Категория: разни

Килограми не се свалят с обиди…

Да си представим следната ситуация: детето ви, момиче или момче няма значение, бурно започва да качва килограми и това е явно, защото яде „като разпрано“, някой казва, а другите кимат в съгласие. Трябва да се действа!

 

Нека сме наясно – тийнеджърите често са неконтролируеми – не само как се държат, но и какво ядат (а понякога и колко пият). Едно е сигурно – добронамерените забележки са в състояние да постелят един доста добре павиран път към Ада, наречен наднормено тегло. Как ли? Да обиждате някого за теглото му не му помага да изгради здравословен начин на хранене, а вместо това го тласкате към следния порочния цикъл:

  1. преяждане –->
  2. пропускане на хранене –->
  3. цял живот самосъжаление

(„ще си умра гладна и дебела“ е  родена в главата точно от пострадали от този цикъл)

Изследване на Джерика Берге от Медицинския университет на Минесота казва точно това – родителите, които окуражават децата си да правят диети в ранните си години рискуват те да развият хранителни разстройства или затлъстяване. Не само. Децата на тези деца в голяма част са поставени на диети също, т.е. ако вие днес принуждавате детето си да е на диета (която ще го изтощи психически в годините), има голяма вероятност то да направи това с внучето ви (което също не заслужава това).

Разбира се, знаем, че родителите правят това в желанието си да помогнат на децата си, но за съжаление дори тези тийнеджъри, които свалят килограми, намразват телата си и така и никога не ги заобичват съвсем – а да си охлюв, който си мрази черупката е… дискомфортно доживотно преживяване.

В този материал на New York Times e включен цитат на Катрин Бауер, факултет по обществено здраве в Университета Мичиган в Ан Арбър, която казва, че „съществува преобладаващото мислене, че хората не знаят, че са дебели и когато ги информираме за това те магически ще се мотивират да променят поведението си“. Всъщност, продължава тя, стигмата върху теглото води точно до обратното: критиката и предизвикването на срам може само да накара другият да се чувства зле по отношение на себе си, без мотивация и способност да се промени.

 

Няколко – първо среща насаме между педиатъра и родител/ите, на които да се обсъди има ли вероятност от някакъв медицински проблем или състояние, което да е довело до рязкото качване на тегло и провеждане на изследвания.
Родителите да променят храненето вкъщи за всички като:
  • включат повече плодове и зеленчуци в ежедневието;
  • да изключат полуготовата и твърде преработена храна;
  • да намалят десертите, баниците и хляба като част от начина на хранене;
  • да не държат сладкиши и бисквити „да си има“;
  • да направят ембарго на газираните напитки;
  • да готвят заедно с децата си здравословна храна (книгата Вкусно с усмивка на Софи Йотова е добро начало);
  • да се опитат да правят разходки с децата си – първо на по-кратки, после на по-дълги разстояния;
  • и да сложат назидателните речи и думи в най-тъмното на гардероба;
  • а обидните да ги заровят някъде надалеч.
Препоръчително е родителите също така да не се впускат в омраза на собственото си тяло по какъвто и да било повод (пример: Майката, гледайки себе си с презрение: „Леле как съм се освинила!“ с пощипване на корема пред огледалото).
Дори за мен беше шокиращо да разбера, че по изследвания има родители (над 40%!!!), които окуражават децата си да правят диети – някои от бебешките 2 години… Манията на родителите ти да си слабичко дете (като тези от рекламите) води до там, че се наблюдава дори деца на 6!!! години да искат обезмаслени продукти и да внимават за калориите! На тази възраст би трябвало да внимават как играят на „Не се сърди, човече“, не какво представляват въглехидратите!

 

 

 

Още по темата:

Ако се храните с децата си няколко пъти седмично, наднорменото тегло и напълняването са с по-малък риск за тях, сочи изследване, провеждано 10 години

За децата, начина на хранене и психологията на напълняването може да прочетете и тази книга, която е полезна за всички родители, които си мислят, че децата им са твърде дебели или с хранително разстройство

Проблемът на децата с наднормено тегло в училище, материал на The Guardian

 

 

 

Додето има светлина, не се отказвай от радостите на живота…

Tu modo, dum lucet, frectum ne desere vitae, Omnia si dederis oscula, pauca dabis, Ac veluti folia arentes liquere corollas, Quae passim calathis strata natara vides, Sic nobis, qui nunc magnum speramus amantes, Forsitan includet crastina fata dies

„Додето има светлина, не се отказвай от радостите на живота. До една целувките си да си дал, малко е било. И както се ронят листата от повехналите венци, които виждаш пръснати да плуват във съдините, така и за нас, които днес, влюбени, храним толкова много надежди, утрешният ден може да донесе съдбовна участ“

или както е превода на английски в самия роман:

„While the light only do not forsake joy of life. If shall have given all your kisses you will give too few. And as leaves fall from withered wreaths which you may see spread upon the cups and floating there, so for us, who now as lovers hope so much perhaps tomorrow’s day will close the doom“.

Книгата на Айрис Мърдок „Пясъчният замък“//The Sandcastle изрових от спомените, после от купищата книги, нещо ми се четеше точно тя, нещо смътно ми се искаше да се върна там, където я четох за първи път, този особен стил, това усещане за английски следобед и този цитат, който, признавам, не помнех, но сега ми направи силно впечатление.

Цитатът не е посочен откъде е в тази така брилянтна книга, но е на Секст Проперций (Sesto Properzio)

 

Още по темата

Филмът Айрис с участието на Джуди Денч, надявам се да не я запомните с Алцхаймер, а с някой от романите й

Статия в The Guardian, в която е важно да стигнете до изречението „Любовта е изключително трудно осъзнаване, че нещо друго освен нас е истинско“, пише Мърдок в есето си The Sublime and the Good, „Любовта, както изкуството и морала, е откриване на реалността“.

Елегия XX от Секст Проперций

 

Необичайната реч на при едно дипломиране

Джон Робъртс, председател на Върховния съд на САЩ, на церемонията по дипломирането учениците от Cardigan Mountain School, сред които и неговия син.

 

Най-важният урок в живота

„Обикновено на церемонията по дипломиране лекторите ще ви пожелят успех и да ви се случва всичко най-хубаво.

Аз няма да направя това и ще ви кажа защо.

От време на време в идните години се надявам да се държат с вас нечестно, за да разберете цената на справедливостта.

Надявам се да преживеете предателство, защото така ще научите значимостта на лоялността.

Не ми е приятно да ви го кажа, но се надявам от време на време да сте самотни, за да не приемате приятелите за даденост.

Пожелавам ви лош късмет от време на време, за да съзнавате ролята на шанса в живота и да осъзнаете, че успехът ви не е изцяло заслужен и провалът на другите също не е изцяло заслужен.

И когато загубите, а това ще ви се случва от време на време, се надявам понякога съперникът ви да злорадства над провала ви, за да разберете значимостта на спортсменството.

Надявам се да бъдете пренебрегвани, за да разберете колко е важно да слушаш другите.

И сe надявам да изтърпите достатъчно болка, за да се научите на състрадание.

Дали ви желая тези неща, или не, те ще ви се случат. И дали ще се възползвате от тях или не, ще зависи от способността ви да разберете поуките от сполетелите ви беди.

