Категория: разни

за вътрешния глас

„Някъде в дъното на собственото си същество човек обикновено знае къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Но има моменти, когато клоунът, когото наричаме Аз, се държи толкова объркващо, че вътрешният глас не може да наложи присъствието си“

„Човекът и неговите символи“, Юнг

смяна на скоростите// downshifting// нови думи в българския език

От Малки истории по БНТ събраха трима събеседници – мен, Биляна Савова, арт директор на списание Ева и основателка на МС Мога сам и Светлозар Желев, литературен активист (с това любопитно определение се описва дейноста и посветеността му в областта на литературата, вижте и страницата му Литературен гид), като тримата бяхме поставени от водещата Ирен Леви да дискутираме дауншифтинга. Този термин описва хората, които стигнали до някакви етап, в който избират от това, което критиците наричат „надбягване за плъхове“ или обсесивен материализъм, за да намалят стреса, наднорменото работно време и цената, която плащаш с душата и психиката си, които съпровождат цялото надбягване с дявола – не само в офисите, но и на много други места, където времето за почивка никога не идва или ако идва е за 4 дни на морето например слез 361 дни с 5-6 часа сън. Понякога дауншифнтинга е и преместването от мениджърска позиция в свободните професии, където парите може да са по-малко, но времето и свободата са повече. Познавам няколко човека, решили драстично да променят баланса работа/живот и понякога това е най-доброто, което може да се случи за някого. Решението за промяна често идва след проблеми със здравето, а то, както чуваме от деца, най-важното. За съжаление го разбираме като възрастни. Като цяло целта на „смяната на скоростта“ е да се подобри качеството на живот и да се намали нивото на стреса – а когато човек прави това, често пъти намалява разходите си (Сбогом, магазини по Съборна! в по-тежкия случай и Сбогом, Zara! в лекия), смяна на мястото на живеене (Здравей, Нови Искър!/Населени места на 40 км от града) или просто намалява ненужните разходи.

Видеото от предаването Малки истории

може да гледате на сайта на БНТ.

Да, на кой ли не му е идвало да остави в някакъв момент разчертания от служебни задължения живот, и да отиде на село. Поне гъските са гъски, говедата – говеда, всичко е ясно, няма нужда от време да ги разконспирираш. В двете истории в предаването се появява гледането на животните и с моя скромен опит от пасене на овци едно лято и гледане на дакел в продължение на 17 години знам едно. И то е: илюзия е, че животни се гледат лесно. Това е тежък физически труд, в който човек дава много. Нямаш ден, нямаш нощ, имаш чувства и не е като по телевизията, пасторално и успокояващо.

Дауншифтингът не е изобретение на „новото време“. Може да има и по-ранни, но на мен първото произведение, което ми хрумва, е класическото произведение Уолдън на Хенри Дейвид Торо (линк към произведенията му), в което той разказва за преместването си на езерото и спокойния живот там. А тогава, преди 200 години не е мобилните комуникации са били само в умовете на фантастите.

 

Няколко идеи за дауншифтинг за начинаещи

Намалете скоростта

Намалете дрехите, намалете ненужните разходи, дайте ги за почивка.

Намалете тежестта

Дрехи, вещи, боклуци, гипсови лебеди от сватби, ясно е

Засадете си подправки

Босилек, риган, мента. Градина не означава парник с домати. Може да е просто саксии на балкона.

Селски туризъм

Спомняте ли си какво ми е мнението за гледане на кози?! Убедете се на живо.

Изключете телефона

Всеки ден след работа. Ако ви е трудно, час преди лягане. Ако ви е трудно, махнете интернета през нощта. Ако и това ви е трудно, прочетете какво е номофобия.

Четете книга на поне 30 години

С пожълтели страници или с бележки от родителите ви, дори непозната или не достатъчно популярна сред приятелите ви.

 

 

Още по темата

Книжно: книгата Бягство от върха на Макс Наришкин, издадена от Сиела, и може би единствената книга по въпроса на български. Не съм я чела още, за нея ми каза Светлозар Желев. Най-продаваната книга за смяна на скоростите в Amazon.com

Сайт на Международната седмица на дауншифтинга – 23-28 април през 2018та.

