Етикет: детска психология

Помага ли отделянето на бебето в отделно легло за неговата независимост?

Днешното (2018) родителство често се лашка в крайности, търсейки най-доброто за децата и спрямо възрастта на майките и бащите често можете да отгатнете как самите те са били отглеждани и/или книгите, които са чели. Така едновременно има хора, които са абсолютно убедени, че бебета трябва да спят залепени за майките си (и най-вече гърдите им) и бебета, които от изписването от родилния дом са в самостоятелни стаи. Педиатри и психолози понякога също са на различни мнения по този въпрос. Неприятно и за двете страни ще отбележа, че самото бебе задава с темперамента си (хората се раждаме с такъв), какво е най-добро за него. Откъде накъде ще се съобразявате с него, а не с лекаря или някоя дебела книга?! Добър въпрос. Да се съобразяваш с някой е част от емпатията и обичта, мисля си аз, но има и други отговори вероятно.

Двете противоположни тези са, че

1. бебето до мама е най-естественото нещо на света

и

2. спането в леглото на родителите носи рискове (главно задушаване и синдрома на внезапната смърт).

Всички стари култури – и то не само заради недостиг на пространство и проблеми със сигурността (хм, тигри и подобни) бебетата са били непрекъснато с майките си от раждане до прохождане и след това. „Под игото“ и всякакви книги „от едно време“ разказват за одаята, където спят по ред на номерата един до друг, но няма да изпадам в умиление. Такива са били времената, така са живели.  С възможностите за отопление и появата на идеята за „лично пространство“, хората са започнали да имат отделни легла, стаи – и съответно „самостоятелността“ на бебето става много важна теория.

Бебетата и къде да спят

Има бебета, които от ден 1 спят спокойно сами и други, които търсят да се гушкат непрекъснато. Дали да „възпитавате“ в самостоятелност вторите? В твърде много книги и сайтове спането с бебето е отричано и заради това изследванията показват едно – хората ужасно много лъжат по въпроса. Често пъти майките са твърде изморени да стават по десетина-20 пъти на нощ и просто се примиряват и оставят бебето в леглото. Едно кърмено бебе още по-често спи/или се храни в леглото до мама. В този материал, публикуван от д-р Едмън Джойс, антрополог, в сайта Невроантропология, е полят обилно от факти защо да останете в едно легло с бебето през нощта.

ВАЖНО:

Авторът прави разлика между различните типове спане и обръща внимание на това, че спането на диван заедно е много по-опасно от това в легло заради възможностите за падане и задушаване на бебето във възглавниците на меката мебел. Американската педиатрична асоциация прави разлика между спане с бебето в едно легло и в една стая, като препоръчва спане в една стая с цел по-добро общо (психическо и физическо) здраве на бебето, но не и в едно легло – мнението, към която се придържа автора. Препоръките на асоциацията по въпроса за синдрома на внезапната детска смърт са – спане по гръб, избягване на твърде меки матраци и твърде голямо затопляне на бебето. В същото време те обръщат внимание на нуждата от телесен сензитивен контакт – кожа до кожа или тяло до тяло. Общуването кожа до кожа е важно не само за децата, но и за майките също и според СЗО.

Пушещи и пиещи родители са опасност сами по себе си заради дъха в първия случай, а във втория случай, заради опасността при опиянение да задушат неволно бебето

Основните му опорни точки са, че спането с бебе е културна норма в много общества, например Япония, където нивата на смъртност в най-малката група са най-ниски; кърменето е по-лесно, поради което може да продължи и по-дълго. Бебетата на кърма се хранят по-често от тези на адаптирано мляко заради специфичния състав на майчиното мляко, пише той. То е по-ниско калорично заради недоразвитите в ранна възраст стомахчета на децата. Но ако това е биологичната причина, има и психологична страна – близостта – тази, започнала в утробата, следва логично продължение след това – в гушкането и докосването, миризмата и топлината на родителската прегръдка, което успокоява – и влияе на бебешкото дишане, телесната температура, приема на калории, хормоните на стреса (да, бебетата също имат стрес – стрес, че мама я няма например), имунитета…  Бебетата се раждат недоразвити в определена степен, за разлика от много други същества – например те имат само 25% от мозъка, който и тепърва, точно в контакта с грижеща се личност, той се развива най-добре.