Сега се очаква от речта при дипломиране да се даде по някой съвет. Някои дават големи съвети, други полезни идеи. Най-често срещаният е да бъдете себе си. Това е страннен съвет, който може да се даде на хора, които ходят в училищни униформи, но вие би трябвало – трябва да бъдете себе си. Но трябва да разберете какво означава това. Освен ако не сте идеални, това не означава да не правите промени. В определен смисъл, трябва да не бъдете себе си. Трябва да се опитате да бъдете нещо по-добро. Хората казват „бъдете себе си“, защото искат да устоите на импулса да станете това, което другите искат да сте. Но вие не може да бъдете себе си, ако не научите кой сте и не може да научите кой сте, ако не мислите за това.

Гръцкият философ Сократ е казал: „Непроученият живот не си струва живеенето“. И докато „просто го направи“ може да бъде добро мото за някои неща, то не е добро мото, когато се опитвате да разберете как да живеете живота, който е пред вас. И една идея как да живеете добър живот е да не се опитвате да живеете добрият живот. Най-лесният начин да загубите ценностите, основополагащи за това, което сте е честно казано да не мислите за тях изобщо.

Така че това е дъбокият ви съвет. Сега няколко идеи, защото сте готови да отидете в новото си училище. През последните години, се опознах с някои от вас доста добре и знам, че вие сте добри момчета. Но също така сте привилигеровани млади мъже. И ако не сте били привилигировани, когато сте дошли тук, сега сте привилигировани, защото сте били тук. Моят съвет е: Не се дръжте така.

Когато отидете в новото си училище, отидете и се представете на човека, който мете листата в двора, чисти снега или хвърля кофите. Научете тяхните имена и го използвайте по време на престоя ви в училище. Друг съвет: когато минавате покрай хора, които не разпозвавате по време на разходките се усмихнете, погледнете ги в очите и поздравете. Най-лошото, което ще се случи с вас е да станете изместни като младия мъж, който се усмихва и поздравява, което не е толкова лошо за начало.

Последното парченце съвет, което ще ви дам е много просто, но мисля, че може да доведе до голяма разлика в живота ви. Веднъж седмично пишете бележка на някого. Не имейл. Бележка на лист хартия. Ще ви помогна като ви продиктувам първата. Може да пише: „Скъпи [попълнете името на учител от Cardigan Mountain School].“ Продължете: „Започнах в новото училище. Футболът е труден, но се забавлявам. Благодаря, че ми бяхте учител“. Сложете в плик, залепете марка и пратете.

Това ще означава много за хората, които – по причини, които повечето от нас не могат да осмислят – са се посветили на преподаването на момчета от средното образование. Както казах, това ще ви отнеме точно 10 минути в седмицата. До края на учебната година ще сте изпратили бележки на 40 души. Четиридесет души ще се почувстват малко по-специални, защото сте го направили и те ще мислят, че сте много специални заради това, което сте направили.

Стига съвети. Искам да приключа, като ви прочета важен текст на песен. Цитирах гръцкия философ Сократ по-рано. Тези стихове са на великия американски философ Боб Дилън. Те са на почти 50 години. Той ги е написал за квоя син, Джеси, който му липсвал, докато бил на турне. Те описват надеждите, които един родител има за своя син или дъщеря. Тези желания са прекрасни, те са  вечни. Те са универсални. Те са хубави и истински, с изключение на една – пожеланието, което е дало името на песента и неговия пример. Това пожелание е от родителската тъга. То не е добро пожелание. Такива са и стиховете на песента Forever Young от  Боб Дилан:

May God bless and keep you always

May your wishes all come true
May you always do for others
And let others do for you
May you build a ladder to the stars
And climb on every rung
And may you stay forever young

May you grow up to be righteous
May you grow up to be true
May you always know the truth
And see the lights surrounding you
May you always be courageous
Stand upright and be strong
And may you stay forever young

May your hands always be busy
May your feet always be swift
May you have a strong foundation
When the winds of changes shift
May your heart always be joyful
May your song always be sung
And may you stay forever young

Благодаря ви.

 

източник: http://time.com/4845150/chief-justice-john-roberts-commencement-speech-transcript/

 

Защо се вкопчваме в хора, които ни показват, че не ни искат

Повечето хора, които познавам, могат да се сетят за ситуация, са наблюдавали или участвали в такава връзка. Класически пример е залитането по „лоши момчета“, когато влюбената жена е напълно наясно, че всичко не само че ще свърши зле, но и още докато върви историята, често ще съжалява, че изобщо някога са се срещали и въпреки това продължава.

Защо просто не мечтаем за нещата, които можем да имаме, а залитаме по невъзможните?

Хелън Фишър, прочутата американска антроположка, чиято книга Анатомия на любовта е издадена и на български, а и може да гледате нейните презентации в TED Изучаване на влюбените мозъци и Защо обичаме и изневеряваме  (и двете със субтитри). Та самата Хелън Фишър е открила в десетилетията си изучаване, че отказът на значим чочек стимулира части на мозъка, които се намират там, където са зависимостите и засищането. При изследването на мозъци на млади мъже и жени, които са били отхвърлени от партньорите си, нервна активност е наблюдавана в центровете, където бълбукат мотивациите, физическата болка и дистреса (лошият стрес) и въпреки това, при показването на „отхвърлящия“, те отново описвали чувството като „любов“. В едно изследване, публикувано в авторитетното списание по Невропсихпология (Journal of Neurophysiology) се показва, че страданието на хората, страдащи от любов е подобно на наркомания при абстиненция и изобщо не е толкова безобидно като „забрави го“.

Все пак не става ясно, защо хората се стремят толкова към хора, които не ги обичат. Има няколко хипотези за това, като ще ви преставя две от тях, които ми се струват по-сериозни.

Еволюционно погледнато, най-трудно спечеленият партньор е най-ценният (най-силният мъжки, най-сексапилната женска). Колкото по-трудно спечелите някого, толкова по-ценно ще е създаденото с него, включително и поколението от него или нея (тук еволюцията не се интересува от вас, а дали ще се грижите за поколението си и как). Така да сте пренавити и със затворени очи към недостатъците му е добре за еволюцията, не за вас конкретно.

По психологическата Теория на привързаността начинът, по който сте били отгледани е задал начинът, по който ще се държите във връзиките си – включително и ще търсите хора, които да ви причиняват болка. Всеки случай е много различен, но има начин това да бъде преодоляно чрез психотерапия – но нито един безболезнен, а причината да има страдание е свързан до голяма степен с това, че когато една мисъл ни влезе в главата, това може да се превърне в обсесия – и дори в крайни случаи да стане такава – и точно както човек се отказва от другите зависимости, така се отказва и от романтичната зависимост – с време, болка и абстиненция.

Японски художник, „хванал“ живота ни

Този японски художник няма да може да го намерите в инстаграм, той е само туитър, където споделя нарисуваните си мисли. Акаунтът му се казва アボガド6 , което лично на мен ми е сложно за прочитане, заради което го наричам @avogado6. Почитателка съм на този тип илюстрации и се опитвам да следя работата на Banksy и John Holcroft (Джон Холкрофт). При този @avogado6 илюстрациите излизат почти всеки ден и от любопитство го скролнах до началото на акаунта му и това е моята селекция (повече от заглавия са негови, ако има мои  са в италик).

