Категория: интервю

Телесна позитивност, себеприемане…//началото на дълъг разговор с продължение

Тялото е първата ни крепост. Дъхът е първия му инструмент за оживяване на душата в него.  „Дъх“ и „душа“ неслучайно с един корен – животът идва с първия дъх, а душата излиза с последния дъх. А тялото, Вашето тяло е крепостта, около която може да построите своят живот, защото грижата за него е израз на цялото ви отношение към живота.

В същото време човечеството сякаш страда от кризи на приемането на тялото и особено цивилизования или може би невротичния свят, където отричането на телесните потребности се е превръщало в белег, а понякога синоним на святост или успех. С всяко следващо столетие става все по-трудно човек да не трябва да „прилича на….“ (много слаб, много дебел, с тънка талия, с голямо дупе) и т.н. До степен, в която желанията на тялото ни са замествани, отричани, забравяни.  За мен възприемането на тялото, познаването му, живот с тялото дори – това да можеш да го изслушаш, да разпознаеш кога е гладно или жадно – е един от аспектите на работата ми и затова се радвам на появата на сайта Кожа на Ирина Атанасова.

ирина атанасова блог детелина стаменова02
Ирина Атанасова, създател на сайта Кожа, каквато я видях

Ирина//„Кожа“ се появи като естествено продължение на професионалния и личния ми опит. Започнах кариерата си като журналист в печатни медии и списвах рубрика за психично здраве. Малко по-късно направих магистратура по психология в Лондон, където, след като се дипломира, работих със здравната система във Великобритания и няколко национални организации за психично здраве. Паралелно с това все още списвам двуезичен блог, в който правя интервюта с хора, с които изследваме корените на щастието – преподаватели от Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, артисти, писатели, икономисти. Професионалните ми избори обаче винаги са били повлиявани от личните ми преживявания.

Детелина//Разпознавам се в твоята история. Оказа се, да се науча да слушам другите стана стабилна основа на професионалното ми развитие…

Ирина//Винаги съм имала интерес към мотивацията зад поведението на хората и механизмите, които ни движат в една или друга посока. Освен този интерес обаче, аз имах и това, на което казват „преживелищен опит“. На 20 години направих първата от серия панически атаки. Отне ми приблизително шест месеца докато ми поставят диагноза „разгърнато паническо разстройство“ и депресия и може би още толкова, докато започна подходящо лечение. Аз имах късмета родителите ми да ми окажат безусловно разбиране и подкрепа и да попадна на професионалисти, които относително бързо да ме върнат в кожата ми. Този късмет обаче при мнозина липсва. Психичното здраве е тежка материя, за която не се говори образовано у нас и с мъка отбелязвам, че е подценявана дори от медиците. „Кожа“ е отдавна обмислян проект, с който искам да дам възможност на темата за психичното здраве да съществува в общественото пространство – градивно, информирано и от полза, както за лична, така и за професионална употреба. Нуждата от такъв диалог всъщност не е само у нас, тя е в световен мащаб – Световната здравна организация обяви през април, че депресията е достигнала първо място по-инвалидизация на населението, това се случи 13 години по-рано от очакванията (прогнозите бяха за 2030г.). През последната година темата става все по-широко обсъждана – английското кралско семейство започна да говори за травмите на израстването си, Руби Уакс (една от най-популярните тв-водещи в САЩ и Великобритания) основа движение за т.нар. mindfulness все повече световни знаменитости признават за борбата си с различни психични разстройства. С тази цел откриваме проекта със серия от интервюта с познати личности, за да покажем, че това е тема, валидна за всеки един от нас, независимо от социален статус, интереси, умения, възможности и е тема, която засяга всеки спектър от живота и тялото.

Детелина//Тялото ни непрекъснато се променя, сваляме кожа след кожа – дрехите на детството, след това на тийнеджърството, оказваме се големи и след това, неочаквано бързо идват промените като бръчките дори… Непрекъснато меним кожата си, дори откриваме кои сме всъщност след като сме се противопоставяли на едно или просто сме се приемали по различен начин…

Ирина//Това в действителност е така. Ние се променяме постоянно и често нямаме време да рефлектираме върху тези промени. Вместо това, се изгубваме в очакванията на другите за нас или очакванията, които сами си налагаме, които не рядко са отвлечени от реалността. Това става още по-лесно днес със социалните медии и все по-забързаното ежедневие, което не ни оставя време да бъде в кожата си. Именно поради тази причина интервютата в „Кожа“ са с различни хора, но с много идентични въпроси – как се е променяло отношението към тялото ти през годините; кои са социалните очаквания и норми, които несъзнателно си интегрирал/а като част от това, което „трябва да си“ и които те саботират; имал/а ли си депресивни/тревожни моменти и как си се справял/а с тях; какво означават „успех“ и „щастие“.

Детелина//Има една тенденция, която ме притеснява и тя е да се говори не за здравото тяло или по-точно за класическото „здрав дух в здраво тяло“, а след едно дългогодишно шествие на кльощави тела или високи жени с издължени крайници, сега се показват масивни, едри тяла – както при жените, така и при мъжете, които имат своят чар, но по някакъв начин се се влиза в крайности, които отвличат вниманието от всички тези 90%, които са в средата – нито големи, нито слаби, нито високи, нито ниски, а просто средни на ръст и тегло хора, които не си харесват бедрата, или ръцете, или корема. Те сякаш не е са интересни никому със своите „средни проблеми“, как мислиш?

Ирина//Последните години наистина има вълна, която утвърждава пищното (женско) тяло. Не може да не вземам предвид, че това са трендове, които се налагат от развлекателната индустрия, а „модерното“ има цикличност. Окото се насища на развлечение и ако до преди десетина години кльощавите тела бяха хит, сега има нужда от друга провокация. Интересно е обаче да се обърне внимание на това, какво кара мъжете и жените да се отъждествяват с тези модели на развлечение. Съвсем опростенчески, логиката според мен, тече така – щом показват това тяло, значи то е харесвано; щом е харесвано, значи е обичано, щастливо и спокойно. Аз искам да съм обичан/а, щастлив/а и спокоен, спокойна (а не съм), значи трябва да изглеждам по този начин и тогава ще бъде (обичан/а). Тогава „да изглеждам“ взима превес над това „да бъда“. И в този смисъл това е много опасно.

Детелина//Да сме съответни, в смисъл да виждаме реално какво е тялото, с което разполагаме, и желанията му, е част от щастието в по-голям план. Отричайки тялото отричаме част от себе си… голяма част от себе си…

Ирина//Независимо от размера и цвета си, човек има няколко основни психологически потребности, горе-долу, без да претендирам за научна изчерпателност, това са – да се чувства защитен, да принадлежиш, да си утвърден, да си обичан. Когато тези потребности не са задоволени, ние, защото не сме глупави, се опитваме да ги задоволим. Обаче начините, по които се опитваме да направим това, често са много нефункционални. Един от тях е да се опиташ да бъдеш някой друг, с надеждата, че това ще покрие липсите. Но дали си по-слаб или по-пълен няма да промени изначалната нужда да си просто себе си. Хубав пример за това е първият разговор в „Кожа“ с Марина Стоименова, която разказва за своята версия на неприемане на тялото си, резултатите от дългогодишната й битка с него и изводите, до които достига.

Детелина//Ще допълня потребностите да станат 5, по класическия неорайхианския модел – принадлежност, утвържаване, сензорност, хранене, сексуалност. Колко много наши потребности достигат до удоволствието, без да са прекъснати, без да бъдат заместени с половинчати метаудоволствия или направо неудоволствие! Може би заради това са болни душите ни, затова са болни телата. Онази крепост, с която започнахме разговора, когато не е добре окрепена… страда душата. Когато се говори за пирамидата на Маслоу пък, обикновено липсва допълнителното обяснение, че той прави разграничение между потребности на дефицита и потребности на растежа. Потребностите на дефицита (задоволяване на нуждите от храна, сигурност, от любов и самооценка), са тези, които са от критично значение за физическото и ментално добруване. Обратно,потребностите на растежа, например да се знае и да се разбират нещата, естетичното осъзнаване и желанието да се развиваш, да вървиш напред, никога не могат да се задоволят напълно. Така се получава, че колкото повече хората са способни да разбират и осъществяват  потребността си да знаят и да разбират света около себе си, толкова по-силна може да е мотивацията им да учат.

Ирина//Да, уж прости механизми, а всъщност толкова сложни за постигане понякога. Едно елементарно обичане, което уж се случва от само себе си, понякога ни убягва и то често най-важното обичане – това към себе си. В стремежа си да го набавим отвън, забравяме да се грижим за себе си и цялата пирамида отива по дяволите, с все кожата и доброто усещане в нея. Но заедно с тренда на пълните фигури се появи и този на body positivity, който си заслужава да се изследва като опция.

Детелина//Body positivity – ти как го превеждаш и разбираш?

Аз не го превеждам все още и може би това е добър момент да започнем да мисли как да присвоим хубави термини от чужди езици. Това е тема за разговор, който можем да проведем с много хора за най-точен и същевременно благозвучен превод. Аз ще вляза с „телесна позитивност“, с бележка под линия, че там някъде има по-добър вариант. Телесната позитивност за мен е сравнително ново течение, което утвърждава положителната нагласа към здравото тяло, независимо от цвета, размера, формата. Това, в голяма степен, е свързаното с вътрешния монолог, когато той е на тема „моето тяло“. Положителното отношение към собственото тяло е от огромно значение. И когато казвам „положително“, нямам предвид винаги и на всяка цена да си повтаряш колко невероятно е тялото ти. Телесната позитивност е грижата и любовта, от които тялото има нужда, за да бъде добре функциониращо и да ти позволява да правиш нещата, които те правят щастлив и пълноценен. Самобичуването с фрази колко една или друга част е грозна, неприемлива, по-голяма или по-малко на базата на някакви измислени стандарти, е крайно безполезно и не-положително. Ако смяташ, че тялото има един или друг недостатък – направи нещо, за да го промениш. Ако не подлежи на промяна – приеми го такова, каквото е.

Детелина//Телесна позитивност… Аз бих го нарекла себеприемане или себепризнаване, с цялата пълнота на значението – телесно и душевно. С термините е въпрос на свикване, но вероятно ще намерим и други, които да изразяват положителното отношение към всяко тяло. Старая се да бягам от говоренето „по принцип“, защото не ми дава усещане за граундинг, за реалност, за приложение в живота, затова искам да разбера какво е за теб „да си в кожата си“, как разбра, че това е проблем и реши да се занимаваш с него.

ирина атанасова блог детелина стаменова01
Добре в кожите си.

Ирина//Както споменах в началото, аз имах „преживелищен опит“ с това, да не се чувствам добре в кожата си. В моя случай бяха панически атаки и депресия. При паническите атаки усещането за излизане от кожата е много силно. При депресивните състоя кожата просто я няма. Емоциите имат реално биохимично изражение. Оставени на произвола, те могат да разболеят тялото. Когато научавах това на собствен гръб, около мен нямаше много хора, които да се чувстват комфортно да говорят за това. И причината според мен, че няма обществено диалог, има много малко информация, малко подготвени кадри, няма национална стратегия и това поставя хората в ситуация, в която ги е страх да говорят, защото това е проблем, за който не е дадено решение. Ето един съвсем практичен пример: ако аз кажа на колега в офиса – „Мисля, че съм настинала“, той/тя ще ми отговори – „Пий чай, аспирин, почини си“ и това ще бъде вярно и от полза. Настинката се случва на всички и всички говорим за нея. Ако кажа обаче „Мисля, че влизам в депресивен период“, той ще ми каже – „Пий две ракии, ще ти мине“, това за мен ще бъде пагубно, защото алкохолът е депресант и аз ще се появя на работа на следващия дваж по-депресирана.Да бъдеш комфортен в кожата си е от основно значение. Важно е да се научим как да го правим и когато не можем сами, да знаем към кого да се обърнем без срам, страх или притеснение. Затова: „Кожа: чувствам се добре“.

Детелина//Така е, още има стигма върху телесните прояви на страданията на душата, но моето впечатление е, че все по-често хората чупят черупката на личното си притеснение. Според мен ни очаква вълнуващ път в „промотирането“ на онова, което Световната здравна организация много отдавна формулира по малко старомоден, но пък изискан начин – че здравето не е отсъствие на болест, а „Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“. Да се чувстваш добре е точно това, или?

Тамта Калваши за френското разбиране за храненето

тамта
Тамта след дълъг работен ден

С Тамта Калваши ме свързва силната нишка на споделеното харесване, на любовта към красивите неща и вкусната храна. В нейното студио за френска кухня My French Gourmandises се научих да правя сама някой от любимите ми ястия и винаги, когато пека своя Киш Лорен се сещам за нея. В личната й история са преплетени Грузия, Франция, Сърбия и България, но освен знаковото червено червило, тя и изглежда като парижанка, въпреки че не е и затова, в моя блог някак си логично дойде време да си поворя с нея за храната – като удоволствие.

Когато отиде да живееш във Франция (Тамта е с грузински корени), какво различно откри за храната, от това, което знаеше?

За французите, храненето е удоволствие, а не само акт да бъдат нахренени. Всяка ястия е споделяне на емоции и създаване на нови спомени. В Франция храна е култура. И точко тези неща научих във Франция. Научих се как да се храня правилно, научих се да се храня в определено време и подходящи продукти за различно време на деня. Французите винаги се хранят в точен час и се стараят да не променят за нищо на света това правило. Обядът е в 13ч, а не в 15 или 16. Вечерята е в 20, а не 21 или 22. Научих се че, всяка храна има своето място във френската кухня. Френският тип хранене се състои от 3 или 4 степени: предястие, основно ястие, сирене със салата и десерт. Ястията са различни всеки ден и са много балансирани и разнообразни. Един път седмично (обикновено в петък) има риба в менюто. Научих че, предястието трябва винаги да започна с лека салата за обяд или супа за вечеря. За основно ястие, винаги трябва да има месо или риба, придружен с зеленчуци, ориз или други зърнени продукти, както и че десертите трябва да са леки за вечерята. И в общия случай да се храним леко вечерта.

Винаги ми е правило впечатление, че държиш много на качеството на продуктите. Какви са твоите аргументи за това?

И мое мнение, ние сме това, което ядем. Нашето здраве, благополучието ни, дори и нашето настроение, зависят от това, което ядем. Качеството на съставките е най-важното за мен. Проблемите със здравето най-често идват от храната с ниско качество. Нашият организъм е направен, за да се бори с всички заболявания, ако го храним правилно. Всяка съставка осигурява добри ензими и витамини, за да има организма има достатъчно имунитет и да бори с вирусите, бактериите и различните болести. Всичко има в природата, защо ни трябват да правят фалшиви продукти? Едният отговор е „заради цената“. Производителите са осъзнали, че цената е чувствителна точка за клиентите и те започнаха да произвеждат евтини продукти, но с най-ниското качество, където крайният продукт няма нищо естествено, но е само химия. Също много тревожен проблем напоследък е затлъстяването от детска възраст, която също идва от използването на нискокачествени продукти.

Мисля, че ако човек се уважава себе си, ще се храни качествено. И искам да кажа, че на крайна сметка, качествените продукти не струват по-скъпо: напр. домашна супа с натурални продукти, струва по-евтино от полуфабрикатната, готова супа, където нищо не е естествено и качествено. И не можеш да приготвиш нищо вкусно и качествено с некачествените продукти. Нито текстурата, нито вкус, нито трайността не са същите и се усещат в некачествени продукти. Но това човек разбира само с опита.

Една от градските легенди е, че французойките са като цяло с елегантни фигури заради начина си на хранене – какъв го виждаш ти?

Мисля, че тайната на френските фигури е просто качеството, а не количество, тъй като е добре известно, че французите ядат и пият добре. Друга тайна е че французите уважават време на хранене. Французите никога не пропускат хранене, закуска или обяд, за да връхлетят върху вечеря. Французите даже се хранят четири пъти на ден: Закуска, Обяд, Времето за чай към 17 ч и вечеря.

Друга тайна е че французите ядат бавно: много рядко те се хранят набързо, за 5 минути, без да вземат своето удоволствието от яденето. Това наистина е френската култура! Другото, което вече казах – качеството на продуктите. И здравословния начин на живот: спорт или даже малка разходка след тежкия обяд.

Как устояваш на тези много вкусотии около теб?

Аз съм много лакома и обичам да ям. Никога не съм планирала диета в живота си и със сигурност това е нещо, което никога не мога да правя. Аз намирам, че тези диети ни лишават от добрите продукти, добрият вкус и удоволствие. Аз готвя абсолютно всеки ден. И опитвам се да варирам в менюто, продуктите, използвам само качествени, истински и локални продукти, готвя всичко от А до Я, и се опитвам да се храня в определено време. Аз се опитвам да следвам всички правила, свързани с храната, които съм научила във Франция и може би това ме позволява да имам „френска“ фигура.

––––––––-

Повече за курсовете на Тамта Калваши за френска кухня може да намерите в нейната фейсбук страница

Историята на Тамта и дори няколко рецепти в статията от списание EVA

И едно видео от сайта на БНТ

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

интервю за herstartup.today

her start up detelina stamenova interview cosmopolitan psihoterapia psihoterapevt sofia hranitelni razstroistvaСрещите със Силвия – включително и случайно в сряда на жълто-дъждовната „Витошка“, са пълни с искрено взаимно добро чувство – а в един от тези случаи застанах от необичайна за мен страна – на отговарящия въпроси – за нейния проект Her Startup. Цялото интервю е тук и в него разказвам за моя път през медиите до психотерапевтичния ми кабинет.

Лучия Джованини: Ако мъдрата част от нас не е отровена, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие

%d0%bb%d1%83%d1%87%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b6%d0%be%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%bd%d0%b8Лучия Джованини е от италианската школа психотерапевти и работи в няколко направления, но това нямаше никога да разбера, ако не беше написала две книги, издадени на български от Colibri. „Толкова различен живот“ излезе това лято и ме хвана в крачка – променях живота си и имах нужда от някой, който да разбира от тези работи. Така че тя ме съпровождаше – и я четях бавно, защото не исках да свърши. В петък ще се срещна с Лучия Джованини на живо на безплатния й семинар в София, но преди това да стане успях да говоря с нея за това защо промяната е трудна дума, какво му е сгрешеното на този свят и какво липсва от рецептата, за да го направим добър.

Какво да очакваме в петък? (на 11ти ноември 2016, Лучия Джованини ще бъде в „Перото„)

Три крачки, които ни помагат за позитивна промяна в живота.

 

 

Детелина Стаменова: Промяната не е трудна дума, нали? Защо хората тогава се съпротивляват толкова на промяната?

Лучия Джованини: Девет месеца ние живеем в утробата на майките си и имаме 24 часов рум сървис. Без дори да поискаме, всичко, от което се нуждаем направо ни се предоставя. Ние сме на топло, прегърнати от амниотичната течност, която ни люлее и предпазва и получаваме хранителните съставки, от които се нуждаем. И тогава, изведнъж, трябва да си тръгнем. Често не сме готови, но но се оказва, че сме вкарани в тесен и неудобен коридор, през който трябва да минем. Не е никак лесно. След като преминем през този изнервящ тест, ние се оказваме на място, което за нас е студено, твърде светло за очите ни, които са свикнали на тъмнина и въздух, който влиза в дробовете ни, като първия път ни изгаря като огън. Физическият контакт, с който сме били свикнали, вече не е гарантиран. Ние дори не сме сигурни че ще оцелеем или дали ще се грижат да нас или дори нахранят.

Това е първата голяма промяна в нашия живот. Беше толкова по-добре преди! Фредерик Лебойе, експерт в естественото раждане, настоява че да се да се родиш е като да кацнеш на Луната без подготовка – и всички ние сме го прамили.

Не е изненадващо, че ние се тревожим когато разсъждаваме за промяната.

Вярването, че повечето от нас носят е, че промяната боли; тя е неудобна и болезнена. Няма съмнение, чесе опитваме да избегнем. По време на раждането, ние се разделяме физически от тялото на майката и така, несъзнавано, промяната често се асоциира с раздяла или счупване.

Заради това, повечето хора, вместо да усетят болката и да преживеят неудобството на тази раздяла, биха предпочели да останат, дори в неудобна ситуация – като стара работа, връзка, навик. Да се хвърлиш в нещо ново е като отрежеш пъпната връв и да усетиш отново тази болка и дълбок страх…

Детелина Стаменова: Какво е сгрешено в днешния свят? Какво прави толкова много хора тревожни и недоволни от всичко?

Лучия Джованини: Парадокса на нашата историческа епоха е, че имаме по-високи сгради, но със слаби нерви; широки пътища, но ограничени гледни точки.  Харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, но се забавляваме по-малко. Имаме големи къщи, но малки семейства; повече удобства, но по-малко време; образовани сме повече, но имаме по-малко здрав разум.

През последното столетие, качеството наживота се е подобрил заедно с продължителността на живота. Ние живеем по-дълго и сме по-богати. Средностатистически, ние имаме повече материални притежания и технологии, отколкото предшествениците ни са можели да си представят. С уважение към подобряването на качеството на живота ни, трябва да имаме всичко необходимо, за да живеем пълноценно. Би трябвало да достигнем и увеличаване на спокойствието на духа. Би трябвало да сме по-щастливи. Изследванията показват, че това не е така.

Наистина ли парите ни правят щастливи и осмислят нашия живот? Определено парите са важен инструмент. Ако не можем да задоволим нашите екзистенц минимуми, това е проблем. Ако нямаме покрив, под който да спим; храна, за да се нахраним; дрехи, с които да покрием себе си и пари, с който да се грижим за себе си – усилията за постигане на тези нужди може да стане цел на живота ни – най-малкото временно.

Но веднъж щом тези нужди да задоволени, какво се случва? Щастливи ли сме тогава? Може би сме, но за колко време?

Една рокля не ни е достатъчна. Искаме две, три, четири – и те винаги трябва да са модерни. Не сме щастливи просто да имаме покрив над главата си. Искаме по-голяма къща, по-удобна. И си мечтаем за нова кола, ново колело, нова лодка и т.н. И тогава? Заедно с колата или новата къща, животът придобил ли е ново значение?Стататистиката нищо не казва.

Може би се радваме на новите вещи няколко месеца. След това, като деца с нови играчки, ние се отегчаваме. Започваме да гледаме за нещо друго, което да запълни нашата екзестенциална празнина: ново нещо, нова връзка, дете.

Няма нищо погрешно в това да искаш нова къща или кола – но е ли тази къща или тази кола наистина онова, което ще даде смисъл на живота ти? Може да не е къща или кола, но дете да, някой може да отговори. Определено да дадеш на света човешко същество е свещенодействие – прекрасно. Но какво се случва, ако очакваме това същество да запълни празнините в живота ни, да ни помогне на връзката или да даде смисъл на живота ни?

Каква емоционална тежест хвърляме върху това дете, ако очакваме да бъдем удовлетворени през него? Често спираме да живеем пълноценен живот, преследвайки фалшиви идеали и без да познаваме истински себе си. Често дори не се опитваме да разберем защо сме тук или какво е значението на нашето съществуване или как наистина бихме могли да сме наистина щастливи. В будизма има израз, който много добре илюстрира това поведение: „гладни духове“. Да се превърнеш в гладен дух е много лесно: всичко, което трябва да направиш е да преследваш миражите, които нашето общество ни навира в лицето: тялото на модел, вечната младост, дизайнерските дрехи… Ако мъдрата част от нас не е отровена от всички тези опасни бележки, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие.

 

Детелина Стаменова: Ако има едно лекарство на тази ситуация, какво е то? Каква е онази основна съставка в живота ни, която липсва?

Лучия Джованини: Мисля, че това има общо с развитието на онова, което аз наричам „добрите човешки качества“ като любов, емпатия, да омекотим осъждането на другите, да засилим чистото търпение, да намерим своите таланти и да ги използваме, за да направим света по-добро място. Щастието не идва автоматиччно – нито пък превръщането в по-добро човешко същество. Докато  съзнателно не решим да поемем по този път, често тръгването не се случва изобщо. Не е толкова просто остаряването да носи мъдрост. Както във всички други неща, за да сме щастливи, ние трябва да го искаме. Ние трябва да искаме да растем, да се развиваме и преоткриваме смисъла на живота. Трябва да решим да намерим най-доброто дори в най-тъчната част на деня. Трябва да искаме спокойствие. Ние трябва да решим да сме щастливи.