Един друг материал, в Development Science, разглежда съня заедно под същия ъгъл, казвайки нещо съществено важно, „плачът при бебетата не е лошо поведение, което трябва да бъде поправено; то е психологически сигнал, че нещо не е наред. Децата, които са взимани, когато плачат, научават, че нуждите им ще бъдат посрещнати и в дългосрочен план плачат по-малко. От друга страна, когато бебешкият плач е константно игнориран, то може само да научи, че системата му за сигнализиране е неефективна, като по този начин се подкопава развиващото се усещане за самостоятелно справяне“. Последната част може да звучи парадоксално, заради което ще си позволя да я тълкувам – точно чрез отговарянето на нуждите на детето, то се научава, че може да се справя само – „правя нещо“ – „решавам си проблема“. Обратното – „нека плаче“ го кара да разбере, че е безпомощно, че няма никой, че каквото и да направи, е трудно, сложно, страшно, и точно тук идва дълбоко усещане за тревожност, което много хора изпитват във всякакви ситуации и не могат да си обяснят от къде е и защо е толкова силно.  Бебетата не се разглезват от гушкане. Който ви го е казал или където и да сте го прочели, не е прав.

Къде отива самостоятелността на детето?!

За каква самостоятелност говорим през първите две години на детето? Да отиде да се запише само в университет?! Или да пресече на червено с 200 км/ч?! Или да вземе решение само за цвета на ританките си, което вие няма да одобрите?! Бебето не би могло да просъществува без вас през първите месеци от живота си, а през първите години, разчита изключително на вас, за да  просъществува физически и – и на емоционална подкрепа от ваша страна, която, ако не давате, хм, се справяте не чак толкова добре, колкото си мислите с родителството.

За самостоятелността може би най-точното е – всяко нещо с времето си. Окажете сега подкрепа, за да се стигне до онзи очакват и страшен момент, когато детето само ще поиска да бъде самостоятелно – а вие ще сте готови да му го разрешите (порастването е и от двете страни).

Стоп, стоп, стоп! Далеч не застъпвам теза, че трябва да останете завинаги в едно легло, но като начало е идея, която струва да обмислите, ако сте готови за нея и пристъпвате без страх – и като направите опит на 6тия месец след раждането, след втората и между 3-4 годишна възраст – с увеличаваща се настоятелност – да насочвате с любов и твърдост детето към негова стая.

В пост другата седмица ще стане дума за онзи деликатен момент, в който децата остават в леглото на родителите си и понякога не излитат от гнездото, където удобството започва да става компромис за  всички и най-вече за проблемите, които следват от едно продължително оставане в леглото на родителя.

Още по темата

Как спят деца и възрастни по света, материал на CNN

 

 

 

 

 

 

 

Снимка: Pexels

Магията 1-2-3 на д-р Томас Фелан

Със смесени чувства съм към тази книга, която излезе в началото на месеца и прочетох с интерес. По-точно смесени към добронамерени.

От издателството (Изток-Запад) рекламират книгата като „най-продаваната книга за детска дисциплина в „Амазон“ и вероятно това е било така доскоро (в момента класацията се води от „Френските деца не хвърлят храна“ на Памела Друкерман), но „Магията 1-2-3“ е в първите места, към писането на поста на 35то. Книгата на доктора има общо 12 версии, включително („За християнски родители“ и „Гневни изблици- как да се справим вкъщи и на публични места“). Написана първоначално през 1995 г като 60 странична брошура, постепенно продадените копия са 1,400,000 и е преведена на 23 езика//страница на системата

Д-р Фелан е клиничен психолог и родител. Идеята за книгата му идва освен от практиката му и преживяване в кабинета му, в която майка повтаряла и повтаряла на 10 годишния си син едно и също. „Започнах да осъзнавам, че ме дразни, че говори толкова много. Помислих си, че ако съм издразнен – какво ли остава за детето й? Тогава ми хрумна, че говоренето не е добронамерено. Дори не е неутрално. Говоренето може да бъде позитивно негативно преживяване, ако разбирате какво имам предвид“.