Карнавални сенки

Срещу този Ожасен празник, Хелоуин, са се изказали достатъчно много българи за чуждопоклонничеството (то и приятелите ми мексиканци не признават американския синко де майо, така че не сме единствените, дето се дразнят на празници, дошли отвън). Един остроумник миналата година направи доброто предложение „за да се свърши веднъж завинаги с непреходния спор Хелоуин или Ден на народните будители, нека да се учреди Ден на народните вампири“.  Факт е, че всяка култура има нужда от карнавал и тъй като в годините българските Сирни заговезни са загубили силата си в масовото съзнание (с изключение на пернишкия фестивал Сурва), а несъзнаваното се стреми към това отпушване на енергията, което ни дава маскарада, затова и все повече хора ядат желирани ченета, изглеждат като призраци или размахват кокали.

В сянката на тиквите човек може да се облечее по абсурден за теб начин, максимално отвратително и това да се превърне в кратка, лична и ефективна психотерапия за себе си. Карл Густав Юнг го е обяснил най-точно и добре, създавайки Теорията за сянката. Ще бъда кратка и интересна: всеки от нас гради образ пред обществото, своя „маска“, която слага, преди да излезе пред другите. „Миличката“, „арогантната“, „добричката“, „лошата“, може и да е просто „доброто впечатление“, което искате да оставите пред другите, но ние не винаги сме това, за което се представяме. Заради мама, тати, баба и учителката от детската, в нас има и едно или дори няколко гадни малки същество, които не си позволяваме да излезе навън. Дали ще е развратната, лекясалата, злобната, грубиянката или истеричната? Не сте нито едно от тези неща? Не че нещо, но се съмнявам – всеки от нас има лоши страни и колкото повече не си ги признава, толкова по-зле за самия него, или както е казал Юнг, ако не си признаваме тази деструктивна страна, то тогава започваме да приписваме тези черти на други хора около нас… и става страшно.

Децата например, след като станат на 5, често започват да се маскират със страшни костюми и дори често са най-стряскащото нещо, което могат да измислят, защото в инстинктите и паметта, която според Юнг стои без да имаме достъп до нея, като включена, но неработеща рам-памет, стоят страховете, с които можем да се справим само, ако ги срещнем лице в лице. Затова Смъртта е такава част от карнавалите и маскарадите – малките гробчета от шоколад, соленките – отрязаните детски пръстчета и образа на смъртта. Кой не го е страх от смъртта? Малцина мъдреци. Но този празник ни позволява да се шегуваме с нея и по този начин да я преживеем. Да минем отвъд нея без да ни нарани. Карнавалите и специално Хелоуин ни дават пълното право да покажем „лошата“ си страна.

Нека не се залъгваме: дори когато не искаме, избора на костюм никога не е случаен. Остава въпроса дали обаче съзнателно го правим и показваме да другите най-отвратителните в нашите очи своя черта или някоя от по-приемливи. Когато съзнателно изберем тази черта с влизането в ролята и признавайки пред себе си, че я имаш (като например да се маскираш като нервната домакиня например), вече ще можеш да се видиш в един огромен, хиперболизиран образ и да осветиш това от себе си и да го трансформираш в нова, по-мека посока.

Буда е казал, че „да държим в себе си гнева е като да пием отрова и да чакаме другия да умре“, затова ако откриеш кое искренно те плаши и вбесява и се превърнеш в него, това е начин да изкараш яда си. Ползата – като изтичането на гноя от пъпката – няма да се излекуваш, но ще си крачка напред.

––––––––––––––-
Бележка под линия. Този текст е публикуван оригинално в първия ми блог. Конкретната причина за написването му е, че в този Хелоуински ден се маскирах като една жена, която искрено ми боцкаше в главата. Намерих дрехи и обувки като нейните, държах се специфично като нея. И след този опит да „вляза в обувките й“, буквално, започна трансформацията ми към нея. Няма да станем приятелки идващите 50-60 години, но определено чувствам разлика в отношението си към нея, към по-добро.

 

 

Повече за Сянката?

