Етикет: деца

Принцесешки истории на Катя Антонова

Има някакъв проблем с Астрид Линдгрен. Родените след 2000та все по-малко я харесват. Това ми разбива сърцето. Всяко поколение си има своите автори и истории, своите герои, а светът на книгите е по-труден от този да мултимедията – иска усилия.  Визуалното – телефони, таблети и тв се настаняват стабилно в детските очи и аз поне съм в главоблъсканица как да накарам собственото си младо поколение да му е интересно да чете.

Опит 1: направих собствен подбор от истории и стихотворения, които не подценяват интелекта на децата и ги подвързах.

Опит 2: книгите от моето детство. Колкото и да ми е неприятно да го кажа – голяма част от тях не са им интересни, просто им е минало времето.

Като подарък у нас попадна книгата за Феята от захарницата и след като тържествено обещах, че ще търся продължението, започнах да накацвам книжарниците. Така попаднах на Принцесешки истории (издателство Рибка), които отговарят на изискванията ми, а те са:

  1. смислено
  2. да не е нравоучително (друга книга на авторката, Двете кралства, ми се стори в този жанр)
  3. кратки истории с едър шрифт, които да са предизвикателство, но да има обем и да се прескачат с достатъчна засилка от родителя
  4. красиво (илюстрациите са изключително важни за мен, те възпитават сетивата)
  5. качествена изработка – определено добър печат и внимание в детайлите

Та, ако сте в положение на „как да събудя желание у детето“ (момиче) да чете – това е много приятна книга, препоръчвам я за зелени читателки – според мен до около 10 годишни става.

 

Ефектите на споделеното, осъзнато хранене

хапнем заедноХраненето има много аспекти, но един от тях е в каква среда го правиш – сам или с компания. Когато човек е сам преяждането се случва често по много причини, като една от тях със сигурност е липсата на общуване.  Заради това напоследък бяха направени изследвания, които доказаха връзката между общуването и нарушеното хранене, които показаха, че хапването заедно (в компанията на колеги, семейство или партньор) има до 35% ефект за намаляване на риска от хранителни разстройства, в 12% от случаите се стига до намаляване на наднорменото тегло, а при 25% хората, когато са в среда, правят по-здравословен избор. Често пъти, на чисто психологическа основа, глада за общуване се замества с глад за храна – и заради това споделеното хапване може да е начало на лечение за душата. Всеки забързан човек, който е ял на бюрото си (а клавиатурата му е ставала ужасно мръсна) или е смачквал нещо набързо за 5 мин., много добле знае, че има друг вариант – макар и да не е сигурен точно как да го постигне – да намали скоростта. Единият от начините е търсенето на хранене в чужда компания. Забавянето на темпото няма как да се случи пред телевизора или телефона, защото преяждането или некачественото хранене като цяло си вървят с тях. Това важи както за възрастните, така и за децата. Този позагубен навик – споделянето на обеди и вечери е един от начините да се почувстваме от (малко по-голямо) цяло, което е толкова важнно за нас – дори чисто по еволютивни причини – хората са оцелявали в племена, нали – ние не сме родени за единаци, такива ни прави само невротичното съвремие.

с бг меню
На събитието на BGmenu

Водена от тези размисли, реших да участвам в кампанията на BGmenu „Да хапнем заедно“, защото с услугата си те предлагат един начин за споделяне и удоволствие, който не включва задължително големи домашни усилия или подготовка и може да бъде планирано в движение – от хрумването до поръчката са минути.  BGmenu е най-бързият и лесен начин да поръчаш храна, където и да си. Накрая на този пост има и видео към един техен експеримент, в който на Граф Игнатиев те поканиха непознати хора да седнат заедно на масите и просто да си говорят, да хапнат заедно…

 

 

Някои факти

  • Децата и тийнеджърите предпочитат дори без особен натиск по-полезна храна от тази, която биха изяли сами, когато са в компанията на възрастни.
  • Децата, които не вечерят с родителите си (мин. 2 пъти седмично) близо 40% по-често страдат от екстра килограми по данни от 2014 на Европейския съвет по въпросите на наднорменото тегло. Изследване в същата възрастова група, на в САЩ (Университетът Колумбия) показва, че децата, които се хранят 5 или повече пъти седмично в компанията на родителите си имат по-добро тегло и по-малко проблеми с алкохол и наркотици.

Споделеното хранене, когато се прави в среда на добронамереност и загриженост има много добър ефект върхо психологическото и физическо здраве.

