Категория: разни

Не хвърляйте храна на интернет тормоза и хейта

Твърде много хора, без дори да са социални звезди, планети или инфлуенсъри, са ставали, стават и ще стават жертва на интернет хейта и дигиталния тормоз. Но дали ще са жертва, както в много случаи, зависи до голяма степен от тях.

В този пост искам да насоча вниманието ви към един полезен документ, издаден от английска организация, наречена Център за противодействие на дигиталната омраза, който бе публикуван наскоро. В борда на този Център е д-р Линда Пападопулус, чиито книги и колонки с психологически съвети бяха много добри (включително и британския Cosmopolitan – и тук слагам едно сърце, което да маркира четенето ми на това издание над 20 години) .

„Не хранете троловете“ е практическо ръководство за публични личности за това как най-добре да се справят с онлайн троловете, но съдържа полезна информация за всеки, който е подложен на атаки от омраза онлайн. Образът на троловете като млади хора, които се забавляват да хейтят, скрити зад екрана, пишат авторите „в най-добрия случай е полуистина“. „Тролингът се е превърнал в анархична, подмолна, постмодерна субкултура, при която забавлението идва от това да разгневиш друг човек онлайн. Троловете използват въпроси от взаимен интерес, участие в по-широки дискусии, които след това се превръщат в схватки и обиди и повтаряне на лъжи, които с времето са в състояние да убедят един или друг в едно или друго, на пръв поглед нелепо твърдение.

Реално със социалните медии всеки един от нас е публична личност и с дигиталните устройства то е на едно съобщение разстояние. В доклада на Центъра за протоводействие на дигиталната омраза се казва: „Всяко решение трябва да се фокусира върху минимизиране на вредите чрез намаляване на представянето и разпространението лъжите“.

Психолозите Наоми Кракър и Евита Март изучават личностните характеристики, които движат
поведението на троловете и открили, че те изпитват удоволствие от нараняването на другите или както д-р Март обяснява, „докато антисоциалните личностни черти играят роля, то има и социалното удоволствие, получено от инфомацията за това, че другият е раздразнен. Колкото повече отрицателното социално въздействие, повече тяхното поведение се подсилва“. Накратко, реагирането на тролове наистина им давате онова, към което те се стремят.

Да се защитавате е капан

Троловете използват естествения човешки инстинкт за самозащита и така всъщност стават популярни. Затова и стратегията за противодействие, която се предлага от Центъра, е в няколко основни стъпки.

Устоявайте на желанието си за реакция. Може да си мислите, че въпросът е да спечелите спора, но за троловете е по-важно да разпространява тезата им. Когато ви нарочи трол, веднага го блокирайте.

Събирайте доказателства за случилото се, най-добре със скрийншотове, на които се виждат деня и часа.

Докладвайте на социалната медия, в която са отправени, а ако има по-сериозни заплахи, не само обиди, бихте могли да се обърнете и към адвокат или полицията.

Потърсете помощ. Съществуват организации, които могат да ви помогнат спрямо проблема ви (LGBT, ако са на джендър основа например; организациите за защита на децата и т.н.).

 

 

Още по темата

Линк към оригиналния доклад

 

 

 

 

Photo by Sebastiaan Stam from Pexels

 

Легендата за Гавейн и лейди Рагнел или Какво искат жените повече от всичко?

Един ден крал Артур бил на лов за голям бял елен на края на дъбовата гора и се озовал очи в очи с висок, силен главатар на банда – сър Громер. Той заявил, че търси отмъщение, задето загубил някои от северните си земи от сър Артур. Той като Артур не бил въоръжен, сър Громер пощадил краля и му дал шанс да спаси живота си като му отправил предизвикателство: Кралят имал една година, за да отговори на въпроса:

Какво искат жените повече от всичко?

Ако Артур отговорел правилно на въпроса, животът му щял да бъде пощаден; ако ли не – той щял да изгуби главата си.

Артур се съгласил, но бил много обезкуражен. Това трябвало да е въпрос-уловка, помислил си той. Бил сигурен,че никой не знае отговора. Когато се завърнал в замъка, Артур разказал цялата история на племенника си сър Гавейн, който бил познат като най-мъдрия, най-смелия, най-състрадателния и най-благовъзпитан от всички рицари на Кръглата маса.

Минала почти една година и Артур и Гавейн събрали много отговори, но нито един не изглеждал да е истинския. Уреченият ден почти настанал, когато една сутрин Артур, докато яздел сам през лилавия пирен и златния прещип видял едра, уродлива жена, покрита с брадавици и почти толкова широка, колкото и висока.

Очите й срещнали неговите безстрашно и тя му рекла:

– Ти си крал Артур и след два дни трябва да се срещнеш със сър Громер с отговор на един въпрос!

– Даааа – колебливо отвърнал Артур – но ти откъде знаеш за това?

– Аз съм лейди Рагнел, а сър Громер ми е доведен брат. Ти нямаш правилния отговор, нали?

– Имам много отговори и не виждам това какво те засяга – отвърнал рязко Артур, придърпвайки юздите, готов да си тръгне.

– Нямаш правилния отговор – рекла Рагнел с увереност, която изпълнила Артур с мрачно чувство. – Аз имам отговора.

Артур скочил от коня си.

– Кажи ми отговора и ще ти дам голяма торба със злато!

– Златото не ми върши работа – отвърнала спокойно лейди Рагнел.

– Глупости, жено, можеш да си купиш всичко, каквото поискаш с него! Какво искаш тогава?! Бижута, земя?! Каквото и да поискаш, ще си платя – при условие, че имаш правилния отговор.

– Зная отговора. Мога да се закълна – отговорила тя. След малка пауза добавила: – Искам в замяна сър Гавейн да ми стане мъж.

Артур останал с отворена уста.

– Невъзможно! – извикал той. – Искаш невъзможното, жено! Не мога да ти дам племенника си!

– Не те помолих да ми го даваш. Ако той се съгласи да се ожени за мен по собствена свободна воля, тогава ще ти дам отговора. Това е моето условие.

– Условие?! Какво право имаш ти да ми поставяш условие?! Никога не бих могъл да му представя подобно предложение!

Рагнел гледала спокойно лицето на краля и просто казала:

– Ако промениш мнението си, утре ще бъда отново тук – и после изчезнала в гората.

Разтърсен от странната среща, Артур се прибрал у дома. Отвратителна жена! – мислел си той. Как смеела да моли за брак с най-изтънчения рицар! Когато рицарят се завърнал в двореца, той разказал на племенника си за срещата, и с извърнат поглед предал изискването на Рагнел, наред с подробно описание на уродливото й лице, покритата с брадавици кожа и огромните й размери.

– Какво щастие, че мога да спася живота ти! – незабавно отвърнал Гавейн. През възраженията на чичо си Гавейн заявил: – Това е мой избор. Ще отида с теб утре и ще приема този брак, при условие, че този отговор спаси живота ти.

Рано на следващата сутрин Гавейн и Артур тръгнали за срещата. Дори когато я видял лице в лице, Гавейн не се поколебал в решението си. Предложението било прието и Гавейн й се поклонил.

– Ако утре отговорът ти спаси живота на краля, ще се венчаем.

В съдбовната сутрин Гавейн яздил по пътя с Артур, който уверил рицаря, че първо ще опита всички други отговори, както и се случило. Сабята с широко острие блестяла на слънцето, а Громер чакал отговорите. След всеки главатарят крещял:

– Не! – докато не вдигнал сабята си високо над главата му.

– Чакай! – извикал кралят. – Имам още един отговор.

Онова, което жената желае повече от всичко друго,

е правото на независимост,

правото да упражнява

собствената си свободна воля.

Със силна ругатня Громер прибрал сабята.

– Ти не си открил този отговор сам! Проклетата ми доведена сестра Рагнел ти го е казала!

Той се върнал обратно в гората, а поредица от клетви ехтяла след него.

Артур се върнал до мястото, на което го чакали лейди Рагнел и сър Гавейн. Тримата заедно се върнали в двореца в мълчание. Рагнел изглеждала щастлива.

Из двора бързо се разнесла новината за странната венчавка между грозната жена и великолепния мъж. Никой не можел да си обясни какво е убедило Гавейн да се ожени за това създание. Някои мислили, че тя трябва да притежава големи имоти и земи, а други, че това е черна магия.

Крал Артур дръпнал племенника си настрани и му рекъл:

– Едно отлагане е в реда на нещата.

– Дадох й дума, чичо. Искаш да не удържа на думата си ли? – отвърнал той.

И така, венчавката се състояла в манастирската църква, а странното сватбено тържество се провело пред целия кралски двол. През целия дълъг ден и вечерта, Гавейн останал приятен и възпитав. По никакъв начин не показал нищо друго, освен учтиво внимание към съпругата си. Накрая младоженците се оттеглили към покоите си.

– Ти спази обещанието си добре и преданно. – отбелязала Рагнел. Не ми показа нито съжаление, нито отвращение. Ела и ме целуни сега, след като сме венчани.

Гавейн отишъл и я целунал. Когато се отдръпнал, пред него стояла вече красива жена със сиви очи и засмяно лице. Той изтръпнал от изумление.

– Що за вещерство е това?

Рагнел отвърнала:

– В тази форма ли ме предпочиташ? – като бавно се завъртяла, показвайки красивото си тяло. Доведеният ми брат сър Громер винаги ме е мразил. Той доби знание за веществото от майка си и го използва, за да ме превърне в чудовищна вещица. Нареди ми да живея в тази форма, докато най-изтънчения рицар на Британия не ме избере за своя булка.

– Но защо те е мразел толкова жестоко? – попитал Гавейн.

Усмихната, Рагнел отговорила:

– Отказвах да изпълнявам нарежданията му както по отношение на собствеността си, така и на личността си.

С огромно почитание Гавейн казал:

– Значи вече постигна невъзможното условие и злото му проклятие е развалено!

– Само отчасти, скъпи мой Гавейн – а очите й останали приковани в неговите. – Ти имаш избор, по кой начин ще остана аз. Би ли ме имал в тази форма през нощта в покоите или предпочиташ да съм уродлива през нощта и красива през деня в двореца?

Гавейн коленичил пред нея и на мига отговорил:

– Това е избор, който не мога да направя аз. Той засяга теб, скъпа моя Рагнел и само ти можеш да избереш, а аз ще приема избора ти на драго сърце.

Рагнел изпуснала дълга дълбока въздишка. Сиянието на лицето й го заляло.

– Добре отговори, прескъпи Гавейн. Отговорът ти развали напълно злото проклятие на Громер. Последното условие, което той постави беше, че след сватбата, най-великият рицар на Британия, моят съпруг, трябва да ми даде правото на независимост, правото да упражнявам собствената си свободна воля. Само тогава дяволската магия щеше да бъде развалена завинаги.