В тази книга на Джеймс Холис – Да разбираме Сянката си   

Пътят непоет//Робърт Фрост

Пътят непоет

от Робърт Фрост
Два пътя разделят се в жълтата гора
и съжалявам, че не мога да тръгна и по двата,
аз съм сам, и колкото и да стоя,
и взирам се, колкото далеч аз мога,
за видя какво има след храсталака
поемам по втория, така реших,
и може би първият да беше по-удобен,
защото избрания от мен бе обрасъл, неутъпкан,
макар че двата водеха
в едно и също място,
те двата утрото пред мен лежаха,
с листа, без стъпки минали по тях,
оставили следи черни!
О, запазвам първият ден различен!
Все пак знаейки, че пътят води пак до път
Аз чудех се дали трябва да се връщам тук отново
Ще казвам аз със въздишка,
някъде в годините, които идват
Два пътя разделят се в гора – и аз –
– поех аз по този, който беше по-малко извървян,
и това направи всичко не такова, каквото беше досега.
–––––-
„Поезията е това, което се губи при превода“ е казал Робър Фрост и заради това този превод няма никакви, ама никакви претенции да е нещо повече от рефлексия на написаното от него. Който се вдъхнови да го преведе от себе си по друг начин, да го сложи в коментари, ще е интересно.
––––––
Връзката с психотерапията?
Обичам това стихотворение, защото говори за най-важните избори, които правим – тези, от които ни е страх. Темата за Пътя непоет се появява на много места, свързани с размислите за житейските ни избори, но ще спомена два – в Уейн Дайъровата книга Вашите слаби места и префразирана в заглавието Пътят, по-малко пропътуван при Морган Скот Пек (на български проведено като Изкуството да бъдеш Бог).
––––––
Още за Робърт Фрост
Цитати от Робърт Фрост, „Любовта е неустоимо желание да бъдеш неустоимо желан”, за да предизвикам вниманието ви
Създаването на Road Not Taken и литературен анализ

Миля след миля, промяна след промяна

 

зара
В мен си е заради текста на нея и случката с нея.

„Мии-ля след мии-ля. Проо-мяна след проо-мяна“, замислено прочете на глас надписа на новия ми любима тениска възрастният индиец с побеляла коса, когато дойде реда ми на бюрото за билети за метрото на летище Хийтроу.

„Интересно! Бети – обърна се той към колежката си – чуй какво е написано на дрехата“. И повтори отново, този път с друг, отривист глас: „Миля след миля, промяна след промяна“, и се усмихна, задавайки ми дежурния въпрос, но с различна интонация, като  шаман: „Къде искате да отидете, лейди?“.

Ах, тези сюрреалистични моменти в живота! Ако не бяха те, как щяхме да знаем, че сме на прав път?

Ще призная нещо. Малко се страхувам от промените. Излъгах. Хич не ги обичам. Дали дори леко не ги мразя? Даже се отчайвам, когато чуя за нова промяна на Google Chrome. Видя ли, че приложенията ми в телефона започват да се преинсталират, винаги малко гъбясвам какво ли няма да ми хареса. Тиктакам спокойно като швейцарски часовник в подредена среда – любими улици, любими салати, любими магазини. Вече съм измислила картата на своя свят, благодаря! Имам една приятелка, която непрекъснато се променя – цвят на косата, дължина, дрехи, какво ли не – и която не е съгласна с мен и често ми опонира, виждайки поредната ми черна рокля – уви, разликите са видими само за мен. „Промяната е животът, ако не се променяме, няма да сме живи!!!“. Точно така го казва тя – с три удивителни, понякога и с пет.

Добреее де!

Така е. Но това не ми пречи да се спирам преди всяка голяма крачка. Не ми пречи да ме е страх и да се колебая. Което пък от своя страна не ме е спирало да се хвърлям във всевъзможни приключения, защото адреналинът на промяната е несравнимо преживяване, но това са сериозни изключения. Има един психолог на име Ханс Селие, който е изследвал стреса. Това е работата на живота му. В неговия случай може би е точно да кажа, че е бил стресиран на работа (може и да не е шега, а да си е било истина). Г-н Селие открил, че стресът е опасен – и доказателството може да си и ти, когато едвам се влачиш с увиснали клепачи, но и че редовният стрес в малки дози е напълно полезен и препоръчителен за ежедневието заради червените кръвни клетки или нещо такова. С други думи, малко стрес действа добре, много – не.

Ок, професоре, взех си бележка – вече ходя до едни и същи места, като стигам до тях по различни улици; опитвам различни салати на любимите си места и се озовавам на летища, носейки с тениски с надпис „Миля след миля, промяна след промяна“. Лека полека започва да ми харесва…

 


Бележка под линия

За този текст ми напомни On This Day на Facebook. Оригинално е публикуван като писмо на главния редактор, списание Cosmopolitan. Бях в Лондон на поредно обучение по темата с психотерапия на хранителните разстройства. Оставаха няколко месеца преди да се посветя изцяло на работата си като психотерапевт, а не да се опитвам да съчетавам успешно двете, балансирайки и потъвайки в бездънната яма на работно време извън всякакви норми години наред. Това беше една дълго обмисляна, желана и в същото време страшна промяна. Точно като е описано в този текст.

Разликата във времето, че вече не ме е страх от промените, а с любопитство надничам какво хубаво крият в себе си, както и да са опаковани – а те идват понякога изглеждащи отвратително (о, да!), но в тях задължително има и нещо, което е наистина ценно – и то е, че ти дава нови посоки, от които може да те е страх, но да са истинските, верните, твоите.

Ще дам пример с една латиноамериканска притча, която чух преди години. Двама монаси отишли в едно село и отседнали в бедно семейство, което имало една крава, около която се въртял целия им живот. Спяли около нея, за да се стоплят, хранили се с млякото й, орали нивите си с нея. На сутринта, когато си тръгвали, докато всички домакини още били заспали, по-възрастният монах убил кравата. По-младият монах се възмутил, но това било посрещнато с мълчание. След една година минали отново през същото село и на мястото на схлупената къщурка имало нова къща, хората изглеждали добре и ги посрещнали с топло. По-младият монах започнал да разпитва какво е станало и домакините охотно разказали, че чудно как, след посещението им, кравата умряла и въпреки че им било трудно в началото, открили, че могат да правят много нови неща – всеки се захванал с нещото, което умеел и така се замогнали. Оказва се, че да убие кравата ти най-доброто, което може да направи за теб един стар човек.

 

 

Още по темата:

Г-жа Алиша Кийс//Sure Look Good to Me, концертна версия

 

Болестта, в която човек или дете яде неща, които не са предназначени хранене

Уговорка: тук не става дума за яденето на пясък на детската площадка от детето ви, на което е любопитно какъв е вкуса му и изследва света; нито за пъхането в устата на всичко, което види – понякога дори и гризане на масата. Този пост е посветен на болест, хранително разстройство, при която възрастни (или деца) систематично приемат вещества, които нямат хранителна стойност и не са предназначени за ядене. Ако имате съмнение, че вие или детето ви страда от нея, моля да прочетете внимателно написаното по-долу, като не правите прибързани заключения и задължително се консултирайте с личния си лекар и/или специалист от изброените по-долу (психиатър; детски психиатър, ако детето е по-малко или гастро-ентеролог при нужда).

Не можах да намеря много за тази болест в български източници, заради това реших да се спра върху нея в този пост. Тя е много рядка, но се надявам написаната информация да бъде полезна, дори на един човек, защото усложненията от нея са тежки. 

Болестта се нарича „пика“ (Pica) и е специфично разстройство на храненето. Името на това хранително нарушение идва от латинското название на свраката, която е известна с това, че обича да краде всякакви неща, кооито не стават за ядене.

Пика първо е описана от Хипократ и като цяло се приема, че е се диагностицира най-често при бебета и деца, но психиатрите я срещат и при възрастни в различни групи. Това е психиатрична болест (F50.8), при възрастни и деца (в кърмаческа възраст се описва с код F98.3) и се характеризира с упорито хранене с нехранителни вещества (като пръст, парченца боя и т.н.). Може да се срещне като един от по-общите симптоми на психични разстройства или като относително изолирано психопатологично поведение.

Под „упорито“ се разбира, че трябва да трае поне един месец и има различни подтипове. Такива са:

geophagia (хранене с пръст),

pagophagia (ледени кубчета и лед в големи количества, свързва се с недостиг на желязо)

hyalophagia (със стъкло),

litophagia (камъни),

mucophagia (слуз),

pagophagia (лед),

trichophagia (коса; обичайно е резултат от трихотиломания, която е неконтролируемо желание за скубане на коси и косми, което причинява естетични, психологични и здравни проблеми),

xylophagia (хранене с дърво или хартия) и други – като вар.

себеканибализъм (хранене с части от тялото, като вътрешната част на бузата или кожички)

coprophagia (ядене на изпражнения) и urophagia (пиене на урина с желание)

 

Приема се, че пика може да бъде причинена от други телесни проблеми като недостиг на желязо (най-вече при деца или при бременни жени). В други случаи се свързва с шизофрения, проблеми в аутистичния спектър и други нарушения, а понякога и в спектъра на обсесивно-компулсивните разстройства, като за това свидетелства и ефекта на селективните инхибитори на серотониновия транспорт (SSRI). В други случаи се търси причината върху разстройствата върху контрола на импулсите.

Пика често причинява проблеми в ежедневието и да доведе до сериозни медицински усложнения – язви, перфорации, обструкция на червата, инфекции, анемия, електролитен дисбаланс и отравяния. Затова е задължителна намесата на специалисти (психиатър, общопрактикуващ лекар, гастро-ентеролог).

 

Луиз.

Попаднах на нея в сравнително труден личен момент. Не, отчайващ личен момент, преди много години. Книга, която бях подминавала години в книжарница, този ден просто не можех да върна на лавицата. Остана в мен и я прочетох същия ден. Без да знам, аз бях станала един от над 40те милиона притежатели на преиздаваната над 95 пъти книга само в САЩ. После намерих в торент книгата на аудиофайл, четен от нея, и плътния й, мек глас ме съпровождаше в колата месеци наред.
Две книги (Излекувай живота си (в линка pdf към книгата) и Излекувай тялото си) бележат живота й, в който следват над 50 години смислен живот и кариера; издателство за духовна и психологическа литература, събития и семинари по цял свят… В края на 70-те Луиз Хей е диагностицирана с рак на шийката на матката и прави връзка между сексуалното насилие в детството си и болестта, която, която по нейни думи, излекува с прошка и други техники, които по-късно описва в книгите си. Винаги търсеща новото, жив пример за това, което проповядва – градинарство, йога на 70, състезателни танци на 74 и т.н. Животът на Луиз започва трудно. Семейство от проблеми. Ражда на 16 дете, което оставя. През 50те тя сменя името си и започва кариера на модел и се жени за заможен англичанин, който след 14 години брак я изоставя заради друга жена. Вместо да пропадне отново, тя прави друго. Създава по-добрата версия на себе си, на възраст и в ера, когато 40те не са били новите 20. Книгата й Излекувай живота си, която попадна в моите ръце тогава, в онази книжарница. Всичко е в две изречения.
Това, което вярваш и това, което мислиш, е това, което си и ще бъдеш. 
Мислите създават живота ти.

Нейната философия е това, което днес наричаме „позитивно мислене“. Ежедневно чуваме тези две изречения, казани по много начини. Луиз е от първите, които го повтаряха, докато не стана толкова приемливо, колкото е сега. На днешния ден Луиз Хей почна, след като промени живота към по-добро на много хора. Тези, които са чели книгите, знаят. Тези, на които им предстои да ги открият – не всичко, но много неща зависят от нас, тя ни помага да се разделим с онова, без което можем, за да направим място на по-доброто.

В края на ден с красив залез, като този на снимката, разбрах, че Луиз Хей е починала на 90 години. Животът й можеше да е различен, но тя избра друго, давайки личен пример за това, поемайки пътя непоет*.
*По стихотворението на Робърт Фрост
Пътят непоет:
„Два пътя се разделяха в гората.
Аз поех неутъпкания
и това изцяло промени нещата“.

Речник на новите чужди думи – „Номофобия“ – страхът от това да си без мобилен телефон

номофобия детелина стаменова психотерапия01„Номофобия“(nomophobia) означава „страхът да останеш без мобилен телефон“ и е свързана със FOBO (Fear of Being Offline – страхът да си офлайн). Името идва от съкращението No Mobile Phonе, нищо че „фобия“ насочва мисленето в друга посока. Реално състоянието е по-близо до тревожните разстройства и че става все по-значимо се подкрепя от различни източници и изследвания.  В картината на номофобията има елементи на депресия, паника, страх, зависимост, самота и усещане за липса на значимост, когато мобилния телефон не е с теб (затова ли „ще ти взема мобилния телефон е топ-заплаха родител-дете в днешни дни?“).

номофобия детелина стаменова психотерапия03 banksy clement street bristol
Графит на Банкси на Clement Street в Бристол. Имам борд и на Банкси в Pinterest

“Хората не използват мобилните телефони, за да говорят с други хора – ние говорим за свързани с интернет устройства, които позволяват на хората да общуват с различни аспекти на живота си. За да махнете тийнейджър от телефона му, трябва да го отстраните хирургически, защото целият им живот е вкоренен в устройството”, казва психологът проф. Марк Грифитс, който е специалист по зависимости.  Мобилните телефоните са такава интересна тема за психолози и технически лица, че съществува  Енциклопедия на навиците при използването на мобилни телефони (1,1770 паунда в Amazon.co.uk и линк към книгата в Google Books)

В началото на лятото с Доника Ризова говорихме за това – продължавам да мисля, че мобилните телефони и социалните медии дават повече плюсове, отколкото недостатъци, но „дигиталната диета“ е потенциално добра идея, когато човек усети, че прекалява в общуването с телефона (дигиталната диета при децата е добраидея в много случаи). Прекаляването идва, както и с храната, да си включа любимата си тема, когато телефоните и смарт устройствата не пречат на работата, връзките, хобитата ни и живота като цяло.

Споменатият отгоре Марк Грифитс дава 10 изречения, с които да проверите дали страдате от зависимост от телефона си (пребройте отговорите „да“):

  • “Мобилният ми телефон е най-важното нещо в живота ми”
  • “Растат конфликтите между мен и семейството ми и/или партньора ми за количеството мреме, което прекарвам на мобилния си телефон”
  • “Телефонният ми номер често ми пречи за други важни неща, които имам да правя (работа, образование и т.н.)”
  • “Прекарвам повече време на моя мобилен телефон, отколкото каквато и да било друга активност”
  • “Използвам мобилния си телефон като начин да променя настроението си”
  • “Постепенно увеличавам времето, което прекарвам на мобилния си телефон през деня”
  • “Ако нямам възможност да използвам телефона си ми се разваля настроението и ставам раздразнителен”
  • “Често имам остра необходимост да използвам телефона си”
  • “Ако намаля времето, което прекарвам на телефона си и след това отново започна да го използвам, винаги се връщам към количеството преди да намаля времето”
  • “Лъгал съм други хора колко време съм на телефона”
Въпросникът е от статията на Mark Griffiths (2013). Adolescent mobile phone addiction: A cause for concern? Education and Health, 31, 76-78.

Колко „да“ събрахте? Сложила съм отговорът накрая, за да избегна маменето.

 

номофобия детелина стаменова психотерапия02
Пътен знак в Стокхолм

Психологически последствия от прекаленото втренчване

Върху паметта – ако всичко е на гугъл ключови думи разстояние – тогава няма смисъл от помнене, а паметта е важна, както и тренирането й – иначе има риск да сме празни кутии… като белите кутийки на търсачката…

Безсъние и/или лош сън – много хора заспиват с мобилните си телефони, включително и деца. А това е опасно заради онова, което наричаме „хигиена на съня“.

 

Липса на човешки контакт – няма Gif, който да замени живата емоция.

Липса на реалност – това конкретно за пешеходците в града.

 

Как да използвате телефона си по-малко

Опитайте с 15 минутни паузи без телефон. Купете си часовник с будилник, не включвайте алармата на телефона. Час преди лягане изключете телефона си или го оставете в друга стая и изключете звука (ако ви се качва тревожността от тази мисъл… значи има нещо).

 

Тестът на проф. Марк Грифит

Ако отговорите са 6 или над 6, тогава имате проблем

 

Статистика

25% от австралийците (вероятно защото им се е правило такова изследване) са казали, че имат такъв страх

Повече жени, отколкото мъже споделят, че имат проблем да са без мобилен телефон

 

Линкове по темата

Статията „Съществува ли тревожността от раздяла с мобилния телефон?“ в The Guardian

Научно изследване и статия за номофобията, публикувана на 1 юли 2017 в списание за Киберпсихология, поведение и социално общуване

За книгата на Нанси Джо Сейлс „Американски момичета: Социалните медии и тайния живот на тийнеджърите“ и връзката имаш ли Instagram – имаш ли живот в L.A. и откъс от самата книга

Нещичко от Scientific American

 

Още един тест за стигалите накрая

Страдате ли от номофобия?

  1. Чувствате се тревожни, когато сте без телефона си.
  2. Чувствате ли се „без връзка със света“, когато сте без телефона си?
  3. Изпитвате ли нужда да носите телефона си навсякъде с вас непрекъснато?
  4. Връща ли ли сте се от работа вкъщи, защото сте си забравяли телефона?
  5. Изпускали ли сте нещо, което се случва точно пред вас, защото сте си гледали телефона?
  6. Телефонът разсейвал ли ви е от общуването с партньор/деца/приятели?
  7. Страдате ли от FOMO (страхът, че ще пропуснете нещо), когато не сте с телефона си?
  8. Някога има ли ли сте спорове с други хора по отношение на прекалено използване на телефона си?
Източник Techguide Australia

Няма нужда от брой отговори „да“. Щом сте прочели дотук, сами ще си отговорите.