Хм, не. Хайде отначало, докторе.

„Колкото повече говорите, толкова по-емоционални ставате. Колкото повече говорите, толкова повече сте склонни да объркате и фрустрирате детето си, докато се опитвате да предадете позицията си. Вие ставате емоционални, детето също и никой не мисли ясно. Има и деца, които се забавляват да влязат в конфликт, в негативен смисъл. Това е голям проблем за деца, които се забавляват да клатят лодката – колкото повече им отговаряте, толкова по-доволни остават те, заради отмъщението, което изпитват“.

Системата, т.е. Магията 1-2-3 е сравнително проста – давате време на детето 1…2….3, за да промени поведението си, като на 3 идва наказанието (удобно са дадени примери на наказания като по-ранно лягане, без десерт, без телевизия/таблет за една вечер). Практичната част – и по-голямата е примери как точно да се случва това, диалози и обяснения, както и позитивни насърчения.

Книгата е много полезна точно с идеята за поставяне на граници на поведението на децата по категоричен и ясен, ненасилствен начин. Спомняте ли си онази статия, която нашумя преди известно време – Как отглеждаме неблагодарници – провалът на либералното възпитание? Тази книга ще се хареса на хора, които искат ред и чистота и са склонни да бъдат „по-твърди“ родители. Ето това е, което ме притеснява в тази книга. Сама по себе си тя е полезна за родителите, които се притесняват да поставят граници на децата си, но ей Богу, може да бъде кошмарна за някое дете, ако я прочете родител, мечтаеш за военен ред и изпънати чаршафи – защото ще намери всички основания за това, като точно този тип родители добавят и някой шамар за допълнително усилване на ефекта или жестоки наказания – като мълчането например.

Д-р Фелан често казва в интервютата си, че родителите са подложени на непрекъснат обстрел от противоречиви съвети и не знаят какво да правят, а влизането в самото родителство е „шок и травма“ според него. „Влизате в нещо, което е по-шокиращо и травматично, отколкото сте си представяли някога. Не стреляйте от бедро (като бързострелните каубои). Намерете стратегия. Изберете нещо – каквото и да е то – и се придържайте към него“.

Големият проблем според д-р Фелан често е, че „родителите не само говорят твърде много и че виждат децата като малки възрастни“.

Дойдохме си на думата, докторе! Децата не са възрастни, те имат по-различна представа за времето, за смъртта, за много неща. Да ги поставяме в калъпи като „нарочно ме дразни“ или „толкова ли не може да разбере нещо елементарно“, е пример за това как не разбираме децата. Педагогиката и психологията последните стотина години прави голям пробив в разбирането на мисленето и душата на децата, установявайки че те са различни, просто различни – и ако имаме проблем с тях, вероятно проблемът е в нас, че не ги разбираме и не знаем как да подходим към тях. Ако не можем да поставим граници, проблемът е наш, не техен, че не могат да ни разберат. Ако ние не можем да овладеем гнева си, проблемът е наш, но чрез насилието го правим техен и то за целия им живот със стреса, който им вливаме в тялото и душиците.

Преди време и съм писала това как трябва да се отнасяме с уважение към децата, като възрастни. Добавям тук и това, че ако не може да се справите, винаги имате възможността да говорите с детски психолог – да отидете на консултация или да потърсите съвет в училището/детската градина, ако имате нужда.

В този смисъл целта на системата (която е подходяща за възпитание на деца 2-12 години) е да предотврати ескалацията на проблемите и влизането в емоционален порочен кръг, в който „бащи крещят, майки плачат, децата са наказани“. Както казва д-р Фелан, последните няколко милиона години не са спрели децата да се тръшкат и избухват, така че трябва да се научим как да го преодолеем. Затова родителите имат три задачи: да контролират лошото поведение, да окуражават доброто и да укрепват отношенията си с децата чрез приятни преживявания заедно.