И така в чудо и радост започна брака на лейди Рагнел и сър Гавейн.

 

 

––––

Допълнително тълкуване на легендата

„Историята на лейди Рагнел символизира развитието на женската независимост в ограниченията на патриархалната традиция и процеса, при който една жена заявява правото си да бъде господар сама на себе си, да управлява собствените си действия. Когато я срещаме за пръв път, тя е всяващата ужас вещица-кучка, символът на емоционално изискващата жена. Все пак можем да кажем, че тя е нещо повече, защото дори и кралят е убеден в нейната мъдрост. Когато тя се омъжва и тя е променена от целувката трябва да се замислим, че не е преобразена от нея, а от процеса на собствения си кураж в преследването на собствената си свобода. Тя е тази, която е. Та говори от собствения си авторитет, предизвиквайки брат си и краля, тя е не може да бъде обезкуражена от проклятия, обиди и отблъскване. Рагнел ни показва, че да бъдеш вярна на себе си не означава да съдиш или да обвиняваш, или да оставяш устата си да бълва мръсни думи. По-скоро е да изразяваш собствените си мисли и чувства, без да се опитваш да скриеш острите си ръбове, за да запазиш образа си светъл и неопетнен. Казването на истината може да ни изложи на критика, но най-вече на собствените ни страхове. Да признаем кои сме и какво искаме, разпознавайки зависимостта и задължеността си, ни поставя в уязвима позиция. Но криенето от истината ни ноди само до тревожна самозащита, страх и срам. Когато се научим да говорим истината с отворено сърце, откриваме, че почти нищо не изглежда невъзможно – не защото контролираме всичко, а защото откпимаче как да зависим благодарно от другите, как да се променяме, когато се изисква промяна и най-важното – как да бъдем по-малко засрамени, завистливи, виновни, изолирани и изплашени“.

– Пени Янг-Айзендрат,

юнгиански психотерапевт

 

Дивите гъски на Мери Оливър

В книга, която чета, е цитиран стих от Мери Оливър и така открих тази публикация от Литературен вестник – 20-26.02.2019, Год. 28, преводът е на Юлиана Тодорова.

Класика и красота!

 

Дивите гъски

Не е необходимо да си добър.

Не е необходимо да вървиш на колене

с километри през пустинята

и да се разкайваш.
Само трябва да пуснеш

нежното животно – твоето тяло

да обича това, което иска.

Разкажи ми за отчаянието, твоето

и аз за моето ще ти разкажа.

Междувременно светът пак се върти.

Междувременно слънцето

и чистите камъчета на дъжда

се движат из пейзажа,

над прериите и дълбоките дървета,

планините и реките.

Междувременно дивите гъски,

високо в ясното синьо небе,

отново у дома се завръщат.

Който и да си,

без значение колко самотен,

светът на въображението ти се предлага,

зове те като дивите гъски,

жесток и вълнуващ,

отново и отново

възвестявайки мястото ти

в семейството на нещата.

 

Мери Оливър e американска поетеса и макар и една от най-известните в САЩ, тя не е популярна в България. Тя почина през 2019 на 83 години, носителка на наградата Пулицър (1984), любителка на природата и разходките…

 

 

Още по темата

Статията в Литературен вестник, където е публикувано стихотворението,  също е интересна

Мери Оливър чете Дивите гъски (ВИДЕО)

Най-известните й стихове (на английски)

Нови думи в речника: НУТРИХОНДРИЯ

Миналата година излезе една дума, която е свързана с проблемите за хранене. Авторите на думата е една британска фирма за генетични изследвания – интересна тема и изследване, което дава тема за размисъл – въпреки това че научната стойност засега е малка, това си струва да бъде отбелязано.

„Нутрихондрия“

В началото бяха Вега-тестовете и информацията, която се изсипа за глутена. После започна силно да се говори за млякото и как храната на бебето на кравата не е подходящо за хората. Наистина има хора, които имат проблем с лактозата и глутена, но в случая авторите се концентрират върху темата, че самодиагностицирането и изключването на групи храни е по-скоро проблем, а не лечение или добър навик. Пикът на ограничаване на млечни продукти и глутен е във възрастта 25-35 години, като само 5% наистина има причини да го правят.

Дефиниция: свръхвнимание към отрицателните ефекти, които може да доведе режима на хранене, който човек има и склонност към самодиагностициране на хранителни непоносимости или алергии въз основа на предположения или недостатъчни доказателства

Нутрихондрията е близка с орторексията, но и ограниченото хранене, като различното е освен темата за „чисти“ храни е самодиагностицирането хранителни непоносимости без медицински доказателства, които да подкрепят това твърдение.

Но да речем, наистина имате проблем с глутена, макар да не е диагностициран от лекар. Това прави ли ви нутрихондрик? Част от определението за нутрихондрия е загрижеността от негативните последици – и само по себе си се превръща в нов стрес в деня ви – къде и как да се храните, с кого и къде да се виждате и изобщо детайли от ежедневието, които най-вероятно разсейват други ваши тревоги, за които обаче се опитвате да не се тревожите.

Така имате излишен стрес и притеснения и изсмуква удоволствието от яденето на неща, само защото те имат добър вкус. Когато ядете балансирана диета, няма абсолютно нищо лошо в случайните лакомства, а манията всичко, което консумирате да е здравословно, започва да влиза в зоната на орторексията.

Храната не е само гориво, тя е и удоволствие, общност и връзка с другите. Ако наистина имате физическите симптоми на алергия или непоносимост, непременно посетете личния си лекар или алерголог, не се лекувайте по гугъл.

И накрая:

реално хората, които са сериозно засегнати от непоносимост към глутен и лактоза са малко, но с подхранването на идеята за специфични продукти, нараства и търсенето им – това са храни, в които липсва една или повече съставки, ежегодно са с ръст на продажбите. Нещо като захарта в газираните напитки, която бе заместена от подсладители и глюкозо-фруктозен сироп, чиито качества не са по-добри. Затова и етикета „без глутен“ не е задължително да означава „по-зравословно“. Същото важи и за заместителите на млякото. Изобщо премахването на цели хранителни групи може да доведе до хранителни дефицити. Затова – бъдете внимателни и ако се притеснявате – правете си изследвания при хора, които имат подходящо образование.

Данните от изследването

  • 1 от 3 британци е нутрихондрик
  • 32% вярват, че имат непоносимост към мляко и млечни продукти и 24% непоносимост към глутен
  • 22% започват да вярват, че може да имат непоносимост към храна след като чуят, че известна личност има такава
  • 7% от лицата на възраст 16-24 години са престанали да ядат един или друг зеленчук в следствие на убеждението, че имат непоносимост съм него

 

 

 

 

 

 

Photo by Suzy Hazelwood from Pexels

Комплиментът, който е време да изтрием от речника си

„Ама изглеждаш много добре, нещо да не си отслабнала“ – удивителна реплика, която може да предизвика хем радост, хем вътрешна почуда (абе преди зле ли изглеждах?). Понякога е комбинация от дрехи (райе), тен или просто спокойно лице. Понякога човек наистина е отслабнал, но какво прави този комплимент толкова… ласкав за външния и толкова смущаващ вътрешно?

Краткият отговор е, защото се прави връзка между това да изглеждаш добре и да си слаб. Но не всички слаби хора са щастливи нито всички, които са с тегло около обичайното или нагоре са нещастни. Факт.

Хората, които не харесват телата си са твърде много и това ги притеснява, че в момент в миналото – а ако не са на режим и в бъдещето „няма да изглеждат добре“, а това е „зелено“ за поредица проблеми. С един такъв доброжелателен, а да не говорим за недоброжелателен коментар, може да създадете много по-голяма тревожност и самобичуване, отколкото може да си помислите.

Много по-важно е да си здрав, отколкото да си слаб. 

В не малко случаи, особено през тийн годините, неподходящата реакция на близки и връстници е станала основа за изграждане на крайно лошо отношение към тялото, ненужно сваляне на килограми до появата на болест и т.н.

Как изглеждаш не определя кой или какъв си. 

Категорично грижата за здравето личи в поддържането на килограми, подходящи за всеки спрямо гените, личната му история, вкусове, стил на живот и медицински показатели – но не е редно, ако не знаете нищо за тях да правите комплименти – или обиди. Как изглеждаш е само една част от човека. Една от многото. Срещите с хората би следвало да са заради това кои са, а не как изглеждат (на пост в инстаграм).

 

Няколко други изречения,

които могат да бъдат приети за чисти обиди

„Настина ли смяташ да изядеш всичко това“. (Уха. Силно. Да, гладна съм, защо?)

„И днес пак си си взела сладолед?!“ (Да. Лято е.)

„В тези дрехи излеждаш по-слаба“. (Дебела ли ме наричаш?!)

Класиката – „Преди няколко години спрях да вечерям за няколко месеца и свалих всички ненужни килограми“ (Отивам да се удавя!)

Как да спрете коментарите

Сложете граници. Знам, че звучи трудно към невъзможно. Няколко реплики за вдъхновение

„Чувствам се по-добре от всякога“

„Този разговор не ми е приятен, нека спрем дотук днес“

„Ти как си? Случва ли се нещо ново при теб?“

Как поддържам формата си, от Мерилин Монро

Това е реален материал, публикуван в началото на 50те години в списание Pageant, което вече не съществува. 57 години по-късно ето я тук в целия й черно-бял блясък.

 

Как поддържам формата си

от Мерилин Монро

Честно казано никога не съм приемала фигурата си за изключителна; съвсем доскоро рядко се замислях за нея. Единствената ми най-голяма грижа беше да имам достатъчно за ядене. Сега се тревожа дали не ям твърде много. Никога не съм се грижила да правя упражнения. Сега прекарвам поне 10 минути всяка сутрин, упражнявайки се с малки тежести. Създадох мои собствени упражнения за мускулите, които искам да запазя стегнати и знам, че са точните за мен, защото мога да усетя как им действат, докато се движа.

Как да се чувствате блондинка от главата до петите

Спорт. Никога не са ме интересували спортовете на открито и нямам желание да изпъкна  в тениса, плуването или голфа. Ще оставя тези неща на мъжете. Въпреки набиращата голяча популярност на кожата, загоряла от слънцето, не мисля, че тя е по-привлекателна от бялата кожа или че е по-здравословна. Лично аз се възпротивявам на силния загар, защото харесвам да се чувствам блондинка от главата до петите.

