Етикет: депресия

Телесна позитивност, себеприемане…//началото на дълъг разговор с продължение

Тялото е първата ни крепост. Дъхът е първия му инструмент за оживяване на душата в него.  „Дъх“ и „душа“ неслучайно с един корен – животът идва с първия дъх, а душата излиза с последния дъх. А тялото, Вашето тяло е крепостта, около която може да построите своят живот, защото грижата за него е израз на цялото ви отношение към живота.

В същото време човечеството сякаш страда от кризи на приемането на тялото и особено цивилизования или може би невротичния свят, където отричането на телесните потребности се е превръщало в белег, а понякога синоним на святост или успех. С всяко следващо столетие става все по-трудно човек да не трябва да „прилича на….“ (много слаб, много дебел, с тънка талия, с голямо дупе) и т.н. До степен, в която желанията на тялото ни са замествани, отричани, забравяни.  За мен възприемането на тялото, познаването му, живот с тялото дори – това да можеш да го изслушаш, да разпознаеш кога е гладно или жадно – е един от аспектите на работата ми и затова се радвам на появата на сайта Кожа на Ирина Атанасова.

ирина атанасова блог детелина стаменова02
Ирина Атанасова, създател на сайта Кожа, каквато я видях

Ирина//„Кожа“ се появи като естествено продължение на професионалния и личния ми опит. Започнах кариерата си като журналист в печатни медии и списвах рубрика за психично здраве. Малко по-късно направих магистратура по психология в Лондон, където, след като се дипломира, работих със здравната система във Великобритания и няколко национални организации за психично здраве. Паралелно с това все още списвам двуезичен блог, в който правя интервюта с хора, с които изследваме корените на щастието – преподаватели от Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, артисти, писатели, икономисти. Професионалните ми избори обаче винаги са били повлиявани от личните ми преживявания.

Детелина//Разпознавам се в твоята история. Оказа се, да се науча да слушам другите стана стабилна основа на професионалното ми развитие…

Ирина//Винаги съм имала интерес към мотивацията зад поведението на хората и механизмите, които ни движат в една или друга посока. Освен този интерес обаче, аз имах и това, на което казват „преживелищен опит“. На 20 години направих първата от серия панически атаки. Отне ми приблизително шест месеца докато ми поставят диагноза „разгърнато паническо разстройство“ и депресия и може би още толкова, докато започна подходящо лечение. Аз имах късмета родителите ми да ми окажат безусловно разбиране и подкрепа и да попадна на професионалисти, които относително бързо да ме върнат в кожата ми. Този късмет обаче при мнозина липсва. Психичното здраве е тежка материя, за която не се говори образовано у нас и с мъка отбелязвам, че е подценявана дори от медиците. „Кожа“ е отдавна обмислян проект, с който искам да дам възможност на темата за психичното здраве да съществува в общественото пространство – градивно, информирано и от полза, както за лична, така и за професионална употреба. Нуждата от такъв диалог всъщност не е само у нас, тя е в световен мащаб – Световната здравна организация обяви през април, че депресията е достигнала първо място по-инвалидизация на населението, това се случи 13 години по-рано от очакванията (прогнозите бяха за 2030г.). През последната година темата става все по-широко обсъждана – английското кралско семейство започна да говори за травмите на израстването си, Руби Уакс (една от най-популярните тв-водещи в САЩ и Великобритания) основа движение за т.нар. mindfulness все повече световни знаменитости признават за борбата си с различни психични разстройства. С тази цел откриваме проекта със серия от интервюта с познати личности, за да покажем, че това е тема, валидна за всеки един от нас, независимо от социален статус, интереси, умения, възможности и е тема, която засяга всеки спектър от живота и тялото.

Детелина//Тялото ни непрекъснато се променя, сваляме кожа след кожа – дрехите на детството, след това на тийнеджърството, оказваме се големи и след това, неочаквано бързо идват промените като бръчките дори… Непрекъснато меним кожата си, дори откриваме кои сме всъщност след като сме се противопоставяли на едно или просто сме се приемали по различен начин…

Ирина//Това в действителност е така. Ние се променяме постоянно и често нямаме време да рефлектираме върху тези промени. Вместо това, се изгубваме в очакванията на другите за нас или очакванията, които сами си налагаме, които не рядко са отвлечени от реалността. Това става още по-лесно днес със социалните медии и все по-забързаното ежедневие, което не ни оставя време да бъде в кожата си. Именно поради тази причина интервютата в „Кожа“ са с различни хора, но с много идентични въпроси – как се е променяло отношението към тялото ти през годините; кои са социалните очаквания и норми, които несъзнателно си интегрирал/а като част от това, което „трябва да си“ и които те саботират; имал/а ли си депресивни/тревожни моменти и как си се справял/а с тях; какво означават „успех“ и „щастие“.