Накрая: Магията 1-2-3 е подходяща, ако търсите система, която да ви помогне да овладеете дисциплината вкъщи. Ако детето ви преживява обаче тежък момент – като раздяла с родител, ако е тормозено в училище или вкъщи, ако има конфликти с връстниците си или сериозни неразбирателства с братя или сестри или има други проблеми, включително и смяна на населеното място, строгото придържане към системата няма да му помогне, тогава е по-добре да намерите индивидуален подход към него с професионална помощ.

 

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

Причини, които говорят, че може би ти е дошло време за психотерапия

depression-supplements-break-the-link-with-anxiety1Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.

Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.

 

Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:

Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.

След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.

Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.

%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bdПреживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.

Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.

Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.

Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.

Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.

Нещо бъркаш в отношението с децата. Усещането, че ти се изплъзва нещо във възпитанието – или че не можеш да разбереш детето и неговия свят, реакциите му към теб и другите дава сериозен повод за намирането на детски психолог.

Не успяваш да заченеш, а няма лекарски причини за това. Идването на бебето може да е трудно, а пречката да е някъде дълбоко в теб, дори отчаяно да искаш бебе. Психотерапията в тези моменти помага за търсенето на неосъзнаваните причини.

Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.

трети откъс от „защо обичта е важна“ – светът на жените

Това е третия откъс от книгата Защо обичта е важна на Сю Герхардт.  

–– Началото на книгата, Новата парадигма е тук, а главата Бебето и неговия мозък тук. ––

За
да си обясним неповторимия модел на
реакциите на отделния човек, трябва да
се върнем към началото, към безсловесните
дни на ранното детство, когато майките
ни са ни държали на ръце, та дори още
по-назад – към майчината утроба. За този
период от живота ни е много трудно да
се говори не само защото като бебета
нямаме езикова или съзнателна памет,
но и защото в исторически план най-ранното
детство бива изживявано посредством
взаимоотношенията на жената с бебето
ѝ. Това се случва далеч от очите на
останалите, в неизразимата с думи
територия на телата и чувствата, на
мляко и бебешко ако, мотивирано от
непреодолими приливи на хормони, които
карат майката да иска постоянно да
докосва и наблюдава своето бебе –
чувства, които облечени в думи звучат
нелогично, те са толкова трудни за
обяснение, както е сексът или влюбването.
И тъй като това е лично преживяване
предимно за жените, а нe за мъжете, то
остава скрито от погледите и не присъства
в културата, освен в редки случаи, когато
за него пишат писателки феминистки като
Адриен Рич:
За
мен хубавите и лошите моменти вървят
ръка за ръка. Спомням си, когато кърмех
всяко от децата си, виждах очите им,
широко отворени и взиращи се в моите, и
осъзнавах, че двамата сме свързани, не
само посредством устата и гърдата, а и
чрез погледа си: дълбочината, спокойствието,
страстта на този тъмносин сериозно
съсредоточен поглед. Помня физическото
удоволствие, когато гърдата ми напълно
се изпразваше от млякото във време,
когато за мен нямаше друго удоволствие
на света, освен измъчваната от вина
наслада от пристрастяването ми към
храната… Помня спокойни моменти, в
които се отваряше възможност да отида
до банята сама. Помня как се откъсвах
от, така или иначе, недостатъчния си
сън, за да успокоя някой детски кошмар,
да вдигна одеяло, да затопля бебешко
шише, да заведа полузаспало дете до
тоалетната. Спомням си, как се връщах в
леглото напълно разсънена с напиращ
отвътре гняв, знаейки, че прекъснатият
сън ще направи утрешния ми ден ад, че ще
има още кошмари, още нужда от утешаване
и че заради умората ще се карам на децата
си, без да разбират защо. Помня как си
мислех, че повече никога няма да сънувам.
(Rich 1977: 31)
Женското
движение от шестдесетте и седемдесетте
години на миналия век извоюва възможността
да се говори за личните преживявания у
дома и спомогна за събарянето на границите
между обществения и личния свят. Днес
публично обсъждаме различни сексуални
практики, не се налага да крием емоциите
си от хората зад безчувствени маски и
проявяваме нескрит интерес към
емоционалния живот на богатите и
известните. Вече не се шокираме, щом
открием, че публичните фигури са хора
като всички нас и много често прескачат
собствените си морални норми. Способни
сме да признаем, че съществува сексуално
насилие над деца. Емоциите вече не са
нещо, за което не се говори в публичното
пространство. Посредством нещо като
паралелен процес, разцеплението между
разума и тялото, рационалното и
нерационалното, започва да се подлага
на все по-голямо съмнение. Както споменах,
това е допринесло за нарастващия научен
интерес към емоциите, прескачайки и
последната граница на науката –
изследването на емоционалната ни
същност.

