Категория: психология

Ценното време на зрелостта

от бразилския поет, писател и есеист Мариу ди Андради (повече за него в края на текста)

 

„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.
Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.
Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство.
Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.
Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.
Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.
Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.
Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото, така или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

––––––-

Мариу Раул де Мораис Андради умира на 51 години, като по-голяма част от творбите му са публикувани посмъртно. Независимо от това той е от най-значимите фигури в литературата на Бразилия в началото на миналия век. Преводът на този текст не е мой, беше го публикувала моя приятелка и когато го прочетох ме хвана за сърцето и след това, започнах да се интересувам кой е автора му.

 

 

 

Лъжите, често казвани за скръбта

от Лиза Инграсия, писател, мислител, блогър и агент събития

текстът се публикува със съгласието на авторката. на снимката са тя и баща й.

 

Скръбта е естествена реакция, когато преживеем загубата на любим човек. За нещастие, нашето общество няма представа как да се отнася с темата за скръбта и как да се държи с някой, който е загубил голяма обич.

За начало, когато някой умре, ние често казваме „отиде си“ или каквото друго ни мине през ума. Когато баща ми почина, имах по-възрастна роднина (благословена да е душата й), която ме порицаваше, че казвам, че баща ми е умрял. Какво е толкова погрешно с думата „умрял“? Последният път, когато проверих, това беше той, умрял. Но за някои хора, смъртта ни кара да мислим за собствената ни тленност, и това е твърде много за понасяне. Така че вместо това ние често напудряме думите, ходим върху яйца и избягваме да казваме опасни думи.

Нещо се случва, когато някой, когото обичаш умре. Ако си като мен и си принуден да гледаш как супергероят от истинския живот живее в болка, това те променя. Ние можем да се почувстваме безпомощни, когато гледаме как някой, който обичаме бавно угасва. Оставени сме с ужасяваща болка в сърцата ни. Нашите души плачат, независимо какво правим и може да няма начин да ги  утешим.

Когато започнете да вървите по пътя на скръбта, добронамерени приятели може да повтарят митове, които са чували или лъжи, които са им казвани, когато те са изпитвали загуба. Вярвам, че те знаят, че няма друг начин, защото нашето общество не знае друг начин. В моя опит, обществото иска да го преодолеем и да продължим напред и ако не можем да го преодолеем, те искат да си сложим красива маска върху скръбта, когато сме на обществено място.

Скръбта е слона в стаята, носещ розова пола на балерина, който никой не иска да забележи. Но истината е, че където има голяма любов има и голяма скръб, която трае доживотно и ние, скърбящите, отчаяно искаме да си я признаем.

По-долу са някои от лъжите, с които често се сблъскваме по време на нашия път на скръбта:

“Трябва да спреш да живееш в миналото и да продължиш напред.”

Като тъгуваща дъщеря, трепвам, когато чуя хората да казват на моята току-що овдовяла майка да „продължи напред“. Хората, които казват на някой в траур да продължи напред не разбират загубата. Помислете колко болезнено може да бъде. Вместо това да кажете на някой да продължи напред, опитайте се с „Не знам как се чувстваш, но съм тук за теб“.

Спомнянето на любимите ни пази тяхното присъствие с нас и е начин да им дадем почит и да почетем и нашите чувства. Това пази обичта жива.

“Трябва да го преодолееш.”

Никой няма правото да ви казна как се чувствате. Няма определени дати за изтичане на скръбта. Няма „нормален начин“ за скърбене. Нашият траур е уникален като снежинка.

“Наистина не трябва да говориш за него/нея толкова много.”

До когато дишам, аз ще бъда в живото, дишащо продължение на баща ми. Пиша, за да запазя спомените си за баща ми живи. Какъв по-добър начин да отдам почит на един прекрасен живот от това да разширя цялата любов, която не мога да дам на обичаните на другите? Говоренето за обичните ни създава спомен за тях в свят, който по-скоро заравя емоциите и продължава напред.

Това са само някои от митовете, които ни се казват, докато скърбим за при голяма загуба. Истината е, че никой не разбира какво сте загубили. Никой не може да разбере изгарящата болка в сърцето ви. Никой не може да разбере копнежа да чуете гласа на обичния човек още веднъж, да го прегърнете още веднъж, да му кажете, че го обичате още веднъж. Смъртта е крайна точка; скръбта продължава цял живот.

Истина е  — където има голяма обич, има голяма скръб. И каква привилегия е да обичате толкова дълбоко!

 

Към фейсбук страницата на Лиса Инграсия