Детелина//Има една тенденция, която ме притеснява и тя е да се говори не за здравото тяло или по-точно за класическото „здрав дух в здраво тяло“, а след едно дългогодишно шествие на кльощави тела или високи жени с издължени крайници, сега се показват масивни, едри тяла – както при жените, така и при мъжете, които имат своят чар, но по някакъв начин се се влиза в крайности, които отвличат вниманието от всички тези 90%, които са в средата – нито големи, нито слаби, нито високи, нито ниски, а просто средни на ръст и тегло хора, които не си харесват бедрата, или ръцете, или корема. Те сякаш не е са интересни никому със своите „средни проблеми“, как мислиш?

Ирина//Последните години наистина има вълна, която утвърждава пищното (женско) тяло. Не може да не вземам предвид, че това са трендове, които се налагат от развлекателната индустрия, а „модерното“ има цикличност. Окото се насища на развлечение и ако до преди десетина години кльощавите тела бяха хит, сега има нужда от друга провокация. Интересно е обаче да се обърне внимание на това, какво кара мъжете и жените да се отъждествяват с тези модели на развлечение. Съвсем опростенчески, логиката според мен, тече така – щом показват това тяло, значи то е харесвано; щом е харесвано, значи е обичано, щастливо и спокойно. Аз искам да съм обичан/а, щастлив/а и спокоен, спокойна (а не съм), значи трябва да изглеждам по този начин и тогава ще бъде (обичан/а). Тогава „да изглеждам“ взима превес над това „да бъда“. И в този смисъл това е много опасно.

Детелина//Да сме съответни, в смисъл да виждаме реално какво е тялото, с което разполагаме, и желанията му, е част от щастието в по-голям план. Отричайки тялото отричаме част от себе си… голяма част от себе си…

Ирина//Независимо от размера и цвета си, човек има няколко основни психологически потребности, горе-долу, без да претендирам за научна изчерпателност, това са – да се чувства защитен, да принадлежиш, да си утвърден, да си обичан. Когато тези потребности не са задоволени, ние, защото не сме глупави, се опитваме да ги задоволим. Обаче начините, по които се опитваме да направим това, често са много нефункционални. Един от тях е да се опиташ да бъдеш някой друг, с надеждата, че това ще покрие липсите. Но дали си по-слаб или по-пълен няма да промени изначалната нужда да си просто себе си. Хубав пример за това е първият разговор в „Кожа“ с Марина Стоименова, която разказва за своята версия на неприемане на тялото си, резултатите от дългогодишната й битка с него и изводите, до които достига.

Детелина//Ще допълня потребностите да станат 5, по класическия неорайхианския модел – принадлежност, утвържаване, сензорност, хранене, сексуалност. Колко много наши потребности достигат до удоволствието, без да са прекъснати, без да бъдат заместени с половинчати метаудоволствия или направо неудоволствие! Може би заради това са болни душите ни, затова са болни телата. Онази крепост, с която започнахме разговора, когато не е добре окрепена… страда душата. Когато се говори за пирамидата на Маслоу пък, обикновено липсва допълнителното обяснение, че той прави разграничение между потребности на дефицита и потребности на растежа. Потребностите на дефицита (задоволяване на нуждите от храна, сигурност, от любов и самооценка), са тези, които са от критично значение за физическото и ментално добруване. Обратно,потребностите на растежа, например да се знае и да се разбират нещата, естетичното осъзнаване и желанието да се развиваш, да вървиш напред, никога не могат да се задоволят напълно. Така се получава, че колкото повече хората са способни да разбират и осъществяват  потребността си да знаят и да разбират света около себе си, толкова по-силна може да е мотивацията им да учат.

Ирина//Да, уж прости механизми, а всъщност толкова сложни за постигане понякога. Едно елементарно обичане, което уж се случва от само себе си, понякога ни убягва и то често най-важното обичане – това към себе си. В стремежа си да го набавим отвън, забравяме да се грижим за себе си и цялата пирамида отива по дяволите, с все кожата и доброто усещане в нея. Но заедно с тренда на пълните фигури се появи и този на body positivity, който си заслужава да се изследва като опция.