Само
че измерването на мозъчната активност
или химичните нива, свързани с емоционалното
поведение на зрелия индивид, може да ни
служи само като помощно средство за
вникването в емоционалния свят. То не
може да ни даде отговор на въпроса защо
сме такива, каквито сме. Това е все едно
да правиш дисекция на животно, достигнало
пълното си развитие, и да очакваш, че ще
откриеш причината за поведението му.
Възрастните са резултат от сложни
сюжети, вписани в организма им, чийто
системи вече са се развили във времето.
Те са твърде характерни и неповторими.
Вместо да правим това, можем да се върнем
назад към корените на емоционалния
живот, към ранните процеси, които
определят емоционалните ни траектории
– към бебето и обкръжаващата го
емоционална среда.
–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

защо обичта е важна: втори откъс – бебето и неговия мозък

По-долу следва е втори откъс от книгата на Сю Герхардт Защо обичта е важна. По някакъв начин ви завиждам, че ще я прочетете за пръв път. 

Първият откъс 



Основите:
бебето и неговият мозък
Да
се върнем в началото
Мъжкият
и женският тигър си остават ни повече,
ни по-малко тигри, независимо дали ще
прекарат целия си живот в естествената
си среда или ще се чифтосат с хиляди
партньори. Но човекът истински се
променя, когато живее с други хора –
той не може да развие способностите си
сам-самичък. Затова човешката раса е
напът да се превърне в едно тяло и това
не е дръзка метафора, а самата величествена
реалност.
С.
Т. Колридж, „Писма“, 1806 г.

Една
тъмна зимна нощ звънът на телефона ме
събуди с новината, че домашното раждане,
което планирах да филмирам, е започнало.
Бях се срещала с майката и преди, но не
я познавах добре. Пристигнах в дома ѝ и
трябваше да изкача три етажа стълби до
стаята ѝ на последния етаж на къщата,
влачейки с мен озвучителната и
осветителната си апаратура. Заварих
майката и бащата да седят на ръба на
единично легло в оскъдно обзаведена и
слабо осветена стая, на чийто под бе
постлан вестник. Вниманието бе
съсредоточено върху тялото на майката
и всичко се случваше тихо и оттренирано.
Акушерката обикаляше наоколо, докато
аз си стоях в единия ъгъл на стаята.
Нещата се случваха бързо и съвсем скоро
майката вече беше приклекнала над
вестника, подкрепяна от партньора си,
докато аз записвах удивителната гама
от звуци, които тя издаваше, звуци, които
подсказваха увеличаващия се натиск и
скоро, щом бебето започна да излиза, се
превърнаха в дълбоки стенания. Моята
операторка не успя да пристигне навреме,
за да заснеме раждането, но на мен ми
беше все едно, защото бях погълната да
наблюдавам това върховно събитие. Когато
бебето най-сетне излезе от тялото на
майката, очите на всички ни бяха пълни
със сълзи, бяхме погълнати от емоцията,
благоговеещи пред началото на този нов
живот и очаровани от мистерията на самия
живот.

