се върнем в началото
Мъжкият
и женският тигър си остават ни повече,
ни по-малко тигри, независимо дали ще
прекарат целия си живот в естествената
си среда или ще се чифтосат с хиляди
партньори. Но човекът истински се
променя, когато живее с други хора –
той не може да развие способностите си
сам-самичък. Затова човешката раса е
напът да се превърне в едно тяло и това
не е дръзка метафора, а самата величествена
реалност.
С.
Т. Колридж, „Писма“, 1806 г.

Една
тъмна зимна нощ звънът на телефона ме
събуди с новината, че домашното раждане,
което планирах да филмирам, е започнало.
Бях се срещала с майката и преди, но не
я познавах добре. Пристигнах в дома ѝ и
трябваше да изкача три етажа стълби до
стаята ѝ на последния етаж на къщата,
влачейки с мен озвучителната и
осветителната си апаратура. Заварих
майката и бащата да седят на ръба на
единично легло в оскъдно обзаведена и
слабо осветена стая, на чийто под бе
постлан вестник. Вниманието бе
съсредоточено върху тялото на майката
и всичко се случваше тихо и оттренирано.
Акушерката обикаляше наоколо, докато
аз си стоях в единия ъгъл на стаята.
Нещата се случваха бързо и съвсем скоро
майката вече беше приклекнала над
вестника, подкрепяна от партньора си,
докато аз записвах удивителната гама
от звуци, които тя издаваше, звуци, които
подсказваха увеличаващия се натиск и
скоро, щом бебето започна да излиза, се
превърнаха в дълбоки стенания. Моята
операторка не успя да пристигне навреме,
за да заснеме раждането, но на мен ми
беше все едно, защото бях погълната да
наблюдавам това върховно събитие. Когато
бебето най-сетне излезе от тялото на
майката, очите на всички ни бяха пълни
със сълзи, бяхме погълнати от емоцията,
благоговеещи пред началото на този нов
живот и очаровани от мистерията на самия
живот.

Сега
бебето щеше да напусне дома си и да поеме
към своето съзряване, към онази част от
живота, за която се говори в жалейките
по вестниците – за четирите брака или
единствената женитба, за обществено
ангажираното или по-уединено съществуване,
за изпълнения с трагични събития живот,
за историята на личния принос към
обществото. Но тези истории пропускат
толкова много неща. Те не разказват за
всичко онова, което превръща това бебе
в младия мъж, който е то днес, и най-вече
не отдават дължимото на силното влияние
на другите хора върху способността му
да прояви своя природен и генетичен
потенциал.
Човек
трудно свиква с тази страна да
действителността. Дори в биографиите
се споменава единствено, че бебето е
родено на конкретна дата, на дадено
място, с родители, чийто живот към този
момент се е развил по определен начин,
но е на практика невъзможно да се
пресъздаде динамиката на взаимоотношенията
им с тяхното дете. Затова никога не можем
да разберем какво се е случило в
собственото ни най-ранно детство,
задавайки директни въпроси, макар че
понякога разказите за различни случки
ни дават някаква представа. Твърденията
на майка ми, че съм била трудно за гледане
дете, което всяка нощ в продължение на
месеци е плачело заради стомашни колики
и е проходило и проговорило много рано,
ми дават основание да изпитвам гордост
и усещането, че съм отхвърлена, чувства,
които в действителност са значима част
от собствения ми живот. Но има и други
начини да изровим историята на своето
ранно детство, защото го носим вътре в
себе си и го изживяваме чрез взаимоотношенията
с най-близките.
В
основата си ранните ни преживявания
формират характерните за нас начини за
общуване с другите и за справяне с
приливите и отливите на чувства, които
не са единствено психически пристрастия,
но и психологични модели. Те са костната
структура на емоционалния живот, скрита
и неосъзнавана – невидимата история
на всеки индивид. Подобно на Фройд, който
се е смятал за археолог на личността, и
аз разглеждам хората с очи, които сканират
в търсене на скрити структури. Но за
разлика от Фройд, който търси под
повърхността на личността първичните
инстинкти, сексуалните пориви и изблиците
на агресия, които смята за невидимите
двигатели на човешкия живот, аз търся
непознатите модели на взаимоотношенията,
които биват вплитани в тялото и мозъка
ни през годините на най-ранното ни
детство. Тези модели тласкат живота ни
в определена посока. Отношенията на
самия Фройд със собствената му майка
създават у него усещането, че е специален,
което той пренася във взаимоотношенията
си с другите хора, заедно с чувството
за вина заради това, че е откраднал
своята необикновеност, унищожавайки
съперника си – малкия си брат, на когото
пожелава да умре. Съревнованията играят
голяма роля по-нататък в професионалния
живот на Фройд. Има нещо много силно в
най-ранните теми, зададени в живота ни,
факт, който може да бъде обяснен чрез
теорията за хаоса. Според нея дребните
различия в началото на един процес могат
накрая да се превърнат в извънредно
големи разлики. Но този период от човешкия
живот неврологът Дъг Уот нарича
„незапомнен и незабравим“ (2001: 18). Не
можем съзнателно да си припомним нищо
от тогава и в същото време не можем да
го забравим, защото е вградено в организма
ни и предизвиква у нас очаквания и
определен тип поведение.

Съществува
нещо под повърхността, има сили,
които ни задвижват, но те не са точно
такива, каквито ги описва Фройд. Той ги
определя като телесни пориви, скрити в
хуманоидното биологическо животно.
Фройд смята, че тези импулси влизат в
конфликт със социалните норми или
натиска на цивилизацията, които индивидът
носи в съзнанието си под формата на
вътрешен свръх Аз, предизвиквайки
напрежение или конфликт между разума
и тялото, с който само Азът със строг
самоконтрол може да се справи. Това
обяснение става доста популярно и така
започва да звучи почти смислено. Но
въпреки че отговаря на личната история
на Фройд, то е неприложимо към съвременната
чувствителност, която не е толкова
строго ограничавана под напора на
социалния натиск. Тезата на Фройд с
положителност не отговаря на моето
усещане за начина, по който се развиват
умът и тялото, защото тя предполага, че
индивидът си е самодостатъчен и се
изгражда самостоятелно в много по-голяма
степен, отколкото ми се струва на мен.
Ще се опитам да докажа и по-нататък да
обясня по-подробно, че много аспекти от
функционирането на тялото и емоционалното
поведение се формират благодарение на
взаимодействието със социалната среда.
Например бебе, с което са се държали
зле, развива много по-негативни реакции
спрямо стреса и различни биохимични
модели от такова, което е гледано с
любов. Мозъкът сам по себе си е „социален
орган“, както го нарича изтъкнатият
изследовател на най-ранната привързаност
Питър Фонаги. Оформя се разумът ни и
емоциите ни започват да се подреждат
спрямо взаимодействието ни с разума на
останалите, а не самостоятелно. Това
означава, че водещите невидими сили,
които формират емоционалните ни реакции,
не са биологичните ни пориви, а моделите
на емоционалните ни преживявания с
други хора, които най-дълбоко се отпечатват
в нас в годините на най-ранното ни
детство. Тези модели не са неотменими,
но подобно на всички останали човешки
навици, след като веднъж са се затвърдили,
много трудно могат да бъдат променени.


–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените