Категория: психоанализа

Разговор с д-р Кристоф Фишер – „Инвестирайте в себе си“

Д-р Кристоф Фишер е психоаналитик и групов аналитик, преподавател по психоанализа, супервизор и обучителен аналитик към международната програма по психоанализа на Университет Зигмунд Фройд, Виена и Линц. Създател и ръководител на Психоаналитичен семинар Инсбрук (PSI). Лектор по клиент-центрирана психотерапия (ÖGWG) и групова динамика (ÖAGG).

Седнали сме в зелена тераса в центъра на София и започвам разговора ни с класическия въпрос „Какво ви доведе тук, д-р Фишер?“.

Тук съм за пръв път, в България, по покана на Българското общество по групова анализа и групови процеси да водя семинар по психоанализ на същнищата като част от Международната обучителна програма по психоанализа и групова анализа, която се провежда съвместно с Университет „Зигмунд  Фройд“, Виена и в партньорство с Психоаналитичен семинар Инсбрук.

Ще започна с въпрос, на който много хора не могат да дадат точен отговор – каква е разликата между психоанализа и психотерапия?

Това е основен въпрос. Идеята е, че в началото психоанализата е начинът за лечение на хора чрез говорене. Една тенденция за мислене за психоанализата днес е, че тя се отличава от останалите психотерапевтични подходи най-вече с глъбинността на изследването на психичното. Психоанализата е по-философски настроена, по-интензивна и по-продължителна. Тъй като психоанализата по-продължителна, тя не се заплаща от здравните осигуровки, затова постепенно се развиват и някои по-кратки форми на лечение – например различни краткосрочни психотерапевтични подходи, защото всички сме, поне малко, болни. Разбира се, не всички психотерапевтични подходи, извън психоанализата, са краткосрочни. Голяма част от тях имат и свои теории за човека. Така стигаме до друга тенденция на мислене за психоанализата днес. Тя е, че психоанализата е психотерапия, наред с останалите психотерапевтични подходи. Всеки може да се възползва от психоанализата в собственото си развитие. Предназначена е както за хора, които не са „болни“ в клиничния смисъл на думата, но биха искали да се развиват, така и, като терапевтична практика, за хора, които са много болни, защото психоанализата изследва психичното в дълбочина.

В какъв етап на развитието си е психоанализата?

Днес психоанализата преживява своeто възраждане. Мисля, че психоанализата през 70те и 80те години на миналия век имаше проблем с това, че е догматична и липсваха достатъчно изследвания за нейната ефикасност. Съвременната психоанализа е много отворена към изследвания и постигнатото в други терапевтични методи.

Моята професионална история започва от Улм (Германия), където съм роден. Там завърших висшето си образование по клинична психология. Към университета в Улм има и институт за психоаналични проучвания.

Психоаналитичната теория е най-диференцираната теория в момента. Бъдещето е пред психоанализата.

Но каква е причината хората да я търсят, ако има по-краткосрочни видове терапия тогава?

Зависи от състоянието на обществото. Хората в днешния свят срещат проблем с разпадането на семейните структури и, въпреки че са част от много групи, хората преживяват дълбока вътрешна криза на екзестенциална самота. Тогава започват да търсят път към познание и разбиране на себе си. Хората имат нужда да знаят как да живеят, как да работят и да имат добри взаимоотношения с другите.

Психоанализата е процес, не решение, но това е трудно да се разбере преди да си започнеш…

Зараза на нашето общество и време е, че има толкова много техники и средства за общуване и всичко трябва да е бързо, по-бързо, най-бързо. Когато обясня на пациента срещу мен, че терапията е процес, който изисква време, тогава хората разбират, че в нашите срещи имат това време за себе си, че така могат да покажат, че са важни за себе си, че това е тяхното място. Мисля, че скоро хората ще разберат, че е привилегия, преимущество, да посещават психоаналитик. Започвайки психотерапия, човек инвестира своето време, енергия и финанси, с които трябва да разполага. В Австрия здравните осигуровки покриват една част от разходите, но зная, че в България хората сами заплащат психотерапията си. Понякога хората идват при мен и казват, че не могат да си плащат. Тогава им предлагам да вземат кредит за терапията си – така или иначе всички взимаме заеми за колите или кухните си. Тези неща са хубави, но също така е добре да правим и ремонт и на самите себе си.

Моето впечатление е, че истинския напредък се постига не когато човек преживява актуален, остър проблем, но когато вече е достигнал до етап на спокойствие и тогава може да се просегне и вкуси плодовете от наученото през живота си.

Да, за психоанализата, но и за всички други дългосрочни психотерапевтични подходи, целта е не само да бъде премахнат симптома, но и да направи личността по-удовлетворен от онова, което не е виждал преди това, да подобри отношения си. Съществуват теревтични подходи, които обещават да „решат проблемите“, но за нас това не е целта, защото проблемите непрекъснато съществуват, каквото и да правим – житейски, обществени, любовни…

Какво има в летния ви списък от книги за четене?

Чета много криминални романи. В тях откривам в тях психологически конфликти, които всички ние носим. Интересувам се също от философия и политика – в днешните времена е важно да четем и знаем за политика.

 

 

 

 

.

.

 

Това нещо, наречено любов

Макар да не е задължително обратното на омразата, много често любовта е мислена така. Някои хора говорят за любовта като за нещо чисто, горе-долу така както виждаме бялата светлина. Или е „включена“ и животът е светъл, или е „изключена“ и всичко е потънало в мрак.
Днес искам да покажа една метафорична призма на тази светлина, за да изследваме някои от многото различни цветове, които можем да открием в спектъра на това нещо наречено „любов“.
Любовта може да бъде нежна или жестока. Може да бъде отдаваща се или изискваща. Може да бъде чиста или извратена. Може да дава сигурност или да стане заплаха за сигурността. Може да бъде издръжлива и да устои на много изпитания, може да бъде крехка и да се разруши при първото изпитание. Може да ни издигне до незнайни висини, или да ни запрати в бездната. Може да ни освободи или пороби. Може да ни отведе там, където винаги сме мечтали да идем, а може и да ни докара до ужасна мизерия. Любовта е и още много повече от това. И често пъти, когато най-малко искаме да го осъзнаем, човекът, когото смятаме, че толкова много обичаме, може да се окаже само един образ, който сме създали в ума си. Без съмнение, ние искаме да вярваме, че този образ е реален, а не фантазия. Така че, нека се опитаме да изследваме това още малко.
Бих искал да започна с раждането на човек.
Когато всичко е наред и майката се свърже по естествен начин с бебето си, тя има чувството, че държи най-красивото бебе на света. Много често се случва ние, които имаме деца или внуци, да гледаме на тях като на най-прекрасните деца. И обратно, понякога гледаме чужди деца и се чудим как е възможно някой родител да обича такова бебе или дете, което за нас е крайно непривлекателно. Сигурно ще се шокираме ако разберем, че някои от тези родители си мислят същото за нашето обичано бебе или внуче. Та, как е възможно това?
Част от това може би е начинът, по който природата се е погрижила родителите да се грижат за бебетата си като ги въвлича в една връзка на любов със собствените им деца. В крайна сметка, точно тази връзка им помага да понесат нелеките битки с това да си родител, не само в началото, ами и през всичките следващи години докато тези деца станат по-способни да се грижат сами за живота си. Друга част от връзката, която родителите формират с децата си, често е резултат от това, че искат да ги видят като свое продължение. Но тук съществуват известни опасности. Един родител лесно може да обича това свое продължение, когато всичко върви наред – като че ли гледа себе си в огледало и вижда това, което иска да види. Детето, обаче, трябва да стане себе си, а не да бъде ограничено до очакванията на единия или и двамата родители. Това разрушаване на символичната връзка още от ранна възраст можем да видим когато детето се научи да казва „Не“.
Децата понякога казват „Не“ в отговор на почти всичко, което родителят иска или изисква от тях. Това е част от това, за което говори Уиникът, когато родителите успеят да позволят на детето да развие своето собствено мислене. Както казва той, с течение на времето детето започва да настоява да упражнява това собствено мислене. А много пъти това е трудно за родителите. Но тази проява на опълчване срещу родителите обикновено е много по-здравословна, отколкото когато детето се отказва от собственото си мислене, за да продължава да пасва на изискванията и очакванията на родителите. Когато едно дете расте като неестествено добро, това може да е много по-лесно за родителите (и учителите), но често е лош признак, тъй като може да означава това, което наричаме развиване на фалшив Аз. Това означава, че детето се е научило да се отказва от част от собствената си личност, за да пасва на това, което очакват от него родителите или други хора, които имат власт над него. И на такова дете може да му е нужно много време да се откъсне от научените навици на съгласие и тревожното съобразяване с очакванията на другите.

Несигурността в обичането
Има много различни видове обич. Съществува един несигурен тип обичане, който някои хора показват, когато се опитват да докажат любовта си към някого като държат всичко да е прекрасно и по възможност без никакви конфликти. Има и доста по-различен вид обичане, който се показва когато някой обича достатъчно, за да се въвлече в конфликт, когато е способен да каже „Не“ на неоснователни искания, дори и това „Не“ да бъде посрещнато с гняв, омраза и обвинения.

Продължителното търсене на изгубен добър обект

Това, което имам предвид под „добър обект“ е представата за добър човек, която оформяме в съзнанието си на базата на една идеализирана представа за добрите обекти, които сме имали, или сме искали да имаме, за родител или друга ключова фигура от детството ни.