Когато ти паднат батериите

Когато си приклещен

На поправка

Травма

Стрес

Ненавист

Време

Накъде (времето е безмилостно)

Когато се опитваме да запазим неща, на които им е минало времето

Градът страда от безсъние

Негодувание

Дисфункционално семейство

Какво има в очите (когато се чувстваш успешен и щастлив само когато си онлайн)

Злословие

Срамежливост

Разтапяне

Линеене

Когато си нетърпелив

Анорексия

Празнини в образованието

Компания (корпоративен живот)

Пиене

Главата ми е претъпкана (когато се чувстваш „6 часа на въртележката“)

Бъркотия в главата (Многото мисли раждат плодове)

Блудкав

Дървото Калина (това е много интересно, защото се оказа, че в една от символиките на дървото е, че носи посланието „умирам, ако не ми обръщаш внимание“)

Как да бъдеш парижанка, нова книга в уиш листа

Мрачните февруарски неделни следобеди са идеални за небрежно скролване във фейса, колкото и да са опасност за обществото според Джордж Сорос социалните медии (речта му на Световния икономически форум в Давос, сериозна е).

„Откраднато“ от фейса на Йовита

Така пред очите ми попадна за пореден път книгата How to be Parisian (има я и в Orange Center), която този път влезе в уиш листа при новото поръчване на книгата, която упорито пропускам вече 3 години, препоръча ми я Йовита Иванова, която е дори по-далеч от мен от Париж – живее в Лима, а миналата година, заедно с една друга моя приятелка – Божана Нешева-Минкова издадоха едни Йога-карти на български, които добре им се получиха.

Лиричното отклонение приключва тук с рязко връщане към парижките истории и конкретната страница. Една част от тях подминавам с мълчание („Намерете „своя“ парфюм. Използвайте го следващите 30 години“ (не бих могла, парфюмите маркират епохи при мен), но други много ми харесаха

Афоризми

Да бъдат четени на глас всяка вечер преди лягане.

Дори когато сте пияни.

Не се страхувайте от остаряването. Както се казва, не се страхувайте от друго, освен от самия страх. * Всеки трябва да живее с другия пол, не срещу него. Освен когато правите любов. * Ходете на театър, музеи и концерти колкото често можете: придава здрав вид. * Знайте своите качества и грешки. Култивирайте ги, когато сте сами, но се се пристрастявайте. * Дръжте се, сякаш това, което правите ви се отдава лесно. Всичко, което правите трябва да изглежда все едно не полагате усилия и грациозно. * Без много грим, без много цветове, без много аксесоари… * Поемете дълбоко дъх и се придържайте към простите решения. * Винаги оставяйте едно нещо ненаправено по вас – дяволът е в детайлите. *

От страниците: “Радвайте се на лицето, което имате днес. То ще е онова, което ще си искате да имате след 10 години”. * “Отделете време да си отделите време, защото никой няма да го направи вместо вас”. “Отделете време да слушате и опознаете себе си. Отделете време да се промените, да растете, да си починете. Отделете време да кажете да, отделете време да кажете не. Отделете време да бъдете тихи. Отделете време да се грижите за тялото си, да се храните добре. Отделете време да се попитате коя сте и какво искате”.

 

Още по темата:

Симпатично четиво от Into The Gloss

HuffPost, разбира се

И Vogue, няма как

 

 

„Можете да сте модел при нас, ако качите“, й написаха от известна модна агенция

Вилхелмина Моделс (Wilhelmina Models) е от модните агенции със сериозна история (големият шлем е Ford, Elite и те), като освен с мода се занимават и с мениджмънт на публични личности и спортисти. Основана през 1967 година от холандския модел Вилхелмина Купър, и до момента тя е единствената, която публично се търгува на борсата. В наши дни те представляват хора като Деми Ловато, Ник Джонас, Ники Минаж и модели, които може да видите в Инстаграм профила им.  

Техният модел Маги Грийн (инстаграм профил) наскоро сподели в есе за Harper’s Bazaar САЩ за живота си на момиче, мечтаещо да стане ангел на Victoria’s Secret, което стандартно включва и ежедневно хранене под 900 калории, разбира се. Изречението на Кейт Мос: „Нищо не е по-вкусно от усещането да си суперслаба“, е накарало не една и две жени да издържат дни без ядене, нея също. Литри кафе за енергия и лед за горене на калории, миниатюрни порции, спиране на цикъла (аменорея) и други обичайни събития за поддържането на неестествено ниско тегло за нейното тяло…

С естествената си красота, младост и късмет, тя влиза в модата и неочаквано точно тук, където Маги Грийн изглежда както смята, че трябва да изглежда един модел, Вилхемина Моделс  се намесват с предложение да сключат договор с нея, ако качи килограмите, които е свалила. Това е линк към профила на Маги в агенцията след подписването на договора.  На човек, карал с години на това, което гарнитурата към основното ястие на на другите, това било странен обрат. „Не бях сигурна в идеята първоначално. Реших, че ще се опитам първо да се забавлявам, докато съм на почивка [тя получава предложението, преди да замине със семейството си на ваканция], но реших да не броя калории и да се меря“. След това, естествено започнах да си връщам теглото, малко по малко. Спомням си една сутрин няколко седмици по-късно как застанах срещу огледалото по бельо и първо бях ужасена. Гледах се, но не можех да не се усмихна. За пръв път от месеци се гледах и си мислех: „Уау, имам бюст. Имам дупе. Изглеждам доста добре“, разказва Маги Грийн.

Договорът с Вилхемина е подписан и сега тя казва, че логиката й е: „Продължавам да се храня здравословно и да се упражнявам, но отказвам, но отказвам да броя калориии или да се меря на кантара“. Когато публикувала снимките, които и аз използвам в този пост, много хора решили, че втората/“след“ е тази, на която тя е по-слабата. „Никога не съм си представяла, че мога да постигна мечтаната кариера на модел с естествения си размер. В края на деня, искам всеки да може да се погледне в огледалото и да се усмихне независимо от размера на дрехите си или формата на тялото си. Не е въпрос на качване или сваляне на килограмите; а да си свободен от очаквания за тялото си, защото всички сме красиви“.

Така.

Случилото се е чудесно. Нямам обаче никакви илюзии, че света на моделите скоро няма да е доминиран от мега-слаби, извънземни същества. Точно заради това ги гледаме – защото изглеждат изумително, те са изключенията между нас. Видеоклипът на Дейвид Гета и Джъстин Бийбър 2U, десетилетия по-рано култовото видео на Джордж Майкъл със супермоделите на 90те Freedom, показва как тези жени са невероятни и точно заради това са избирани да стоят пред камерите на фотографите. Обратната тенденция, акцентирането върху свръхпълни тела е нещо, към което се отнасям със задръжка, защото огромна част от жените са M размер – нито са XS, нито XL, така че къде остават те?!

Затова и примера на Вилхемина Моделс и „случая на Маги Грийн“ показва нещо, което ми харесва – понякога да си себе си е най-доброто, което можеш да ти се случи – и да си здрав, като задължителна екстра.

 

литературни грешки

Последните месеци съм запленена от творчеството на Пабло Неруда и докато чакам събраните му съчинения в двуезичното им издание да пристигнат при мен,  чета онлайн неговата поезия и така попаднах на следната любопитна история. В интернет обикаля едно стихотворение, подписано с неговото име, което започва с думите „Започваш да умираш бавно…“ (поствам го по-надолу). Реално това не е писано от Неруда. Това напомня много на историята с прочутата „Реч за плажното масло“, „произнесена“ от  Кърт Вонегът пред завършващи студенти в MIT, с която той няма нищо общо.