По природа, предполагам имам предразположение към успиване. Мразя да правя каквото и да било в забързана, напрегната атмосфера, и е на практика невъзможно да скоча от леглото сутринта. В неделя, който е моят ден за пълно безделие, понякога ми отнема два часа, за да се събудя, наслаждавайки се на всеки отделен момент на сънливост. В зависимост от задачите ми, спя между пет и десет часа всяка нощ. Спя в по-широсо единично легло и използвам само един единствена тежка завивка пух, зиме и лято. Никога не съм могла да нося пижама или нощница; те ми пречат на съня”.

 

Тя не обича да бъде вкарвана в рамки

Упражнение. Всяка сутрин, след като си измия зъбите и лицете, и изтръскам последния слой сън, лягам на пода до леглото ми и започвам първото упражнение. Това е обикновено упражнение за стягане на бюста, което се състои от вдигането на гирички от 2 кг, като ръцете ми са разперени настрани до позиция точно над главата ми. Правя ги 15 пъти, бавно, после ги повтарям 15 пъти от позицията, където ръцете са назад над главата ми. Тогава, с ръце на 45 градуса от пода, движа гиричките в кръг, докато се изморя. Не броя ритмично, както хората го правят по радиото; не мога да понасям упражнения, ако се чувствам вкарана в рамки.

Комплект странни навици за хранене

Закуска. Винаги са ми казвали, че начинът ми на хранене е абсолютно странен, но не мисля така. Преди да взема сутрешния си душ, си стоплям чаша мляко на котлончето, което си държа в хотелската стая. Когато вече е горещо, счупвам две сурови яйца в млякото, разбивам ги с вилица и ги изпивам, докато се обличам.  Добавям към това хапче мултивитамин и се се съмнявам, че има лекар, който може да препоръча по-хранителна закуска за работещо момиче, което бърза.

Вечеря. Моите вечери вкъщи са стряскащо обикновени. Всяка вечер спирам на близкия пазар до хотела ми и си взимам стек, агнешки котлети или малко дроб, които пека на електрическата скара в стаята ми. Обикновено изяждам и четири или пет сурови моркова с месото, и това е. Може би отчасти съм заек; никога не ми писва от суровите моркови.

P.S. Добре е, предполагам, че се храня просто през деня, а последните месеци си създадох навика да спирам в сладоледения салон  Wil Wright за сладоледена мелба със сос от горещ фъдж. Сигурна съм, че нямаше да мога да си позволя това прегрешение, ако обичайната ми диета не беше съставена почти изцяло от протеинови храни.

 

 

„Парадоксалните заповеди“ на Кент М. Кийт

Хората са нелогични, неразумни и егоцентрични. Обичайте ги все пак.

Ако правите добро, хората ще ви обвинят в егоистични скрити мотиви. Правете добро, така или иначе.

Ако сте успешни, печелите фалшиви приятели и истински врагове. Успявайте все пак.

Доброто, което правите днес, ще бъде забравено утре. Правете добро във всеки случай.

Честността и откровеността ви правят уязвими. Бъдете честни и откровени, каквото и да ви струва.

Най-големите мъже и жени с най-големите идеи могат да бъдат убити от най-малките мъже и жени с най-ограниченото мислене. Въпреки това мислете мащабно.

Хората предпочитат аутсайдерите, но следват само победителите. Борете се за няколкото аутсайдери все пак.

Това, което изграждате години, може да бъде унищожено за една нощ. Изграждайте, каквото и да се случва.

Хората наистина се нуждаят от помощ, но могат да ви атакуват, ако им помогнете. Помагайте им, каквото и да отвръщат.

Дайте на света най-доброто от себе си и ще ви ритнат в зъбите. Въпреки това давайте на света най-доброто, което имате.

Този текст е на Кент М. Кейт 

 

 

Попаднах на него в мемоарите на Иван Костов „Свидетелства за прехода 1989-1999“, Сиела, и ме заинтригува какъв е произхода на цитата.

 

Парадоксалните заповеди са написани от Кент М. Кейт, когато е на 19, второкурсник в Harvard College, като част от брошура, която написал за ученици-лидери, заради миналото му на участник в училищни съвети и т.н. Като студент той продължава да изнася речи, да води студентски организации (това се случва през 60те, когато да не си активист на нещо социално е било наистина невъзможно). За разлика от връстниците си хипита, Кейт бил консервативно настроен – и заемал (тогава) непопулярната страна, че промени се постигат през еволюция, не чрез революция. След като завършва право той става държавен служител, президент на частен университет, занимава се с частен бизнес, но през цялото време поддържа и кариерата си на оратор и презентатор.

На сцената влиза Майка Тереза

Спорната религиозна фигура, известна като светицата от Калкута, Майка Тереза, по неведоми пътища се среща с този текст и поставя част от него на стената на един от приютите й, заради което текстът понякога се среща като нейно авторство.

Още по темата

Сайтът на Кейт М. Кент и линк към книгата му „Правете го все пак“ (на английски)

Сайтът на Парадоксалните заповеди

Животът на Майка Тереза в снимки (NYTimes)

 

 

 

 

 

 

 

 

.

 

 

Килограми не се свалят с обиди…

Да си представим следната ситуация: детето ви, момиче или момче няма значение, бурно започва да качва килограми и това е явно, защото яде „като разпрано“, някой казва, а другите кимат в съгласие. Трябва да се действа!

 

Нека сме наясно – тийнеджърите често са неконтролируеми – не само как се държат, но и какво ядат (а понякога и колко пият). Едно е сигурно – добронамерените забележки са в състояние да постелят един доста добре павиран път към Ада, наречен наднормено тегло. Как ли? Да обиждате някого за теглото му не му помага да изгради здравословен начин на хранене, а вместо това го тласкате към следния порочния цикъл:

  1. преяждане –->
  2. пропускане на хранене –->
  3. цял живот самосъжаление

(„ще си умра гладна и дебела“ е  родена в главата точно от пострадали от този цикъл)

Изследване на Джерика Берге от Медицинския университет на Минесота казва точно това – родителите, които окуражават децата си да правят диети в ранните си години рискуват те да развият хранителни разстройства или затлъстяване. Не само. Децата на тези деца в голяма част са поставени на диети също, т.е. ако вие днес принуждавате детето си да е на диета (която ще го изтощи психически в годините), има голяма вероятност то да направи това с внучето ви (което също не заслужава това).

Разбира се, знаем, че родителите правят това в желанието си да помогнат на децата си, но за съжаление дори тези тийнеджъри, които свалят килограми, намразват телата си и така и никога не ги заобичват съвсем – а да си охлюв, който си мрази черупката е… дискомфортно доживотно преживяване.

В този материал на New York Times e включен цитат на Катрин Бауер, факултет по обществено здраве в Университета Мичиган в Ан Арбър, която казва, че „съществува преобладаващото мислене, че хората не знаят, че са дебели и когато ги информираме за това те магически ще се мотивират да променят поведението си“. Всъщност, продължава тя, стигмата върху теглото води точно до обратното: критиката и предизвикването на срам може само да накара другият да се чувства зле по отношение на себе си, без мотивация и способност да се промени.

 

Няколко – първо среща насаме между педиатъра и родител/ите, на които да се обсъди има ли вероятност от някакъв медицински проблем или състояние, което да е довело до рязкото качване на тегло и провеждане на изследвания.
Родителите да променят храненето вкъщи за всички като:
  • включат повече плодове и зеленчуци в ежедневието;
  • да изключат полуготовата и твърде преработена храна;
  • да намалят десертите, баниците и хляба като част от начина на хранене;
  • да не държат сладкиши и бисквити „да си има“;
  • да направят ембарго на газираните напитки;
  • да готвят заедно с децата си здравословна храна (книгата Вкусно с усмивка на Софи Йотова е добро начало);
  • да се опитат да правят разходки с децата си – първо на по-кратки, после на по-дълги разстояния;
  • и да сложат назидателните речи и думи в най-тъмното на гардероба;
  • а обидните да ги заровят някъде надалеч.
Препоръчително е родителите също така да не се впускат в омраза на собственото си тяло по какъвто и да било повод (пример: Майката, гледайки себе си с презрение: „Леле как съм се освинила!“ с пощипване на корема пред огледалото).
Дори за мен беше шокиращо да разбера, че по изследвания има родители (над 40%!!!), които окуражават децата си да правят диети – някои от бебешките 2 години… Манията на родителите ти да си слабичко дете (като тези от рекламите) води до там, че се наблюдава дори деца на 6!!! години да искат обезмаслени продукти и да внимават за калориите! На тази възраст би трябвало да внимават как играят на „Не се сърди, човече“, не какво представляват въглехидратите!

 

 

 

Още по темата:

Ако се храните с децата си няколко пъти седмично, наднорменото тегло и напълняването са с по-малък риск за тях, сочи изследване, провеждано 10 години

За децата, начина на хранене и психологията на напълняването може да прочетете и тази книга, която е полезна за всички родители, които си мислят, че децата им са твърде дебели или с хранително разстройство

Проблемът на децата с наднормено тегло в училище, материал на The Guardian

 

 

 

Додето има светлина, не се отказвай от радостите на живота…

Tu modo, dum lucet, frectum ne desere vitae, Omnia si dederis oscula, pauca dabis, Ac veluti folia arentes liquere corollas, Quae passim calathis strata natara vides, Sic nobis, qui nunc magnum speramus amantes, Forsitan includet crastina fata dies

„Додето има светлина, не се отказвай от радостите на живота. До една целувките си да си дал, малко е било. И както се ронят листата от повехналите венци, които виждаш пръснати да плуват във съдините, така и за нас, които днес, влюбени, храним толкова много надежди, утрешният ден може да донесе съдбовна участ“

или както е превода на английски в самия роман:

„While the light only do not forsake joy of life. If shall have given all your kisses you will give too few. And as leaves fall from withered wreaths which you may see spread upon the cups and floating there, so for us, who now as lovers hope so much perhaps tomorrow’s day will close the doom“.

Книгата на Айрис Мърдок „Пясъчният замък“//The Sandcastle изрових от спомените, после от купищата книги, нещо ми се четеше точно тя, нещо смътно ми се искаше да се върна там, където я четох за първи път, този особен стил, това усещане за английски следобед и този цитат, който, признавам, не помнех, но сега ми направи силно впечатление.

Цитатът не е посочен откъде е в тази така брилянтна книга, но е на Секст Проперций (Sesto Properzio)

 

Още по темата

Филмът Айрис с участието на Джуди Денч, надявам се да не я запомните с Алцхаймер, а с някой от романите й

Статия в The Guardian, в която е важно да стигнете до изречението „Любовта е изключително трудно осъзнаване, че нещо друго освен нас е истинско“, пише Мърдок в есето си The Sublime and the Good, „Любовта, както изкуството и морала, е откриване на реалността“.

Елегия XX от Секст Проперций

 

Необичайната реч на при едно дипломиране

Джон Робъртс, председател на Върховния съд на САЩ, на церемонията по дипломирането учениците от Cardigan Mountain School, сред които и неговия син.

 

Най-важният урок в живота

„Обикновено на церемонията по дипломиране лекторите ще ви пожелят успех и да ви се случва всичко най-хубаво.

Аз няма да направя това и ще ви кажа защо.

От време на време в идните години се надявам да се държат с вас нечестно, за да разберете цената на справедливостта.

Надявам се да преживеете предателство, защото така ще научите значимостта на лоялността.

Не ми е приятно да ви го кажа, но се надявам от време на време да сте самотни, за да не приемате приятелите за даденост.

Пожелавам ви лош късмет от време на време, за да съзнавате ролята на шанса в живота и да осъзнаете, че успехът ви не е изцяло заслужен и провалът на другите също не е изцяло заслужен.

И когато загубите, а това ще ви се случва от време на време, се надявам понякога съперникът ви да злорадства над провала ви, за да разберете значимостта на спортсменството.

Надявам се да бъдете пренебрегвани, за да разберете колко е важно да слушаш другите.

И сe надявам да изтърпите достатъчно болка, за да се научите на състрадание.

Дали ви желая тези неща, или не, те ще ви се случат. И дали ще се възползвате от тях или не, ще зависи от способността ви да разберете поуките от сполетелите ви беди.

Сега се очаква от речта при дипломиране да се даде по някой съвет. Някои дават големи съвети, други полезни идеи. Най-често срещаният е да бъдете себе си. Това е страннен съвет, който може да се даде на хора, които ходят в училищни униформи, но вие би трябвало – трябва да бъдете себе си. Но трябва да разберете какво означава това. Освен ако не сте идеални, това не означава да не правите промени. В определен смисъл, трябва да не бъдете себе си. Трябва да се опитате да бъдете нещо по-добро. Хората казват „бъдете себе си“, защото искат да устоите на импулса да станете това, което другите искат да сте. Но вие не може да бъдете себе си, ако не научите кой сте и не може да научите кой сте, ако не мислите за това.

Гръцкият философ Сократ е казал: „Непроученият живот не си струва живеенето“. И докато „просто го направи“ може да бъде добро мото за някои неща, то не е добро мото, когато се опитвате да разберете как да живеете живота, който е пред вас. И една идея как да живеете добър живот е да не се опитвате да живеете добрият живот. Най-лесният начин да загубите ценностите, основополагащи за това, което сте е честно казано да не мислите за тях изобщо.

Така че това е дъбокият ви съвет. Сега няколко идеи, защото сте готови да отидете в новото си училище. През последните години, се опознах с някои от вас доста добре и знам, че вие сте добри момчета. Но също така сте привилигеровани млади мъже. И ако не сте били привилигировани, когато сте дошли тук, сега сте привилигировани, защото сте били тук. Моят съвет е: Не се дръжте така.

Когато отидете в новото си училище, отидете и се представете на човека, който мете листата в двора, чисти снега или хвърля кофите. Научете тяхните имена и го използвайте по време на престоя ви в училище. Друг съвет: когато минавате покрай хора, които не разпозвавате по време на разходките се усмихнете, погледнете ги в очите и поздравете. Най-лошото, което ще се случи с вас е да станете изместни като младия мъж, който се усмихва и поздравява, което не е толкова лошо за начало.

Последното парченце съвет, което ще ви дам е много просто, но мисля, че може да доведе до голяма разлика в живота ви. Веднъж седмично пишете бележка на някого. Не имейл. Бележка на лист хартия. Ще ви помогна като ви продиктувам първата. Може да пише: „Скъпи [попълнете името на учител от Cardigan Mountain School].“ Продължете: „Започнах в новото училище. Футболът е труден, но се забавлявам. Благодаря, че ми бяхте учител“. Сложете в плик, залепете марка и пратете.

Това ще означава много за хората, които – по причини, които повечето от нас не могат да осмислят – са се посветили на преподаването на момчета от средното образование. Както казах, това ще ви отнеме точно 10 минути в седмицата. До края на учебната година ще сте изпратили бележки на 40 души. Четиридесет души ще се почувстват малко по-специални, защото сте го направили и те ще мислят, че сте много специални заради това, което сте направили.

Стига съвети. Искам да приключа, като ви прочета важен текст на песен. Цитирах гръцкия философ Сократ по-рано. Тези стихове са на великия американски философ Боб Дилън. Те са на почти 50 години. Той ги е написал за квоя син, Джеси, който му липсвал, докато бил на турне. Те описват надеждите, които един родител има за своя син или дъщеря. Тези желания са прекрасни, те са  вечни. Те са универсални. Те са хубави и истински, с изключение на една – пожеланието, което е дало името на песента и неговия пример. Това пожелание е от родителската тъга. То не е добро пожелание. Такива са и стиховете на песента Forever Young от  Боб Дилан:

May God bless and keep you always

May your wishes all come true
May you always do for others
And let others do for you
May you build a ladder to the stars
And climb on every rung
And may you stay forever young

May you grow up to be righteous
May you grow up to be true
May you always know the truth
And see the lights surrounding you
May you always be courageous
Stand upright and be strong
And may you stay forever young

May your hands always be busy
May your feet always be swift
May you have a strong foundation
When the winds of changes shift
May your heart always be joyful
May your song always be sung
And may you stay forever young

Благодаря ви.

 

източник: http://time.com/4845150/chief-justice-john-roberts-commencement-speech-transcript/

 

Защо се вкопчваме в хора, които ни показват, че не ни искат

Повечето хора, които познавам, могат да се сетят за ситуация, са наблюдавали или участвали в такава връзка. Класически пример е залитането по „лоши момчета“, когато влюбената жена е напълно наясно, че всичко не само че ще свърши зле, но и още докато върви историята, често ще съжалява, че изобщо някога са се срещали и въпреки това продължава.

Защо просто не мечтаем за нещата, които можем да имаме, а залитаме по невъзможните?

Хелън Фишър, прочутата американска антроположка, чиято книга Анатомия на любовта е издадена и на български, а и може да гледате нейните презентации в TED Изучаване на влюбените мозъци и Защо обичаме и изневеряваме  (и двете със субтитри). Та самата Хелън Фишър е открила в десетилетията си изучаване, че отказът на значим чочек стимулира части на мозъка, които се намират там, където са зависимостите и засищането. При изследването на мозъци на млади мъже и жени, които са били отхвърлени от партньорите си, нервна активност е наблюдавана в центровете, където бълбукат мотивациите, физическата болка и дистреса (лошият стрес) и въпреки това, при показването на „отхвърлящия“, те отново описвали чувството като „любов“. В едно изследване, публикувано в авторитетното списание по Невропсихпология (Journal of Neurophysiology) се показва, че страданието на хората, страдащи от любов е подобно на наркомания при абстиненция и изобщо не е толкова безобидно като „забрави го“.

Все пак не става ясно, защо хората се стремят толкова към хора, които не ги обичат. Има няколко хипотези за това, като ще ви преставя две от тях, които ми се струват по-сериозни.

Еволюционно погледнато, най-трудно спечеленият партньор е най-ценният (най-силният мъжки, най-сексапилната женска). Колкото по-трудно спечелите някого, толкова по-ценно ще е създаденото с него, включително и поколението от него или нея (тук еволюцията не се интересува от вас, а дали ще се грижите за поколението си и как). Така да сте пренавити и със затворени очи към недостатъците му е добре за еволюцията, не за вас конкретно.

По психологическата Теория на привързаността начинът, по който сте били отгледани е задал начинът, по който ще се държите във връзиките си – включително и ще търсите хора, които да ви причиняват болка. Всеки случай е много различен, но има начин това да бъде преодоляно чрез психотерапия – но нито един безболезнен, а причината да има страдание е свързан до голяма степен с това, че когато една мисъл ни влезе в главата, това може да се превърне в обсесия – и дори в крайни случаи да стане такава – и точно както човек се отказва от другите зависимости, така се отказва и от романтичната зависимост – с време, болка и абстиненция.

Японски художник, „хванал“ живота ни

Този японски художник няма да може да го намерите в инстаграм, той е само туитър, където споделя нарисуваните си мисли. Акаунтът му се казва アボガド6 , което лично на мен ми е сложно за прочитане, заради което го наричам @avogado6. Почитателка съм на този тип илюстрации и се опитвам да следя работата на Banksy и John Holcroft (Джон Холкрофт). При този @avogado6 илюстрациите излизат почти всеки ден и от любопитство го скролнах до началото на акаунта му и това е моята селекция (повече от заглавия са негови, ако има мои  са в италик).

Когато ти паднат батериите

Когато си приклещен

На поправка

Травма

Стрес

Ненавист

Време

Накъде (времето е безмилостно)

Когато се опитваме да запазим неща, на които им е минало времето

Градът страда от безсъние

Негодувание

Дисфункционално семейство

Какво има в очите (когато се чувстваш успешен и щастлив само когато си онлайн)

Злословие

Срамежливост

Разтапяне

Линеене

Когато си нетърпелив

Анорексия

Празнини в образованието

Компания (корпоративен живот)

Пиене

Главата ми е претъпкана (когато се чувстваш „6 часа на въртележката“)

Бъркотия в главата (Многото мисли раждат плодове)

Блудкав

Дървото Калина (това е много интересно, защото се оказа, че в една от символиките на дървото е, че носи посланието „умирам, ако не ми обръщаш внимание“)

Как да бъдеш парижанка, нова книга в уиш листа

Мрачните февруарски неделни следобеди са идеални за небрежно скролване във фейса, колкото и да са опасност за обществото според Джордж Сорос социалните медии (речта му на Световния икономически форум в Давос, сериозна е).

„Откраднато“ от фейса на Йовита

Така пред очите ми попадна за пореден път книгата How to be Parisian (има я и в Orange Center), която този път влезе в уиш листа при новото поръчване на книгата, която упорито пропускам вече 3 години, препоръча ми я Йовита Иванова, която е дори по-далеч от мен от Париж – живее в Лима, а миналата година, заедно с една друга моя приятелка – Божана Нешева-Минкова издадоха едни Йога-карти на български, които добре им се получиха.

Лиричното отклонение приключва тук с рязко връщане към парижките истории и конкретната страница. Една част от тях подминавам с мълчание („Намерете „своя“ парфюм. Използвайте го следващите 30 години“ (не бих могла, парфюмите маркират епохи при мен), но други много ми харесаха

Афоризми

Да бъдат четени на глас всяка вечер преди лягане.

Дори когато сте пияни.

Не се страхувайте от остаряването. Както се казва, не се страхувайте от друго, освен от самия страх. * Всеки трябва да живее с другия пол, не срещу него. Освен когато правите любов. * Ходете на театър, музеи и концерти колкото често можете: придава здрав вид. * Знайте своите качества и грешки. Култивирайте ги, когато сте сами, но се се пристрастявайте. * Дръжте се, сякаш това, което правите ви се отдава лесно. Всичко, което правите трябва да изглежда все едно не полагате усилия и грациозно. * Без много грим, без много цветове, без много аксесоари… * Поемете дълбоко дъх и се придържайте към простите решения. * Винаги оставяйте едно нещо ненаправено по вас – дяволът е в детайлите. *

От страниците: “Радвайте се на лицето, което имате днес. То ще е онова, което ще си искате да имате след 10 години”. * “Отделете време да си отделите време, защото никой няма да го направи вместо вас”. “Отделете време да слушате и опознаете себе си. Отделете време да се промените, да растете, да си починете. Отделете време да кажете да, отделете време да кажете не. Отделете време да бъдете тихи. Отделете време да се грижите за тялото си, да се храните добре. Отделете време да се попитате коя сте и какво искате”.

 

Още по темата:

Симпатично четиво от Into The Gloss

HuffPost, разбира се

И Vogue, няма как

 

 

„Можете да сте модел при нас, ако качите“, й написаха от известна модна агенция

Вилхелмина Моделс (Wilhelmina Models) е от модните агенции със сериозна история (големият шлем е Ford, Elite и те), като освен с мода се занимават и с мениджмънт на публични личности и спортисти. Основана през 1967 година от холандския модел Вилхелмина Купър, и до момента тя е единствената, която публично се търгува на борсата. В наши дни те представляват хора като Деми Ловато, Ник Джонас, Ники Минаж и модели, които може да видите в Инстаграм профила им.  

Техният модел Маги Грийн (инстаграм профил) наскоро сподели в есе за Harper’s Bazaar САЩ за живота си на момиче, мечтаещо да стане ангел на Victoria’s Secret, което стандартно включва и ежедневно хранене под 900 калории, разбира се. Изречението на Кейт Мос: „Нищо не е по-вкусно от усещането да си суперслаба“, е накарало не една и две жени да издържат дни без ядене, нея също. Литри кафе за енергия и лед за горене на калории, миниатюрни порции, спиране на цикъла (аменорея) и други обичайни събития за поддържането на неестествено ниско тегло за нейното тяло…

С естествената си красота, младост и късмет, тя влиза в модата и неочаквано точно тук, където Маги Грийн изглежда както смята, че трябва да изглежда един модел, Вилхемина Моделс  се намесват с предложение да сключат договор с нея, ако качи килограмите, които е свалила. Това е линк към профила на Маги в агенцията след подписването на договора.  На човек, карал с години на това, което гарнитурата към основното ястие на на другите, това било странен обрат. „Не бях сигурна в идеята първоначално. Реших, че ще се опитам първо да се забавлявам, докато съм на почивка [тя получава предложението, преди да замине със семейството си на ваканция], но реших да не броя калории и да се меря“. След това, естествено започнах да си връщам теглото, малко по малко. Спомням си една сутрин няколко седмици по-късно как застанах срещу огледалото по бельо и първо бях ужасена. Гледах се, но не можех да не се усмихна. За пръв път от месеци се гледах и си мислех: „Уау, имам бюст. Имам дупе. Изглеждам доста добре“, разказва Маги Грийн.

Договорът с Вилхемина е подписан и сега тя казва, че логиката й е: „Продължавам да се храня здравословно и да се упражнявам, но отказвам, но отказвам да броя калориии или да се меря на кантара“. Когато публикувала снимките, които и аз използвам в този пост, много хора решили, че втората/“след“ е тази, на която тя е по-слабата. „Никога не съм си представяла, че мога да постигна мечтаната кариера на модел с естествения си размер. В края на деня, искам всеки да може да се погледне в огледалото и да се усмихне независимо от размера на дрехите си или формата на тялото си. Не е въпрос на качване или сваляне на килограмите; а да си свободен от очаквания за тялото си, защото всички сме красиви“.

Така.

Случилото се е чудесно. Нямам обаче никакви илюзии, че света на моделите скоро няма да е доминиран от мега-слаби, извънземни същества. Точно заради това ги гледаме – защото изглеждат изумително, те са изключенията между нас. Видеоклипът на Дейвид Гета и Джъстин Бийбър 2U, десетилетия по-рано култовото видео на Джордж Майкъл със супермоделите на 90те Freedom, показва как тези жени са невероятни и точно заради това са избирани да стоят пред камерите на фотографите. Обратната тенденция, акцентирането върху свръхпълни тела е нещо, към което се отнасям със задръжка, защото огромна част от жените са M размер – нито са XS, нито XL, така че къде остават те?!

Затова и примера на Вилхемина Моделс и „случая на Маги Грийн“ показва нещо, което ми харесва – понякога да си себе си е най-доброто, което можеш да ти се случи – и да си здрав, като задължителна екстра.

 

литературни грешки

Последните месеци съм запленена от творчеството на Пабло Неруда и докато чакам събраните му съчинения в двуезичното им издание да пристигнат при мен,  чета онлайн неговата поезия и така попаднах на следната любопитна история. В интернет обикаля едно стихотворение, подписано с неговото име, което започва с думите „Започваш да умираш бавно…“ (поствам го по-надолу). Реално това не е писано от Неруда. Това напомня много на историята с прочутата „Реч за плажното масло“, „произнесена“ от  Кърт Вонегът пред завършващи студенти в MIT, с която той няма нищо общо.

Пабло Неруда, причината за този пост, сам по себе си е интересна фигура. Наричан „Най-великият поет на Южна Америка“, последното негово издание на български е отпреди пет години и е прочутите му 100 сонета за любовта, другите негови издания, които видях на български са на публикувани преди над 30 години. Съдбата му, като на много чилийски интелектуалци от неговото поколение е като роман (това е епохата, описана в Къщата на духовете на Исабел Алиенде, която може да намерите като книга и филм). Парченце от живота му е показано във филма Il Postino (Пощальонът), има го в торентите. Линк към борда ми за Неруда в Pinterest

–––––-

Започваш да умираш бавно,

ако не пътуваш,

ако не четеш,

ако не слушаш звуците на живота,

ако не цениш себе си

Започваш да умираш бавно,

когато убиеш самочувствието си;

когато не оставиш другите да ти помогнат.

Започваш да умираш бавно,

ако станеш роб на навиците си,

ходейки всеки ден по едни и същи пътища…

Ако не промениш навиците си,

ако не носиш различни цветове,

или ако не говориш с непознати.

Започваш да умираш бавно,

ако избягваш да усетиш страсти

и техните разтърсващи емоции;

такива, които карат очите ти да блестят,

а сърцето бързо да тупти

Започваш да умираш бавно,

ако не променяш живота си,

когато не си доволен от работата си,

или от любовта,

ако те рискуваш сигурното за несигурното,

Ако не преследваш мечта,

ако не си позволиш,

поне веднъж,

да избягаш от разумен съвет…

 

 

снимка: Pexels

 

 

 

 

 

Ако диетата е отговорът, какъв е въпросът?

В играта на въпроси и отговори, понякога въпросите са толкова важни, колкото и отговорите. В този текст за Жената днес, използвах за заглавие този класически въпрос на английската психотерапевтка Сузи Орбах, а отговорът, сам по себе си, е нещо по средата, въпросоотговор.

Какъв е въпросът, който искаме да решим с някое наше поведение? Диета или преяждане, гладуване или внимание в типа храна, колкото и да са различни, тези модели се повтарят, защото несъзнателно търсите отговор на някой въпрос, който стои пред вас… и само фенерчето на спомените може да го освети.

Текстът е тук

за вътрешния глас

„Някъде в дъното на собственото си същество човек обикновено знае къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Но има моменти, когато клоунът, когото наричаме Аз, се държи толкова объркващо, че вътрешният глас не може да наложи присъствието си“

„Човекът и неговите символи“, Юнг

смяна на скоростите// downshifting// нови думи в българския език

От Малки истории по БНТ събраха трима събеседници – мен, Биляна Савова, арт директор на списание Ева и основателка на МС Мога сам и Светлозар Желев, литературен активист (с това любопитно определение се описва дейноста и посветеността му в областта на литературата, вижте и страницата му Литературен гид), като тримата бяхме поставени от водещата Ирен Леви да дискутираме дауншифтинга. Този термин описва хората, които стигнали до някакви етап, в който избират от това, което критиците наричат „надбягване за плъхове“ или обсесивен материализъм, за да намалят стреса, наднорменото работно време и цената, която плащаш с душата и психиката си, които съпровождат цялото надбягване с дявола – не само в офисите, но и на много други места, където времето за почивка никога не идва или ако идва е за 4 дни на морето например слез 361 дни с 5-6 часа сън. Понякога дауншифнтинга е и преместването от мениджърска позиция в свободните професии, където парите може да са по-малко, но времето и свободата са повече. Познавам няколко човека, решили драстично да променят баланса работа/живот и понякога това е най-доброто, което може да се случи за някого. Решението за промяна често идва след проблеми със здравето, а то, както чуваме от деца, най-важното. За съжаление го разбираме като възрастни. Като цяло целта на „смяната на скоростта“ е да се подобри качеството на живот и да се намали нивото на стреса – а когато човек прави това, често пъти намалява разходите си (Сбогом, магазини по Съборна! в по-тежкия случай и Сбогом, Zara! в лекия), смяна на мястото на живеене (Здравей, Нови Искър!/Населени места на 40 км от града) или просто намалява ненужните разходи.

Видеото от предаването Малки истории

може да гледате на сайта на БНТ.

Да, на кой ли не му е идвало да остави в някакъв момент разчертания от служебни задължения живот, и да отиде на село. Поне гъските са гъски, говедата – говеда, всичко е ясно, няма нужда от време да ги разконспирираш. В двете истории в предаването се появява гледането на животните и с моя скромен опит от пасене на овци едно лято и гледане на дакел в продължение на 17 години знам едно. И то е: илюзия е, че животни се гледат лесно. Това е тежък физически труд, в който човек дава много. Нямаш ден, нямаш нощ, имаш чувства и не е като по телевизията, пасторално и успокояващо.

Дауншифтингът не е изобретение на „новото време“. Може да има и по-ранни, но на мен първото произведение, което ми хрумва, е класическото произведение Уолдън на Хенри Дейвид Торо (линк към произведенията му), в което той разказва за преместването си на езерото и спокойния живот там. А тогава, преди 200 години не е мобилните комуникации са били само в умовете на фантастите.

 

Няколко идеи за дауншифтинг за начинаещи

Намалете скоростта

Намалете дрехите, намалете ненужните разходи, дайте ги за почивка.

Намалете тежестта

Дрехи, вещи, боклуци, гипсови лебеди от сватби, ясно е

Засадете си подправки

Босилек, риган, мента. Градина не означава парник с домати. Може да е просто саксии на балкона.

Селски туризъм

Спомняте ли си какво ми е мнението за гледане на кози?! Убедете се на живо.

Изключете телефона

Всеки ден след работа. Ако ви е трудно, час преди лягане. Ако ви е трудно, махнете интернета през нощта. Ако и това ви е трудно, прочетете какво е номофобия.

Четете книга на поне 30 години

С пожълтели страници или с бележки от родителите ви, дори непозната или не достатъчно популярна сред приятелите ви.

 

 

Още по темата

Книжно: книгата Бягство от върха на Макс Наришкин, издадена от Сиела, и може би единствената книга по въпроса на български. Не съм я чела още, за нея ми каза Светлозар Желев. Най-продаваната книга за смяна на скоростите в Amazon.com

Сайт на Международната седмица на дауншифтинга – 23-28 април през 2018та.

Карнавални сенки

Срещу този Ожасен празник, Хелоуин, са се изказали достатъчно много българи за чуждопоклонничеството (то и приятелите ми мексиканци не признават американския синко де майо, така че не сме единствените, дето се дразнят на празници, дошли отвън). Един остроумник миналата година направи доброто предложение „за да се свърши веднъж завинаги с непреходния спор Хелоуин или Ден на народните будители, нека да се учреди Ден на народните вампири“.  Факт е, че всяка култура има нужда от карнавал и тъй като в годините българските Сирни заговезни са загубили силата си в масовото съзнание (с изключение на пернишкия фестивал Сурва), а несъзнаваното се стреми към това отпушване на енергията, което ни дава маскарада, затова и все повече хора ядат желирани ченета, изглеждат като призраци или размахват кокали.

В сянката на тиквите човек може да се облечее по абсурден за теб начин, максимално отвратително и това да се превърне в кратка, лична и ефективна психотерапия за себе си. Карл Густав Юнг го е обяснил най-точно и добре, създавайки Теорията за сянката. Ще бъда кратка и интересна: всеки от нас гради образ пред обществото, своя „маска“, която слага, преди да излезе пред другите. „Миличката“, „арогантната“, „добричката“, „лошата“, може и да е просто „доброто впечатление“, което искате да оставите пред другите, но ние не винаги сме това, за което се представяме. Заради мама, тати, баба и учителката от детската, в нас има и едно или дори няколко гадни малки същество, които не си позволяваме да излезе навън. Дали ще е развратната, лекясалата, злобната, грубиянката или истеричната? Не сте нито едно от тези неща? Не че нещо, но се съмнявам – всеки от нас има лоши страни и колкото повече не си ги признава, толкова по-зле за самия него, или както е казал Юнг, ако не си признаваме тази деструктивна страна, то тогава започваме да приписваме тези черти на други хора около нас… и става страшно.

Децата например, след като станат на 5, често започват да се маскират със страшни костюми и дори често са най-стряскащото нещо, което могат да измислят, защото в инстинктите и паметта, която според Юнг стои без да имаме достъп до нея, като включена, но неработеща рам-памет, стоят страховете, с които можем да се справим само, ако ги срещнем лице в лице. Затова Смъртта е такава част от карнавалите и маскарадите – малките гробчета от шоколад, соленките – отрязаните детски пръстчета и образа на смъртта. Кой не го е страх от смъртта? Малцина мъдреци. Но този празник ни позволява да се шегуваме с нея и по този начин да я преживеем. Да минем отвъд нея без да ни нарани. Карнавалите и специално Хелоуин ни дават пълното право да покажем „лошата“ си страна.

Нека не се залъгваме: дори когато не искаме, избора на костюм никога не е случаен. Остава въпроса дали обаче съзнателно го правим и показваме да другите най-отвратителните в нашите очи своя черта или някоя от по-приемливи. Когато съзнателно изберем тази черта с влизането в ролята и признавайки пред себе си, че я имаш (като например да се маскираш като нервната домакиня например), вече ще можеш да се видиш в един огромен, хиперболизиран образ и да осветиш това от себе си и да го трансформираш в нова, по-мека посока.

Буда е казал, че „да държим в себе си гнева е като да пием отрова и да чакаме другия да умре“, затова ако откриеш кое искренно те плаши и вбесява и се превърнеш в него, това е начин да изкараш яда си. Ползата – като изтичането на гноя от пъпката – няма да се излекуваш, но ще си крачка напред.

––––––––––––––-
Бележка под линия. Този текст е публикуван оригинално в първия ми блог. Конкретната причина за написването му е, че в този Хелоуински ден се маскирах като една жена, която искрено ми боцкаше в главата. Намерих дрехи и обувки като нейните, държах се специфично като нея. И след този опит да „вляза в обувките й“, буквално, започна трансформацията ми към нея. Няма да станем приятелки идващите 50-60 години, но определено чувствам разлика в отношението си към нея, към по-добро.

 

 

Повече за Сянката?

В тази книга на Джеймс Холис – Да разбираме Сянката си   

Пътят непоет//Робърт Фрост

Пътят непоет

от Робърт Фрост
Два пътя разделят се в жълтата гора
и съжалявам, че не мога да тръгна и по двата,
аз съм сам, и колкото и да стоя,
и взирам се, колкото далеч аз мога,
за видя какво има след храсталака
поемам по втория, така реших,
и може би първият да беше по-удобен,
защото избрания от мен бе обрасъл, неутъпкан,
макар че двата водеха
в едно и също място,
те двата утрото пред мен лежаха,
с листа, без стъпки минали по тях,
оставили следи черни!
О, запазвам първият ден различен!
Все пак знаейки, че пътят води пак до път
Аз чудех се дали трябва да се връщам тук отново
Ще казвам аз със въздишка,
някъде в годините, които идват
Два пътя разделят се в гора – и аз –
– поех аз по този, който беше по-малко извървян,
и това направи всичко не такова, каквото беше досега.
–––––-
„Поезията е това, което се губи при превода“ е казал Робър Фрост и заради това този превод няма никакви, ама никакви претенции да е нещо повече от рефлексия на написаното от него. Който се вдъхнови да го преведе от себе си по друг начин, да го сложи в коментари, ще е интересно.
––––––
Връзката с психотерапията?
Обичам това стихотворение, защото говори за най-важните избори, които правим – тези, от които ни е страх. Темата за Пътя непоет се появява на много места, свързани с размислите за житейските ни избори, но ще спомена два – в Уейн Дайъровата книга Вашите слаби места и префразирана в заглавието Пътят, по-малко пропътуван при Морган Скот Пек (на български проведено като Изкуството да бъдеш Бог).
––––––
Още за Робърт Фрост
Цитати от Робърт Фрост, „Любовта е неустоимо желание да бъдеш неустоимо желан”, за да предизвикам вниманието ви
Създаването на Road Not Taken и литературен анализ

Миля след миля, промяна след промяна

 

зара
В мен си е заради текста на нея и случката с нея.

„Мии-ля след мии-ля. Проо-мяна след проо-мяна“, замислено прочете на глас надписа на новия ми любима тениска възрастният индиец с побеляла коса, когато дойде реда ми на бюрото за билети за метрото на летище Хийтроу.

„Интересно! Бети – обърна се той към колежката си – чуй какво е написано на дрехата“. И повтори отново, този път с друг, отривист глас: „Миля след миля, промяна след промяна“, и се усмихна, задавайки ми дежурния въпрос, но с различна интонация, като  шаман: „Къде искате да отидете, лейди?“.

Ах, тези сюрреалистични моменти в живота! Ако не бяха те, как щяхме да знаем, че сме на прав път?

Ще призная нещо. Малко се страхувам от промените. Излъгах. Хич не ги обичам. Дали дори леко не ги мразя? Даже се отчайвам, когато чуя за нова промяна на Google Chrome. Видя ли, че приложенията ми в телефона започват да се преинсталират, винаги малко гъбясвам какво ли няма да ми хареса. Тиктакам спокойно като швейцарски часовник в подредена среда – любими улици, любими салати, любими магазини. Вече съм измислила картата на своя свят, благодаря! Имам една приятелка, която непрекъснато се променя – цвят на косата, дължина, дрехи, какво ли не – и която не е съгласна с мен и често ми опонира, виждайки поредната ми черна рокля – уви, разликите са видими само за мен. „Промяната е животът, ако не се променяме, няма да сме живи!!!“. Точно така го казва тя – с три удивителни, понякога и с пет.

Добреее де!

Така е. Но това не ми пречи да се спирам преди всяка голяма крачка. Не ми пречи да ме е страх и да се колебая. Което пък от своя страна не ме е спирало да се хвърлям във всевъзможни приключения, защото адреналинът на промяната е несравнимо преживяване, но това са сериозни изключения. Има един психолог на име Ханс Селие, който е изследвал стреса. Това е работата на живота му. В неговия случай може би е точно да кажа, че е бил стресиран на работа (може и да не е шега, а да си е било истина). Г-н Селие открил, че стресът е опасен – и доказателството може да си и ти, когато едвам се влачиш с увиснали клепачи, но и че редовният стрес в малки дози е напълно полезен и препоръчителен за ежедневието заради червените кръвни клетки или нещо такова. С други думи, малко стрес действа добре, много – не.

Ок, професоре, взех си бележка – вече ходя до едни и същи места, като стигам до тях по различни улици; опитвам различни салати на любимите си места и се озовавам на летища, носейки с тениски с надпис „Миля след миля, промяна след промяна“. Лека полека започва да ми харесва…

 


Бележка под линия

За този текст ми напомни On This Day на Facebook. Оригинално е публикуван като писмо на главния редактор, списание Cosmopolitan. Бях в Лондон на поредно обучение по темата с психотерапия на хранителните разстройства. Оставаха няколко месеца преди да се посветя изцяло на работата си като психотерапевт, а не да се опитвам да съчетавам успешно двете, балансирайки и потъвайки в бездънната яма на работно време извън всякакви норми години наред. Това беше една дълго обмисляна, желана и в същото време страшна промяна. Точно като е описано в този текст.

Разликата във времето, че вече не ме е страх от промените, а с любопитство надничам какво хубаво крият в себе си, както и да са опаковани – а те идват понякога изглеждащи отвратително (о, да!), но в тях задължително има и нещо, което е наистина ценно – и то е, че ти дава нови посоки, от които може да те е страх, но да са истинските, верните, твоите.

Ще дам пример с една латиноамериканска притча, която чух преди години. Двама монаси отишли в едно село и отседнали в бедно семейство, което имало една крава, около която се въртял целия им живот. Спяли около нея, за да се стоплят, хранили се с млякото й, орали нивите си с нея. На сутринта, когато си тръгвали, докато всички домакини още били заспали, по-възрастният монах убил кравата. По-младият монах се възмутил, но това било посрещнато с мълчание. След една година минали отново през същото село и на мястото на схлупената къщурка имало нова къща, хората изглеждали добре и ги посрещнали с топло. По-младият монах започнал да разпитва какво е станало и домакините охотно разказали, че чудно как, след посещението им, кравата умряла и въпреки че им било трудно в началото, открили, че могат да правят много нови неща – всеки се захванал с нещото, което умеел и така се замогнали. Оказва се, че да убие кравата ти най-доброто, което може да направи за теб един стар човек.

 

 

Още по темата:

Г-жа Алиша Кийс//Sure Look Good to Me, концертна версия

 

Болестта, в която човек или дете яде неща, които не са предназначени хранене

Уговорка: тук не става дума за яденето на пясък на детската площадка от детето ви, на което е любопитно какъв е вкуса му и изследва света; нито за пъхането в устата на всичко, което види – понякога дори и гризане на масата. Този пост е посветен на болест, хранително разстройство, при която възрастни (или деца) систематично приемат вещества, които нямат хранителна стойност и не са предназначени за ядене. Ако имате съмнение, че вие или детето ви страда от нея, моля да прочетете внимателно написаното по-долу, като не правите прибързани заключения и задължително се консултирайте с личния си лекар и/или специалист от изброените по-долу (психиатър; детски психиатър, ако детето е по-малко или гастро-ентеролог при нужда).

Не можах да намеря много за тази болест в български източници, заради това реших да се спра върху нея в този пост. Тя е много рядка, но се надявам написаната информация да бъде полезна, дори на един човек, защото усложненията от нея са тежки. 

Болестта се нарича „пика“ (Pica) и е специфично разстройство на храненето. Името на това хранително нарушение идва от латинското название на свраката, която е известна с това, че обича да краде всякакви неща, кооито не стават за ядене.

Пика първо е описана от Хипократ и като цяло се приема, че е се диагностицира най-често при бебета и деца, но психиатрите я срещат и при възрастни в различни групи. Това е психиатрична болест (F50.8), при възрастни и деца (в кърмаческа възраст се описва с код F98.3) и се характеризира с упорито хранене с нехранителни вещества (като пръст, парченца боя и т.н.). Може да се срещне като един от по-общите симптоми на психични разстройства или като относително изолирано психопатологично поведение.

Под „упорито“ се разбира, че трябва да трае поне един месец и има различни подтипове. Такива са:

geophagia (хранене с пръст),

pagophagia (ледени кубчета и лед в големи количества, свързва се с недостиг на желязо)

hyalophagia (със стъкло),

litophagia (камъни),

mucophagia (слуз),

pagophagia (лед),

trichophagia (коса; обичайно е резултат от трихотиломания, която е неконтролируемо желание за скубане на коси и косми, което причинява естетични, психологични и здравни проблеми),

xylophagia (хранене с дърво или хартия) и други – като вар.

себеканибализъм (хранене с части от тялото, като вътрешната част на бузата или кожички)

coprophagia (ядене на изпражнения) и urophagia (пиене на урина с желание)

 

Приема се, че пика може да бъде причинена от други телесни проблеми като недостиг на желязо (най-вече при деца или при бременни жени). В други случаи се свързва с шизофрения, проблеми в аутистичния спектър и други нарушения, а понякога и в спектъра на обсесивно-компулсивните разстройства, като за това свидетелства и ефекта на селективните инхибитори на серотониновия транспорт (SSRI). В други случаи се търси причината върху разстройствата върху контрола на импулсите.

Пика често причинява проблеми в ежедневието и да доведе до сериозни медицински усложнения – язви, перфорации, обструкция на червата, инфекции, анемия, електролитен дисбаланс и отравяния. Затова е задължителна намесата на специалисти (психиатър, общопрактикуващ лекар, гастро-ентеролог).

 

Луиз.

Попаднах на нея в сравнително труден личен момент. Не, отчайващ личен момент, преди много години. Книга, която бях подминавала години в книжарница, този ден просто не можех да върна на лавицата. Остана в мен и я прочетох същия ден. Без да знам, аз бях станала един от над 40те милиона притежатели на преиздаваната над 95 пъти книга само в САЩ. После намерих в торент книгата на аудиофайл, четен от нея, и плътния й, мек глас ме съпровождаше в колата месеци наред.
Две книги (Излекувай живота си (в линка pdf към книгата) и Излекувай тялото си) бележат живота й, в който следват над 50 години смислен живот и кариера; издателство за духовна и психологическа литература, събития и семинари по цял свят… В края на 70-те Луиз Хей е диагностицирана с рак на шийката на матката и прави връзка между сексуалното насилие в детството си и болестта, която, която по нейни думи, излекува с прошка и други техники, които по-късно описва в книгите си. Винаги търсеща новото, жив пример за това, което проповядва – градинарство, йога на 70, състезателни танци на 74 и т.н. Животът на Луиз започва трудно. Семейство от проблеми. Ражда на 16 дете, което оставя. През 50те тя сменя името си и започва кариера на модел и се жени за заможен англичанин, който след 14 години брак я изоставя заради друга жена. Вместо да пропадне отново, тя прави друго. Създава по-добрата версия на себе си, на възраст и в ера, когато 40те не са били новите 20. Книгата й Излекувай живота си, която попадна в моите ръце тогава, в онази книжарница. Всичко е в две изречения.
Това, което вярваш и това, което мислиш, е това, което си и ще бъдеш. 
Мислите създават живота ти.

Нейната философия е това, което днес наричаме „позитивно мислене“. Ежедневно чуваме тези две изречения, казани по много начини. Луиз е от първите, които го повтаряха, докато не стана толкова приемливо, колкото е сега. На днешния ден Луиз Хей почна, след като промени живота към по-добро на много хора. Тези, които са чели книгите, знаят. Тези, на които им предстои да ги открият – не всичко, но много неща зависят от нас, тя ни помага да се разделим с онова, без което можем, за да направим място на по-доброто.

В края на ден с красив залез, като този на снимката, разбрах, че Луиз Хей е починала на 90 години. Животът й можеше да е различен, но тя избра друго, давайки личен пример за това, поемайки пътя непоет*.
*По стихотворението на Робърт Фрост
Пътят непоет:
„Два пътя се разделяха в гората.
Аз поех неутъпкания
и това изцяло промени нещата“.

Речник на новите чужди думи – „Номофобия“ – страхът от това да си без мобилен телефон

номофобия детелина стаменова психотерапия01„Номофобия“(nomophobia) означава „страхът да останеш без мобилен телефон“ и е свързана със FOBO (Fear of Being Offline – страхът да си офлайн). Името идва от съкращението No Mobile Phonе, нищо че „фобия“ насочва мисленето в друга посока. Реално състоянието е по-близо до тревожните разстройства и че става все по-значимо се подкрепя от различни източници и изследвания.  В картината на номофобията има елементи на депресия, паника, страх, зависимост, самота и усещане за липса на значимост, когато мобилния телефон не е с теб (затова ли „ще ти взема мобилния телефон е топ-заплаха родител-дете в днешни дни?“).

номофобия детелина стаменова психотерапия03 banksy clement street bristol
Графит на Банкси на Clement Street в Бристол. Имам борд и на Банкси в Pinterest

“Хората не използват мобилните телефони, за да говорят с други хора – ние говорим за свързани с интернет устройства, които позволяват на хората да общуват с различни аспекти на живота си. За да махнете тийнейджър от телефона му, трябва да го отстраните хирургически, защото целият им живот е вкоренен в устройството”, казва психологът проф. Марк Грифитс, който е специалист по зависимости.  Мобилните телефоните са такава интересна тема за психолози и технически лица, че съществува  Енциклопедия на навиците при използването на мобилни телефони (1,1770 паунда в Amazon.co.uk и линк към книгата в Google Books)

В началото на лятото с Доника Ризова говорихме за това – продължавам да мисля, че мобилните телефони и социалните медии дават повече плюсове, отколкото недостатъци, но „дигиталната диета“ е потенциално добра идея, когато човек усети, че прекалява в общуването с телефона (дигиталната диета при децата е добраидея в много случаи). Прекаляването идва, както и с храната, да си включа любимата си тема, когато телефоните и смарт устройствата не пречат на работата, връзките, хобитата ни и живота като цяло.

Споменатият отгоре Марк Грифитс дава 10 изречения, с които да проверите дали страдате от зависимост от телефона си (пребройте отговорите „да“):

  • “Мобилният ми телефон е най-важното нещо в живота ми”
  • “Растат конфликтите между мен и семейството ми и/или партньора ми за количеството мреме, което прекарвам на мобилния си телефон”
  • “Телефонният ми номер често ми пречи за други важни неща, които имам да правя (работа, образование и т.н.)”
  • “Прекарвам повече време на моя мобилен телефон, отколкото каквато и да било друга активност”
  • “Използвам мобилния си телефон като начин да променя настроението си”
  • “Постепенно увеличавам времето, което прекарвам на мобилния си телефон през деня”
  • “Ако нямам възможност да използвам телефона си ми се разваля настроението и ставам раздразнителен”
  • “Често имам остра необходимост да използвам телефона си”
  • “Ако намаля времето, което прекарвам на телефона си и след това отново започна да го използвам, винаги се връщам към количеството преди да намаля времето”
  • “Лъгал съм други хора колко време съм на телефона”
Въпросникът е от статията на Mark Griffiths (2013). Adolescent mobile phone addiction: A cause for concern? Education and Health, 31, 76-78.

Колко „да“ събрахте? Сложила съм отговорът накрая, за да избегна маменето.

 

номофобия детелина стаменова психотерапия02
Пътен знак в Стокхолм

Психологически последствия от прекаленото втренчване

Върху паметта – ако всичко е на гугъл ключови думи разстояние – тогава няма смисъл от помнене, а паметта е важна, както и тренирането й – иначе има риск да сме празни кутии… като белите кутийки на търсачката…

Безсъние и/или лош сън – много хора заспиват с мобилните си телефони, включително и деца. А това е опасно заради онова, което наричаме „хигиена на съня“.

 

Липса на човешки контакт – няма Gif, който да замени живата емоция.

Липса на реалност – това конкретно за пешеходците в града.

 

Как да използвате телефона си по-малко

Опитайте с 15 минутни паузи без телефон. Купете си часовник с будилник, не включвайте алармата на телефона. Час преди лягане изключете телефона си или го оставете в друга стая и изключете звука (ако ви се качва тревожността от тази мисъл… значи има нещо).