Детелина//Body positivity – ти как го превеждаш и разбираш?

Аз не го превеждам все още и може би това е добър момент да започнем да мисли как да присвоим хубави термини от чужди езици. Това е тема за разговор, който можем да проведем с много хора за най-точен и същевременно благозвучен превод. Аз ще вляза с „телесна позитивност“, с бележка под линия, че там някъде има по-добър вариант. Телесната позитивност за мен е сравнително ново течение, което утвърждава положителната нагласа към здравото тяло, независимо от цвета, размера, формата. Това, в голяма степен, е свързаното с вътрешния монолог, когато той е на тема „моето тяло“. Положителното отношение към собственото тяло е от огромно значение. И когато казвам „положително“, нямам предвид винаги и на всяка цена да си повтаряш колко невероятно е тялото ти. Телесната позитивност е грижата и любовта, от които тялото има нужда, за да бъде добре функциониращо и да ти позволява да правиш нещата, които те правят щастлив и пълноценен. Самобичуването с фрази колко една или друга част е грозна, неприемлива, по-голяма или по-малко на базата на някакви измислени стандарти, е крайно безполезно и не-положително. Ако смяташ, че тялото има един или друг недостатък – направи нещо, за да го промениш. Ако не подлежи на промяна – приеми го такова, каквото е.

Детелина//Телесна позитивност… Аз бих го нарекла себеприемане или себепризнаване, с цялата пълнота на значението – телесно и душевно. С термините е въпрос на свикване, но вероятно ще намерим и други, които да изразяват положителното отношение към всяко тяло. Старая се да бягам от говоренето „по принцип“, защото не ми дава усещане за граундинг, за реалност, за приложение в живота, затова искам да разбера какво е за теб „да си в кожата си“, как разбра, че това е проблем и реши да се занимаваш с него.

ирина атанасова блог детелина стаменова01
Добре в кожите си.

Ирина//Както споменах в началото, аз имах „преживелищен опит“ с това, да не се чувствам добре в кожата си. В моя случай бяха панически атаки и депресия. При паническите атаки усещането за излизане от кожата е много силно. При депресивните състоя кожата просто я няма. Емоциите имат реално биохимично изражение. Оставени на произвола, те могат да разболеят тялото. Когато научавах това на собствен гръб, около мен нямаше много хора, които да се чувстват комфортно да говорят за това. И причината според мен, че няма обществено диалог, има много малко информация, малко подготвени кадри, няма национална стратегия и това поставя хората в ситуация, в която ги е страх да говорят, защото това е проблем, за който не е дадено решение. Ето един съвсем практичен пример: ако аз кажа на колега в офиса – „Мисля, че съм настинала“, той/тя ще ми отговори – „Пий чай, аспирин, почини си“ и това ще бъде вярно и от полза. Настинката се случва на всички и всички говорим за нея. Ако кажа обаче „Мисля, че влизам в депресивен период“, той ще ми каже – „Пий две ракии, ще ти мине“, това за мен ще бъде пагубно, защото алкохолът е депресант и аз ще се появя на работа на следващия дваж по-депресирана.Да бъдеш комфортен в кожата си е от основно значение. Важно е да се научим как да го правим и когато не можем сами, да знаем към кого да се обърнем без срам, страх или притеснение. Затова: „Кожа: чувствам се добре“.

Детелина//Така е, още има стигма върху телесните прояви на страданията на душата, но моето впечатление е, че все по-често хората чупят черупката на личното си притеснение. Според мен ни очаква вълнуващ път в „промотирането“ на онова, което Световната здравна организация много отдавна формулира по малко старомоден, но пък изискан начин – че здравето не е отсъствие на болест, а „Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“. Да се чувстваш добре е точно това, или?

Защо след отслабване 30% от хората си връщат предишното тегло

Не знам дали сте гледали от тези риалити шоупрограми, в които хора с наднормено тегло свалят килограми (най-популярното е The Biggest Loser на NBC, в България вървеше по TLC). Аз рядко се спирам на тях с дистанционното, но съм ги познавам, е, ясно е защо – темата с борбата с килограмите ме интересува и въпреки че се радвам на щастливите им очи, когато видят, че кантарите започват да сочат други цифри, знам, че дотук съвсем малко от хората, които свалят така от теглото си, остават на мечтаните и трудно стигнати нива. В същата степен можем да се каже същото и за дългосрочния ефект от бариатричната хирургия.