Пабло Неруда, причината за този пост, сам по себе си е интересна фигура. Наричан „Най-великият поет на Южна Америка“, последното негово издание на български е отпреди пет години и е прочутите му 100 сонета за любовта, другите негови издания, които видях на български са на публикувани преди над 30 години. Съдбата му, като на много чилийски интелектуалци от неговото поколение е като роман (това е епохата, описана в Къщата на духовете на Исабел Алиенде, която може да намерите като книга и филм). Парченце от живота му е показано във филма Il Postino (Пощальонът), има го в торентите. Линк към борда ми за Неруда в Pinterest

–––––-

Започваш да умираш бавно,

ако не пътуваш,

ако не четеш,

ако не слушаш звуците на живота,

ако не цениш себе си

Започваш да умираш бавно,

когато убиеш самочувствието си;

когато не оставиш другите да ти помогнат.

Започваш да умираш бавно,

ако станеш роб на навиците си,

ходейки всеки ден по едни и същи пътища…

Ако не промениш навиците си,

ако не носиш различни цветове,

или ако не говориш с непознати.

Започваш да умираш бавно,

ако избягваш да усетиш страсти

и техните разтърсващи емоции;

такива, които карат очите ти да блестят,

а сърцето бързо да тупти

Започваш да умираш бавно,

ако не променяш живота си,

когато не си доволен от работата си,

или от любовта,

ако те рискуваш сигурното за несигурното,

Ако не преследваш мечта,

ако не си позволиш,

поне веднъж,

да избягаш от разумен съвет…

 

 

снимка: Pexels

 

 

 

 

 

Ако диетата е отговорът, какъв е въпросът?

В играта на въпроси и отговори, понякога въпросите са толкова важни, колкото и отговорите. В този текст за Жената днес, използвах за заглавие този класически въпрос на английската психотерапевтка Сузи Орбах, а отговорът, сам по себе си, е нещо по средата, въпросоотговор.

Какъв е въпросът, който искаме да решим с някое наше поведение? Диета или преяждане, гладуване или внимание в типа храна, колкото и да са различни, тези модели се повтарят, защото несъзнателно търсите отговор на някой въпрос, който стои пред вас… и само фенерчето на спомените може да го освети.

Текстът е тук

за вътрешния глас

„Някъде в дъното на собственото си същество човек обикновено знае къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Но има моменти, когато клоунът, когото наричаме Аз, се държи толкова объркващо, че вътрешният глас не може да наложи присъствието си“

„Човекът и неговите символи“, Юнг

смяна на скоростите// downshifting// нови думи в българския език

От Малки истории по БНТ събраха трима събеседници – мен, Биляна Савова, арт директор на списание Ева и основателка на МС Мога сам и Светлозар Желев, литературен активист (с това любопитно определение се описва дейноста и посветеността му в областта на литературата, вижте и страницата му Литературен гид), като тримата бяхме поставени от водещата Ирен Леви да дискутираме дауншифтинга. Този термин описва хората, които стигнали до някакви етап, в който избират от това, което критиците наричат „надбягване за плъхове“ или обсесивен материализъм, за да намалят стреса, наднорменото работно време и цената, която плащаш с душата и психиката си, които съпровождат цялото надбягване с дявола – не само в офисите, но и на много други места, където времето за почивка никога не идва или ако идва е за 4 дни на морето например слез 361 дни с 5-6 часа сън. Понякога дауншифнтинга е и преместването от мениджърска позиция в свободните професии, където парите може да са по-малко, но времето и свободата са повече. Познавам няколко човека, решили драстично да променят баланса работа/живот и понякога това е най-доброто, което може да се случи за някого. Решението за промяна често идва след проблеми със здравето, а то, както чуваме от деца, най-важното. За съжаление го разбираме като възрастни. Като цяло целта на „смяната на скоростта“ е да се подобри качеството на живот и да се намали нивото на стреса – а когато човек прави това, често пъти намалява разходите си (Сбогом, магазини по Съборна! в по-тежкия случай и Сбогом, Zara! в лекия), смяна на мястото на живеене (Здравей, Нови Искър!/Населени места на 40 км от града) или просто намалява ненужните разходи.

Видеото от предаването Малки истории

може да гледате на сайта на БНТ.

Да, на кой ли не му е идвало да остави в някакъв момент разчертания от служебни задължения живот, и да отиде на село. Поне гъските са гъски, говедата – говеда, всичко е ясно, няма нужда от време да ги разконспирираш. В двете истории в предаването се появява гледането на животните и с моя скромен опит от пасене на овци едно лято и гледане на дакел в продължение на 17 години знам едно. И то е: илюзия е, че животни се гледат лесно. Това е тежък физически труд, в който човек дава много. Нямаш ден, нямаш нощ, имаш чувства и не е като по телевизията, пасторално и успокояващо.

Дауншифтингът не е изобретение на „новото време“. Може да има и по-ранни, но на мен първото произведение, което ми хрумва, е класическото произведение Уолдън на Хенри Дейвид Торо (линк към произведенията му), в което той разказва за преместването си на езерото и спокойния живот там. А тогава, преди 200 години не е мобилните комуникации са били само в умовете на фантастите.

 

Няколко идеи за дауншифтинг за начинаещи

Намалете скоростта

Намалете дрехите, намалете ненужните разходи, дайте ги за почивка.

Намалете тежестта

Дрехи, вещи, боклуци, гипсови лебеди от сватби, ясно е

Засадете си подправки

Босилек, риган, мента. Градина не означава парник с домати. Може да е просто саксии на балкона.

Селски туризъм

Спомняте ли си какво ми е мнението за гледане на кози?! Убедете се на живо.

Изключете телефона

Всеки ден след работа. Ако ви е трудно, час преди лягане. Ако ви е трудно, махнете интернета през нощта. Ако и това ви е трудно, прочетете какво е номофобия.

Четете книга на поне 30 години

С пожълтели страници или с бележки от родителите ви, дори непозната или не достатъчно популярна сред приятелите ви.

 

 

Още по темата

Книжно: книгата Бягство от върха на Макс Наришкин, издадена от Сиела, и може би единствената книга по въпроса на български. Не съм я чела още, за нея ми каза Светлозар Желев. Най-продаваната книга за смяна на скоростите в Amazon.com

Сайт на Международната седмица на дауншифтинга – 23-28 април през 2018та.

Карнавални сенки

Срещу този Ожасен празник, Хелоуин, са се изказали достатъчно много българи за чуждопоклонничеството (то и приятелите ми мексиканци не признават американския синко де майо, така че не сме единствените, дето се дразнят на празници, дошли отвън). Един остроумник миналата година направи доброто предложение „за да се свърши веднъж завинаги с непреходния спор Хелоуин или Ден на народните будители, нека да се учреди Ден на народните вампири“.  Факт е, че всяка култура има нужда от карнавал и тъй като в годините българските Сирни заговезни са загубили силата си в масовото съзнание (с изключение на пернишкия фестивал Сурва), а несъзнаваното се стреми към това отпушване на енергията, което ни дава маскарада, затова и все повече хора ядат желирани ченета, изглеждат като призраци или размахват кокали.

В сянката на тиквите човек може да се облечее по абсурден за теб начин, максимално отвратително и това да се превърне в кратка, лична и ефективна психотерапия за себе си. Карл Густав Юнг го е обяснил най-точно и добре, създавайки Теорията за сянката. Ще бъда кратка и интересна: всеки от нас гради образ пред обществото, своя „маска“, която слага, преди да излезе пред другите. „Миличката“, „арогантната“, „добричката“, „лошата“, може и да е просто „доброто впечатление“, което искате да оставите пред другите, но ние не винаги сме това, за което се представяме. Заради мама, тати, баба и учителката от детската, в нас има и едно или дори няколко гадни малки същество, които не си позволяваме да излезе навън. Дали ще е развратната, лекясалата, злобната, грубиянката или истеричната? Не сте нито едно от тези неща? Не че нещо, но се съмнявам – всеки от нас има лоши страни и колкото повече не си ги признава, толкова по-зле за самия него, или както е казал Юнг, ако не си признаваме тази деструктивна страна, то тогава започваме да приписваме тези черти на други хора около нас… и става страшно.

Децата например, след като станат на 5, често започват да се маскират със страшни костюми и дори често са най-стряскащото нещо, което могат да измислят, защото в инстинктите и паметта, която според Юнг стои без да имаме достъп до нея, като включена, но неработеща рам-памет, стоят страховете, с които можем да се справим само, ако ги срещнем лице в лице. Затова Смъртта е такава част от карнавалите и маскарадите – малките гробчета от шоколад, соленките – отрязаните детски пръстчета и образа на смъртта. Кой не го е страх от смъртта? Малцина мъдреци. Но този празник ни позволява да се шегуваме с нея и по този начин да я преживеем. Да минем отвъд нея без да ни нарани. Карнавалите и специално Хелоуин ни дават пълното право да покажем „лошата“ си страна.

Нека не се залъгваме: дори когато не искаме, избора на костюм никога не е случаен. Остава въпроса дали обаче съзнателно го правим и показваме да другите най-отвратителните в нашите очи своя черта или някоя от по-приемливи. Когато съзнателно изберем тази черта с влизането в ролята и признавайки пред себе си, че я имаш (като например да се маскираш като нервната домакиня например), вече ще можеш да се видиш в един огромен, хиперболизиран образ и да осветиш това от себе си и да го трансформираш в нова, по-мека посока.

Буда е казал, че „да държим в себе си гнева е като да пием отрова и да чакаме другия да умре“, затова ако откриеш кое искренно те плаши и вбесява и се превърнеш в него, това е начин да изкараш яда си. Ползата – като изтичането на гноя от пъпката – няма да се излекуваш, но ще си крачка напред.

––––––––––––––-
Бележка под линия. Този текст е публикуван оригинално в първия ми блог. Конкретната причина за написването му е, че в този Хелоуински ден се маскирах като една жена, която искрено ми боцкаше в главата. Намерих дрехи и обувки като нейните, държах се специфично като нея. И след този опит да „вляза в обувките й“, буквално, започна трансформацията ми към нея. Няма да станем приятелки идващите 50-60 години, но определено чувствам разлика в отношението си към нея, към по-добро.

 

 

Повече за Сянката?

В тази книга на Джеймс Холис – Да разбираме Сянката си   

Пътят непоет//Робърт Фрост

Пътят непоет

от Робърт Фрост
Два пътя разделят се в жълтата гора
и съжалявам, че не мога да тръгна и по двата,
аз съм сам, и колкото и да стоя,
и взирам се, колкото далеч аз мога,
за видя какво има след храсталака
поемам по втория, така реших,
и може би първият да беше по-удобен,
защото избрания от мен бе обрасъл, неутъпкан,
макар че двата водеха
в едно и също място,
те двата утрото пред мен лежаха,
с листа, без стъпки минали по тях,
оставили следи черни!
О, запазвам първият ден различен!
Все пак знаейки, че пътят води пак до път
Аз чудех се дали трябва да се връщам тук отново
Ще казвам аз със въздишка,
някъде в годините, които идват
Два пътя разделят се в гора – и аз –
– поех аз по този, който беше по-малко извървян,
и това направи всичко не такова, каквото беше досега.
–––––-
„Поезията е това, което се губи при превода“ е казал Робър Фрост и заради това този превод няма никакви, ама никакви претенции да е нещо повече от рефлексия на написаното от него. Който се вдъхнови да го преведе от себе си по друг начин, да го сложи в коментари, ще е интересно.
––––––
Връзката с психотерапията?
Обичам това стихотворение, защото говори за най-важните избори, които правим – тези, от които ни е страх. Темата за Пътя непоет се появява на много места, свързани с размислите за житейските ни избори, но ще спомена два – в Уейн Дайъровата книга Вашите слаби места и префразирана в заглавието Пътят, по-малко пропътуван при Морган Скот Пек (на български проведено като Изкуството да бъдеш Бог).
––––––
Още за Робърт Фрост
Цитати от Робърт Фрост, „Любовта е неустоимо желание да бъдеш неустоимо желан”, за да предизвикам вниманието ви
Създаването на Road Not Taken и литературен анализ

Миля след миля, промяна след промяна

 

зара
В мен си е заради текста на нея и случката с нея.

„Мии-ля след мии-ля. Проо-мяна след проо-мяна“, замислено прочете на глас надписа на новия ми любима тениска възрастният индиец с побеляла коса, когато дойде реда ми на бюрото за билети за метрото на летище Хийтроу.

„Интересно! Бети – обърна се той към колежката си – чуй какво е написано на дрехата“. И повтори отново, този път с друг, отривист глас: „Миля след миля, промяна след промяна“, и се усмихна, задавайки ми дежурния въпрос, но с различна интонация, като  шаман: „Къде искате да отидете, лейди?“.

Ах, тези сюрреалистични моменти в живота! Ако не бяха те, как щяхме да знаем, че сме на прав път?

Ще призная нещо. Малко се страхувам от промените. Излъгах. Хич не ги обичам. Дали дори леко не ги мразя? Даже се отчайвам, когато чуя за нова промяна на Google Chrome. Видя ли, че приложенията ми в телефона започват да се преинсталират, винаги малко гъбясвам какво ли няма да ми хареса. Тиктакам спокойно като швейцарски часовник в подредена среда – любими улици, любими салати, любими магазини. Вече съм измислила картата на своя свят, благодаря! Имам една приятелка, която непрекъснато се променя – цвят на косата, дължина, дрехи, какво ли не – и която не е съгласна с мен и често ми опонира, виждайки поредната ми черна рокля – уви, разликите са видими само за мен. „Промяната е животът, ако не се променяме, няма да сме живи!!!“. Точно така го казва тя – с три удивителни, понякога и с пет.

Добреее де!

Така е. Но това не ми пречи да се спирам преди всяка голяма крачка. Не ми пречи да ме е страх и да се колебая. Което пък от своя страна не ме е спирало да се хвърлям във всевъзможни приключения, защото адреналинът на промяната е несравнимо преживяване, но това са сериозни изключения. Има един психолог на име Ханс Селие, който е изследвал стреса. Това е работата на живота му. В неговия случай може би е точно да кажа, че е бил стресиран на работа (може и да не е шега, а да си е било истина). Г-н Селие открил, че стресът е опасен – и доказателството може да си и ти, когато едвам се влачиш с увиснали клепачи, но и че редовният стрес в малки дози е напълно полезен и препоръчителен за ежедневието заради червените кръвни клетки или нещо такова. С други думи, малко стрес действа добре, много – не.

Ок, професоре, взех си бележка – вече ходя до едни и същи места, като стигам до тях по различни улици; опитвам различни салати на любимите си места и се озовавам на летища, носейки с тениски с надпис „Миля след миля, промяна след промяна“. Лека полека започва да ми харесва…

 


Бележка под линия

За този текст ми напомни On This Day на Facebook. Оригинално е публикуван като писмо на главния редактор, списание Cosmopolitan. Бях в Лондон на поредно обучение по темата с психотерапия на хранителните разстройства. Оставаха няколко месеца преди да се посветя изцяло на работата си като психотерапевт, а не да се опитвам да съчетавам успешно двете, балансирайки и потъвайки в бездънната яма на работно време извън всякакви норми години наред. Това беше една дълго обмисляна, желана и в същото време страшна промяна. Точно като е описано в този текст.