 

Илюстрации и снимки:

Ръка с телефон: boligan.com

Банкси: Pinterest

Пътен знак: Pinterest, знак в Стокхолм, Швеция

„Научи ме на изкуството на малките крачки“ от Антоан дьо Сант-Екзюпери

Познат с „Малкият принц“, но с малко известно творчество отвъд нея (което винаги съм намирала за несправедливо, защото останалите му произведения са, според мен, дори по-силни и дълбоки), Антоан дьо Сент-Екзюпери е автор и на тази „Молитва“, която ще продължа да търся кога е написал. Досега попаднах само на общото „в труден момент от живота си“. 

 

„Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари мe с тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата. Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота. Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки.“

 

Най-силната дума за трудни времена

мая и опраИзбягвам да пиша заглавия, които включват думи като „най“, защото макар да мога да се впиша лесно в стилистиката на заглавия като „Разбери как да промениш живота си веднага“, не искам да го правя, защото не вярвам, че това може да се случи, освен в блудкавата булевардната психологическа литература. Но този път правя изключение с принципа си, защото тази история, която ще преразкажа е важна и за мен, а и мен ме е държала в трудни моменти.

Много харесвам две жени. Опра Уинфри (която е и актриса, а вчера я гледах отново в Безсмъртната Хенриета Лакс, в момента по HBO България) и Мая Анджелоу, с която се запознах през Опра. Мая Анджелоу е от онези хора, дето май работата им на Земята е да променят други хора, така че какво точно е правила в дългия си живот може би е „лидер на мнение“. Тя е и ментор на Опра; човека, към когото тя се обръща в своите трудни моменти. И тук започва историята, която ме накара да напиша заглавие с „най-„.

Веднъж Опра, в своето най-тежко отчаяние, плачейки в банята, седейки на тоалетната чиния – кой не познава това състояние?, се обажда на Мая Анджелоу за подкрепа, която вместо да я изслуша я прекъсва рязко: „Спри, спри, спри и кажи „БЛАГОДАРЯ!“.

„За какво да кажа „Благодаря“?, хленчейки пита Опра и в замяна получава следното:

„Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че и това ще отмине. Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че Господ слага дъга над всеки облак. Дъгата идва. Кажи „Благодаря“, дори когато не можеш да я видиш, защото тя вече е там“, отговаря й Мая.

Да кажеш „Благодаря!“ в труден момент е да се смириш, да смириш собственото си Его, но също и да повярваш в бъдещето… Дано това не остане само тук, като история, казвайте „Благодаря!“, когато ви е трудно, казвайте я, дори когато сте като Опра Уинфри, плачейки горчиво в банята сами.

 

Видеото, в което Опра сама разказва тази история е тук

 

Илюстрацията на поста е картината на Густав Климт „Златни сълзи“

Елизабет Гилбърт: „Аз съм доказателството, че да си твърде щедър може да е глупаво“

През целия си живот давам прекалено много. Цялостната ми политика на действие винаги е била „Ако е мое, не се тревожи: то е и твое!“. Както може да си представите Коледа е в частност труден период в годината за мен. Изкушението ми да дам-прекалено-много, когато става дума за подаръци е ужасно. В течение на годините съм давала-прекалено-много пари, вещи, мнения, тяло, емоции – само кажи нещо и аз ще ти го дам. Не е нужно да си богат, за да даваш прекалено много и даването прекалено много не е точно щедрост. Щедростта не е нито обвързваща, нито агресивна, защото щедрия човек не иска нищо в замяна. Когато даваш прекалено много, от една страна очакваш да бъдеш ласкан, обичан и почитан завинаги.

През по-голяма част от живота ми, проблемът с даването прекалено много беше относително ограничено от собствените ми възможности. Тогава написах книга, наречена Яж, моли се и обичай, която продаде невероятни бройки и за една нощ се превърнах в богата жена и станах от жена, която дава прекалено много в жена, която дава прекалено на прекаленото.