Хората на диета обикновено свалят около 10% от теглото си през първите 6 месеца (като няма значение конкретната диета), но изследвания сочат, че след време 30 до 66% от хората на диета си качват повече, отколкото са свалили по време на диетата в следващите 4-5 години, като не се отчита и значително подобрение в здравно отношение (*всички изследвания са упоменати в бележки накрая с линкове към тях – (1). Самото сваляне и качване на килограми води до рискове за здравето. Проблемите пред хората, които свалят килограми са два: първият е промяната на навиците за хранене и вторият е, че правилото на постепенно увеличаване на порциите се включва постепенно, почти невидимо. В същото изледване Ман казва, че „Когато пазите рестриктивна към калориите диета, тялото ви променя метаболизма си, което от своя страна прави така, че е все по-трудно и трудно да сваляте килограми и за да запазите темпото на намаляване на теглото, трябва да намаляване калорийния прием, което прави трудно пазенето й“. Хората, които правят диети, но са склонни към емоционално хранене (провокирано от стрес или самота), има по-голяма вероятност да са в цитираните 30-63%, сочи друго изследване по същата тема (2).

Най-голямата причина е, че с драконовските режими и промяна в органите се постига често временен, ограничителен режим, но не и промяна в психичното състояние, а често пъти то е онова, което кара човек да яде безконтролно, а не това, че не знае кое колко калории е. Колкото и човек да прави физически упражнения, дори и когато мине на идеален хранителен режим, дори това да продължи година-две-десет (пиша 10, защото съм оптимистка), зад завесата остава суфльора, който нощем води до хладилника.

Indulge yourself to a taste of Italy today.„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.

Един пример: чувството за самота, което съпровожда всеки от нас в различни етапи от живота му. Самотата като чувство не зависи от броя на приятели и познати, а със субективно преживяване, при което също може да се усеща празнота, чувство за незначителност, отхвърляне от околните, изоставеност, безнадеждност, липса на подкрепа, тревожност, депресираност, несигурност и зависи от събития като раздяла с партньор или работа; периоди на траур или стрес. Хроничната самота може да доведе до емоционални и физически проблеми, които да бъдат изявени чрез трудност на регулиране на импулси, които са преяждането, пушенето, пиенето и безконтролен секс, по изследванията на невролога Джон Капиоко, автор на книгата Самотата:Човешката природа и нуждата за социални връзки (3). Стресът е сериозна причина за наднорменото тегло и начините за справяне в ежедневието (търсенето на личния отговор защо се стресирате точно от тези неща, как да ги преодолеете и други въпроси в психотерапията). Нередовното хранене, също резултат от стрес, води до изменения в биологичните ни ритви – и може да попречи на естествената регулация на глада. Между другото, гладът и раздразнителността се намират на близки места в мозъка (откъдето идва тази позната детска нервност, когато са гладни, а често и при възрастните се наблюдава) и нередовното хранене, защото то може да провокира напълняването. В същото време, изследванията показват, че колкото по-малко спите, толкова по-голяма е вероятността да напълнеете, защото липсата на сън води до нарушаване на хормоните, които контролират глада и апетита. От 1,000 изследвани човека тези, които са спят по-малко от 8 часа имат повече мазнини в тялото и като цяло са по-тежки. Ще направя едно допълнение от мен, че безсънието най-често е свързано с емоционални проблеми и ще затворя кръга безсъние-килограми-психика.

Изследванията константно показват, че хората се хранят повече, когато са депресирани, тревожни или имат емоционални разстройства. И обратното: наднорменото и свръхнорменото тегло също могат да провокират емоционални разстройства: ако често сваляте и качвате това може само да покачи тревожността и депресията, а този цикъл води до трудностите, описани в началото и кръгът става порочен. Провокираното от емоции хранене това, което наричам „глад за емоции и признаване на чувствата ни„.

Емоционалното хранене е тенденцията човек да преяжда като отговор на негативни емоции, каквито са тревожността или раздразнителност/чувствителност (по дефиницията на van Strien (4). Това е свързано с липсата на психологически механизми за преработването на тези емоции, което става чрез лична терапия и осъзнаване, не чрез мерене на калориите. Както обаче всяко друго нещо, така и за справяне и намиране на нови механизми е нужно време и то не е няколко консултации, месец или два, а продължителна лична работа преди да има ефект върху поведението, защото дори и осъзнал какво става в него, на човек му трябва време, преди да започне да вижда реакциите си в ежедневието и да ходи по нови пътеки. Емоционалното хранене само по себе си е спасителен „механизъм“ за справянето с горчилките в живота и оттам са трудностите в загубата на тегло във времето и поддържането на желаното ново тяло. Не само негативните емоции водят до емоционално хранене. Макар и много по-рядко се изследва и връзката позитивни емоции-емоционално хранене (5), но се приема, че и те са част от картината. Храненето в отговор на (негативни) емоции е много по-изследвано и са показани достатъчно ясни връзки между него и високия индекс на телесната маса, връзката с качването на теглото, болестното преяждане и депресията. В допълнение, емоционалното хранене води до усещане за вина и както личи дотук, емоционалното хранене не и никак толкова лесно за обяснение, както понякога изглежда или се представя. Проучванията показват, че близо 60% от хората с наднормено или свръхнормено тегло се хранят емоционално, като в период на преяждане посягат към храни, богати на мазнини, захар или с високи калории като отговор на негативните емоции, което естествено ги поставя във висок риск от развитие на диабет, МЕТ и сърдечно-съдови проблеми.

В статията на Harvard Health Publication, която препоръчвам за четене, ако имате още интерес към темата (6), се представят основните причини за наднормено тегло – и естествено, няма да се изненадите. Това са:

  • генетичното предразположение (400 гена са свързани с наднормено тегло, но малка част засега се приема, че са големи играчи. В България може да ги изследвате през NutriGen, прочетете повече). Само 25% от предиспозицията за наднормено тегло обаче се дължи на гените, за разлика от много други генетични заболявания, където ролята е 70-80%. Вашето наднормено тегло може до голяма степен да се дължи на гените, ако са спазени следните условия: по-голямата част от живота ви тежите над средното; един или двамата ви родители или няколко ваши роднити са с наднормено тегло – а ако двамата ви родители са със затлъстяване, вероятността и вие да сте като тях е близо 80%; и ако не може да свалите килограми ако сте с висока физическа активност и нисковъглехидратна диета месеци наред.
  • фактори на средата (това са външните влияния). Бебетата на майки пушачки има по-голяма вероятност да са с наднормено тегло от тези на непушачките. Бебетата, кърмени 3 месеца е по-вероятно да не са с наднормено тегло като възрастни от тези, които са кърмени по-малко от 3 месеца и т.н., и т.н.

Емоционалното хранене е едно, но болестното преяждане е състояние, включено в Международния класификатор на болестите. Често пъти то е маскирано с други сериозни проблеми, които не дават възможност винаги на лекарите да стигнат до нея, а да лекуват последствията – а такива са сърдечно-съдови проблеми, метаболитни и др. Само че болестното преяждане е болест на душата – и когато се стигне до нея, тогава почва същинското лечение, чрез което се подпомага на ендокринолозите, кардиолозите и гинеколозите да постигнат ефект върху засегнатите органи. Един психотерапевт и вие в кабинета му не може да постигнете сами, без помощта на лекарите онова, което ще се случи, ако всички работят заедно – вие и специалистите около Вас. Ако се грижите за промяна на навиците, разбиране на себе си и (често пъти) медикаментозно или друго лечение. Всички тези терапии имат своите конкретни цели, а вие, като един диригент, трябва да проявите търпение и да не се откажете нито по време на увертюрата, нито при първите събития, а когато сте стигнали – не някакво измислено „идеално“ тегло, а това, с което ще живеете здрави и ще се харесате, първо на себе си.

 

 

 

 

Още по темата

Статията в The Atlantic How Therapy can Cure Overeating (2017)

Статията в TIME The Weight Loss Trap: Why Your Diet Isn’t Working (2017)

Ок, а какво е „нормално хранене“, написала съм нещо за това

Бекстейджът на риалити шоутата за отслабване и още един материал по въпроса, който е интересен

 

Допълнително за четене по статията (бележки в текста)

(1) T.Mann, American Psychologist, 2007

(2) Изследване върху връзката задържане/връщане на килограмите и хранене, провокирано от емоциите

(3) Джон Капиоко, Самотата и…

(4) Van Strien, T., van de Laar, F. A., van Leeuwe, J. F. J., Lucassen, P. L. B. J., van den Hoogen, H. J. M., Rutten, G. E. H. M., & van Weel, C. (2007). The dieting dilemma in patients with newly diagnosed Type 2 diabetes: Does dietary restraint predict weight gain 4 years after diagnosis? Health Psychology, 26, 105e112.

(5) Ефектите на позитивните и негативни емоции

(6) Статия в Harvard Health Publication Why People Become Overweight (Публикувана 2009, обновена 2017)

 

„Дигитална диета“ за децата

Британското здравеопазване започна кампания за „дигитална диета“ на децата, като причините за това са описани така „нито един от нас като родители не би искал детето му да яде джънк фуд през цялото време – двоен чийзбургер, чипс, всеки ден, всяко хранене и поради тази причина не искаме това да се случва и с времето в интернет на децата ни“, каза Ан Лонгфийлд, комисар по въпросите за децата във Великобритания. „Когато телефоните, социалните медии и игрите ни правят тревожни, стресирани или нямаме контрол, това означава, че не успяваме да балансираме. С диета това се постига. Същото е със социалните медии“.

Причината за кампанията, която започна е базирана на изследване, че децата във всички възрастови групи прекарват все по-големи периоди онлайн, като тези между 5 и 15 години прекарват около 15 часа в интернет. Никой не говори за абсолютен лимит колко време децата може да са онлайн, но кампанията се казва „дигитално пет-на-ден“ (“digital five-a-day”) , като целта е не да убеди родителите да изключват рутера вкъщи, а да се стимулират повече занимания онлайн, които водят до знания, отколкото такива, които са само постване на снимки и емоджита.

Но какъв е проблемът?

Нали е толкова добре всички да сме хай-тек, старт-ъп, ай-ти и бла-бла? Едната страна е, че с престоя си в социалните медии децата категорично губят своето присъствие в това, което наричаме „реален живот“. Когато самата мисъл за това, че може да не са онлайн, ги изнервя е белег началото на проблем.

Наскоро дискутирахме в Медиите он еър, предаването на Доника Ризова по България он Еър с Даниел Киряков този въпрос, само че за възрастните (към предаването) и оставам със смесени чувства към темата. От една страна е собственото ми полезно-гузно удоволствие от екрана на телефона и информацията чрез него (а и работа, все пак), а от друга е убеждението ми, че трябва да има някаква граница на цялото това нещо и че чрез личен пример трябва да се дава идея на децата кога и как е времето на технологиите и светът зад екрана.

Психичното здраве е един от трите компонента на здравето.  А терминът „здраве”, дефиниран от Световната здравна организация е пълното физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болест. СЗО допълва темата с термина „промоция на здраве“, който описва процеса, при който „хората получават възможност да увеличат контрола върху своето здраве чрез повишаване на личната и обществената отговорност, а промоцията на психично здраве е саморегулиращото се здравно поведение с цел по-добро качество на живот, позитивно психично здраве и съхраняване на личността“. За съжаление данните сочат, че прекаления престой в екрана води до стрес, тревожност и депресия, а за грижата на психичното здраве – и тук моля никой да не се възприема за „луд“, а за човек, на когото му е трудно – и затова вместо психично здраве ще използвам „ментално благополучие“. Смисълът на този термин е, че можем да се опитваме да водим по-щастлив, по-позитивен живот и така да получим повече от него. По думите на Сара Стюърт-Браун, професор по обществено здраве в Университета Уоруик „да се чувстгваш щастлив е част от менталното благополучие. Но далеч не е цялото. Тук са също чувството за удовлетворение, удоволствие, увереност и усещането за принадлежност/свързаност със света, както и самочувствието и самоувереността“. Да си в добро ментално благополучие не излючва тежките моменти, но включва лични механизми за преодоляването им по-адекватно, отколкото когато човек не се грижи за себе си.

В петте основни начини за поддържане на ментално благополучие се включват

  • Комуникацията – общуваването с хората около вас: семейство, приятели, колеги и съседи.
  • Физическа активност – не е задължително фитнес. Може да е разходка или колело. Нещо.
  • Учене – не десета магистратура, а нещо ново, приемете го като развитие на умение, като да става по-широк хоризонта ви. Един елементарен пример, който обичам в живота си. Когато попадна на улица, чието име нищо не ми говори, като Захари Круша, проверявам кой е той. Или дума, която не знам, но я прочета. Така започнах да използвам „паноптикум“, толкова ми хареса, когато я чух, като шоколад с мехурчета е.
  • Давайте на другите – усмивки, поздрави като „добър ден“ и предимство на пътя.
  • Опитайте се да бъдете тук и сега (модерната дума е Mindful) – осъзнавайте настоящия момент, мислите, чувствата, тялото и света около себе си.