По време на хапването заедно може съзнателно родителите да изградят в децата си умението за бавно хранене, което пък естествено води до засищането с по-малко храна. Навикът се придобива като човек се старае да оставя приборите си след всяка хапка, сдъвче и тогава преглътне или просто като забави темпото. Ако се опитате да създадете „острови на сигурност“, в които да се храните съвместно достатъчно често (поне 3 пъти седмично) – ако не на вечеря, то поне на закуска или обяд – това може да промени много семейните отношения и атмосфера. Качеството обаче не търсете само в храната, но и в общуването. Не е важно какво ще поднесете или поръчате, но и какви теми ще изберете – задължително е да са позитивни (негативните разговори провокират процеси в храносмилането, които няма да ви харесат), да изключите тв (много е трудно за огромна част от семействата) и да не позволявате телефони на масата (макар и странно може да доведе до повече смислени разговори, непрекъсване от пиукането на Вайбър или месинжъра). Ако ви се струва невъзможно – хюга не е само странна дума на датски, а начин на живот – и не случайно датчаните са толкова напред в индекса на щастието – а една от съставките й е осъзнато, споделено хранене.

 

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд

Egoto i zashtitnite mehanizmiСтоя пред тази книга и мисълта, която изплува отгоре е: „А коя съм аз да правя ревю на тази книга?“. Затова приемете този пост по-скоро като бележка, че е излязла тази книга, полезна информация без никакви претенции за изчерпателност…

„Егото и защитните механизми“ на Ана Фройд се появява на български 51 години след ревизираното й издание (1966) и 81 години след първото й публикуване на немски. Това е професионална литература и искрено препоръчвам на тези, които им е любопитно да четат за психология да се ориентират към по-четими книги.

Книгата е класика. Тя разлежда основните защитни механизми и има описани показателни клинични картини и дават идеи за работа с децата и възрастните, в които те се превръщат. Защитните механизми се разглеждат достатъчно задълбочено и сериозно по време на лекционните курсове по психология и психотерапия, но е едно да четеш преразказ или Уикипедия, а друго – оригиналното произведение. Все пак ще припомня основата, а именно, че защитните механизми се използват несъзнатено от всеки човек с цел да се справи с тревожността, която му дават неприемливите за него мисли и чувства. Те са част от живота на всеки здрав човек и гарантират оцеляването в стресиращия ни свят. Само ако се използват непрекъснато стават патологични, т.е. водят до анормално поведение.

Преди нея, разбирай баща й, и неговите ученици, се е смятало, че психоанализата е за възрастни, но тя прави малка революция, обръщайки се към децата. „Психоанализата всъщност не се е занимавала с проблеми като приспособяването на децата и възрастните към вънщния смят, с ценностни понятия като „здраве“, „болест“, „добродетел“ или „порок“. Тя би трябвало да ограничи изследванията си изключително детските фантазии, пренесени в живота на възрастния, въображаемото удовлетворение и наложените заради него наказания“, пише тя. „Афективният живот на децата е по-малко усложнен и по-прозрачен от този на възрастните, пише тя. Но изключително важен факт в детската анализа е, че при наблюдението на афективните процеси ние до голяма степен не зависим от доброволното сътрудничество на детето и от неговата откровеност или прикритост. Афектите сами се издават против волята му“.

В книгата тя признава и труда на Вилхелм Райх и явленията, които той споменава и бележките му върху телесните проявления на защитите. „Телесните пози като вдървеност и ригидност, личните особености като например фиксирана усмивка, презрително, иронично и арогантно поведение – всички те са остатъци от много енергитични защитни процеси в миналото, които са се дисоциирали от първоначалните ситуации и са се развили в постоянни характерови черти – „бронирането на характера“. Споменавам Райх неслучайно, тъй като съм обучавана в телесна психотерапия и анализа на характера през тялото и неговите блокажи е нещо, което е значимо за мен.

В цялата си работа Ана Фройд застава на страната на детето и въпреки че тук-там може да спорите с нея, тя е от тези, които първи разчистили пътя – и ние всички сме облагодетелствани да вървим по него. За колегите, които се интересуват от детска психоанализа сигурно ще бъде интересно да прочетат и собствената й оценка върху същата тази книга, която прави през 80те години, т.е. половин век след публикуването й, когато е на 76 години. Книгата е под формата на дискусия с Джоузеф Сандлър и е достъпна на английски в електронен формат в Google Reads

 

ана фройд и зигмунд фройд
Дъщеря и баща

За Ана Фройд (Anna Freud): единственото дете на Зигмунд Фройд, което продължава професионалния му път – доста смело с този баща, не мислите ли – като кариерата й е свързана преди всичко с детската психоанализа, като е основател и на Детската терапевтична клиника Хампстед, която днес носи нейното име.

 

 

 

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд (Изток-Запад, 16 лв) е на пазара, може да я поръчате и онлайн.