Разликата във времето, че вече не ме е страх от промените, а с любопитство надничам какво хубаво крият в себе си, както и да са опаковани – а те идват понякога изглеждащи отвратително (о, да!), но в тях задължително има и нещо, което е наистина ценно – и то е, че ти дава нови посоки, от които може да те е страх, но да са истинските, верните, твоите.

Ще дам пример с една латиноамериканска притча, която чух преди години. Двама монаси отишли в едно село и отседнали в бедно семейство, което имало една крава, около която се въртял целия им живот. Спяли около нея, за да се стоплят, хранили се с млякото й, орали нивите си с нея. На сутринта, когато си тръгвали, докато всички домакини още били заспали, по-възрастният монах убил кравата. По-младият монах се възмутил, но това било посрещнато с мълчание. След една година минали отново през същото село и на мястото на схлупената къщурка имало нова къща, хората изглеждали добре и ги посрещнали с топло. По-младият монах започнал да разпитва какво е станало и домакините охотно разказали, че чудно как, след посещението им, кравата умряла и въпреки че им било трудно в началото, открили, че могат да правят много нови неща – всеки се захванал с нещото, което умеел и така се замогнали. Оказва се, че да убие кравата ти най-доброто, което може да направи за теб един стар човек.

 

 

Още по темата:

Г-жа Алиша Кийс//Sure Look Good to Me, концертна версия

 

Болестта, в която човек или дете яде неща, които не са предназначени хранене

Уговорка: тук не става дума за яденето на пясък на детската площадка от детето ви, на което е любопитно какъв е вкуса му и изследва света; нито за пъхането в устата на всичко, което види – понякога дори и гризане на масата. Този пост е посветен на болест, хранително разстройство, при която възрастни (или деца) систематично приемат вещества, които нямат хранителна стойност и не са предназначени за ядене. Ако имате съмнение, че вие или детето ви страда от нея, моля да прочетете внимателно написаното по-долу, като не правите прибързани заключения и задължително се консултирайте с личния си лекар и/или специалист от изброените по-долу (психиатър; детски психиатър, ако детето е по-малко или гастро-ентеролог при нужда).

Не можах да намеря много за тази болест в български източници, заради това реших да се спра върху нея в този пост. Тя е много рядка, но се надявам написаната информация да бъде полезна, дори на един човек, защото усложненията от нея са тежки. 

Болестта се нарича „пика“ (Pica) и е специфично разстройство на храненето. Името на това хранително нарушение идва от латинското название на свраката, която е известна с това, че обича да краде всякакви неща, кооито не стават за ядене.

Пика първо е описана от Хипократ и като цяло се приема, че е се диагностицира най-често при бебета и деца, но психиатрите я срещат и при възрастни в различни групи. Това е психиатрична болест (F50.8), при възрастни и деца (в кърмаческа възраст се описва с код F98.3) и се характеризира с упорито хранене с нехранителни вещества (като пръст, парченца боя и т.н.). Може да се срещне като един от по-общите симптоми на психични разстройства или като относително изолирано психопатологично поведение.

Под „упорито“ се разбира, че трябва да трае поне един месец и има различни подтипове. Такива са:

geophagia (хранене с пръст),

pagophagia (ледени кубчета и лед в големи количества, свързва се с недостиг на желязо)

hyalophagia (със стъкло),

litophagia (камъни),

mucophagia (слуз),

pagophagia (лед),

trichophagia (коса; обичайно е резултат от трихотиломания, която е неконтролируемо желание за скубане на коси и косми, което причинява естетични, психологични и здравни проблеми),

xylophagia (хранене с дърво или хартия) и други – като вар.

себеканибализъм (хранене с части от тялото, като вътрешната част на бузата или кожички)

coprophagia (ядене на изпражнения) и urophagia (пиене на урина с желание)

 

Приема се, че пика може да бъде причинена от други телесни проблеми като недостиг на желязо (най-вече при деца или при бременни жени). В други случаи се свързва с шизофрения, проблеми в аутистичния спектър и други нарушения, а понякога и в спектъра на обсесивно-компулсивните разстройства, като за това свидетелства и ефекта на селективните инхибитори на серотониновия транспорт (SSRI). В други случаи се търси причината върху разстройствата върху контрола на импулсите.

Пика често причинява проблеми в ежедневието и да доведе до сериозни медицински усложнения – язви, перфорации, обструкция на червата, инфекции, анемия, електролитен дисбаланс и отравяния. Затова е задължителна намесата на специалисти (психиатър, общопрактикуващ лекар, гастро-ентеролог).

 

Луиз.

Попаднах на нея в сравнително труден личен момент. Не, отчайващ личен момент, преди много години. Книга, която бях подминавала години в книжарница, този ден просто не можех да върна на лавицата. Остана в мен и я прочетох същия ден. Без да знам, аз бях станала един от над 40те милиона притежатели на преиздаваната над 95 пъти книга само в САЩ. После намерих в торент книгата на аудиофайл, четен от нея, и плътния й, мек глас ме съпровождаше в колата месеци наред.
Две книги (Излекувай живота си (в линка pdf към книгата) и Излекувай тялото си) бележат живота й, в който следват над 50 години смислен живот и кариера; издателство за духовна и психологическа литература, събития и семинари по цял свят… В края на 70-те Луиз Хей е диагностицирана с рак на шийката на матката и прави връзка между сексуалното насилие в детството си и болестта, която, която по нейни думи, излекува с прошка и други техники, които по-късно описва в книгите си. Винаги търсеща новото, жив пример за това, което проповядва – градинарство, йога на 70, състезателни танци на 74 и т.н. Животът на Луиз започва трудно. Семейство от проблеми. Ражда на 16 дете, което оставя. През 50те тя сменя името си и започва кариера на модел и се жени за заможен англичанин, който след 14 години брак я изоставя заради друга жена. Вместо да пропадне отново, тя прави друго. Създава по-добрата версия на себе си, на възраст и в ера, когато 40те не са били новите 20. Книгата й Излекувай живота си, която попадна в моите ръце тогава, в онази книжарница. Всичко е в две изречения.
Това, което вярваш и това, което мислиш, е това, което си и ще бъдеш. 
Мислите създават живота ти.

Нейната философия е това, което днес наричаме „позитивно мислене“. Ежедневно чуваме тези две изречения, казани по много начини. Луиз е от първите, които го повтаряха, докато не стана толкова приемливо, колкото е сега. На днешния ден Луиз Хей почна, след като промени живота към по-добро на много хора. Тези, които са чели книгите, знаят. Тези, на които им предстои да ги открият – не всичко, но много неща зависят от нас, тя ни помага да се разделим с онова, без което можем, за да направим място на по-доброто.

В края на ден с красив залез, като този на снимката, разбрах, че Луиз Хей е починала на 90 години. Животът й можеше да е различен, но тя избра друго, давайки личен пример за това, поемайки пътя непоет*.
*По стихотворението на Робърт Фрост
Пътят непоет:
„Два пътя се разделяха в гората.
Аз поех неутъпкания
и това изцяло промени нещата“.

Речник на новите чужди думи – „Номофобия“ – страхът от това да си без мобилен телефон

номофобия детелина стаменова психотерапия01„Номофобия“(nomophobia) означава „страхът да останеш без мобилен телефон“ и е свързана със FOBO (Fear of Being Offline – страхът да си офлайн). Името идва от съкращението No Mobile Phonе, нищо че „фобия“ насочва мисленето в друга посока. Реално състоянието е по-близо до тревожните разстройства и че става все по-значимо се подкрепя от различни източници и изследвания.  В картината на номофобията има елементи на депресия, паника, страх, зависимост, самота и усещане за липса на значимост, когато мобилния телефон не е с теб (затова ли „ще ти взема мобилния телефон е топ-заплаха родител-дете в днешни дни?“).

номофобия детелина стаменова психотерапия03 banksy clement street bristol
Графит на Банкси на Clement Street в Бристол. Имам борд и на Банкси в Pinterest

“Хората не използват мобилните телефони, за да говорят с други хора – ние говорим за свързани с интернет устройства, които позволяват на хората да общуват с различни аспекти на живота си. За да махнете тийнейджър от телефона му, трябва да го отстраните хирургически, защото целият им живот е вкоренен в устройството”, казва психологът проф. Марк Грифитс, който е специалист по зависимости.  Мобилните телефоните са такава интересна тема за психолози и технически лица, че съществува  Енциклопедия на навиците при използването на мобилни телефони (1,1770 паунда в Amazon.co.uk и линк към книгата в Google Books)

В началото на лятото с Доника Ризова говорихме за това – продължавам да мисля, че мобилните телефони и социалните медии дават повече плюсове, отколкото недостатъци, но „дигиталната диета“ е потенциално добра идея, когато човек усети, че прекалява в общуването с телефона (дигиталната диета при децата е добраидея в много случаи). Прекаляването идва, както и с храната, да си включа любимата си тема, когато телефоните и смарт устройствата не пречат на работата, връзките, хобитата ни и живота като цяло.

Споменатият отгоре Марк Грифитс дава 10 изречения, с които да проверите дали страдате от зависимост от телефона си (пребройте отговорите „да“):

  • “Мобилният ми телефон е най-важното нещо в живота ми”
  • “Растат конфликтите между мен и семейството ми и/или партньора ми за количеството мреме, което прекарвам на мобилния си телефон”
  • “Телефонният ми номер често ми пречи за други важни неща, които имам да правя (работа, образование и т.н.)”
  • “Прекарвам повече време на моя мобилен телефон, отколкото каквато и да било друга активност”
  • “Използвам мобилния си телефон като начин да променя настроението си”
  • “Постепенно увеличавам времето, което прекарвам на мобилния си телефон през деня”
  • “Ако нямам възможност да използвам телефона си ми се разваля настроението и ставам раздразнителен”
  • “Често имам остра необходимост да използвам телефона си”
  • “Ако намаля времето, което прекарвам на телефона си и след това отново започна да го използвам, винаги се връщам към количеството преди да намаля времето”
  • “Лъгал съм други хора колко време съм на телефона”
Въпросникът е от статията на Mark Griffiths (2013). Adolescent mobile phone addiction: A cause for concern? Education and Health, 31, 76-78.

Колко „да“ събрахте? Сложила съм отговорът накрая, за да избегна маменето.

 

номофобия детелина стаменова психотерапия02
Пътен знак в Стокхолм

Психологически последствия от прекаленото втренчване

Върху паметта – ако всичко е на гугъл ключови думи разстояние – тогава няма смисъл от помнене, а паметта е важна, както и тренирането й – иначе има риск да сме празни кутии… като белите кутийки на търсачката…

Безсъние и/или лош сън – много хора заспиват с мобилните си телефони, включително и деца. А това е опасно заради онова, което наричаме „хигиена на съня“.

 

Липса на човешки контакт – няма Gif, който да замени живата емоция.

Липса на реалност – това конкретно за пешеходците в града.

 

Как да използвате телефона си по-малко

Опитайте с 15 минутни паузи без телефон. Купете си часовник с будилник, не включвайте алармата на телефона. Час преди лягане изключете телефона си или го оставете в друга стая и изключете звука (ако ви се качва тревожността от тази мисъл… значи има нещо).

 

Тестът на проф. Марк Грифит

Ако отговорите са 6 или над 6, тогава имате проблем

 

Статистика

25% от австралийците (вероятно защото им се е правило такова изследване) са казали, че имат такъв страх

Повече жени, отколкото мъже споделят, че имат проблем да са без мобилен телефон

 

Линкове по темата

Статията „Съществува ли тревожността от раздяла с мобилния телефон?“ в The Guardian

Научно изследване и статия за номофобията, публикувана на 1 юли 2017 в списание за Киберпсихология, поведение и социално общуване

За книгата на Нанси Джо Сейлс „Американски момичета: Социалните медии и тайния живот на тийнеджърите“ и връзката имаш ли Instagram – имаш ли живот в L.A. и откъс от самата книга

Нещичко от Scientific American

 

Още един тест за стигалите накрая

Страдате ли от номофобия?

  1. Чувствате се тревожни, когато сте без телефона си.
  2. Чувствате ли се „без връзка със света“, когато сте без телефона си?
  3. Изпитвате ли нужда да носите телефона си навсякъде с вас непрекъснато?
  4. Връща ли ли сте се от работа вкъщи, защото сте си забравяли телефона?
  5. Изпускали ли сте нещо, което се случва точно пред вас, защото сте си гледали телефона?
  6. Телефонът разсейвал ли ви е от общуването с партньор/деца/приятели?
  7. Страдате ли от FOMO (страхът, че ще пропуснете нещо), когато не сте с телефона си?
  8. Някога има ли ли сте спорове с други хора по отношение на прекалено използване на телефона си?
Източник Techguide Australia

Няма нужда от брой отговори „да“. Щом сте прочели дотук, сами ще си отговорите.

 

Илюстрации и снимки:

Ръка с телефон: boligan.com

Банкси: Pinterest

Пътен знак: Pinterest, знак в Стокхолм, Швеция

„Научи ме на изкуството на малките крачки“ от Антоан дьо Сант-Екзюпери

Познат с „Малкият принц“, но с малко известно творчество отвъд нея (което винаги съм намирала за несправедливо, защото останалите му произведения са, според мен, дори по-силни и дълбоки), Антоан дьо Сент-Екзюпери е автор и на тази „Молитва“, която ще продължа да търся кога е написал. Досега попаднах само на общото „в труден момент от живота си“. 

 

„Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари мe с тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата. Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота. Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки.“

 

Най-силната дума за трудни времена

мая и опраИзбягвам да пиша заглавия, които включват думи като „най“, защото макар да мога да се впиша лесно в стилистиката на заглавия като „Разбери как да промениш живота си веднага“, не искам да го правя, защото не вярвам, че това може да се случи, освен в блудкавата булевардната психологическа литература. Но този път правя изключение с принципа си, защото тази история, която ще преразкажа е важна и за мен, а и мен ме е държала в трудни моменти.

Много харесвам две жени. Опра Уинфри (която е и актриса, а вчера я гледах отново в Безсмъртната Хенриета Лакс, в момента по HBO България) и Мая Анджелоу, с която се запознах през Опра. Мая Анджелоу е от онези хора, дето май работата им на Земята е да променят други хора, така че какво точно е правила в дългия си живот може би е „лидер на мнение“. Тя е и ментор на Опра; човека, към когото тя се обръща в своите трудни моменти. И тук започва историята, която ме накара да напиша заглавие с „най-„.