Но да се върнем на децата и големите екрани в ръцете им.

Преяждането с информация 

Технологиите започват да оформят живота на децата и тъй като това е първото поколение, което е толкова навътре, наблюдението е все по-сериозно, защото социалните медии създават хора, чието общуване онлайн е естествено колкото и говоренето. Това обаче е свързано и с онези неща, които понякога забравяме като онлайн тормоза и други рискове. Сред тях е все по-големия риск от „нехаресване на тялото“, проблеми със съня, усещането за самота, тревожност и депресия. Това е в частност проблем с момичетата.

Рецепта няма. Засега са повече въпроси. Темата предстои и имам усещането, че още много имам да пиша по въпроса, търсейки отговора и за собствените си деца.

 

 

 

 

Най-силната дума за трудни времена

мая и опраИзбягвам да пиша заглавия, които включват думи като „най“, защото макар да мога да се впиша лесно в стилистиката на заглавия като „Разбери как да промениш живота си веднага“, не искам да го правя, защото не вярвам, че това може да се случи, освен в блудкавата булевардната психологическа литература. Но този път правя изключение с принципа си, защото тази история, която ще преразкажа е важна и за мен, а и мен ме е държала в трудни моменти.

Много харесвам две жени. Опра Уинфри (която е и актриса, а вчера я гледах отново в Безсмъртната Хенриета Лакс, в момента по HBO България) и Мая Анджелоу, с която се запознах през Опра. Мая Анджелоу е от онези хора, дето май работата им на Земята е да променят други хора, така че какво точно е правила в дългия си живот може би е „лидер на мнение“. Тя е и ментор на Опра; човека, към когото тя се обръща в своите трудни моменти. И тук започва историята, която ме накара да напиша заглавие с „най-„.

Веднъж Опра, в своето най-тежко отчаяние, плачейки в банята, седейки на тоалетната чиния – кой не познава това състояние?, се обажда на Мая Анджелоу за подкрепа, която вместо да я изслуша я прекъсва рязко: „Спри, спри, спри и кажи „БЛАГОДАРЯ!“.

„За какво да кажа „Благодаря“?, хленчейки пита Опра и в замяна получава следното:

„Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че и това ще отмине. Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че Господ слага дъга над всеки облак. Дъгата идва. Кажи „Благодаря“, дори когато не можеш да я видиш, защото тя вече е там“, отговаря й Мая.

Да кажеш „Благодаря!“ в труден момент е да се смириш, да смириш собственото си Его, но също и да повярваш в бъдещето… Дано това не остане само тук, като история, казвайте „Благодаря!“, когато ви е трудно, казвайте я, дори когато сте като Опра Уинфри, плачейки горчиво в банята сами.

 

Видеото, в което Опра сама разказва тази история е тук

 

Илюстрацията на поста е картината на Густав Климт „Златни сълзи“

Състояния, които приличат на депресия, но не са

%d0%b4%d0%b5%d0%bf%d1%80%d0%b5%d1%81%d0%b8%d1%8fБолестите на душата, които наричаме с малко страшното за повечето хора име „психичните болести“ стоят още в тъмната страна на знанието и повечето хора се запознават с тях едва когато са страдали много. Някои от тях са и трудни за разпознаване от близките или от самия човек, още повече че има хора, които са „особени“ дълго време. Но ако при диабет или при рак има доста ясни показатели, то болестите на душата – и раните в нея – се лекуват от психиатри – и психотерапевти.

„Депресиран“ е от думите, които много хора използват, влагайки напълно различно значение в нея. За някои това е меланхолията, за други тъгата, за трети е страданието след травматично събитие, а има и такива, които са просто кисели, но я избират, защото всички знаят че не ти е добре.

Има някои състояния, които обаче се бъркат с депресия, както от общопрактикуващи лекари, така и от хората. В края на текста ще изброя някои нейни симптоми.

Хипотиреоидизъм

Понякога умората и вялото настроение се държат не на психична болест, а на хормоните – като много хора просто чакат да им мине, а биха могли да вземат мерки като посетят ендокринолог и да тестват хормоните. Някои от симптомите на хипотиреоидизма са високата чувствителност към ниски температури – като да ти е студено през цялото време, а при някои хора се наблюдава суха кожа и опадане на косата.