 

 

 

Илюстрацията с балона е работа на Anatol

детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете

децаСрещам се с много тийнеджъри (хранителните разстройства често се отключват в този период), така и с възрастни. Възрастни, колко да са възрастни. Като се замисля – достатъчно, за да се определят като такива. Един от преподавателите ми (велик мъж около 70те) твърдеше, че тялото му е сгрешило и е доста по-млад, просто бръчките му са много. Дали сме деца или възрастни? Или като в будистката главоблъсканица: „Пеперуди, които сънуват, че са хора или хора, които сънуват, че са пеперуди“?

Когато аз бях дете, така се случи, че в една ведомствена почивна станция семейството ми беше разпределено да седне на маса за обяд и вечеря заедно с акад. Петър Динеков – такива бяха времената! Майка ми почти не хапна цяла смяна от 10 дни от притеснение! Един от дните беше навалял пухкав сняг и академика много мило ме помоли да изляза с него на разходка. Когато бяхме навън в парка на станцията, милият възрастен господин ме помоли да го замерям със снежни топки, защото от години никой не смеел да го прави, а на него му липсвало толкова много! Дали сме възрастни или деца в телата на възрастни?  

От цялото си животонаблюдение съм склонна да мисля, че си оставаме деца – малко по-високи, малко повече килограми понякога, с шофьорски книжки и данък общ доход, но зрънцето е едно и също. Обаче в един момент (бившите) деца се превръщат в родители и понякога някои сменят чипа по отношение на света. Превръщат се във възрастни. Както каза една приятелка с недоумение наскоро за една родителска среща наскоро: „Другите родители се оплакват, че момчетата удрят силно момичетата на народна топка, представяш ли си?“. Да беше само това!

Големите все едно се забравят колко гадно може да бъдеш дете. Нееее, не е толкова лесно да ходиш само на училище или детска и „да нямаш никакви задължения“. Хора, май сте забравили колко народ и какви отношения може да има в един клас и как може да ти изпият мозъка. Да не говорим за косинуса и преразказите с елементи на разсъждение. Наистина ли ви беше толкова приятно? Колко безпомощен можеш да си, колко да ти се иска да не ходиш на училище или колко да е трудно по математика/български/физик. Как имаш право на чувства и как това не са „детски работи“, а „въпрос на чест, а не на игра“? Струва ми се, че ако проявяваме, като възрастни (бивши деца) повече разбиране към малките, може да не са толкова дисциплинирани и дресирани, но със сигурност по-щастливи с нас – като родители. О, не! Не адвокатствам на мега либералния модел („Как отглеждаме неблагодарници“), но предполагам една част от вас биха се съгласили, че като деца са си мечтали да не им мърморят за всякакви глупости, както и да чуват повече добри думи за себе си. Като „поне веднъж да ми бяха казали, че се справям добре“ или „Така и не ми показаха, че ме обичат“. Детството започва от момента, в който някой разбира, че ще има дете – и напоследък пренаталната психология започва да търси отговори в живота на възрастните там, където е-хе сте само „в проект“. Някъде до около 7 години, по мое впечатление, към децата много хора се отнасят, като към кученца „те нищо не разбират“. Не го вярвам. Децата разбират много неща. Две доказателства. Първо. Била съм дете. Второ. Обичам да говоря с деца. Сетих се и трето. Говоря с деца (настоящи възрастни).

Преди време на един мой пост за 25те фрази, които да казваме на децата си, беше коментирано, че това са „повече думи за гаджета, отколкото за деца“. Не съм съгласна – ако днес децата не чуят от нас окуражителни думи, как ще могат да си ги казват, когато са възрастни (бивши деца), когато са сами и имат нужда точно и единствено само от това – да направят само едната крачка повече, която да ги спаси?

Не искаме ли понякога твърде много от някой на 5, 6, 7 или 12 години? Не си ли вярваме твърде много, че днешните деца са „по-различни“ и че „така се става човек“. При детския зъболекар миналата седмица едно момченце (видимо 6) се похвали на баща си, че се е държало смело само в кабинета – да се ходи при дентален лекар не е в топ 100 на преживявания на когото и да било – а бащата използва случая, за да му каже назидателно, че „иска още дела, не думи“. Ъх. Едно просто „Браво“ щеше да е повече на място, може би.

Децата имат нужда от одобрение. От признаване на правото им да се страхуват, да казват „не“, да казват „да“ и изобщо да изграждат целия спектър от емоционална мускулатура, която да ги изведе по трудния път към зрелостта. А тя… тази зрелост не може да мине лесно. Ако емоционалната мускулатура я няма да поддържа процеса – ами ще се справят – но… не може ли по по-лесния начин?! За едно приятелско дете питам.

Представете си, че всичко, което днес познавате, сте го преживели някога за пръв път – разочарованията, разбито сърце, ужас, страх, любов и какво ли не – за пръв път се е случило в детството. Да, да си дете не е никак лесно, по мое мнение. Затова и хората, когато си махнат сериозните лица, остават… деца.