Веднъж Опра, в своето най-тежко отчаяние, плачейки в банята, седейки на тоалетната чиния – кой не познава това състояние?, се обажда на Мая Анджелоу за подкрепа, която вместо да я изслуша я прекъсва рязко: „Спри, спри, спри и кажи „БЛАГОДАРЯ!“.

„За какво да кажа „Благодаря“?, хленчейки пита Опра и в замяна получава следното:

„Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че и това ще отмине. Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че Господ слага дъга над всеки облак. Дъгата идва. Кажи „Благодаря“, дори когато не можеш да я видиш, защото тя вече е там“, отговаря й Мая.

Да кажеш „Благодаря!“ в труден момент е да се смириш, да смириш собственото си Его, но също и да повярваш в бъдещето… Дано това не остане само тук, като история, казвайте „Благодаря!“, когато ви е трудно, казвайте я, дори когато сте като Опра Уинфри, плачейки горчиво в банята сами.

 

Видеото, в което Опра сама разказва тази история е тук

 

Илюстрацията на поста е картината на Густав Климт „Златни сълзи“

Елизабет Гилбърт: „Аз съм доказателството, че да си твърде щедър може да е глупаво“

През целия си живот давам прекалено много. Цялостната ми политика на действие винаги е била „Ако е мое, не се тревожи: то е и твое!“. Както може да си представите Коледа е в частност труден период в годината за мен. Изкушението ми да дам-прекалено-много, когато става дума за подаръци е ужасно. В течение на годините съм давала-прекалено-много пари, вещи, мнения, тяло, емоции – само кажи нещо и аз ще ти го дам. Не е нужно да си богат, за да даваш прекалено много и даването прекалено много не е точно щедрост. Щедростта не е нито обвързваща, нито агресивна, защото щедрия човек не иска нищо в замяна. Когато даваш прекалено много, от една страна очакваш да бъдеш ласкан, обичан и почитан завинаги.

През по-голяма част от живота ми, проблемът с даването прекалено много беше относително ограничено от собствените ми възможности. Тогава написах книга, наречена Яж, моли се и обичай, която продаде невероятни бройки и за една нощ се превърнах в богата жена и станах от жена, която дава прекалено много в жена, която дава прекалено на прекаленото.

Какво блаженство! Бях като алкохолик, затворен в спиртоварна – какъв чудесен и отвратителен късмет! Затова заредих гориво със свръх висок октан и започнах да давам.
Дадох пари на някои благотворителни и добри каузи, но най-вече дадох купища пари на хората, които познавах и обичах. Платих кредитните им карти, освободих ги от ипотеките, финансирах мечтите им, взех им самолетни билети, такси за обучение, терапии, карти за фитнес, коли. На някой (амииии, на двама), дори купих къщи. Мой съсед описа моята щедрост като „хип-хоп благотворителност“, защото поведението ми му напомняше на рап звездите, които, когато станат богати купуват мерцедеси на всичките си познати от гетото – но споделянето на парите с моите близки ме удовлетворяваше повече от пращането на дарения на някакви далечни благотворителни организации: можех да видя (и усетя!) благодарността толкова лично; беше като удоволствие от наркотик.
Тази лудост извървя дълъг път, докато си намери път до нивото на кармичния дисбаланс, който ми беше донесъл моя собствен луд успех – баланс, който ме остави да се чувствам изначално неудобно. (Защо трябва да съм с богатите, когато хора с такъв или по-голям талант от моя не са толкова богати? Защо не разпределя богатството си около мен?) Накрая, беше радостно и окриляващо: бях на сбъдващата мечти, разрушителят на трудности, променящата животи. Накратко: даването на пари на приятелите ми беше толкова забавно!
Докато изведнъж не спря. Докато изведнъж се оказа, че някои от тях ги няма вече.
Не изгубих тези приятелите си по причините, за които си мислите.
Не беше защото „парите са корена на всяко зло“ или защото „парите променят всичко“. Разбира се, парите променят всичко, но така прави също слънчевата светлина и храната: те са силни, но неутрални източници на енергия – нито добри, нито лоши, но се формират само по начина, по който ние ги използваме.
Когато загубих приятелите си, само защото използвах силата да дарявам безрасъдно. хвърлих се в животите им с моята дебела банкова сметка и изтрих години трудности за една нощ – но понякога, в процеса, аз изтрих и години пазено гордо достойнство.
В Индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“.
Понякога, с прекъсването на техния жизнен път толкова шокиращо, аз прекъсвах възможността на приятел да научи своите собствени важни уроци в тяхното собствено темпо.
С други думи, тъкмо когато вярвах, че съм сбъдваща мечти, се превръщах в унищожител на съдби. Дори по-лошо, понякога моето желание да давам прекалено много оставяше приятелите ми да се чувстват засрамени и заслепени от видяното. Понякога, например “липсата на пари“, се оказа, че не е бил най-важния проблем. Може би проблема е липсата на самоувереност, организация или мотивация. може би като премахна финансовите проблеми на приятелка, всичко, което правя е да я оставя на нейните други, реални проблеми.  Може би такова рязко откровение е убийствено за другия (както гласи доброто британско остроумие „винаги може да кажеш на хората кой прави всичко за другите по измъчените лица на заобикалящите го“).
Всичко, което знам е, че тези приятелства изсъхнаха под облака на взаимно неудобство и сега пресичаме улиците, опитвайки се да не срещнем погледите си. Преди години, в Индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“. По това време съветът ми звучеше цинично, дори жестоко. Това определено удря в лицето на висшите християнски идеали за дарителството, по прочутата фраза на Майка Тереза: „давай до болка“.
Но в днешни дни, започвам да мисля, че когато даваш необмислено или по план, може да даваш до болка и другият човек да е този, който е наранен до смърт.
Така че не го правя повече.
Не ме разбирайте неправилно: винаги ще давам. Още виждам щедростта като едно от най-силните човешки кладенци – място, което може да бъде почистено, подновено и изпълнено отново с благодат. Но един кладенец е деликатна екосистема, затова се научих да внимавам къде стъпвам. По-склонна съм да вярвам на добре организирани благотворителни организации, отколкото да се занимавам със социално инжинерство в собствения си приятелски кръг. Гарантирано ми е, че не получавам същия приток на ендорфин, който имах, когато размахвах магическата пръчица в лицето на някого, но сега искам да запазя приятелите си, така че това е предимство. И се опитвам да действам спрямо нуждата.
Преди няколко дни бях в метрото, наблюдавайки жена, която не познавах да се мъчи да вкара в процепа отдавна сменения тип карти. Тя не говореше английски и никой не й помагаше. Не бързах, затова отделих 10 минути да й покажа внимателно как работи системата, как да си купи нова карта за метрото от автомата, как да добави кредит и т.н. Не й дадох пари; дадох и вниманието й и си продължих по пътя. Това беше прост обмен, но мисля, че ни накара и двете да се чувстваме добре. Малко ме сърбеше да й купя къща, но се размислих – защото колкото е ми е възможно се опитвам да не давам до болка. Вместо това само помагам. след това и стотинка повече не давам.
Така че ако ти си от тези хора, които мечтаят да дадат, голям, животопроменящ, приятелство-разрушаващ подарък…не го прави. Вържи здраво този човек в теб, който обича да дава прекалено много и го скрий някъде дълбоко.–––––––
елизабет гилбърт, стана популярна с  яж, моли се и обичай, по която беше направен и едноименния филм