 

Тестът на проф. Марк Грифит

Ако отговорите са 6 или над 6, тогава имате проблем

 

Статистика

25% от австралийците (вероятно защото им се е правило такова изследване) са казали, че имат такъв страх

Повече жени, отколкото мъже споделят, че имат проблем да са без мобилен телефон

 

Линкове по темата

Статията „Съществува ли тревожността от раздяла с мобилния телефон?“ в The Guardian

Научно изследване и статия за номофобията, публикувана на 1 юли 2017 в списание за Киберпсихология, поведение и социално общуване

За книгата на Нанси Джо Сейлс „Американски момичета: Социалните медии и тайния живот на тийнеджърите“ и връзката имаш ли Instagram – имаш ли живот в L.A. и откъс от самата книга

Нещичко от Scientific American

 

Още един тест за стигалите накрая

Страдате ли от номофобия?

  1. Чувствате се тревожни, когато сте без телефона си.
  2. Чувствате ли се „без връзка със света“, когато сте без телефона си?
  3. Изпитвате ли нужда да носите телефона си навсякъде с вас непрекъснато?
  4. Връща ли ли сте се от работа вкъщи, защото сте си забравяли телефона?
  5. Изпускали ли сте нещо, което се случва точно пред вас, защото сте си гледали телефона?
  6. Телефонът разсейвал ли ви е от общуването с партньор/деца/приятели?
  7. Страдате ли от FOMO (страхът, че ще пропуснете нещо), когато не сте с телефона си?
  8. Някога има ли ли сте спорове с други хора по отношение на прекалено използване на телефона си?
Източник Techguide Australia

Няма нужда от брой отговори „да“. Щом сте прочели дотук, сами ще си отговорите.

 

Илюстрации и снимки:

Ръка с телефон: boligan.com

Банкси: Pinterest

Пътен знак: Pinterest, знак в Стокхолм, Швеция

„Научи ме на изкуството на малките крачки“ от Антоан дьо Сант-Екзюпери

Познат с „Малкият принц“, но с малко известно творчество отвъд нея (което винаги съм намирала за несправедливо, защото останалите му произведения са, според мен, дори по-силни и дълбоки), Антоан дьо Сент-Екзюпери е автор и на тази „Молитва“, която ще продължа да търся кога е написал. Досега попаднах само на общото „в труден момент от живота си“. 

 

„Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари мe с тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата. Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота. Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки.“

 

Най-силната дума за трудни времена

мая и опраИзбягвам да пиша заглавия, които включват думи като „най“, защото макар да мога да се впиша лесно в стилистиката на заглавия като „Разбери как да промениш живота си веднага“, не искам да го правя, защото не вярвам, че това може да се случи, освен в блудкавата булевардната психологическа литература. Но този път правя изключение с принципа си, защото тази история, която ще преразкажа е важна и за мен, а и мен ме е държала в трудни моменти.

Много харесвам две жени. Опра Уинфри (която е и актриса, а вчера я гледах отново в Безсмъртната Хенриета Лакс, в момента по HBO България) и Мая Анджелоу, с която се запознах през Опра. Мая Анджелоу е от онези хора, дето май работата им на Земята е да променят други хора, така че какво точно е правила в дългия си живот може би е „лидер на мнение“. Тя е и ментор на Опра; човека, към когото тя се обръща в своите трудни моменти. И тук започва историята, която ме накара да напиша заглавие с „най-„.

Веднъж Опра, в своето най-тежко отчаяние, плачейки в банята, седейки на тоалетната чиния – кой не познава това състояние?, се обажда на Мая Анджелоу за подкрепа, която вместо да я изслуша я прекъсва рязко: „Спри, спри, спри и кажи „БЛАГОДАРЯ!“.

„За какво да кажа „Благодаря“?, хленчейки пита Опра и в замяна получава следното:

„Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че и това ще отмине. Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че Господ слага дъга над всеки облак. Дъгата идва. Кажи „Благодаря“, дори когато не можеш да я видиш, защото тя вече е там“, отговаря й Мая.

Да кажеш „Благодаря!“ в труден момент е да се смириш, да смириш собственото си Его, но също и да повярваш в бъдещето… Дано това не остане само тук, като история, казвайте „Благодаря!“, когато ви е трудно, казвайте я, дори когато сте като Опра Уинфри, плачейки горчиво в банята сами.

 

Видеото, в което Опра сама разказва тази история е тук

 

Илюстрацията на поста е картината на Густав Климт „Златни сълзи“

Елизабет Гилбърт: „Аз съм доказателството, че да си твърде щедър може да е глупаво“

През целия си живот давам прекалено много. Цялостната ми политика на действие винаги е била „Ако е мое, не се тревожи: то е и твое!“. Както може да си представите Коледа е в частност труден период в годината за мен. Изкушението ми да дам-прекалено-много, когато става дума за подаръци е ужасно. В течение на годините съм давала-прекалено-много пари, вещи, мнения, тяло, емоции – само кажи нещо и аз ще ти го дам. Не е нужно да си богат, за да даваш прекалено много и даването прекалено много не е точно щедрост. Щедростта не е нито обвързваща, нито агресивна, защото щедрия човек не иска нищо в замяна. Когато даваш прекалено много, от една страна очакваш да бъдеш ласкан, обичан и почитан завинаги.

През по-голяма част от живота ми, проблемът с даването прекалено много беше относително ограничено от собствените ми възможности. Тогава написах книга, наречена Яж, моли се и обичай, която продаде невероятни бройки и за една нощ се превърнах в богата жена и станах от жена, която дава прекалено много в жена, която дава прекалено на прекаленото.

Какво блаженство! Бях като алкохолик, затворен в спиртоварна – какъв чудесен и отвратителен късмет! Затова заредих гориво със свръх висок октан и започнах да давам.
Дадох пари на някои благотворителни и добри каузи, но най-вече дадох купища пари на хората, които познавах и обичах. Платих кредитните им карти, освободих ги от ипотеките, финансирах мечтите им, взех им самолетни билети, такси за обучение, терапии, карти за фитнес, коли. На някой (амииии, на двама), дори купих къщи. Мой съсед описа моята щедрост като „хип-хоп благотворителност“, защото поведението ми му напомняше на рап звездите, които, когато станат богати купуват мерцедеси на всичките си познати от гетото – но споделянето на парите с моите близки ме удовлетворяваше повече от пращането на дарения на някакви далечни благотворителни организации: можех да видя (и усетя!) благодарността толкова лично; беше като удоволствие от наркотик.
Тази лудост извървя дълъг път, докато си намери път до нивото на кармичния дисбаланс, който ми беше донесъл моя собствен луд успех – баланс, който ме остави да се чувствам изначално неудобно. (Защо трябва да съм с богатите, когато хора с такъв или по-голям талант от моя не са толкова богати? Защо не разпределя богатството си около мен?) Накрая, беше радостно и окриляващо: бях на сбъдващата мечти, разрушителят на трудности, променящата животи. Накратко: даването на пари на приятелите ми беше толкова забавно!
Докато изведнъж не спря. Докато изведнъж се оказа, че някои от тях ги няма вече.
Не изгубих тези приятелите си по причините, за които си мислите.
Не беше защото „парите са корена на всяко зло“ или защото „парите променят всичко“. Разбира се, парите променят всичко, но така прави също слънчевата светлина и храната: те са силни, но неутрални източници на енергия – нито добри, нито лоши, но се формират само по начина, по който ние ги използваме.
Когато загубих приятелите си, само защото използвах силата да дарявам безрасъдно. хвърлих се в животите им с моята дебела банкова сметка и изтрих години трудности за една нощ – но понякога, в процеса, аз изтрих и години пазено гордо достойнство.
В Индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“.
Понякога, с прекъсването на техния жизнен път толкова шокиращо, аз прекъсвах възможността на приятел да научи своите собствени важни уроци в тяхното собствено темпо.
С други думи, тъкмо когато вярвах, че съм сбъдваща мечти, се превръщах в унищожител на съдби. Дори по-лошо, понякога моето желание да давам прекалено много оставяше приятелите ми да се чувстват засрамени и заслепени от видяното. Понякога, например “липсата на пари“, се оказа, че не е бил най-важния проблем. Може би проблема е липсата на самоувереност, организация или мотивация. може би като премахна финансовите проблеми на приятелка, всичко, което правя е да я оставя на нейните други, реални проблеми.  Може би такова рязко откровение е убийствено за другия (както гласи доброто британско остроумие „винаги може да кажеш на хората кой прави всичко за другите по измъчените лица на заобикалящите го“).
Всичко, което знам е, че тези приятелства изсъхнаха под облака на взаимно неудобство и сега пресичаме улиците, опитвайки се да не срещнем погледите си. Преди години, в Индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“. По това време съветът ми звучеше цинично, дори жестоко. Това определено удря в лицето на висшите християнски идеали за дарителството, по прочутата фраза на Майка Тереза: „давай до болка“.
Но в днешни дни, започвам да мисля, че когато даваш необмислено или по план, може да даваш до болка и другият човек да е този, който е наранен до смърт.
Така че не го правя повече.
Не ме разбирайте неправилно: винаги ще давам. Още виждам щедростта като едно от най-силните човешки кладенци – място, което може да бъде почистено, подновено и изпълнено отново с благодат. Но един кладенец е деликатна екосистема, затова се научих да внимавам къде стъпвам. По-склонна съм да вярвам на добре организирани благотворителни организации, отколкото да се занимавам със социално инжинерство в собствения си приятелски кръг. Гарантирано ми е, че не получавам същия приток на ендорфин, който имах, когато размахвах магическата пръчица в лицето на някого, но сега искам да запазя приятелите си, така че това е предимство. И се опитвам да действам спрямо нуждата.
Преди няколко дни бях в метрото, наблюдавайки жена, която не познавах да се мъчи да вкара в процепа отдавна сменения тип карти. Тя не говореше английски и никой не й помагаше. Не бързах, затова отделих 10 минути да й покажа внимателно как работи системата, как да си купи нова карта за метрото от автомата, как да добави кредит и т.н. Не й дадох пари; дадох и вниманието й и си продължих по пътя. Това беше прост обмен, но мисля, че ни накара и двете да се чувстваме добре. Малко ме сърбеше да й купя къща, но се размислих – защото колкото е ми е възможно се опитвам да не давам до болка. Вместо това само помагам. след това и стотинка повече не давам.
Така че ако ти си от тези хора, които мечтаят да дадат, голям, животопроменящ, приятелство-разрушаващ подарък…не го прави. Вържи здраво този човек в теб, който обича да дава прекалено много и го скрий някъде дълбоко.–––––––
елизабет гилбърт, стана популярна с  яж, моли се и обичай, по която беше направен и едноименния филм