Диабет тип 2

Диабетът тип 2 се развива често без да може да се определи точен момент. Тъй като за диабет много хора очакват малко по-високо тегло, рядко асоциацията е с намаляване на теглото, уморяемост и лесна раздразнителност, което се свързва по-често с депресивните състояния.

Синдром на хроничната умора

Може би майките на малки деца биха поклатили глава, четейки описанието на симптомите, но те имат причина за умората (малките си деца, очевидно), докато болните от тази болест нямат причина, трудно се концентрират, имат мускулни болки в някои случаи и имат проблеми със съня. Разликата между депресията и синдрома може да бъде описана по следния начин – хората с депресия нямат желание да се занимават дори с хобитата си или нещата, които са обичали, докато тези със синдрома могат да искат, дори и да нямат енергия за това.

Биполярно разстройство

Подобно на депресията при него има периоди на лошо настроение, но разликата с депресията е, че след различен период от време (може да е години) болният преминава във фаза, в която се чувства необичайно добре, чувства се уверен, със самочувствие, усеща, че може да постигне всичко, което пожелае.  22% от хората с биполярно разстройство са лекувани от депресия, а средно преди поставянето на окончателна диагнозата може да минат 10 години. Важно е да се намери правилната диагноза, защото медикаментите са различни.

Симптомите на депресия

Депресията е много сериозна болест, която засяга милиони хора и възстановяването е възможно чрез лекарствена терапия и психотерапия и тук искам да изброя само някои симптоми, за да опиша как може да изглежда тя и ако се разпознаеш в тях, бих препоръчала да се видиш с психотерапевт и/или психиатър, за да разбереш как да промениш живота си към по-светло.

Не е задължително да има тъга, може да се прояви като отсъствие на чувства и да включва невъзможност да се зарадваш

Може да прилича на мързел и за теб, и за околните – самата мисъл да станеш и да направиш нещо може да ти се струва трудна, а камо ли да станеш наистина

Трудно правиш каквото и да било, но пък и имаш лош сън

Постепенно занемаряваш личната си хигиена

Може да не искаш да се самоубиеш, но трудно би могъл да кажеш, че ти се живее

и вместо край

Депресията е като войната. Оцеляваш или се биеш до край.

При депресия е подходящо да се консултираш с психотерапевт и/или психиатър.

Емоционални симптоми на депресията

depression1Депресията не е дума, която просто описва „тъжно ми е“ или „зле ми е“. Това е състояние и болест, при което започваш да се чувстваш ужасяващо самотен и светлината бавно напуска душата ти. Постепено тъгата измества радоста и така неусетно се попада в депресивно състояние. Всяка година близо 7% от населението страда от депресия, и затова тук накратко описвам как да разбереш дали е депресия или просто период на черни мисли и разочарования. Списъкът е кратък, но дава обща идея за това, което се случва в душата и тялото, като най-важното е при депресивно състояние да се потърси психологична помощ бързо, за да е страданието по-кратко. Много депресирани хора дълго отричат, че имат проблем, но единственото по-уморително нещо от депресията е да отричаш, че си в нея

Тъга, празнота, безнадежност, пустота. Тези чувства са с теб през по-голямата част от деня, всеки ден. Губиш интерес към всичко, което иначе ти е било забавно. Не се занимаваш с хобитата си, които преди си обичал. Започваш да избягваш приятелите си. Възможно е да престанеш да правиш секс.

Раздразнителност и тревожност. Лесно се гневиш и ти е трудно да се отпуснеш.

Трудно взимане на решения. Депресията може да доведе до трудност при концентрацията и замъглено мислене. Правенето дори на лесни избори става предизвикателство

Чувството за вина или липса на смисъл. Понякога чувството за вина е за съвсем малки неща, които няма как да контролираш или такива, за които не носиш вина.

Депресията се съпровожда често и с мисли за смъртта и самоубийство, като мислите може да са много различни при всеки човек, като някои може да искат да се разделят със света, а други да мислят, че на околните ще им е по-добре от тях.

depressionФизически симптоми – освен типичните душевни  усещания, депресията може да предизвика трудности със съня, промяна в апетита или теглото, липса на енергия, проблеми с храносмилането и често главоболие. Самата депресия причинява дисбаланс в тялото, която води до физическите симптоми и след лечението (психотерапия или, когато се наложи с лекарства) при изследвания се наблюдава промяна в нивата на някои кръвни показатели.

 

Тялото дава своите сигнали, които получава от душата – а когато тя се почувства добре, то отново влиза в своите естестествени рамки.