Сега
бебето щеше да напусне дома си и да поеме
към своето съзряване, към онази част от
живота, за която се говори в жалейките
по вестниците – за четирите брака или
единствената женитба, за обществено
ангажираното или по-уединено съществуване,
за изпълнения с трагични събития живот,
за историята на личния принос към
обществото. Но тези истории пропускат
толкова много неща. Те не разказват за
всичко онова, което превръща това бебе
в младия мъж, който е то днес, и най-вече
не отдават дължимото на силното влияние
на другите хора върху способността му
да прояви своя природен и генетичен
потенциал.
Човек
трудно свиква с тази страна да
действителността. Дори в биографиите
се споменава единствено, че бебето е
родено на конкретна дата, на дадено
място, с родители, чийто живот към този
момент се е развил по определен начин,
но е на практика невъзможно да се
пресъздаде динамиката на взаимоотношенията
им с тяхното дете. Затова никога не можем
да разберем какво се е случило в
собственото ни най-ранно детство,
задавайки директни въпроси, макар че
понякога разказите за различни случки
ни дават някаква представа. Твърденията
на майка ми, че съм била трудно за гледане
дете, което всяка нощ в продължение на
месеци е плачело заради стомашни колики
и е проходило и проговорило много рано,
ми дават основание да изпитвам гордост
и усещането, че съм отхвърлена, чувства,
които в действителност са значима част
от собствения ми живот. Но има и други
начини да изровим историята на своето
ранно детство, защото го носим вътре в
себе си и го изживяваме чрез взаимоотношенията
с най-близките.
В
основата си ранните ни преживявания
формират характерните за нас начини за
общуване с другите и за справяне с
приливите и отливите на чувства, които
не са единствено психически пристрастия,
но и психологични модели. Те са костната
структура на емоционалния живот, скрита
и неосъзнавана – невидимата история
на всеки индивид. Подобно на Фройд, който
се е смятал за археолог на личността, и
аз разглеждам хората с очи, които сканират
в търсене на скрити структури. Но за
разлика от Фройд, който търси под
повърхността на личността първичните
инстинкти, сексуалните пориви и изблиците
на агресия, които смята за невидимите
двигатели на човешкия живот, аз търся
непознатите модели на взаимоотношенията,
които биват вплитани в тялото и мозъка
ни през годините на най-ранното ни
детство. Тези модели тласкат живота ни
в определена посока. Отношенията на
самия Фройд със собствената му майка
създават у него усещането, че е специален,
което той пренася във взаимоотношенията
си с другите хора, заедно с чувството
за вина заради това, че е откраднал
своята необикновеност, унищожавайки
съперника си – малкия си брат, на когото
пожелава да умре. Съревнованията играят
голяма роля по-нататък в професионалния
живот на Фройд. Има нещо много силно в
най-ранните теми, зададени в живота ни,
факт, който може да бъде обяснен чрез
теорията за хаоса. Според нея дребните
различия в началото на един процес могат
накрая да се превърнат в извънредно
големи разлики. Но този период от човешкия
живот неврологът Дъг Уот нарича
„незапомнен и незабравим“ (2001: 18). Не
можем съзнателно да си припомним нищо
от тогава и в същото време не можем да
го забравим, защото е вградено в организма
ни и предизвиква у нас очаквания и
определен тип поведение.

Съществува
нещо под повърхността, има сили,
които ни задвижват, но те не са точно
такива, каквито ги описва Фройд. Той ги
определя като телесни пориви, скрити в
хуманоидното биологическо животно.
Фройд смята, че тези импулси влизат в
конфликт със социалните норми или
натиска на цивилизацията, които индивидът
носи в съзнанието си под формата на
вътрешен свръх Аз, предизвиквайки
напрежение или конфликт между разума
и тялото, с който само Азът със строг
самоконтрол може да се справи. Това
обяснение става доста популярно и така
започва да звучи почти смислено. Но
въпреки че отговаря на личната история
на Фройд, то е неприложимо към съвременната
чувствителност, която не е толкова
строго ограничавана под напора на
социалния натиск. Тезата на Фройд с
положителност не отговаря на моето
усещане за начина, по който се развиват
умът и тялото, защото тя предполага, че
индивидът си е самодостатъчен и се
изгражда самостоятелно в много по-голяма
степен, отколкото ми се струва на мен.
Ще се опитам да докажа и по-нататък да
обясня по-подробно, че много аспекти от
функционирането на тялото и емоционалното
поведение се формират благодарение на
взаимодействието със социалната среда.
Например бебе, с което са се държали
зле, развива много по-негативни реакции
спрямо стреса и различни биохимични
модели от такова, което е гледано с
любов. Мозъкът сам по себе си е „социален
орган“, както го нарича изтъкнатият
изследовател на най-ранната привързаност
Питър Фонаги. Оформя се разумът ни и
емоциите ни започват да се подреждат
спрямо взаимодействието ни с разума на
останалите, а не самостоятелно. Това
означава, че водещите невидими сили,
които формират емоционалните ни реакции,
не са биологичните ни пориви, а моделите
на емоционалните ни преживявания с
други хора, които най-дълбоко се отпечатват
в нас в годините на най-ранното ни
детство. Тези модели не са неотменими,
но подобно на всички останали човешки
навици, след като веднъж са се затвърдили,
много трудно могат да бъдат променени.


–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

защо обичта е важна: новата парадигма (ОТКЪС ОТ КНИГАТА)

Днес, бях изненадана, ама наистина изненадана, че една от книгите, които ценя безкрайно: Защо обичта е важна на Сю Герхард е издадена на български и то преди цели две години (2014).  За книгата научих от преподавателката ми в Лондон Джулия Бъкройд, при която специализирам хранителни разстройства. Всъщност книгата е за живота на бебето и финните механизми, които определят емоционалните му връзките – и в крайна сметка защо обичта е важна.  

След като установих, че книгата е налична и на български, със съгласието на издателство Изток-Запад да публикувам тези откъси от нея, за което им благодаря.

Правя го, защото Сю Герхард е психоаналитик психотерапевт с неподражаем усет за разказване на иначе понякога скучноватите психологически теории и тъй като не изпада в преразкази или в повърхностност – както се случва често във всички сайтове от типа на ЧакайДаТиРазкажаСмисълаНаЖивота.com.

Систематично, интересно и с много научно подкрепени факти тя (жената е професор в Оксфорд) обяснява защо обичта (под формата на чувство, а не храна, играчки или биберон) е важна, защо връзката майка-дете в онзи период между 0 и 2, когато много майки са склонни да мислят „то нищо не разбира“, а други пускат до пълно откачане Бейби Айнщайн и да му хвърлят био играчки, докато обичта е важна.

Ако тази година трябва да си купиш една книга за детска психология (и за да разбереш и себе си по-добре, защото някога си бил бебе), това е тази. Препоръчвам я изключително много на бременни жени или тези, които се замислят за това да „видят двете чертички“.

Сю Герхардт – Защо обичта е важна

ОТКЪС 1
Новата
парадигма



Все
пак една нова гледна точка, нова парадигма,
от известно време чака зад кулисите и
може да направи първите си стъпки под
прожекторите. Тя е била обяснявана по
различни начини като „екологична“,
„органическа“, „кибернетична“ и
„холистична“. С усилия си е спечелила
позиции в различни научни дисциплини
и все пак не се е наложила като общоприето
схващане за света. В много отношения
борбата за налагане на тази органическа
парадигма прилича на битка между новата
и старата наука. Началото си тя води от
същия период през двадесетте и тридесетте
години на миналия век, когато се наблюдава
отслабване на контрола върху чувствата.
По това време се появяват също и
революционни открития в областта на
физиката, които разклащат приетото за
даденост чувство за човешко възприятие.
Квантовата теория на Макс Планк разкрива,
че материята не е толкова неделима и
неизменна, за каквато сме я смятали, а
по-скоро би могла да се опише като вид
отношения, осъществяващи се в определен
ритъм и за определен период от време.
Теорията за относителността на Алберт
Айнщайн показва, че пространството и
времето са континуум, който се изкривява
и се увива около себе си. Такива радикални
идеи разкриват ограничеността на
сетивата, с които борави човек: „Светът,
който виждаме, е функция на нашия ръст“,
както казва Брайън Апълярд (1992).
С
осъзнаването на ограничеността на
човешките възприятия става ясно, че
твърденията на старата наука вече не
са в сила. Някои учени, като Вернер
Хайзенберг, започват да твърдят, че
„идеята за обективната реалност се е
изпарила“. Действителността, която
виждате, зависи от това от какъв ъгъл я
гледате. Електронът може да е вълна или
частица в зависимост от гледната ви
точка. Дори само наблюдавайки реалността,
ние влияем върху ситуацията, която
гледаме. Така че линейните обяснения
на старата наука, че X поражда Y, не са
цялата истина.
Вместо
това се оформя една по-интерактивна
перспектива, която първоначално възниква
при компютърните науки. Математикът
Норберт Винер пръв забелязва колко
важна е обратната връзка за обслужването
на системите. Въпреки че той създава
теорията си на база работата си с ракети
и ракетни снаряди, скоро тя бива доразвита
от радикалния във вижданията си антрополог
Грегъри Бейтсън и екипа му в опит да
разгадаят човешките системи, каквото
е семейството или дори начинът на
функциониране на самия човешки организъм.
Те откриват, че системите остават
стабилни само ако постоянно се адаптират
към променящата се среда. Начинът, по
който успяват да се приспособят, е чрез
използването на обратната информация
за това, кое работи и кое не. Това означава,
че ако разглеждате една система като
неделимо цяло, ще видите, че тя е кръгова,
а не линейна. Вместо да разбивате
системата на отделни части и да ги
разглеждате като самостоятелни единици,
трябва да осъзнаете, че всички системи
са взаимносвързани и си влияят една на
друга. Начинът, по който се държи един
човек, оказва влияние върху другия, а
поведението на втория се отразява на
първия в един кръговрат. Причината и
следствието зависят от вашата позиция
в този цикъл и от това, колко информация
приемате или отхвърляте. Истината не е
само една, има няколко възможни варианта.
Този
органичен подход навлиза в много научни
дисциплини. В биологията има екология
и етология (Етология – наука за характера или установяването на характера на индивид или народ). В психологията има Джон Боулби, който
установява, че за да разбираш хората,
трябва да вник­неш в средата им, също
както пепиниеристът (градинарят). прави научно изследване върху почвата
и атмосферата, в които отглежда растенията
си. През последните десетина години в
психоанализата все повече се налага
един по-интерактивен подход, осъзнаването,
че пациентът и психоаналитикът се
намират в едно общо поле на действие –
система, в която всеки влияе на другия,
вместо да се смята, че въздействието е
еднопосочно. Все пак, този тип мислене
все още не е изместил наложената линейна
рационалистична парадигма.
Моят
подход към вникването в емоционалния
живот е органичен. Аз твърдя, че човешките
същества са отворени системи, неразривна
част от които са другите хора, а така
също и растенията, въздуха и водата. Ние
се формираме под влиянието на другите,
както и на това, което дишаме и ядем. И
физиологичните, и психологичните ни
системи се развиват въз основа на
взаимоотношенията ни с останалите хора,
а това се случва с най-голяма сила и
оставя най-дълбок отпечатък в най-ранното
ни детство. Живеем в социален свят, в
който, за да сложим храна на масата си,
да имаме дрехи на гърба си и покрив над
главите си, зависим от сложни вериги от
социални и културни взаимодействия,
които мотивират действията ни. Не можем
да оцелеем поединично.
Но
преди всичко съществото, върху което
общуването оказва най-голямо влияние,
е човешкото бебе, което тепърва се учи
какво представляват собствените му
емоции и как да се справя с тях. Това
означава, че преживяванията ни в най-ранна
възраст, докато сме бебета, имат много
по-голямо значение за това, какви ще
бъдем като възрастни, отколкото си
мислим. В бебешка възраст ние за първи
път чувстваме и се учим какво да правим
с чувствата си, тогава започваме да
систематизираме преживяванията си по
начин, който ще окаже влияние върху
по-нататъшното ни поведение и интелектуални
способности.


–––––––––-
Първа част на книгата – Новата парадигма
Втора част на книгата – Бебето и неговия мозък
Третата част на книгата – Светът на жените

Издателство Изток-Запад преди време публикуваха В търсене на изгубеното щастие на Джейн Лидлоф, която също се допира в темата, но лично според мен Защо обичта е важна е по-добра.