Какво блаженство! Бях като алкохолик, затворен в спиртоварна – какъв чудесен и отвратителен късмет! Затова заредих гориво със свръх висок октан и започнах да давам.
Дадох пари на някои благотворителни и добри каузи, но най-вече дадох купища пари на хората, които познавах и обичах. Платих кредитните им карти, освободих ги от ипотеките, финансирах мечтите им, взех им самолетни билети, такси за обучение, терапии, карти за фитнес, коли. На някой (амииии, на двама), дори купих къщи. Мой съсед описа моята щедрост като „хип-хоп благотворителност“, защото поведението ми му напомняше на рап звездите, които, когато станат богати купуват мерцедеси на всичките си познати от гетото – но споделянето на парите с моите близки ме удовлетворяваше повече от пращането на дарения на някакви далечни благотворителни организации: можех да видя (и усетя!) благодарността толкова лично; беше като удоволствие от наркотик.
Тази лудост извървя дълъг път, докато си намери път до нивото на кармичния дисбаланс, който ми беше донесъл моя собствен луд успех – баланс, който ме остави да се чувствам изначално неудобно. (Защо трябва да съм с богатите, когато хора с такъв или по-голям талант от моя не са толкова богати? Защо не разпределя богатството си около мен?) Накрая, беше радостно и окриляващо: бях на сбъдващата мечти, разрушителят на трудности, променящата животи. Накратко: даването на пари на приятелите ми беше толкова забавно!
Докато изведнъж не спря. Докато изведнъж се оказа, че някои от тях ги няма вече.
Не изгубих тези приятелите си по причините, за които си мислите.
Не беше защото „парите са корена на всяко зло“ или защото „парите променят всичко“. Разбира се, парите променят всичко, но така прави също слънчевата светлина и храната: те са силни, но неутрални източници на енергия – нито добри, нито лоши, но се формират само по начина, по който ние ги използваме.
Когато загубих приятелите си, само защото използвах силата да дарявам безрасъдно. хвърлих се в животите им с моята дебела банкова сметка и изтрих години трудности за една нощ – но понякога, в процеса, аз изтрих и години пазено гордо достойнство.
В Индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“.
Понякога, с прекъсването на техния жизнен път толкова шокиращо, аз прекъсвах възможността на приятел да научи своите собствени важни уроци в тяхното собствено темпо.
С други думи, тъкмо когато вярвах, че съм сбъдваща мечти, се превръщах в унищожител на съдби. Дори по-лошо, понякога моето желание да давам прекалено много оставяше приятелите ми да се чувстват засрамени и заслепени от видяното. Понякога, например “липсата на пари“, се оказа, че не е бил най-важния проблем. Може би проблема е липсата на самоувереност, организация или мотивация. може би като премахна финансовите проблеми на приятелка, всичко, което правя е да я оставя на нейните други, реални проблеми.  Може би такова рязко откровение е убийствено за другия (както гласи доброто британско остроумие „винаги може да кажеш на хората кой прави всичко за другите по измъчените лица на заобикалящите го“).
Всичко, което знам е, че тези приятелства изсъхнаха под облака на взаимно неудобство и сега пресичаме улиците, опитвайки се да не срещнем погледите си. Преди години, в Индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“. По това време съветът ми звучеше цинично, дори жестоко. Това определено удря в лицето на висшите християнски идеали за дарителството, по прочутата фраза на Майка Тереза: „давай до болка“.
Но в днешни дни, започвам да мисля, че когато даваш необмислено или по план, може да даваш до болка и другият човек да е този, който е наранен до смърт.
Така че не го правя повече.
Не ме разбирайте неправилно: винаги ще давам. Още виждам щедростта като едно от най-силните човешки кладенци – място, което може да бъде почистено, подновено и изпълнено отново с благодат. Но един кладенец е деликатна екосистема, затова се научих да внимавам къде стъпвам. По-склонна съм да вярвам на добре организирани благотворителни организации, отколкото да се занимавам със социално инжинерство в собствения си приятелски кръг. Гарантирано ми е, че не получавам същия приток на ендорфин, който имах, когато размахвах магическата пръчица в лицето на някого, но сега искам да запазя приятелите си, така че това е предимство. И се опитвам да действам спрямо нуждата.
Преди няколко дни бях в метрото, наблюдавайки жена, която не познавах да се мъчи да вкара в процепа отдавна сменения тип карти. Тя не говореше английски и никой не й помагаше. Не бързах, затова отделих 10 минути да й покажа внимателно как работи системата, как да си купи нова карта за метрото от автомата, как да добави кредит и т.н. Не й дадох пари; дадох и вниманието й и си продължих по пътя. Това беше прост обмен, но мисля, че ни накара и двете да се чувстваме добре. Малко ме сърбеше да й купя къща, но се размислих – защото колкото е ми е възможно се опитвам да не давам до болка. Вместо това само помагам. след това и стотинка повече не давам.
Така че ако ти си от тези хора, които мечтаят да дадат, голям, животопроменящ, приятелство-разрушаващ подарък…не го прави. Вържи здраво този човек в теб, който обича да дава прекалено много и го скрий някъде дълбоко.–––––––
елизабет гилбърт, стана популярна с  яж, моли се и обичай, по която беше направен и едноименния филм