Съществуват много проблеми в идеята за добър обект. Когато сме много малки ние естествено искаме да вярваме, че нашите родители са най-добрите на света и не можем да приемем никакви заместители на нашите майка и баща, или на човека, който сме възприели като майка или баща. Обратно, други хора често са третирани като непознати, като хора, които идват и си отиват. Но от родителите винаги се очаква да са до нас. Затова като деца винаги сме търсили начини да запазим идеята за изцяло добър родител, особено когато нещата не са вървели добре за нас.
Сега знаем, че децата предпазват вътрешното си усещане за сигурност като развиват така наречените „примитивни защити“ в психиката, чрез които държат идеята за добра майка на безопасно разстояние от всякакви отрицателни преживявания за нея. За тази цел те създават едно разцепване между добро и лошо, като приписват всички добри преживявания на „добрата“ майка в ума си и всички лоши преживявания на „лошата“ майка. Така, когато нещата вървят зле с истинската майка, те могат да си представят, че биха могли да възстановят добрата майка като се отърват от лошата. Едва по-късно детето успява да осъзнае, че добрата майка и лошата майка са един и същи човек. Тогава детето може да започне да развива капацитет за загриженост, като понякога му се иска да поправи болката причинена на майката по време на тези дни, когато се е държало с нея като че ли е изцяло лоша.

Друг начин, по който детето може да се опита да запази идеята за добрата майка е да предположи, не съвсем осъзнато, че когато майка му се отнася лошо с него, това е защото то има нещо лошо в себе си. Дори една истински жестока майка, която е все още идеализирана като добра в душата на детето, може да бъде оневинявана, че се отнася лошо към него, защото то очевидно е толкова лошо. В такъв случай това дете може да почувства нещата така: „Само ако можех да бъда достатъчно добър бих могъл да спечеля отново любовта на моята добра майка“.
Когато детето приеме загубата на идеализираната добра майка/добър баща в детството си, често се случва то да започне да търси това, което понякога наричаме „изгубения добър обект“. Това търсене е видно и по-нататък, когато човек търси своя партньор в живота, което аз наричам търсене на „партньора-мечта“ – някой, който би трябвало да пасне във възможно най-голяма степен на представата на този човек за идеалния партньор. Смята се, че този партньор-мечта все някъде ще бъде намерен и може да бъде открит. А той често пъти е изграден около идеята за някой изгубен добър обект в детството. Това търсене може да се прояви по много начини.
Уиникот отбелязва, че първото огледало на детето е лицето на майката, и ние можем да видим един конкретен дефицит в ранния живот на това дете. Защото от лицето на майката детето получава първото чувство за себе си и когато всичко върви както трябва, то може да види себе си като някой, който може да накара лицето на майка си да грейне.

Влюбване и разлюбване
Искам да започна тази част с един цитат, на който се натъкнах преди няколко години, от английския поет Самюъл Роджърс: „Няма голямо значение за кого се жениш, тъй като на следващия ден със сигурност ще откриеш, че си се оженил за някой друг“.
Това е писано през 19-ти век, по време когато хората много по-често са чакали да се оженят преди да могат да започнат сексуална връзка. Сигурно е било голям шок за хората тогава да се изправят пред една част от тази истинска връзка чак след дълго ухажване и годеж, по време на които само са фантазирали за бъдещата си половинка. Но подобно нещо може да се случи във всяка връзка, дори в днешно време.

Пример за точно обратната последователност срещаме когато някой каже, че се е „влюбил от пръв поглед“. Това, което е особено ясно в случая е, че човекът, който става обект на тази внезапна любов и желание, е някой непознат. Това отваря цялото пространство на света да си фантазираме, че този човек е точно такъв, какъвто искаме да е. Той може да е пълното въплъщение на мечтания партньор, когото цял живот сме търсили подсъзнателно. Така всичките пропуски в знанието ни за този човек могат да бъдат запълнени с всички качества, които си представяме, че той притежава.

Този обичан човек може наистина да притежава някои от качествата, които търсим. Но в други отношения няма да е такъв, какъвто сме си го представяли. Следователно в тази нова връзка ще трябва да има много нагаждане един към друг ако не искаме да се разруши.

За да бъде здравословна която и да е връзка, всеки човек в нея трябва да намери свободата да бъде себе си и да бъде приеман като самия себе си, но това много често не се случва. Или единият човек усеща нужда да отговаря прекалено много на очакванията на другия, за да не го загуби, или идва момент на „разлюбване“ от страна на единия, или и на двамата. Много често точно в този момент единият или другият ще се върне към търсенето на мечтания партньор, който не е могъл да открие в човека, когото напуска.

Повечето хора разбира се сме склонни да се чувстваме поласкани от изрази на признателност и особено на любов към нас. Затова трябва да бъдем изключително внимателни да не бъркаме това с каквато и  да е реалистична оценка за нас като хора или за нашите качества.

В този материал успях да се докосна само до някои аспекти на темата, която обсъждаме – това нещо наречено любов. Вярвам, че и в живота и в кабинета, трябва да се опитаме да схванем много повече.

 

 

Авторът на този текст е Патрик Кейсмънт, британски психоаналитик, а превода, доколкото разбирам, е на Орлин Тодоров

Когато не правя нищо правя нещо – в този случай търсех едно, намерих друго и това е ново доказателство, че новите пътеки дават хубави гледки. Намерих случайно този текст в мрежата и затова споделям избрана част от него. Пълният превод е тук.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.

(с) Детелина Стаменова

За контакти 0888 388 912