Всеки има право да има своите спомени и има такива щастливци, които са с перфектни ранни години, но дори и тогава детството си остава труден период. Дори децата от стабилни семейства имат своите трудни моменти – а тези, които са с родители, минали през раздяла; отгледани от баба и дядо; родител с проблем (алкохолизъм например) или с големи промени в средата – още повече. Децата са деца, те нямат погледа на възрастен към ситуациите в детството, и травмите им остават запечатани в душите им…

Какво е продължението? Не знам. Всеки пише своето продължение. Но се надявам да сте се замислили за това дали се държите така, както си обещавахте, че ще правите, когато бяхте деца. Само това.

 

емоционалното хранене може да започне още в детството

%d0%b5%d0%bc%d0%be%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%be-%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d0%bd%d0%b5Храната може да бъде много удобен инструмент за успокояване на деца – бисквитка, когато са уморени от пътуването или просто изнервени – и начин да спечелите време, за да ги разсеете. Не искате да купите поредната скъпа глупост – едно шоколадово яйце решава въпроса с играчката за 2 лв. Сладките неща често са толкова достъпни и вкусни – защо да не се зарадва детето малко?

Ако храната редовно се използва за начин на стимулиране на добро поведение (изключвам храните с играчки, защото там играчката обикновено е целта на малкото) или обратното – за наказание, тогава децата порастват обременени с нездраво отношение храна-емоции. Такова е например преяждането. Скорошно изследване беше насочено да види кога децата се насочват към храната като начин на справяне с емоциите. При тези на 3-5 години рядко се наблюдава към посягане на храната, но някъде към 4-6 се забелязва, че вече има деца, които започват да се хранят, дори когато не са гладни, когато са притеснени. Техните родители споделят в изследването, че когато децата са били по-малки, те са използвали храната за награда или наказание (това е отказа от храна). Това изследване силно набляга на това, че честото използване на храната в този ранен период прогнозира по-голям риск децата да използват храната като начин за емоционално справяне по-късно през живота си.

Разбира се, вие сте в правото си да не се съгласите, че храненето ви като деца не се е отразило върху вас, но не забравяйте, че днешните деца имат досег до по-големи калорийни бомби отколкото когато и да било. Все повече хора вярват, че живеем в „обесогенно общество“, където средата е настроена да маркетира повече калорийни продукти, отколкото здравословното хранене, а в България всяко четвърто дете е с наднормено тегло.

Строгите забрани едва ли биха били добри за което и да било дете – радостта от шоколади, торти и т.н. не би могла да бъде заменена с всякакви заместители, но ролята на родителите е да научават децата си да управляват апетита си – като „не ядем сладко преди основно ядене“, да се дава на детето да яде в по-малки количества, а не цяло пакетче бисквити или сладки, за да не привиква към големите количества – и разбира се, да се предлага винаги първо пресен плод, за да може детето да посегне първо към него.

25 неща, които един родител да казва на детето си

dete i daska„Не“,“не там“, „не така“,  – колко много родители използват тези думи и фрази, ден след ден, пропускайки други, които да се запечатат в съзнанието му и да помогнат да минава през живота си по-спокойно, с тази вътрешна увереност, за която толкова хора мечтаят, когато пораснат.

А всичко започва от простите думи, които могат да станат част от ежедневния речник, да се запечатат в него и да му помагат в трудни моменти .

В този списък са събрани 25 фрази, който ще помогнат дума след дума да направят сърцето на детето ви по-щастливо и уверено. Всеки ден ги използвайте и се радвайте на резултатите

 

 

  1. Обичам те.
  2. Щастлив/а съм, че си мое дете.
  3. Имаш много добри идеи.
  4. Без теб никога нямаше да е същото у дома.
  5. Никога няма да спра да те обичам.
  6. Чувствам се добре, когато сме заедно.
  7. Всички правим грешки.
  8. Щастлив/а съм, когато си щастлив/а.
  9. Сега не стана, но опитай отново.
  10. Приятно  ми е да прекарвам време с теб.
  11. Справяш се страхотно.
  12. Добър въпрос!
  13. Знам, че се стараеш.
  14. Не се притеснявай да кажеш, ако не искаш.
  15. Не се притеснявай да кажеш, ако искаш.
  16. Прощавам ти.
  17. Извинявай, ако съм те засегнал/а.
  18. Харесвам те, много си хубав/а.
  19. Винаги ще има някой, който да не те харесва и няма какво да направиш.
  20. Слушам те.
  21. Радваш ме.
  22. Разбирам те.
  23. Липсваше ми.
  24. Не се отчайвай.
  25. Ти си добро момиче/момче.

Още по темата деца – и най-вече за това, че детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете