Блог

Детето е пълно. И сега какво? (текст за родители)

Виждате, че детето ви напълнява или бебешката пухавина, вместо да се стопи с ръста, продължава да стои като броня по него. Момчето ви има гърди, големи колкото на момичетата в същата възрастова група. Дъщеря ви носи по-голям размер дрехи от обичайния за възрастта. Въпросът става все по-деликатен…. Този пост е посветен на това какво вие може да направите в чисто психологически план.

Килограмите имат много страни – едната е, че в част от случаите те са резултат на определена генетична предопределеност; понякога злоупотреба с ядене (ах, тези баби които не пропускат баничките); но понякога причината може и да е вътрешна тревожност, за която дори да подозирате е възможно да не й отдавате такова внимание (раздяла на родителите; дълъг престой в болница; тормоз в училище или в приятелската компания и други травми). Затова й реакцията ви за психологичека поддържка на детето, което е „дебелото“ може да се окаже най-сериозното и добро нещо, което може да направите

Променете храненето в семейството, не на един член от него 

Най-доброто учене е с пример. Дайте пример как се яде здравословно, старайте се за себе си и децата, тези попивателни, виждайки вас, ще ви имитират. Една майка, която яде отвреме навреме и няма добро отношение към храната е трудно да предаде добри хранителни навици.

Ако вие не ядете супи, плодове и зеленчуци, не се учудвайте, че детето ги избягва. Ако сте се посъветвали с диетолог, направете не само програма за детето, а и за всички вас, защото правилното хранене започва от вкъщи.

Не обиждайте, дори когато сте ядосани

Има родители, които не се сдържат и започват да обиждат детето си за начина, по който изглежда и това е разрушително, защото кой, ако не родителите ни би трябвало да ни харесва изцяло? Затова, дори да сте недоволни, вие също имате участие в начина, по който се чувства и изглежда детето ви – а обидите само ще задълбочат проблемите. Има родители, които по една садистична логика решават, че ако те обиждат детето, то ще обръгне на думите и в училище няма да му прави впечатление, когато го обиждат – така обаче засегнатото дете става неприето навсякъде. Да обяснявате, че всичко е наред, когато то е много повече килограми, отколкото другите също е погрешно (ефект на щрауса) и вместо да се паникьосвате бихте могли да дадете нагледен пример какво следва да прави човек, когато има проблем – решава го. За да разрешим един проблем е достатъчно да го погледнем от различни страни, да го разделим на малки парчета и да се заемем с действие по всяко от тях. Така и с килограмите – да видите каква е причината или причините, кой може да помогне и как и какви промени трябва да се направят. Няма да престана да казвам, че макар и теглото ни да зависи от простата математика на влезлите от храна калории минус излезлите от движение, проблемът е доста по-оплетен, защото имаме много социални, културни и психологически фактори сметката да е уравнение от висшата математика.

Не крийте храна, но и не дръжте прекалено много „за да се научи и си възпита волята“

Криенето на храна от възрастните води до там, че детето развива способности да си намира и крие. Държането в шкафове на забранени храни води до изяждането им и задължителната порция конско след това. Да има пакет в бисквити вкъщи, шоколад или кутия бонбони няма да промени драматично килограмите на детето, но ще му покаже, че човек може да държи изкушението близо до себе си с овладяване на навика, защото това преди всичко е навик, на здравословното хранене. Не е проблемът в храната, а в дозата.

Не забранявайте храни, конкретно пред други деца, не се дръжте зле като не му разрешавате да хапне с приятелите дори да е вредно – това само ще го накара да ви го върне тъпкано след час или в първия възможен случай. По-добре да хапне с другите сега, отколкото да изяде тайно нещо малко по-късно или да се чувства „дебелото“.

Образовайте се

В днешно време е безкрайно трудно човек да се ориентира кое аджеба е правилно – палео, кето, разделна, и хиляди други диети. Както с математиката, така и тук има едно нещо, което чак е станало банално – местната непакетирана свежа храна е най-добрия избор в повечето случаи. Тъй като затлъстяването става епидемия в световен мащаб и затова тепърва ще се говори, много неправителствени организации и отделни специалисти говорят и изнасят лекции – четете, слушайте и направете своите изводи.

Не въвеждайте диетични режими преди определена възраст

Деца, които си говорят за диети на 6 години ми се струва прекалено – все пак новите епизоди на Калинката и черния котарак или Дневника на един дръндьо ми се струват по-подходящи за тях. С изключение на децата, които следва да спазват диетичен режим заради определено заболяване (алергии и други състояния), да поставяте дете в ограничителен режим и то да го знае ми се струва добре павиран път към хранителни проблеми в зряла възраст. Нека да оставим диетичните режими за 12 клас – нас не са ни подминали и тях няма да ги подминат.

Въздържайте се от коментари за външния вид – на детето ви и на други хора

Чувала съм го: „Ако ядеш много, ще заприличаш на тази леля“; „Еди-коя си се е освинила“. Ах, това чудно невъзпитание. Да обиждате някого (и себе си) е нож с две остриета, и двете насочени към вас. Политическата коректност в наши дни е твърде голяма в някои случаи, но нека направим разликата между обидите и това, че как изглежда някой е въпрос на много обстоятелства – лични и свързани с болести. Има хора, които никога няма да са слаби и други, които никога няма да надебелеят и трети, които ще са между едното и другото (М) и думата за това е „разнообразие на формите“. Хората не се раждат по „дифолт“ слаби, нашите тела са в много голям спектър на това как трябва да изглеждат – различна е формата както на тялото (крушовидна, ябълковидна и т.н.), така и на отделни части от нея (кореми, рамена, дупета).

Да, да си по-слаб в годините е станало ценност, но не и реалност и то по напълно обективни причини (генофонд) за много от нас. Много по-важно от това да отговаряш на нечий стандарт за красота е това да е си здрав. Всички сме различни и всяко форма на тялото е добра форма.

Неврозите за храненето и начина на отношение с храната си текат в семействата и затова обърнете внимание на собствените си вярвания и мислене по тези въпроси. Възможно е да ви е много трудно да харесате тялото на детето си, ако не харесвате своето; да не сте способни да му предлагате подходяща храна, ако вие самите не се храните правилно, непрекъснато сте на диета или в преяждане; да не сте способни да създавате правила, които да спазвате и т.н. и т.н..

 

Бъдете заедно

Средностатистическа идилия: Детето гледа телевизия, а вие сте с телефона. Прекарвате ли си добре заедно? Вероятно да – заедно-поотделно. За (всички) деца времето прекарано с родителите, преди чудния пубертет е безкрайно важно и те страдат, когато не им се обръща внимание. Затова дори да отделите малко, но качествено време заедно, това е по-важно от всички материални подаръци, които може да им направите; от всяка храна, която може да им сготвите

Приготвяйте и пазарувайте храна съвместно

Готвенето може да е в тази графа, независимо дали детето е момче или момиче и дори да не е ежедневно, да показвате в кухнята как се готви, да говорите за различните видове храни – кое е белтъчини, кое е въглехидрати, кое е мазнини, каква е разликата между видовете мазнини и т.н. е полезно, защото децата започват да разбират, че грижата започва от приготвянето на храната, започват да разбират защо готвите едно или други, научавате ги да се грижат за себе си.

Научете ги да вярват на това, което усещат

Древен български виц е този за майката, която казала на детето си „Излизай от водата, не си гладен, пишка ти се“ или нещо такова. Децата през първите години от живота си имат естествен усет за желанията на тялото си и то се убива с годините, ако не ги подкрепяме в това да запазят слуха си към желанията на организма. Затова, дори когато детето е пълно, оставете го да хапне, не го дръжте в глад – със същата сила не принуждавайте едно слабо дете да яде.

Стимулирайте физическите занимания и не го принуждавайте да прави неща, които не харесва

Едно пълно дете често пъти се притеснява да спортува, защото се изморява по-лесно или защото са го обиждали. А и родителите много се дразнят ако днес искаш да ходиш на футбол, а утре на катерене, но точно това е интересното – да опитваш нови спортове и умения. Добре, че в България вече има големи хипермаркети за спорт, който позволяват да тестваш на място и да купиш приемливи продукти за спорт в различни ценови класове, за да пробваш. К

Когато насърчавате детето да спортува, не представяйте спорта като наказание, защото детето ще го приеме за такова – търсете това, което му е забавно, защото развитието на физическата култура (този израз е загубил толкова от красотата си, помътнена от студени салони и скучни занимания, а означава културата да се движим и да сме здрави) е нещо, което му помогне да се чувства добре – здравият дух върви в здраво тяло.

Не изразявайте бурна радост при свалени килограми

Опитайте се да не правите от това голяма работа – свалянето на килограми, когато са над нормата, е част от поддържането на здравето – все пак никой не ви прегръща и целува, че сте отишли на зъболекар, нали?! Освен това рискувате да предадете посланието на детето, че е по-важно как изглежда, отколкото кое е, а това… води до вътрешен конфликт.

В наши дни поддържането на килограмите е предизвикателство с всички тези свръхкалорични изкушения и всяка победа към здравословен живот, която влючва храните от основните групи – и удоволствия! – е нещо, което не е една единствена постигната цел, а занимание за цял живот.

 

5 начина да направите сесиите си с психотерапевт по-полезни

Умишлено избягвам думата „успешни“, защото успехът е нещо доста относително.

Да кажем сте решили да подходите към проблемите, които ви вълнуват в момента, избирайки психотерапията – защото сте ползвали този метод преди; защото книгите за самопомощ и психологическата литература ви не ви помага или защото искате да разберете дали това би могло да ви помогне, както и при съвет от лекари да проверите дали физическото ви състояние се дължи на някаква друга – психологическа – причина.

Ето тук няколко важни неща, които биха могли да обогатят сесиите ви.

Присъствайте. Да, точно това. Присъствайте – не се отклонявайте по незначителни теми, а давайте към целта – или темите, които са ви важни. Ок, може би няма незначителни теми, но има по-значителни и не толкова.

Говорете. Споделяйте, разроветете се. Ако нещо ви е особено трудно да го кажете, напишете го и го прочетете, намерете начин то да излезе. Психотерапията е не само говорене, но и е интеракция, общуване, при нея вие не сте само наблюдател, но и участник във всичко, което се случва и това, което ще се случи занапред

Слушайте. Слушайте себе си, слушайте въпросите на терапевта, слушайте отговорите. Ще чуете много. Ако нещо не ви хареса, запишете го, прочетете го след това, опитайте се да проверите дали има някаква причина за реакцията ви.  Дискутирайте с терапевта си как ви карат да се чувстват думите му.

Водете си дневник. Записвайте си след срещите мислите, които ви хрумват. Това не го направих в моята лична терапия и съжалявам затова.

Участвайте  в собствената си терапия. Има терапевти, които предлагат упражнения или някакви други методи, включително и гимнастика, които да правите – пробвайте ги.

 

Навътре, навътре – биографията на Ялом „Моят път към себе си“

Когато преди две години обяви, че е на финала с тази книга на фейсбук страницата си, Ървин Ялом подчерта, че това ще е последната му книга – професионални и лични мемоари. Тогава идеята му беше тя да се казва „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“ (по цитат на Ницше), но тъй като не беше сигурен в него, попита за мнение (по)читателите си. Виждам, че и аз съм се включила в дискусията, давайки мнение за по-умерено или може би дори по-банално заглавие. Впоследствие, по настояването на издателите му, името беше променено и придоби по-объл и достоен за неговите 87 години, вид. Думите на Ницше са тези, с които завършва книгата, така че той има харесаната реплика като обратното на заглавие – вместо The End.

Така – пред нас сега е „Моят път към себе си. Мемоарите на един психиатър„. Четенето на тази книга е един вид особено преживяване, защото тази среща е белязана от нещо сериозно – разкриването. Какво искате да знаете за своя терапевт? Ето тук е изложен живота на един от най-известните на нашето време – толкова, колкото е преценил, но искрено. Направиха ми впечатление два негови импровизирани разговора с младия му Аз, в който той е и психотерапевт, и пациент – и как можете да видите тази странна гледна точка на срещането на двете Аз, които колкото и да си приличат – и се различават – и ясно описват онзи страх от себе си, който често спира хората, преди да е дошло времето за това, да влязат в кабинета на някой терапевт. Интересно е, че Ялом е посещавал различни видове психотерапевти и има представа като пациент за това какво се случва в процеса на всяка една от тях. Преминал както класическа психоанализа, гешалт терапия, поведенческа терапия, курс по биоенергетика….

Ялом е честен в това да говори за грешките си, съжаленията си и спокойно разказва за живота си, който като семейните снимки, също включени в книгата, понякога не са точно това, което искаме да показваме на всички – особено занемарените входове на къщите си или да разказите за тревожните си дни.

Първото място, на което отивам в книжарниците са рафтовете с биографиии (изненада!), не тези за психология. Това е така от години, дори от десетилетия и някои от най-силните книги, които съм чела са точно в този жанр. Затова ми се струва, че „Моят път към себе си“ на Ървин Д. Ялом ще може да бъде разбрана още по-добре, ако сте чели поне една от другите му книги. В моята лична класация една най-подходяща за начинаещи в темата, останалите са по желание и спрямо етапа ви на (себе)развитие. Най-интересната му от чисто читателска гледна точка е „Палач на любовта“ (за съжаление книгата е не е налична и не може да бъде поръчана, но понякога я мяркам в единични копия по малки книжарници), която често препоръчвам, цитирам и предлагам четенето на конкретни истории от нея. Единственият й „недостатък“ е, че историите са с обем на кратки новели, което означава, че ви трябва време с нея – но всяка минута е спечелена, не загубена. Между другото „Палач на любовта“ е книга, която се смята че създава жанра „психотерапевнични истории“ и е бестселър не само в САЩ.

„Екзистенциална психотерапия“ и непреведената още на български „Theory and Practice of Group Psychotherapy (която той носи като куфар през цялата книга с всичките й редакции и прередакции) са от тези, които са повече за терапевти, отколкото за пациенти, но не виждам нищо лошо хората да четат, щом искат – а и тези книги имат какво да провокират. Някъде между професионалната и литературата за широката публика стои „Все по-близо всеки ден“, една от първите му работи, в която той и пациентка споделят какво се случва в процеса (всеки един от тях пише преживяванията си и след време ги прочитат).

Какво остава за мен след последната, 373та страница? Докосването до чужд свят – нещо, което винаги ме изпълва със страхопочитание. Мисля, че дори ще препрочета „Лъжи на дивана“ – неговата книга, която смятам за откровено слаба в сравнение с останалото му творчество, но ще й дам втори шанс, вече знаейки защо я е написал.

За кого е „Моят път към себе си“? Аудитория, която е достатъчно отворена към себе си, за да може да чуе разказа на психотерапевта, който взима думата и говори за себе си, самообяснява се, открива се и себеразкрива. Защо това е важно ли за приемането на книгата ли? Защото, ако някой очаква формули, „хватки“, техники и описани опити, ще бъде дълбоко разочарован. Тази книга е за една човешка история – малко по-необикновена, но книга за живота, затова как човек да разчиства пътя съм себе си, защото когато животът е добре изживян, когато човек се е запознал със себе си и е правил онова, което го прави щастлив, тогава остаряването и смъртта могат да са красив финал на едно интересно пътешествие. Как беше? „Това ли беше животът? Добре, тогава още веднъж!“

 

Още по темата

В текста на книгата ще срещнете думата „щетъл“ (селище на евреи в Източна Европа). Предлагам ви да гледате един мюзикъл, който не е много популярен в България, но заслужава внимание – това е „Fiddler of The Roof“, той ще ви помогне за си представите за какво става дума.

Как да умреш, статия в The Atlantic (2017)

Едно интервю за остаряването (запомням да прочета „Смъртта на Иван Илич“ на Лев Толстой)

7 въпроса в Psychology Today

Статия от Brain Pickings за търсенето на смисъл и намирането на цел

Интервю в YouTube за „Моят път към себе си“ (2018)

Психотерапията – переспективите пред нея, участие на Ялом в конференция (2016)

Транскрипт на интервю на David Van Nuys с Ървин Ялом за тревожността от смъртта

Синът Виктор взима интервю от баща си (4 части, плаща се)

Гушкането е голяма работа (за цялото здраве – и задачите по математика)

Затворете в мазето бабите и дядовците, които казват, че ще разглезите децата си, ако ги гушкате като бебета и след това.  И още изследвания показват, че колкото повече прегръщате децата си – толкова по-умни ще стават. Въпреки че детските психолози и невролози са отдавна наясно физическата близост по време на ранното детско развитие влияе на цялото здраве, сега дори вече се говори, че е по-важно, отколкото сме си мислили.

Докосването

намалява

тревожността и

успокоява болката.

Колкото повече прегръщате бебето си, толкова повече мозъкът се развива според скорошно изследване на учени в Охайо //Nationwide Children’s Hospital и Vanderbilt University Medical Center, като са били наблюдавани реакциите на мозъчната дейност при гушкане. Изследователката д-р Натали Метр установила, че дори простото стоене до детето тяло до тяло и люлеенето е достатъчно да създаде разлика в развитието. Особено важно е това за бебетата родени преди термин, където докосването кожа-до-кожа ги връща в усещането за утробата. Те дори препоръчват там, където родителите не могат да присъстват, за да държат децата си, да има медицински специалисти, които да работят гушкане на бебето. При някои от преждевременно родените деца се провеждат болезнени процедури, за които им се дават болкоуспокояващи, но изследването сочи, че когато е имало такава намеса, усещанията за нежно докосване се притъпяват и затова е важно родителите да знаят, че присъствието им до детето с прегръщане терапевтира. Силно намаленото усещане за допир е сигнал за бъдещи здравни проблеми и трудности при ученето в следващите етапи на живота.

Да усещаш

се учи

с докосване

Лекарите продължават темата, като допълват, че при всяко малко дете, което минава през трудни медицински процедури, е важно родителите да не избягват, а дори да настояват за физически контакт – докосването и близостта имат значение за преодоляване на травмата от болката и страха от нея.

За родителите задачата с редовно и нежно гушкане следва да е първостепенна от момента на раждане на детето, да са може да се развие 90% от мозъка преди 5 годишна възраст. Тази близост ще е нещо, за което децата ще са ви благодарни цял живот.

Така че методът „остави го да поплаче“, който препоръчва детето да остане да плаче докато престане определено не ги прави „по-самостоятелни“. Бебетата имат нужда от любов и изоставянето може да повлияе на мозъка им и повишава стрес хормона кортизол (да, бебетата също изпитват стрес). Оставянето им сами, отричането на нуждата им от близост е нездравословно. Да вземете бебето, когато плаче не е разглезване, а отговор на техния начин на общуване. Само заради това, че не може още да говорят (а бабите могат) не означава, че имаме право да ги пренебрегваме.

 

 

 

Photo by Josh Willink from Pexels

Еволюционни игри

Еволюцията е странно нещо, тя не се интересува от никого от нас в частност, а от цялата група. За нея вековете са секунди, а ние сме прашинки. Затова и болестите или нежеланите състояния при някои от нас са Опс! за нея, случайни грешки. „Оцеляват най-адаптивните екземпляри“, е казал Дарвин и парадоксално някои от адаптивните реакции могат да приличат понякога на патология. Често пъти адаптацията за едно, води до намаляването на функционалността. Например, зайците е трябвало да бягат по-бързо, за да оцелеят от хищниците. Това наложило да са по-леки, което пък причинило неспособност да се запасяват с телесни мазнини, което пък по време на недостиг на храна ги убива. Също така, техният метаболизъм започнал да работи по-бързо, което води до лесно нараняване и затова и по-лошо физическо здраве.  Да бяха само зайците. Хората страдат от еволюцията си изправянето на хората – ясна е ползата от освобождаването на ръцето за полезни действия, то също така води до засилването на налягането върху долните гръбнични дискове (лумбалните), което причинява увреждания – каквато е дисковата херния, от която страдат 90% от хората в един или друг етап от живота си. Да беше само това! Още един добър пример е половата разлика при дълголетието, където мъжете средно живеят 7 години по-малко от жените. Това е последствие от междуполовия избор, който води до подчертано по-високи нива на тостестерона при мъжете, което води до увреждане на телесните тъкани. Същият процес също прави мъжете по-лесно подвласни на агресивно и рисково поведение, което допълнително влияе върху дълголетието. В допълнение мъжете търсят допълнителни сексуални партньори, въпреки че знаят рисковете от заболявания, други ревниви мъже или опасните реакции на собствените им жени, и това действа в услуга на разпространение на собствените им гени –  и против собственото им благополучие (вероятността да ги набият като най-малко).

Още един пример – намаляването на количеството желязо в кръвта често се третираше като дисфункция. От друга страна, има доказателства, че хората и другите животни притежават сложни механизми, предназначени да спрат натрупването на желязо, когато тялото е засегнато от бактерии, които се нуждаят от този елемент за оцеляването си. Този механизъм показва, че намаляването нивата на желязо, което често се третира като анемия, са, всъщност реакция на адаптация на тялото. Същият принцип важи и при повишаването на телесната температура: докато се мисли за болест, сега е напълно ясно, че това е защита срещу инфекцията. Други нежелани състояния с ясни функции включват болка, гадене, повръщане, умора, тревожност и др. 

Нещо повече, повръщането със сигурност е неприятна и изтощителна реакция и хората са склонни да го интерпретират като симптом на болестта, особено в случаите, когато те не знаят веднага какво е причинило. Въпреки като изключим неудобството, повръщането изчиства токсините и патогените от горния стомашно-чревен тракт, което е адаптивен механизъм, който може при определени условия да спаси живота. Ето защо е важно да се има предвид, че това са механизми, които предотвратяват патологията; те сами по себе си не са патология.

Тревожността и депресията могат също да бъдат приети (в определена степен и при определени условия) като положителни защитни механизми. Те функционират на на принципа на „детектор срещу пушек“. Ако цената на невъзможността да реагираме на потенциална опасност е по-висока от цената на фалшива тревога, независимо от субективния болезнен опит, еволюцията ще приспособи отбранителните реакции да се появят още при първия знак за възможна заплаха. Тъй като повечето отговори на тревожност не значат нищо от переспективата на гените и ни защитават срещу ненужни сигнали. Затова тревожността е еволюирала като полезен механизъм, който ни предпазва от множество наранявания и травматични преживявания.

Няколко еволюционни теории за депресията разглеждат по-леката си версия като нормална и адаптивна реакция. Теориите за запазване на ресурсите виждат депресията като механизъм, който позволява на индивида да се откаже от недостижими цели, да запази ресурсите и да ги пренасочи към по-продуктивни задачи.  Различни варианти на теория на привързаността към депресията предполага, че депресивния отговор обслужва преодоляването на дистреса (тежкия стрес), провокира търсенето на загубени отнощения, или мотивира страдащия да избягва по-нататъшно влошаване на вече съществуващи връзки.

Еволюционни обяснения на затлъстяването

Въпреки че затлъстяването още не е включено в нито една от класификационните системи като хранително разстройство, то навсякъде се подчертава, че е сериозна глобална епидемия в индустриализираните държави в днешни дни. 

Както и при други био-поведенчески феномени, затлъстяването се обяснява на различни разяснителни нива. Изследванията показват силната наследственост на телесното тегло, индекса на телесната маса, затлъстяването у генетична приемственост от ранно детство до зрели години. Въпреки това, някои автори отбелязват, че обяснението на разпространението на затлъстяването, базирано само на проксималните механизми не са адекватни.

От еволюционна гледна точка е важно да обясним кой селективен натиск е създал механизма, който контролира количеството консумирана храна. Най-общоприетото еволюционно обяснение в момента е, че увеличаването на броя на затлъстелите хора до известна степен е резултат от еволюционни адаптация.  Един от главните проблеми на хората по време на човешката и животинската еволюция е да консумират достатъчно много храна с цел да оцелеят и да се възпроизведат. Въпреки това в средата на нашите предшественици подходяща храна е могла да бъде намерена само с прекъсвания и непредвидимо и често е имало интензивно състезание за ресурсите на храна.  Също така, един от важните фактори е количествената и качествената разлика в консумираната храна и стил на живот между хората днес и нашите предшественици. Например, въпреки значителните енергийни изисквания на мъжете през палеолитната ера, което е довело до диета, съдържаща три пъти повече протеини в сравнение с диетата на съвременните мъже, техният хранителен прием е бил нисък на липиди и сол. Също, в сравнение с предшествениците, диетата на съвременните мъже се характеризира с оскъдица на въглехидрати и фибри, както и свръхналичие на наситени мастни киселини. 

Еволюционни обяснения на хранителните разстройства

Когато се говори за хранителни разстройства, има една важна гледна точка, която не бива да бъде пропускана, дори заради цялостта на познаване на темата. Това са еволюционни механизми, които се крият в някои от хранителните разстройства

Анорексия нервоза и булимия нервоза са сред най-добре изследваните и лекувани психиатрични проблеми. В дискутирането на причините за тези разстройства, като в цяло във връзката им с психологически, социални или биологически фактори се поставят напред. Въпреки това, някои автори предлагат подход, в който има и по-широк поглед към участието на еволюционните процеси.

Има достатъчно доказателства за увеличаването на хранителните разстройства през последните няколко десетилетия, въпреки че както анорексия и булимия са били описани много по-рано в научната литература. Предполага се, че най-малко 10% от момичетата в училищна възраст в развития свят показват частични анорексични или булимични синдроми, заедно с диетични, физиологични или медицински проблеми и това поставя няколко много сериозни въпроса: Защо хранителните разстройства засягат непропорционално повече жени, отколкото мъже? Защо хора се стремят към слабо тяло? Защо увеличението на тези разстройства започна да се случва по-често при хората от индустриализираните страни?

През 2007 Гатуард  изказа предположение, че може би еволюционно хранителните разстройства са начин природата/еволюцията да се справи със „заплахата“. В неговата теория той се аргументира, че хранитeлните ограничения и хранителните разстройства могат да се обяснят с желанието за задържане на социалното внимание и нуждата от принадлежност (една от петте човешки нужди в разбирането на Бернаскони). Понятието „сила на социалното внимание“ Гатуард определя като способността на индивида да държи внимание и да печели интерес от другите членове на групата и тази концепция е близко свързана със степента, в която човек се притежава власт и контрол. Така тези индивиди, които приемат себе си като такива, които искат да заемат високи, доминантни позиции или статус, в групата или групите, към които принадлежат. Това може да е начин за привличане на внимание през необичайния външен вид и по този начин гарантиране на оцеляването, предизвиквайки го (внимание=оцеляване). Нещо повече, необходимостта от принадлежност към група се превърна в една от основните човешки потребности, тъй като нашите предци, които не бяха част от група, едва ли щеше да оцелеят дълго. Тъй като оцеляването на хората зависи в голяма степен от принадлежността към група, хората трябваше да се конкурират с другите за ресурси и тази конкуренция би могла да доведе до заплахата от изключване от групата. Състезанието за статус при много животни включва заплахи или демонстративто поведение и за да оцени тяхната стойност на групата, индивидът трябва да се сравнява с другите, което включва сравняване на външния вид, здравето и репродуктивния потенциал в частност. До сравнително наскоро затлъстяване е било знак за достъп до храна и статут, тъй като само богатите са могли да си позволят да бъдат дебели. В днешно време обаче, когато храната е лесно достъпна и сравнително евтина, диетичното ограничение се е превърнало в признак на високо състояние и самоконтрол и както се вижда от загубата на тегло, ограничаването на храната се е превърнало в опит да се демонстрира статус и контрол. Да се каже, че „тя е прекалено дебела“, би могла да бъде заплаха за самооценката на едно момиче дали би могло да има партньор. По този начин ограничаването на диетата може допълнително да се развие в анорексия.

Въпреки че предложените еволюционни обяснения и модели може да изглеждат много различни, те споделят един общ елемент – отговор на заплаха. А именно, всички от тях – хипотезата за потискане на репродукцията и нейните варианти (теорията за подбор на родителите и модела на родителска манипулация), хипотезата за сексуалната конкуренция на хранителните разстройства, както и обяснението, основано на концепцията за задържане на социалното внимание и необходимостта към принадлежността може да се обясни като форма на отговор на заплахата, която води анорексията (и особено при момичета) към развитие на симптоми на хранителни разстройства. Всички еволюционни хипотези са много трудни за потвърждаване, но поне предоставят нови начини за търсене хранителни разстройства и може да помогнат в намирането на ефективни начини на лечение.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Снимкa: Pexels

Този материал е направен по материали от статията на Gračanin, A.; Hudek-Knezevic, J. (2008). Evolutionary Explanations of Eating Disorders. Psychological Topics

Помага ли отделянето на бебето в отделно легло за неговата независимост?

Днешното (2018) родителство често се лашка в крайности, търсейки най-доброто за децата и спрямо възрастта на майките и бащите често можете да отгатнете как самите те са били отглеждани и/или книгите, които са чели. Така едновременно има хора, които са абсолютно убедени, че бебета трябва да спят залепени за майките си (и най-вече гърдите им) и бебета, които от изписването от родилния дом са в самостоятелни стаи. Педиатри и психолози понякога също са на различни мнения по този въпрос. Неприятно и за двете страни ще отбележа, че самото бебе задава с темперамента си (хората се раждаме с такъв), какво е най-добро за него. Откъде накъде ще се съобразявате с него, а не с лекаря или някоя дебела книга?! Добър въпрос. Да се съобразяваш с някой е част от емпатията и обичта, мисля си аз, но има и други отговори вероятно.

Двете противоположни тези са, че

1. бебето до мама е най-естественото нещо на света

и

2. спането в леглото на родителите носи рискове (главно задушаване и синдрома на внезапната смърт).

Всички стари култури – и то не само заради недостиг на пространство и проблеми със сигурността (хм, тигри и подобни) бебетата са били непрекъснато с майките си от раждане до прохождане и след това. „Под игото“ и всякакви книги „от едно време“ разказват за одаята, където спят по ред на номерата един до друг, но няма да изпадам в умиление. Такива са били времената, така са живели.  С възможностите за отопление и появата на идеята за „лично пространство“, хората са започнали да имат отделни легла, стаи – и съответно „самостоятелността“ на бебето става много важна теория.

Бебетата и къде да спят

Има бебета, които от ден 1 спят спокойно сами и други, които търсят да се гушкат непрекъснато. Дали да „възпитавате“ в самостоятелност вторите? В твърде много книги и сайтове спането с бебето е отричано и заради това изследванията показват едно – хората ужасно много лъжат по въпроса. Често пъти майките са твърде изморени да стават по десетина-20 пъти на нощ и просто се примиряват и оставят бебето в леглото. Едно кърмено бебе още по-често спи/или се храни в леглото до мама. В този материал, публикуван от д-р Едмън Джойс, антрополог, в сайта Невроантропология, е полят обилно от факти защо да останете в едно легло с бебето през нощта.

ВАЖНО:

Авторът прави разлика между различните типове спане и обръща внимание на това, че спането на диван заедно е много по-опасно от това в легло заради възможностите за падане и задушаване на бебето във възглавниците на меката мебел. Американската педиатрична асоциация прави разлика между спане с бебето в едно легло и в една стая, като препоръчва спане в една стая с цел по-добро общо (психическо и физическо) здраве на бебето, но не и в едно легло – мнението, към която се придържа автора. Препоръките на асоциацията по въпроса за синдрома на внезапната детска смърт са – спане по гръб, избягване на твърде меки матраци и твърде голямо затопляне на бебето. В същото време те обръщат внимание на нуждата от телесен сензитивен контакт – кожа до кожа или тяло до тяло. Общуването кожа до кожа е важно не само за децата, но и за майките също и според СЗО.

Пушещи и пиещи родители са опасност сами по себе си заради дъха в първия случай, а във втория случай, заради опасността при опиянение да задушат неволно бебето

Основните му опорни точки са, че спането с бебе е културна норма в много общества, например Япония, където нивата на смъртност в най-малката група са най-ниски; кърменето е по-лесно, поради което може да продължи и по-дълго. Бебетата на кърма се хранят по-често от тези на адаптирано мляко заради специфичния състав на майчиното мляко, пише той. То е по-ниско калорично заради недоразвитите в ранна възраст стомахчета на децата. Но ако това е биологичната причина, има и психологична страна – близостта – тази, започнала в утробата, следва логично продължение след това – в гушкането и докосването, миризмата и топлината на родителската прегръдка, което успокоява – и влияе на бебешкото дишане, телесната температура, приема на калории, хормоните на стреса (да, бебетата също имат стрес – стрес, че мама я няма например), имунитета…  Бебетата се раждат недоразвити в определена степен, за разлика от много други същества – например те имат само 25% от мозъка, който и тепърва, точно в контакта с грижеща се личност, той се развива най-добре.

Един друг материал, в Development Science, разглежда съня заедно под същия ъгъл, казвайки нещо съществено важно, „плачът при бебетата не е лошо поведение, което трябва да бъде поправено; то е психологически сигнал, че нещо не е наред. Децата, които са взимани, когато плачат, научават, че нуждите им ще бъдат посрещнати и в дългосрочен план плачат по-малко. От друга страна, когато бебешкият плач е константно игнориран, то може само да научи, че системата му за сигнализиране е неефективна, като по този начин се подкопава развиващото се усещане за самостоятелно справяне“. Последната част може да звучи парадоксално, заради което ще си позволя да я тълкувам – точно чрез отговарянето на нуждите на детето, то се научава, че може да се справя само – „правя нещо“ – „решавам си проблема“. Обратното – „нека плаче“ го кара да разбере, че е безпомощно, че няма никой, че каквото и да направи, е трудно, сложно, страшно, и точно тук идва дълбоко усещане за тревожност, което много хора изпитват във всякакви ситуации и не могат да си обяснят от къде е и защо е толкова силно.  Бебетата не се разглезват от гушкане. Който ви го е казал или където и да сте го прочели, не е прав.

Къде отива самостоятелността на детето?!

За каква самостоятелност говорим през първите две години на детето? Да отиде да се запише само в университет?! Или да пресече на червено с 200 км/ч?! Или да вземе решение само за цвета на ританките си, което вие няма да одобрите?! Бебето не би могло да просъществува без вас през първите месеци от живота си, а през първите години, разчита изключително на вас, за да  просъществува физически и – и на емоционална подкрепа от ваша страна, която, ако не давате, хм, се справяте не чак толкова добре, колкото си мислите с родителството.

За самостоятелността може би най-точното е – всяко нещо с времето си. Окажете сега подкрепа, за да се стигне до онзи очакват и страшен момент, когато детето само ще поиска да бъде самостоятелно – а вие ще сте готови да му го разрешите (порастването е и от двете страни).

Стоп, стоп, стоп! Далеч не застъпвам теза, че трябва да останете завинаги в едно легло, но като начало е идея, която струва да обмислите, ако сте готови за нея и пристъпвате без страх – и като направите опит на 6тия месец след раждането, след втората и между 3-4 годишна възраст – с увеличаваща се настоятелност – да насочвате с любов и твърдост детето към негова стая.

В пост другата седмица ще стане дума за онзи деликатен момент, в който децата остават в леглото на родителите си и понякога не излитат от гнездото, където удобството започва да става компромис за  всички и най-вече за проблемите, които следват от едно продължително оставане в леглото на родителя.

Още по темата

Как спят деца и възрастни по света, материал на CNN

 

 

 

 

 

 

 

Снимка: Pexels

Психотерапия… по HBOGO

В днешно време има прекалено много сериали. Не знам дали оранжевото е новото черно, но сериалите са Инстаграм на нашето време. Кой от кой по-хубав, по-задължителен за гледане и по-невероятен. Вече не им хващам броя и гледам почти само препоръчани. Този, за когото пиша е стар и съм го гледала отдавна, но ми хрумна покрай появата му по HBOGO, че мога да го споделя в блога.

Психотерапия е стар сериал, вече близо на 10 години.  Отказах ли ви вече?

Втори опит. Разказва се се за психотерапевт и са показани срещи с пациенти. Ако и тук не съм успяла да ви откажа, значи ще продължим по същество.

Сериалът е съставен от отделни серии, всяка от които е среща с пациент, а на няколко психотерапевтът отива на супервизия. (Супервизия са срещите, на които терапевтите обсъждат с по-опитни от тях колеги трудности в случаите си, нещо като терапия за терапевти). Няма никакви ръкопашни боеве, нито пък специални ефекти, реално един кабинет и – това е. Действието е много повече в думите, отколкото в действията и това го прави различен. Сериалът е подходящ за всички, които си играят с мисълта „дали пък да не пробвам да отида на психотерапия“, както и за всеки, който е влизал в кабинет на психотерапевт.

За разлика от Gypsy с Наоми Уотс (където най-хубавото в него е актрисата), в Психотерапия има истински добри попадения. Не забравяйте, обаче, че това е телевизия, това е сериал, а там нещата се случват по-забързано отколкото е в реалния живот. Независимо от това ще получите представа какво може да се случи, ако попаднете в кабинета на психотерапевт. Разнообразно подбраните истории, които се развиват постепенно, седмица след седмица, също ще ви дадат представа защо терапевтите толкова държат на ежеседмичните срещи.

Героят на Габриел Бърн, Пол, е човек и като такъв той е симпатичен със слабостите си – и е приятно, че е с човешки образ, не някакъв ангел неземен. Вероятно личната история на психотерапевта, която се вижда в сериала ще събуди любопитството ви и тук мъничко, макар като зрител и на мен ми е безкрайно любопитно, се питам – а дали наистина имам нужда да знам какво става с този човек като затваря вратата или свършва терапевтичната сесия?

Психотерапевтите и психоаналитиците като цяло пазят личното си пространство, като причините са за доброто на пациентите и това е част от процеса, а разкриването на информация е обикновено обмислено и целенасочено. Разбира се, вие не сте приятели, а сте в други, специфични отношения, които имат своята цел – вашето лично развитие, поради което се пази тази граница – и тук е работата и лично усещане на терапевта да знае и усеща с кого кога и колко и може би най-важното – какво.

Понякога при мен идват хора, които са престанали да посещават предишния си терапевт, защото са станали приятели и това вече слага друг отпечатък на говоренето помежду им. Да сме любопитни за живота на хората, на които споделяме изключително лични неща е много естествено и това за какво точно искате да знаете може да се окаже много интересна тема на някоя среща с терапевта ви.

Освен сценария си мисля, че въпроса с отношенията на терапевта извън кабинета му са показани и за да се покаже как той самият действа, когато има проблем и по този начин демострира начините си за справяне – и дали прави това, което проповядва. Това е интересно, защото той е представител на т.нар. релационна психотерапия (американска теория, която се развива от 80те години на миналия век и стъпва на основите на теорията на обектните отношения), която поставя в центъра на работата нашите отношения с другите.

Сериите са кратки – около 28 минути, но не са за маратонско гледане – дайте им време да ви преседят в главата.

 

Бележка 1: Кахърният вид от водещата снимка нека не ви подвежда, сериалът е сериозен, но и не трагичен.

Бележка 2: Сезон 1, еп. 37 е подходящ за родители, които изпитват съмнения и опасения, когато разберат, че децата им са/били са на психотерапия. За тези, които много бързат да „разберат и си решат проблема“ – епизод 4 от сезон 2 може да им помогне да се видят отстрани.

 


 

Психотерапия (In Treatment) се появи по торентите преди време, но сега вече е достъпен и в HBOGO, където може да бъдат гледани и трите му сезона.

Още за сериала

Подсайтът на сериала в HBO

Доколко реалистичен е сериала, мнение в The Guardian

Много анти статия за сериала в Huff, обаче последното изречение в нея е най-важното, а именно – „единственият въпрос, който трябва да има значене е – става ли пациента по-добре?“

 

Принцесешки истории на Катя Антонова

Има някакъв проблем с Астрид Линдгрен. Родените след 2000та все по-малко я харесват. Това ми разбива сърцето. Всяко поколение си има своите автори и истории, своите герои, а светът на книгите е по-труден от този да мултимедията – иска усилия.  Визуалното – телефони, таблети и тв се настаняват стабилно в детските очи и аз поне съм в главоблъсканица как да накарам собственото си младо поколение да му е интересно да чете.

Опит 1: направих собствен подбор от истории и стихотворения, които не подценяват интелекта на децата и ги подвързах.

Опит 2: книгите от моето детство. Колкото и да ми е неприятно да го кажа – голяма част от тях не са им интересни, просто им е минало времето.

Като подарък у нас попадна книгата за Феята от захарницата и след като тържествено обещах, че ще търся продължението, започнах да накацвам книжарниците. Така попаднах на Принцесешки истории (издателство Рибка), които отговарят на изискванията ми, а те са:

  1. смислено
  2. да не е нравоучително (друга книга на авторката, Двете кралства, ми се стори в този жанр)
  3. кратки истории с едър шрифт, които да са предизвикателство, но да има обем и да се прескачат с достатъчна засилка от родителя
  4. красиво (илюстрациите са изключително важни за мен, те възпитават сетивата)
  5. качествена изработка – определено добър печат и внимание в детайлите

Та, ако сте в положение на „как да събудя желание у детето“ (момиче) да чете – това е много приятна книга, препоръчвам я за зелени читателки – според мен до около 10 годишни става.

 

44 съвета срещу безсънието и други кошмари

Да се каже, че безсънието е проблем, е просто омаловажаващо страданието от него.

В този пост съм събрала почти всичко смислено като идеи по въпроса за безсънието, а пък ако е дълга нощ, може и да ви отегча и да заспите преди края. Много линкове за четене на английски по традиция.

Здравият сън е знак за добро психическо здраве. Стрес, проблеми, тревожности, само си изберете някое! Гаден шеф, лоша връзка, нерешим проблем – и няма сън. (три причини защо е важно да се спи и още три от мен – 1. проблемите със съня водят до раздразнителност, 2. развалят ежедневието и 3. човек има проблеми с теглото). Липсата на сън е маркер за психиатрични проблеми, може да доведат до психологични и психиатрични състояния и всичките над 70 разновидности на проблеми със съня може да сигнализират различни неща (статия за психични разстройства и връзката със съня). Накратко: хигиената на съня и неговото качество влияят като цяло върху психичното здраве.

Базовата ситуация е следната: ако имате проблем със съня, имате проблем и среща с лекарите е добра идея, но преди лекарствата пробвайте всички останали средства. При около една трета от хората действат някое от следните или комбинацията от всички тези съвети:

  1. Не стойте в леглото, без да ви се спи (1)
  2. Не отивайте в леглото, преди да ви се е доспало (2)
  3. Не лежете просто така, без да спите, дори на дивана (3)
  4. Ставайте по едно и също време от леглото всеки ден (4)

Чрез тези четири прости правила ще постигнете поведенческа промяна и ако проблемът не е по-сериозен ще се оттървете лесно от временното неудобство. В статията се разглеждат проблемите от употреба на сънотворни в по-късна възраст и се казва, че недостатъците им са по-големи от предимствата

Проблеми със съня за напреднали

(горните четири правила остават)

Топ 3 на правилата: в спалнята трябва да е тъмно (5), хладно (6) и тихо (7). Дефиниция на хладно – между 15.5-19.5 градуса за възрастни, за деца 19.5-21.5. Естествено, помещението трябва да е добре проветрено (8)

Без телефон (9) и телевизор поне 30 мин преди лягане (10)

Без силна светлина в часа преди лягане, т.е. избирайте жълта и малко лумени, колкото да не се блъскате в ъгълчетата, че болката в пръстите на краката разсънва (11)

Храненето – без преяждане (12), но и никога не си лягайте гладни (13). Храната може да е от типа на мляко, сирене, бадеми, никакви силни подправки (14)

Чаша топла вода преди лягане (15), може и успокояващ чай, например от лайка или маточина, заедно и поотделно действат успокояващо на системите за приземяване (16)

Ако страдате за близък (раздяла), който го няма в леглото до вас, легнете на неговото място, ще ви облекчи усещането и липса (17)

Лягайте и ставайте по едно и също време (18). Решението да компенсирате недоспиването с повече часове в леглото през уикенда е често начало на утежняване на проблемите с безсънието (19) 

Ползвайте тапи за уши (20) – тогава алармата за събуждане на телефона ви следва да е на вибрация, а когато имате проблем със светлината и маска за очи (21) – има ги в повечето дрогерии като DM и Лили.

Ако спите с вентилатор или климатик или има някакъв друг шум, дори да е булевард – потърсете машина за бял шум (22). 

Създайте си ритуал при лягане – крем за лице/ръце, четене на книга, и т.н. едно след друго, бавно, като тай-чи майстори го правете, докато не стане почти религиозно успокояващо (23)

Спалнята ви е добре да е с неутрален цвят, стени с ярки цветове напрягат (бежово, мъхово, сиво са добър избор) (24)

Дръжте домашните животни далеч от стаята – сигурно няма да се съгласите, ако някое прекрасно куче или коте споделя живота ви, но при проблеми със съня това може да помогне, защото може да ви буди без да иска – знаете, че те също сънуват и се стряскат, това може да ви се предава, ако в момента сте по-напрегнати (25)

Избягвайте кафеинови продукти следобед, включително и безкофеиново кафе. (26)

От маслата – лавандулата помага много в различни варианти – може да е с ароматна лампа или напръскване в стаята с лавандулова вода (27). България е сред най-големите производители на лавандула и в био-магазините може да намерите родни производители с добра продукция. Линк към продукт на Алтея, органична вода от лавандула, който съм ползвала и е ок. За ароматна лампа и всякакви смески, които хората забъркват, може да използвате например това лавандулово био-олио на Зоя. С лавандулата стои въпроса, че е малко остра за начинаещи и може да не може да си представите как ще заспите с такава миризма наоколо. Затова – колкото по-малко, толкова по-добре за начало.

Сменете си възглавницата (28). Добрата възглавница прави чудеса със съня. Навсякъде, където пътувам за повече от 3 дни и съм с кола си нося моята, пълна с просо. Вашата може да е някаква друга, но също толкова доказано удобна.

И матрака е важен. Него сменете след възглавницата (29)

Телефонът следва да е изключен от звук и светлина, най-добре да стои в съседна стая (30). Ако се притеснявате как ще се събудите изключете телефона, алармата сама ще се включи, когато й дойде времето.

Асоциирайте лягането само с приятни преживявания. Това означава включително да се карате с партньора си на други места, но не и в леглото (31). Леглото е само за неща със „С“ като сън, секс и спокойствие.

Килограмите вповече пречат на съня (32).

Правете някакви физически упражнения през деня, поне един час. Умората успива. (33)

Вземете топъл душ или вана един-два часа преди сън, контраста в температурата ще помогне на съня (34). Изследването е публикувано тук.

Опитайте с различни видове медитация. Прогресивна мускулна медитация се препоръчва най-често (тази на български звучи успиващо, не познавам авторката), но може да бъдете и по-екзотични с нещо като тази хавайска молитва за сън (35)

Ако медитацията ви идва вповече, просто мечтайте или си спомняйте за хубави места, на които сте били (36).

Хранителните добавки. Преди време в Men’s Health – или беше Esquire – остроумно беше написано, че мултивитамините не помагат за нищо друго, освен урината ви да стане по-скъпа. Хранителните добавки естествено се интересуват от отчаяната публика, която страда от безсъние, но си има особености (37). Мелатонин е добра идея за джет лаг, от останалите съставки – всякакви билки от типа на маточина, валериан и l-theanin, който се съдържа в зеления чай (зеленият чай пренася някои кореми в тоалетната, така че се използва екстрат за добавките за сън).

Спете със свободни дрехи от естествени материи (38).

За истинските професионалисти в проблемите със съня

Редовно правете йога. Има толкова йога студиа, че все някое ще ви е удобно. Детска поза (balasana) може да е начинът ви за заспиване известно време, препоръчвам я (39).

Алкохол и сън. Алкохолът има седативен ефект в малки количества и при определени нервни системи. Това е причината, поради която за някои хора, приема на малко количество алкохол може всъщност да помогне за по-лесно заспиване понякога. Приемаме „малко количество“ като чаша вино или 30 мл твърд алкохол.

При по-голямата част от хората обаче комбинацията алкохол и проблеми със съня е въртележка, защото след първоначалното отпускане, той започва да възбужда тялото и за да се отпусне отново трябва да се изпие по-голямо количество. По-големите количества алкохол имат и още един обратен знак – влошаване на качеството на съня като такъв и липса на усещане за отпочиналост при събуждане. Смесването на сън и по-големи количества алкохол води до проблеми, описани  тук.  Алкохолът като цяло разваля качеството на съня, защото отпуска мускулите и може да не си починете и да се чувствате „пребити“, защото през цялата нощ не сте дишали пълноценно. Още по-подробно тук.

Такаааа, сега още по-надълбоко. Лош сън може да означава проблеми със зъбите и конкретно тракането, стискането им и т.н., разбирайте бруксизъм, обърнете се към зъболекар за диагностика (40).  Когато комбинацията е лош сън и лош дъх е възможно да става дума за гастроезофагеален рефлукс, затова се обърнете към личния си лекар за консултация (41). Ако ходите до тоалетна твърде често е добре да се видите с уролог (42), може да се окаже полезна среща, ако имате друг проблем с пикочната система, който ви пречи и на съня.

Вижте се с личния лекар да ви даде лекарства за сън (43) или потърсете друг медицински специалист, като им споделете какво вече сте направили, за да не повтори по-голямата част от 42те съвета, които прочетохте.  Тъй като близо 75% от хората някога са имали проблеми със съня, това няма да ги изненада много, защото и проблемите варират от трудно заспиване до лош сън; умора и липса на концентрация; раздразнителност и тревожност, както и депресивни симптоми.

Накрая, но не е задължително да е накрая. Поговорете за онези неща, за които не ви се говори, с психотерапевт. Който и да е, стига да ви вдъхва доверие (44).

 

 

Още по темата

Алкохол и сън

колекция материали на списание TIME за съня

Особености на съня при хора над 65 г

Сайт на Американската асоциация за проблеми със съня

 

 

Снимка: Photo by Andrey Grushnikov from Pexels

Трудни детски преживявания

Това е свързан материал към поста Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото и описва какво са „трудни детски преживявания“. В него е даден линк към тест (на английски).

Детските преживявания, както позитивни, така и негативни имат огромно влияние върху бъдещата социализация, както и доживотен ефект върху здравето и переспективите пред всеки човек. Поради това те са важна част не просто от личната история, но и проблем за общественото здраве.

Трудните детски преживявания са стресиращи или травматични събития.

Те могат да включват:

  • насилие (физическо, сексуално, емоционално),
  • но и липса на внимание – емоционално, липса на грижа;
  • децата да са свидетели на домашно насилие, дори на тях да не е посягано;
  • израстват в семейства, в които има злоупотреба с алкохол и наркотици;
  • да са живяли с психично болен роднина;
  • някой в семейството да е бил задържан в затвор;
  • да са преживели раздяла на родители или развода им;

Както виждате, това са много различни по степен преживявания, но всички имат своето влияние върху детското здраве. Баща алкохолик или раздяла на родителите е трудно детско преживяване и може да доведе до описаните проблеми, не само физическо насилие и други асоциални прояви в семейството.

Разбирането за трудни детски преживявания се гради на основополагащото изследване на Отдела за превенция на насилието към Centers for Disease Control and Prevention (CDC) в партньорство с Kaiser Permanente. Между 1995 и 1997 са били изследвани повече от 17,000 човека. Основни открития на изследването са, че:

  • Трудните детски преживявания са чести. 28% от участиците са споделили за физическо насилие и 21% за сексуално. Мнозина са преживери развод или раздяла на родителите, или родител с психични проблеми или зависимост.
  • По-тежкото детство се свързва с влошено здраве. Изследвайки живота на участниците се отткрива, че по-високите точки имат силна, градираща връзка с определени здравни, социални и поведенчески проблеми през живота им, включително и зависимости.

Ранните детски травми увреждат по два основни начини: първо, като увеличават хроничния стрес върху мозъка (и по този начин върху тялото), което намалява имунитета, което е начин за развитие на различни психологични и физически състояния.

Второ, като се превръщат в поведенчески модели, на базата на комбинирания ефект от хроничен стрес и рискови поведения, което води до намаляване на качеството на живот.

Трудното детство и зависимостите

 

Още по темата

Материал на сайта на Американската психологическа асоциация

Друг, още по-подробен с таблици и други изследвания

Повече за психотерапевтичните подходи към ранните детски травми

Въпросникът на Световната здравна организация за ранни детски травми

 

 

 

Кредит на снимката: sonson

Ефектът от ранните психологически детски травми върху тялото

Науката, която се занимава с връзката между психологичната травма и физическото здраве е все още сравнително нова в медицината, но се развива бързо! С всяко ново изследване, ние откриваме начините, по които преживяния стрес, нещастни преживявания и травми повлияват на тялото години по-късно.

За да ви въдеда в темата, нека погледнем тази таблица, сравняваща американците с трудни детски преживявания (АСЕ). За дефиницията и повече за АСЕ може да прочетете тук.

От всеки 100 американци

33

51

16

С 0 точки АСЕ

С 3 точки АСЕ

СЪС 7+ точки ACE

1 от 16 пушат

1 от 9 пушат

1 от 6 пушат

1 от 69 са алкохолици

1 от 9 са алкохолици

1 от 6 са алкохолици

1 от 480 приемат наркотици венозно

1 от 43 приемат наркотици венозно

1 от 30 приемат наркотици венозно

1 от 14 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 7 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 6 имат сърдечно-съдово заболяване

1 от 96 правят опит за самоубийство

1 от 10 правят опит за самоубийство

1 от 5 правят опит за самоубийство

Изненадва ли ви?

Стресът в ранните етапи на живота е относително нова област, много хора не разбират, че много от техните симптоми и болести са свързани с преживяванията им в миналото. Дори голяма част от здравните специалисти не подозират за връзката между ранните травми и тези различни по вид и проява заболявания, поради което те не знаят по какъв друг начин да помогнат освен като предписват лекарства, които помагат да се намалят симптомите.

Въпреки това, също искам да спомена, че мнозинството хора също не подозират, че са преживяли травма в областта на привързаността през ранното си детство. Те не са били физически или сексуално насилвани, родителите им са били добри хора и не те не приемат емоционалното си изключване като резултат от травма. Ако някой не знае, че е травмиран, как би могъл да направи връзката между здравните си проблеми като възрастен със своето детство?

Травмата се превръща в наша биология

Основната точка е, че не ситуацията или средата създава проблемите, но вие самите, които продължавате да действате и реагирате по еднакъв начин на ситуациите в живота ви! Пораствате, премествате се, сменяте работни места, бракове, но откривате, че травмата върви с вас. Където и да отидете, тя е там!

Аз също научих този урок, когато осинових Мигел през калифорнийската система за приемна грижа. Разбира се, социалните работници ми казаха, че всичко от което той се нуждае, е стабилен, любящ дом и той ще се справи отлично.

Това не беше истина. Той донесе своето минало и травма със себе си; тя беше в него. Той имаше нужда доста повече от стабилен, любящ дом.

Когато погледнем как травмата от миналото влияе на тялото и здравето ни години по-късно, това ни връща голямата картина как травмата се превръща в наша биология.

Травмата заема своето място при биологията на стреса и оцеляването.

Тази биология на стреса и оцеляването е огромно бреме върху тялото, тя причинява много заболявания, които се развиват десетилетия по-късно. Тези болести са само върха на айсберга. Те са се развивали бавно дълго време.

Това са всъщност добри новини, защото можем да направим неща, които да променят нашата биология от  стрес и оцеляване към спокойствие, благодарност и свързаност. Тази промяна ще е защитен фактор за нашето здраве и е част от това, което наричаме излекуване от травмата.

Нека да погледнем сега към биологията на травмата.

Трудните детски преживявания и травмата на привързаността

Едно от най-добрите изследвания, които поглеждат към травмата и тялото е литературата за трудните детски преживявания. Тези изследвания ни дават доста информация за връзката между травмата и тялото.

Първото изследване е било направено през 1980 в Сан Диего, Kaiser Preventive Medicine department, където д-р Фелити започнал да пита своите пациенти със затлъстяване в програмата му за контролиране на теглото за тяхното минало. Така открил, че значителна част от тях са преживявали някакъв вид сексуално насилие в детството.

Базирано на тези откритие, било развито изследване, което търсело множество типове детски травматизиращи събития и как те се проявявали във връзка с трудните детски преживявания със здравни и социални проблеми като възрастни. Това е известно като изследването ACE. Слава Богу, още няколко изследвания за дълготрайнните ефекти на АСЕ са били проведени.

Това, което аз харесвам в изследването ACE е, че то поглежда към детското насилие и проблемите на дисфунционалните семейства като причини за ранен детски стрес.

Въпреки това е важно да се отбележи, че в ACE изследванията не се включват травмите на привързаноста. По-трудно е те да се оценят обективно, но човек може да има много от същите последствия като описаните при трудно детство, но да не е имал неблагоприятни събития според тези проучвания.

За да бъдем ясни, травмата на привързаността е форма на ранна детска травма, чийто резултат е от емоционално прекъсване на връзката между родител и дете през първите 12 месеца на живота на детето. Резултатите върху здравето в дългосрочен аспект, както и всяко неблагоприятно детско преживяване просто ще се съчетае с тази ранна травма.

Травмата в ранния живот става биологично застопорена

Стресът в ранния живот предизвиква „биологично застопоряване“, което е термин за травма, превръщаща се в наша биология заради промените в гените ни. Тя предизвиква дисбаланс в мозъка и тялото, който продължава през целия живот.

Едно интересно изследване публикувано наскоро, показва, че стреса в ранния живот се отразява на ДНК и затова ефектът продължава до зрелостта. Тези тип промени са наричани „епигенетични“; ДНК не е променена, но определени части от нея са се „изключили“ или „включили“ заради стреса.

В това изследване те са открили са открили, че тежките събития, случили се по време на пренаталния период на човека (т.е. докато майката е била бременна) имат същия ефект на биологично „вграждане“. Възможно е има продължаващ ефект от стресовите събития, преживени в утробата!  Това може да подпомогне на обяснението защо децата, осиновени веднага след раждането им може да развият характеристиките на  Разстройство на привързаност в детството, реактивен тип (МКБ-10, F94.1).

Процесът е повлият от пренаталните и тежките събития като новородено и включват характеристики, които много от нас познават: поведенчески и когнитивни. Специфичните включват проблеми с ученето, паметови, депресивни и поведения, подобни на тревожността.

Тъй като травмата става част от нашата биология е толкова трудно да се различи поведението или симптомите от травмата, защото приемаме, че това е начина, по който винаги сме съществували.

Тогава решаваме да се променим и осъзнаваме, че е по-трудно от това просто да се събудим един ден и да решим да сме мили, спокойни и зрели. Това е също така защото ефектът от травмата е върху всички системи на мозъка и тялото ни.

Оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза координира острото или хронично състояние на стреса в цялото тяло, защото тези хормони преминават през кръвта до всички органи и системи на тялото. Два от тези основни стрес хормона са произведени от надбъбречната жлеза като отговор на стреса с кортизол и адреналин. Илюстрацията показва пример на кортизол, който си „общува“ с имунната система.

Много пъти с хроничния стрес, кортизоловите нива остават наистина високи, причинявайки по-ниски нива на секс хормони, увеличаване на мастните натрупвания в областта на корема и влошаване на общото състояние на имунната система.

Има достатъчно изследвания върху гризачи, които проследяват ефектите върху ранния детски стрес. Много от тях показват, че отделянето на майката-гризач в началната фаза на живота им за повече от три часа на ден увеличава активността на този стресов отговор (оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза) и програмиране (биологично „вграждане“) които оставят трайни промени не само в тази система, но също и в амигдалата (където мозъкът оценява заплахите от външния свят) и хипокампуса (където е паметта).

Те са открили подобни дисбаланси в системата за реакция на стреса в оста хипоталамус-хипофиза-надбъбречна жлеза при зрели хора, които са били отделени от техните родители през Втората световна война. Колкото по-рано се е случила тази раздяла, толкова по-голям дисбаланс е бил наблюдаван при тях в зрялата им възраст.

Стресът в ранните етапи на живота и възпалителните процеси

Стресът в ранна възраст показва промяна при гена, който предизвиква прекомерни възпалителни реакции.

Повишените възпалителни процеси в мозъка са част от това. Изследване, публикувано през януари 2017 показва, че възрастните плъхове, които като деца, са били отделени от майките си, показват повишен възпаления в мозъка както при възрастни хора, които са били анестезирани.

Важен факт, който трябва да се знае, че тези възпалителни процеси в тялото в комбинация със стрес в ранните етапи на живота са свързани с автоимунните заболявания при зрелите хора, онкологичните заболявания и всички други състояния свързани с имунната система.

Стресът в ранна възраст и нервната система

Трудните преживявания през детството изменят съществуващата структура на невроните и комуникационните връзки в мозъка.

Това въздействие върху невробиологията създава повишен риск за разстройства на настроенията и тревожни разстройства като възрастни.

Подробен списък на заболяванията, които се свързват със стреса в ранна възраст

Заради тези генетични, хормонални, имунни и нервни дисбаланси, има множество заболявания, които може да се проявят в здравето на човек.

Състоянията, свързвани с неблагоприятни случки и събития в детството включват следните:

  • Често или остро главоболие
  • Сърдечни проблеми, включително и сърдечни удари
  • Високо кръвно
  • Рак
  • Затлъстяване
  • Ревматоиден артрит
  • Хронична белодробна болест (ефизем)
  • Астма
  • Костни фрактури
  • Чернодробни заболявания
  • Инсулт
  • Диабет
  • Разстройства на съня: апнея, нарколепсия, кошмари, сънна парализа
  • Проблеми с щитовидната жлеза
  • Фибромиалгия
  • Хронична умора
  • Хронична болка, особено хронична болка в гърба
  • Синдромът на раздразненото черво
  • Общи стомашни болки
  • Цялостно по-лошо здраве (без да е специално дефинирано значението е, че има симптоми, но не и официална диагноза). Това се характеризира с повече дни в леглото и по-голяма трудност на функциониране в ежедневния живот.

Това не е изчерпателен списък и има много други изследвания, които правят асоциации с други състояния и връзки с ранния стрес.

Тъй като няма здравно състояние, което да не е повлияно от имунната система, нервната система или хормоните, всяко състояние има тенденцията да има внезапни избухвания или да бъде по-трудно да се справяме с биологията на травмата.

Ефекти на травмата в детството върху психичното здраве

Следва списъкът на проблемите от областта на психичното здраве, които се свързват със стрес в ранен етап на живота:

  • Тревожности и страхове
  • Депресия
  • Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност (ADHD)
  • Обсесивно-компулсивно разстройство
  • Постравматичен стресов синдром
  • Личностни разтройства
  • Фобии
  • Гняв, агресия или враждебност
  • Хранителни разстройства
  • Опит за самоубийства
  • Използване на субстанции и зависимости
  • Високорискови сексуални поведения

Обобщение

Стресът и травмата причиняват здравни проблеми, особено ако стреса и травмата са се случили отдавна в ранно детство.

Това не е смъртна присъда, но означава, че трябва да внесете осъзнаване на ситуацията, за да промените нещо. Бъдете грижовни към себе си и когато сте готови, съберете информация за миналото и здравето си, така че да имате по-добро качество на живота.

За надежда и окуражаване и специално ако имате някое от описаните заболявания, препоръчвам книгата “Love, Medicine and Miracles” на Bernie Siegel. Той е хирург, който е работил с жена с онкологично заболяване. Книгата ще ви даде пректически съвети за превенция и реверсивни заболявания, свързани с емоционалния стрес.

Дона Каказауа, лекар, споделя своя опит със здравните проблеми, които има в резултат на преживяна ранна детска травма. Тя води блог наречен „Не съм излекувана, но се лекувам“/ “I’m not cured, but I am healing”, който е информативен.

Това е тежка тема и дори само прочитането на този материал може да подтикне запалването на симптоми на стреса и може да се почувствате претоварени, изтощени, депресивни или тревожни след като свършите. Това обикновено е знак от тялото ви, казващо че има истина която иска да бъде видяна и потвърдена.

Слушайте тялото си и какво има да ви каже. И помнете – бъдете нежни към себе си!

Въпроси за размисъл:

  • Как бихте оценили нивата на стрес, които сте изпитвали по време на житейския си път?
  • Още по-важно, спомняте ли си, знаете ли какъв е бил ви като дете?
  • Знаете ли нещо за бременността на майка ви с Вас?

Накрая, ако се интересувате какъв би бил резултата от теста ви ACE, може да го направите тук (на английски), като знаете, че това не е пълния лист на детски травми, а на тези, които е лесно да бъдат описани.

 

Голяма прегръдка,

Д-р Ейми

–––––––––

Прегръдка и от мен, ако сте се разпознали в този текст. Надявам се ви е бил полезен.

Детелина

–––––––––

Този текст е авторство на  и е публикуван в сайта й. Тук излиза с незначителни съкращения и нейното изрично писмено съгласие, за което сърдечно й благодаря.

 

 

Емоции, хранене и епигенетика

В красивото безвремие на по-старата сграда на БНР на Драган Цанков, по програма Христо Ботев, с Мария Христова днес сутринта говорихме за емоционалното хранене и стигмата срещу хранителните проблеми. Разговорът вървеше много леко, а въпреки че това беше първата ни среща, все едно се познавахме от години. Чуйте целия ни разговор за диетите, храненето и стигмата на този линк

За илюстрация използвам снимка, която направих в предверието – лампа, която посочва дали студиото предава в ефир – червеното означава „ефир, не влизайте“.

 

Мое Даниел: Храната стана проклятието на живота ми

Попаднах на нея в ежедневния си фийд – една терапевтка от САЩ беше споделила поста й около 2ри юни – Световният ден за действия срещу хранителните разстройства и в този момент реших да се свържа с нея, защото с откритото си поведение тя показва, че един проблем е решим, когато е видим, а и тя има какво да разкаже. Хареса ми и излъчването й…

Част от този пост гласеше: „Поствам това, защото вече не ме е срам. Как се опитвам да спра стигмата? Говоря. Да се отворя да говоря ме накара да осъзная, че не съм единствена. Хранителните разстройства идват във всички форми и размери, мъже и жени на всички възрасти. Това е моето послание до всички, които страдат от  #хранителниразстройства: Заслужавате да живеете без тази болест. Заслужавата да се видите в най-добрата си форма. Вие не сте вашето боледуване. 💕💜💕“.

Моля те, представи се

Името ми е Моник Даниел Гимон (линк към фейсбук профила й). Отношенията ми с храната винаги са били моят отровен начин да се справям с реалността. От преяждания за стотици долари за джънк храна (на нощ) да вцепеня депресията или спомените си, и ли очиствания докато усетя облекчение и контрол.
Как започна всичко за теб?
Започнах да гладувам след като бях изнасилена от учителя си във втори клас. Плачех всяка сутрин преди училище докато се впеценя и приема, че това е наказание, което заслужавам.
Моите навици за хранене бяха много прости: преяждане или глад. Не можех да намеря средата. Храната стана проклятието на живота ми. Не можех да видя храната като необходимост. Приемах я като начин да изтезавам тялото си.
Ако извършех нещо погрешно, нещо от което се срамувах или нещо ми беше твърде трудно, аз спирах да се храня и се самонаранявах като режех или насинявах крайниците си.
Това се случваше и спираше години наред през които страдах, докато в тийнеджърските ми години не открих очистващите практики. Покачването на теглого беше това, което го предизвика и за пръв път откакто остарявах и узрявах, същото правеше и тялото ми. Мразех това. Мразех своите извивки, мразех своята женственост. Начинът, по който изглеждах като млада жена ме караше да се чувствам дори по-уязвима. В 8ми клас бях нападната от по-големи момичета в училищната тоалетна. Бутнаха ме на пода, навряха ме в една от кабинките на тоалетната и ми напъхаха главата в тоалетната чиния и пуснаха водата. Помислих си, че ако някой заслужава това отношение, това съм аз. Не казах на никой от учителите ми, нито на семейството ми.
Това беше и първата вечер, в която започнах да повръщам.
Седмица по-късно направих опит за самоубийство и влязох в болница.
Когато започнах да свалям килограми, майка ми го забеляза и се притесни сериозно. Преяждането и очистването излязоха толкова извън контрол, че тя трябваше да заключва шкафовете и фризера, за да не мога да взимам храна. През тийнеджърските си години влизах веднъж в клиника и два пъти провеждах лечение навън, докато не реших да напусна дома си, защото хранителното ми разстройство разрушаваше семейството ми. Това, което майките не искат е да види детето си да се превръща в болна торба безнадежни кокали. .
Имах консултант, който идваше в първия ми апартамент всяка седмица да ме претегля и да проверява кръвното ми. Правеха ми се редовно кръвни тестове.
Най-ниското ми тегло до момента е било 30,4 кг.
Само на 23 години имам развити остеопороза, артрит, остро изтъняване на костите и стомашна язва. Умирам и знам това. Независимо колко ям или се грижа за себе си, всъщност усещам как тялото ми се разпада.
„Скритата цена“ на хранителните разстройстма са различни други проблеми, които ти си споменала в поста си като изтъняването на костите и остеопорозата… Как прие, че не са временни болки, а състояние
Всяка става в тялото ми ме боли; ръцете ми се схващат, тракат и щракат от елементарни движения. Работя  на парче в пекарна и да режа сандвичи или да оправям съдовете ми носи агония в китките. Когато ме диагностицираха, плаках. Това е всичко, което можех да направя. Когато ти кажат такова нещо в период, в който се опитваш да се възстановиш е много тежко.
Какви са мечтите ти, Мое? Каква се виждаш на 40?
Какви са мечтите ми?
Да бъда здрава, защото честно казано, не мисля, че някога съм била.
Не мога да си представя как моят мозък или тяло биха могли да бъдат без тези разстройства и болести. Въпреки това, в един прекрасен ден, когато зърна какво е да си жив и да усещаш радост, ми се напомня, че това е възможно. Боря се за тези моменти.

 

 

Какво мислиш за филма До кости//To the Bone?

Не бих препоръчала да го гледа никой, който се опитва да се възстанови. Може много да събуди в теб миналото и определено може да причини връщане назад.
Филмът обаче, въпреки това, показва как хранителните разстройства могат да причинят смут в семействата и как системата за психично здраве няма цялостно работи как да се работи с тях. Точно затова е важно да продължим да говорим. Колкото повече се осветяват те, толкова повече животи можем да спасим и да продължаваме да разработваме терапии за всеки, който страда.
Не мисля, че е възможно да задам въпрос като „ако нямаше хранително разстройство“, затова ще те попитам по този начин – какво би казала с опита си на тези, които са в началото на своето възстановяване или в началото на болестта?
Ако познавате някого с хранително разстройство или сте в този ад всеки ден, запомнете това от мен:
вие не сте своята болест. Това заболявене ви затруднява да сте най-доброто, най-здравото и най-щастливото ви Аз. Вие заслужавате да сте онзи човек, който действително сте и това сте вие – без хранително разстройство.

Полезни фрази вместо „не“

Казването на „не“ е сред най-трудните и полезни фрази, които човек може да овладее (Добре дошли в света на щастливите хора, които умеят да казват „не“ без да им пука). Но преди да влезете в него, може да използвате няколко други удобни фрази. Като:

  • Трудно ми е да отговоря точно сега, дайте ми малко време…
  • Бих искал/а, но не бих могъл/а…
  • Не мога да кажа „да“
  • Струва ми се, че няма да успея, но това, което мога да направя е…
  • Ще ми се да помогна, но няма да успея
  • Разбирам, че имате нужда да ви помогна, но няма как в момента, съжалявам.
  • Налага се да откажа за момента, но в бъдеще ще съм насреща, ако имате нужда от помощ.
  • Искам да не ви излъжа и затова не мога да обещая…
  •  Приятно ми е, че искате това от мен, но аз няма да се справя в момента с тази задача.

Други идеи?

Неделя сутрин в Дарик Радио с Теодора Симова и Христина Богданова

Преди няколко часа с Христина Богданова, преводачката и издателка на книгата Войната с храната  бяхме в Дарик Радио.

Може да чуете целия ни разговор с Теодора Симова в този линк, водещ към предаването По-полека, където говорим за връзката емоции-храна и защо първите години от живота ни са толкова определящи за целия ни живот – включително яденето и връзките с другите, любовта и отношенията.

 

 

Ценното време на зрелостта

от бразилския поет, писател и есеист Мариу ди Андради (повече за него в края на текста)

 

„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат до никъде.
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.
Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.
Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство.
Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.
Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното, това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.
Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.
Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.
Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават. Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото, така или иначе, ще стигнем до края… А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“

––––––-

Мариу Раул де Мораис Андради умира на 51 години, като по-голяма част от творбите му са публикувани посмъртно. Независимо от това той е от най-значимите фигури в литературата на Бразилия в началото на миналия век. Преводът на този текст не е мой, беше го публикувала моя приятелка и когато го прочетох ме хвана за сърцето и след това, започнах да се интересувам кой е автора му.

 

 

 

Стигмата да бъдеш уязвим

Текстът е създаден като част от кампанията по повод третия международен ден за хранителните разстройства World Eating Disorders Action Day, който е под надслова #WeDoAct2BreakStigma и е публикуван първоначално в техния блог

Стигмата да бъдеш уязвим

от Детелина Стаменова, психотерапевт, психотелесна школа, България

Ако беше толкова лесно, тогава нямаше да е толкова трудно за хората с хранителни разстройства.

Ако беше толкова лесно, психотерапевтите, съветниците, психиатрите и нутриционистите щяхме да имаме бързи отговори.

Ако беше толкова лесно да се справим с хранителните разстройства, за тях щеше да се говори много и без никакви задръжки.

Но не.

Сложени в ъгъла на психичните заболявания, хранителните разстройства продължават да са „каприз за слаби“, нещо трудно за разбиране – и заради това непрекъснато подценявани…

Стигмата всички да мислят, че трябва да знаеш какво да направиш

Всички освен теб сякаш знаят какво трябва да направиш, но ти нямаш сили. Постепенно губиш увереността си, че ще се справиш. Всеки провал е доказателство, че всички знаят как, но не и ти.

Стигмата, че се преструваш, че ти е трудно

Лесно е“, се чете в погледите на околните. По някое време губят търпение и започват да са недоволни – какво толкова не разбираш, защо не можеш да си супергерой, като всички

Ужасно е трудно ежедневно да се справяш с подмятанията на околните. Понякога те дори нищо не казваш, но ти си мислиш, че те те гледат, обсъждат

Стигмата, че си различен

Толкова е слаба/дебела. Не, не е само това. „Толкова е различна“. Отчаяно се опитваш да си като другите, но не си и знаеш, че когато се прибереш, не гледаш на килограми сериали, а повръшаш. Знаеш, че си различна и се опитваш да го скриеш, но не знаеш кога се справяш и кога не.

В свят на супергерои е трудно да си просто човек

Подтискането на чувствата, пренебрежението към събитията в живота, които са те разстройвали; тъгата – всички тези неща, които не виждаме при силните хора, те стоят в дъното на голямата тема – и когато всички сълзи изтекат, когато се научите как да се харесвате – слаби и чувствителни; нежни и раними; когато откриете суперсилата да чувствате и да не се страхувате; когато промените себе си към по-добро; тогава ще бъдете различни, а стигмата от болестта ще ви напомня, че сте най-силните слаби хора на света!

Разговор за 100 милиона години храна и ние днес

В един петъчен следобед с Десислава Димитрова се видяхме, за да ми разкаже за книгата 100 милиона години храна на Стивън Ли, която беше превела – а аз бях прочела, затова и следващият текст не е точно интервю, а по-скоро разговор за сложното съчетание на културно-социално-историческия контекст, в който храната се променя от едно или друго, един контекст на… 100 милиона години.

Това е особен жанр – по някакъв начин ми напомни на Соц гурме, въпреки че двете книги са много различни, но са живи – има научност, но и търсене на факти, а и книгата на Стивън Ли е антропологична и много интересна.

Като учен Стивън Ли използва системен изследователски подход // В същото време много бълбукащ текст // На мен това, което много ми хареса – тъй като и аз съм учен е, че той се забавлява, докато я пише. Това е нещо много специфично за книгата – виждаш, че за него това е такова удоволствие, с тръпка, не е просто учен, той преживява онова, за което пише, винаги има личен елемент. Книгата ми я показаха от издателството Gourmet Publishing, които публикуват книги, основно свързани с храната, като тази е интересен хибрид.

Един антрополог отива на пътешествие

Хареса ми, че в книгата той отива и пробва нещата, за които пише. Има и личен елемент в семейната му история – дава пример как той, отгледан в САЩ е по-едър от роднините си в роден Виетнам // …и това, че той не възприема себе си като авторитет. Приема себе си като професионалист, но тази надменност, характерна понякога за учените липсва. Той не се притеснява да бъде изненадан, шокиран, да се чувства абсолютно безпомощен в някаква ситуация и да разчита на местните да му помогнат. За мен това е от сериозните достойнства на книгата, че показва ученият като човешко същество, който не знае отговорите на всички въпроси, показва как едно племе в Танганайка или Нова Зеландия не е задължително „изостанало“. В нашето съвременно общество често си мислим, че сме богове заради технологиите, които използваме, не виждайки, че много сме се откъснали от земята. Според мен трябва да има повече такива книги, защото те внушават на читателя, че онова, което пазят примитивните хора е ценно и важно. Няма много такива книги. Даже мисля, че за съжаление българска такава книга няма. // Стопанката на Господ? // Не. Смея да твърдя, че съм надникнала в истинското традиционно знание, имала съм щастието да се докосна реално до такива хора и няма книга, която да е написана с такова съпричастие. Стивън Ли е съпричастен на хората, за които пише. Тук сигурно ще има хора, които ще ме оборят, защото имаме сравнително добре развита литература, по-скоро етнографска, свързана с храната, но нямаме такава книга. През цялото време, докато превеждах имах желанието да мечтаех си да имам два месеца, за да общувам с този човек. Той докато разказва, че чувстваш на местата, за които пише. Когато човек работи с един текст, ставаш по-интимно близък с автора, отколкото като читател // Това, което разбрах, че начинът да разбереш смисъла – когато го предаваш от един език на друг разбираш всички излишества и смисли на текста – а аз исках да я прочета с голямо разбиране, заради което беше и друга причина да се съглася да я преведа. Книгата е разделена в моите представи на две части – първата е на антропологичните занимания, които са забавни, а във втората има повече биохимия и генетика. Той се е опитал да запази тона, но това са две различни науки. Мен лично много ме впечатли частта с ГМО и докато превеждах, споделях частички от него. Тези апокалиптични картини, които споделя, където над 90% от културите в Америка са ГМО ме натоварваха и трябваше да си почивам повече, защото чисто емоционално не можех да го възприема.

„Здравословно“

Друго, което много ми хареса, е че той е избягал от хлъзгавата територия, наречена „здравословно“. Той говори за различните видове храни с факти, няма пропаганда. Темата за здравословното хранене за мен е много противоречива, дори бих казала вредна // В какъв смисъл? // Когато някой ти обяснява, че нещо е здравословно, рядко ти казва защо. Ето типичен пример за това е идеята за здравословно хранене в детските градини беше включването на авокадо, чия и киноа в менюто. Защо?! Защо чия и киноа?! Храната е полезна, когато знаеш как да я приготвяш. Има глава в книгата, която е за растенията, които за разлика от животните, не могат да се движат и те натрупват т.нар. вторични метаболити и когато прекалиш с една храна от растителен произход също има последици. Всичко се базира много на опити проба-и-грешка, в които хората разбират как да приготвят храната си, за да са здрави, как да я комбинират. Този баланс на храненето е важен, защото когато извадиш една храна от контекста й, тя вече не е същата. Има едно предположение в книгата, че Стив Джобс умира заради небалансирана диета // Злоупотребата с ябълки… // Да, когато подлагаш организма си небалансирана диета, няма как той да не реагира. От една страна всички ти казват, че ябълките са полезни, но никой не ти казва, какво може да се случи ако прекалиш с тях. Затова и темата за здравословното хранене е опасна. Тук опираме и до този психологически момент, че се наблюдава как хората, особено в града, са абсолютно объркани в избора си на храна и се чувстват виновни в избора си, ако не следват някакви правила на „здравословност“. Не ми харесва, че хората имат чувство за вина, когато се хранят. Ще ти дам пример – понякога питам някой какво е ял и ми се отговоря „Ами не е здравословно, но…“. В тази книга това ми харесва – Стивън Ли дори разбира някои митове като например този за омега 3 киселините или полезността на млечните храни. В САЩ тази полезност е продуктувана от бизнес-интереса на фермерите, които имат свръхпроизводство на мляко. Тези, които ти обясняват, че то е полезно, печелят от това. // Сега има пък такива, които са против млякото. // И в двата случая са полу-верни.

Личната връзка с храната

Едно време, когато храната не е била толкова достъпна, хората са се хранили с това, което има и са създавали естествен балансиран начин на хранене и сега, парадоксално, по-големият избор ни дисбалансира в начина на хранене, а като добавим и емоционалните причини става още по-сложно. Но понеже спомена в началото книгата Соц гурме и понеже аз съм живяла в социализма в един момент си дадох сметка, че в онова време, в което изборите бяха много малко, тогава домашното готвене се случваше, голямото разнообразие от кулинария беше у дома, както днес пропагандираме със Slow Food. В къщите имаше тефтери и листчета с рецепти „тортата на Веска“, „туршията на Ани“, много силна обмяна на рецепти, което всъщност създава естествено и непринудено свързване с храната – ти си я опитал. В ония времена имахме много повече личната връзка с храната на масата. Нямаше толкова заведения и полуготови храни. // Това време никак не е било лесно // В никакъв случай не го казвам с носталгия // Разбирам, че искаш да подчертаеш, как от малко продукти е било възможно да се постигне разнообразие // Да, защото в момента много често, „здравословно“ е синоним на безвкусно и не е вкусно, защото знаем, че трябва да ядем чия, но не знаем как да я приготвяме – нямаме рецептите на индианците – получаваме в едно пакетче и не знаем какво да правим. // Но пък имаме толкова много кулинарни предавания, които дават рецепти. // Не, не мисля така. За мен всички тези кулинарни предавания са флиртуване с храната. Това е един непочтен начин на флиртуване с храната. // Какво имаш предвид? // Може би съм повлияна от една готварска книга, написана през 30те. Днес, когато гледаш предаване, напред излиза егото. Храната е средство, за да се изяви егото. Всеизвестно е, че големите шеф-готвачи са егоцентрици, но за мен храната е нещо много лично и велико, за да служи като средство за изява на един човек. Но да се върна към тази книга от 30те – докато четеш ти се прияжда и много лично е написано, с уважение към продукта, във времената, в която храната не е било лесно да се изхвърли – а в момента 30-40% от храната, която се произвежда не стига до домовете на хората, а се изхвърля, защото е развалена или не е купена.

Разнообразието зависи от нас

Да се върнем на 100 милиона години храна – има ли някакви финни настройки, които ти направи за себе си в разбирането на храната? // Научих много неща от нея, но ме впечатли колко много е унищожено земеделието в САЩ. На теория го знаех, но понеже е разказано през личните истории на хората, с които се среща много ме впечатли. Това описание на фермата и безкрайните царевични полета, че си спомням и образа, който ми предизвика и другото, не че не съм го знаела, това е как маркетинга и как хората в името на по-добрата печалба, се включва маркетинг, който може да е опасен здравето на хората. Това, което стана дума за млякото; това че растителното масло не води до добър холестрерол и затова как алчността застрашава живота на хората – през „здравословното“ всъщност. Това са моите уроци. В първата част ми бяха приятно да прочета приключенията му, но втората ме разтърси // Аз бях по-впечатлена от първата част – от идеята за търсенето на корените, там ми беше по-интересно – това как трябва да приема храненето на предците си – печените картофи и чубрицата // И да го познаваме, това също е много важно. // Ти се занимаваш с това всъщност – сега си представи как някой чете това интервю и си мисли „е какво имам да й познавам на българската храна – такава елементарна история – чушки и боб“ // Този отговор ще е дълъг, защото въпросът е логичен. Ние сме наследници на едно време, в което разнообразието на храната беше ограничено и много растения и животни бяха изкоренени от своите истински места и дори си мисля, че това е бил хитър трик на комунистите да заменят местните сортове с високопродуктивни, а всъщност там, където имал този експеримент, наречен „комунизъм“, хората продължават да хората гледат сортове, наследени от техните предци. Т.е. у нас имаме изкореняване на традицията и тя никога не е успяла да излезе извън дома. Знанието на потребителя за храната, на страната, в която е, идва от пазара и историите, които я съпътстват. Реално нашето хранително разнообразие никога не е излязло на пазара. В момента имам много хубав проект, който е свързан с проучване на домашните градини в няколко градини и откриваме много интересни неща, които даже не съм предполагала, че се гледат в България. В тази градина има емоционална връзка – как си пазят семената, от кога ги пазят. Затова и ако искате да усетите вкуса на всяко място, което посещават, където и да сте препоръката ми е да питате и да пробвате, когато сте на непознато място, дори у нас.

 

„Да живееш само в настоящето е бягство от реалността“

„А идеята, че трябва да се фокусираме върху настоящето, че миналото носи огорчения, а бъдещето създава безпокойство… Но ако мислим само за „сега“ как да се движим напред?
Как да забравим миналото?
Тези неща са се случили.
Да живееш само в настоящето е бягство от реалността.
Не сме статични по природа, ние сме общ сбор от действията си вчера, днес и утре.
Идеята да си добър човек е точно това – идея, абстракция.
Да живееш добре – това е целта“.

Алън Бол

 

Не е задължително да си философ или основател на психотерапевтична школа, за да кажеш нещо толкова точно. Това са думи, извадени от устата на един от героите в сериала Тук и сега, НВО, чийто сценарист е Алън Бол (Alan Ball). Няколко думи за него – сценарист и автор на сцената с найлоновата торбичка от Американски прелести, Шест метра под земята и Истинска кръв.

За съжаление Тук и сега беше прекратен и втори сезон не се очаква (никога).

Още по темата живот тук и сега:

Сцената с найлоновата торбичка е една философия сама по себе си (т.е. г-н Бол неслучайно го цитирам, защото прави неслучайни неща) – тук описание как се ражда тя, но тези негови думи описват „какво иска да каже автора“ с нея в едно свое интервю: „Има една будистка представа за чудото в рамките на земното, на ежедневното. Мисля, че ние живеем в култура, която обаче не ни насърчава да търсим това“. Друг интересен текст, посветен на същото може да прочетете в книгата Considering Alan Ball: Essays on Sexuality, Death and America in Television and Film Writing на Thomas Fahy  (този линк води към конкретния откъс в Google Reads) Между другото в песента на Кейти Пери Fireworks , която е в плейлиста ми, същата тази торбичка е цитирана също, още в първото изречение.

Накрая: все пак, въпреки че могат да илюстрират философски послания, по екологични причини ограничете употребата на найлонови торбички максимално в ежедневието си.

Със същия успех и резултат, с който Алън Бол е гледал торбичката, може да гледате съсредоточено падащи листа, въртящи се опашки на кучета или полюшващи се чаршафи на съседния балкон.

Обратно броене в „Преди обед“ с „Промени се“

Обратното броене е на килограмите на участничките в „Промени се“ по „Преди обед“/bTV. С екип от професионалисти, три дами на различна възраст, ще покажем какъв е пътя към промяната от тяло, което ти пречи към тяло, което харесваш. Екипът е от треньора Лили Стефанова, фитнес експерта Борислав Лазаров и специалистът по хранене Мартин Димитров.

Повечето хора прибягват към комбинацията фитнес и диетолог/нутриционист, затова бях приятно изненадана, че в екипа на предаването мислят и за психологичната подкрепа на онези, които искат да свалят и задържат килограмите си в здравословен пристан (в една трета от случаите килограмите се качват обратно), защото често пъти яденето не е само навик, а резултат от вътрешно, душевно състояние.

Първият епизод беше излъчен днес, а скоро ще видите как се променят участничките…

Може да следите поредицата на сайта на телевизията или през фб страницата на „Преди обед“

Avicii и други линкове

Най-забавната новина, която прочетох миналата седмица беше кулинарно-дипломатическия спор „има ли право шведската верига Икеа да продава кюфтенца като традиционно скандинавско ядене, при положение, че кюфтатата са с доказано турски произход?“. Докато дипломатите изпращат протестни ноти, ето една рецепта за домашни неутралитет кюфтенца, публикувана от списанието на BBC Good Food. Втори източник от американския сайт Food Network . Ох, да нека има и една рецепта на руски, за световен мир за същите тези спорни кюфтенца. // Сега по-сериозно – На руски е и този материал за генерализираното тревожно разстройство. //  Един материал за подранилата смърт на Авичи и това, на което са подложени успешните и талантливи хора.

Грижете се за себе си.

 

 

 

 

 

 

Снимка: NRK (labeled for noncommercial use)

Килограми не се свалят с обиди…

Да си представим следната ситуация: детето ви, момиче или момче няма значение, бурно започва да качва килограми и това е явно, защото яде „като разпрано“, някой казва, а другите кимат в съгласие. Трябва да се действа!

 

Нека сме наясно – тийнеджърите често са неконтролируеми – не само как се държат, но и какво ядат (а понякога и колко пият). Едно е сигурно – добронамерените забележки са в състояние да постелят един доста добре павиран път към Ада, наречен наднормено тегло. Как ли? Да обиждате някого за теглото му не му помага да изгради здравословен начин на хранене, а вместо това го тласкате към следния порочния цикъл:

  1. преяждане –->
  2. пропускане на хранене –->
  3. цял живот самосъжаление

(„ще си умра гладна и дебела“ е  родена в главата точно от пострадали от този цикъл)

Изследване на Джерика Берге от Медицинския университет на Минесота казва точно това – родителите, които окуражават децата си да правят диети в ранните си години рискуват те да развият хранителни разстройства или затлъстяване. Не само. Децата на тези деца в голяма част са поставени на диети също, т.е. ако вие днес принуждавате детето си да е на диета (която ще го изтощи психически в годините), има голяма вероятност то да направи това с внучето ви (което също не заслужава това).

Разбира се, знаем, че родителите правят това в желанието си да помогнат на децата си, но за съжаление дори тези тийнеджъри, които свалят килограми, намразват телата си и така и никога не ги заобичват съвсем – а да си охлюв, който си мрази черупката е… дискомфортно доживотно преживяване.

В този материал на New York Times e включен цитат на Катрин Бауер, факултет по обществено здраве в Университета Мичиган в Ан Арбър, която казва, че „съществува преобладаващото мислене, че хората не знаят, че са дебели и когато ги информираме за това те магически ще се мотивират да променят поведението си“. Всъщност, продължава тя, стигмата върху теглото води точно до обратното: критиката и предизвикването на срам може само да накара другият да се чувства зле по отношение на себе си, без мотивация и способност да се промени.

 

Няколко – първо среща насаме между педиатъра и родител/ите, на които да се обсъди има ли вероятност от някакъв медицински проблем или състояние, което да е довело до рязкото качване на тегло и провеждане на изследвания.
Родителите да променят храненето вкъщи за всички като:
  • включат повече плодове и зеленчуци в ежедневието;
  • да изключат полуготовата и твърде преработена храна;
  • да намалят десертите, баниците и хляба като част от начина на хранене;
  • да не държат сладкиши и бисквити „да си има“;
  • да направят ембарго на газираните напитки;
  • да готвят заедно с децата си здравословна храна (книгата Вкусно с усмивка на Софи Йотова е добро начало);
  • да се опитат да правят разходки с децата си – първо на по-кратки, после на по-дълги разстояния;
  • и да сложат назидателните речи и думи в най-тъмното на гардероба;
  • а обидните да ги заровят някъде надалеч.
Препоръчително е родителите също така да не се впускат в омраза на собственото си тяло по какъвто и да било повод (пример: Майката, гледайки себе си с презрение: „Леле как съм се освинила!“ с пощипване на корема пред огледалото).
Дори за мен беше шокиращо да разбера, че по изследвания има родители (над 40%!!!), които окуражават децата си да правят диети – някои от бебешките 2 години… Манията на родителите ти да си слабичко дете (като тези от рекламите) води до там, че се наблюдава дори деца на 6!!! години да искат обезмаслени продукти и да внимават за калориите! На тази възраст би трябвало да внимават как играят на „Не се сърди, човече“, не какво представляват въглехидратите!

 

 

 

Още по темата:

Ако се храните с децата си няколко пъти седмично, наднорменото тегло и напълняването са с по-малък риск за тях, сочи изследване, провеждано 10 години

За децата, начина на хранене и психологията на напълняването може да прочетете и тази книга, която е полезна за всички родители, които си мислят, че децата им са твърде дебели или с хранително разстройство

Проблемът на децата с наднормено тегло в училище, материал на The Guardian

 

 

 

Книгата за хранителни разстройства, която препоръчвам

„Войната с храната“ на Джулия Бъкройд е най-добрата книга за широката публика, на която съм попадала. В нейното българско издание съм  автор на предговора. Силното ми позитивно личното отношение е провокирано и от това, че съм общувала лично с нея и точно тази книга ме накара да посещавам нейните семинари за психотерапевти, които работят в областта на проблемите на храненето.

Написана е много внимателно, с усет към езика и загриженост, с интерес към темата и десетилетия опит. Теоретичната постановка също е сериозна и поднесена достъпно (Джулия Бъкройд е в полето на Теория на привързаността на Боулби, но се определя като интегративен психотерапевт, който цени и скока в познанието и разбирането на тази област от напредъка на невронауката, приноса на телесната психотерапия, значителното усъвършенстване на подходите към травмата, както и новостите, предложени от когнитивните терапевти).

Практична е. Има много теми за размисъл дадени като отделни части, обособени във въпроси, които много ще помогнат на всеки, който има проблем и се чуди откъде да тръгне в решаването на проблема си

Помага. Ако човек има проблем с храната може да се припознае и да открие какво му „натиска бутоните“ и да направи определени крачки, за да го преодолее

Насочена е не само към засегнати, но и към близките им – роднини и приятели. С нейна помощ може да разберете как да се държите с тях, както и какво да направите, за да си помогнете.

Изчерпателна е. Има информация за емоционалното хранене, което нарича още „проблемно“, основните хранителни разстройства (психогенно преяждане, булимия и анорексия) и не пропуска и една част от хората, които страдат, които често биват забравяни – мъжете и техните хранителните разстройства.

Книгата „Войната с храната“ се разпространява само с поръчка от сайта www.voinatashranata.com, където може да намерите много информация за нея и за хранителните разстройства общо.

Приятно четене от мен!

 

 

Интересни линкове, 21 април 2018

Миналата седмица стана дума за поета Константин Павлов и връщането ми към стихосбирката му Агонио сладка ми се услади. (Говорейки за нова българска поезия, той е класик). Повече за него в този ФБ линк. // Фоторазказът за пътуването в Япония на Тошка Иванова (приятно и за гледане, и за четене). // По въпроса за детското затлъстяване, в Амстердам, вместо характерното за континента покачване, има намаляване – как е описано тук – и се надявам, че някой ден и в България ще има сериозно разработени – и изпълнявани програми за това. // Селекция от книги за възпитание на момичета в училищна възраст с различни акценти.

Накрая, малко елфска музика от едно време

 

Промените в мозъка при анорексия

Промените в мозъка по време на анорексия са различни – от една страна има ефект върху настроението, от друга – върху мисленето. Това прави болестта като лупа – симптомите на депресия и тревожност се увеличават, когато дойде и анорексичното поведение (накратко: ограничаване на храната, сваляне на килограми и изразходване на калории например с гимнастика, повече в линковете).

Човек с анорексия се променя в очите на другите не само заради начина, по който изглежда, но и с поведението си. Често се използва думата „манипулативно поведение“, защото когато човек е в болестта е готов на всичко, за да не качи и грам, затова и лекари, и психиатри, и психотерапевти ще поставят въпроса с връщането или поне покачване на килограми постепенно.

Защо е толкова важно в един момент покачването на килограми?

При сравнителни изследвания на здрави и засегнати се вижда, че има значително намаляване на мозъчните тъкани при хората с наднормено тегло. Причината за това е единствено намаляването на телесното тегло, като гладът е причината за това. Дефицитът в сивото вещество се подобрява при скорошно връщане на килограми, но не се нормализира напълно през първатата година на изследване (колкото е продължило това), но за успокоение при възстановяване на психиката и тялото до 3 години всички мозъчни структури се възстановяват, като обаче е важно възстановяването да е дълготрайно, т.е. стабилно, според по-дългосрочни наблюдения (изследването покрива и хора с булимия). Възвръщането на нормалния обем на мозъка е факт и в трето изследване от 2008 (Chui etc).

Съзнавам, че някои от вас, които са с аноресия в момента може да не се съгласят, защото се справят със задачите си, но в същото изследване се казва, че при липса на менструация или нередовен цикъл вече се наблюданат спадане на възможностите за четене, математика и запомняне – и сега си представете колко повече щяхте да сте успешни, ако бяхте и здрави!

Възстановяването на мозъка

По време на анорексия мозъка, както и други органи, но сега говорим за мозъка, е напълно научно доказано, че се смалява. За да си възвърне обема и да е толкова функционален, колкото преди, е нужно време. Достатъчно време, за да се възстанови напълно. Това време е до три години след поддържане на здравословно ниво, когато изглежда отвътре „както преди“.

Интересно е, че част от възстановяването на мозъка се измерва с връщането на менструацията – и то по-добър от качването на теглото. Всъщност те вървят ръка за ръка – влизането в здравословни рамки на теглото и месечният цикъл, който трябва да е сравнително редовен поне 6 месеца. Бележка: тук не смятаме хормонално предизвикания цикъл.

Няколко думи накрая: своевременното лечение на анорексия и другите хранителни разстройства и нарушения е важно не заради начина, по който изглежда човек, а заради качеството на живот, което води. Времето е единственото, което не се връща… 

 

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

 

Снимка: Pexels

Пролетна умора или пролетна депресия?

Пролет… Студ и дъжд. Шегувам се. Пролет като пролет си е, може би малко по-студена. Малко дъжд обаче не е спрял нито едно дръвче да не цъфти или птички да чуруликат заради температурите, които се разхождат от едния до другия край на термометъра.

Същата тази бяла пролет (с малко жълто и розово тук-там и свежи тревички) създава очакването, че трябва да ти е хубаво, да се „оправят нещата“, онези думи на старците „хванахме се за зелено“, приповдигнатите блогърски/инфлуенсърски постове, в които жизнерадостни мъже и жени тичат с новите си клинове и маратонки, ръсейки 24 каратови усмивки. Обаче в реалността има хора, които се чувстват долу, долу, долу. Пролетна депресия или умора е това? Отговорът е малко по-комплициран от а) или б). Умората вероятно ще отмине скоро, докато депресията има вероятност да се засили през май и да не си тръгне едно известно време.

Разликата между Пролетна умора, Сезонно афективно разстройство и Депресия

При пролетната умора състоянието е временно. При много хора тя не се появява изобщо, защото тогава са в (хормонален) вихър. Това е биология – до края на юни оплождането на яйцеклетки е с 20% повече от средното, отколкото през другите месеци – и това важи и за инвитро манипулациите. Други обаче просто им пада тонуса за няколко седмици.

Тези със Сезонно афективно разстройство са друг случай. При тях промяната идва през зимата и продължава до пролетта. Психиатрите не 100% убедени, че това е истинска диагноза и въпреки че съществуваше в американската класификация на болестите, сега е обяснена като „депресия със сезонна проява“, не е отделно заболяване. За пръв път тя се описва в началото на 80те и се приема, че се проявява само в определено време и след това изчезва, до следващата пролет или зима. Симптомите са ниско либидо, липса на енергия, трудности с концентрация, трудно ставане, глад за въглехидрати, склонност към преяждане. Важно е да се отбележи, че със сезонна проява е и биполярното афективно разстройство//депресивен епизод и в 20% от случаите на сезонно афективно разстройство става дума за него, заради което също е добре да се провери навреме какъв е случая.

Разликата между Сезонното афективно разстройство и депресията е, че първото е временно, може да се чувствате уморен, но не и тъжен, раздразнителността е повече

Лети, лети… депресия

Какво й е на пролетта? Повечето хора с депресия, когато пролетта дойде имат прилив на енергия, но парадоксално слънчевата светлина и започващите хормонални промени могат да събудят вътрешната, автоагресия, която да доведе до такива мисли и действия, които включват и самоубийствени мисли – а понякога и действия. Изобщо депресията е сериозна работа (не е като да ти е нещо криво, тъжно или уморено днес). Връхлита постепенно и те изяжда, но и при нея има сезонност. Наблюдава се пик на тежките епизоди от началото на април до края на март според някои проучвания. В острата си форма това е момента, в който много хора си мислят за самоубийство, а някои дори посягат на живота си (около 800 човека в България годишно).

Кое е депресия?

Започва със самоомраза. Мислиш, че никой не те обича, никой не те подкрепя, стоиш сам. Съжаляваш и откриваш че винаги си правил всичко грешно. Провал след провал. Щастие няма, изчезнало е. Не се появява изобщо. Никакво го няма. Кога да потърсите помощ или да предложите на близък? Започнете с дневник, в който да записвате ден след ден – добър ли е или не. Има ли нещо хубаво в деня, какви са мислите ви. След един месец го прочетете. Ако доминират чувства, които са от тъмната гама, въпреки че като цяло живота ви върви по-скоро добре (според другите), може прочетете още по въпроса за депресията. Дневникът ще ви е полезен, ако решите да се срещнете с психотерапевт или психиатър, защото ще му дадете повече информация – учудващо е как сме склонни да забравяме понякога. Записвайте както настроенията си, така и какъв е бил апетита ви, спането, концентрацията и като цяло доколко енергични се чувствате. Това ще ви помогне не само при специалист по ментално здраве, но и при други лекари, защото тези симптоми са характерни и при някои физически заболявания (вижте по-долу).

Опасни връзки

Акне Хората с акне са с по-висок риск от депресия, според сравнение между 134,427 мъже и жени с акне и  1,731,608 без, проследени в продължение на на 15 години (изследване на British Journal of Dermatology).

Хипотироидизъм

Намалената функция на щитовидната жлеза дава симптоматика на депресия, заради което  психотерапевтит/психиатър преди да вземе решение за това как да продължи терапията ви може да поиска от вас да направите хормонално изследване.

Недостиг на Витамин В12

Симптомите на тази липса са съненост – едвам издържате да не заспите следобед; трудно носите дори иначе леки вещи; често забравяте какво и къде (и след търсене около 30 мин разбирате, че загубените слънчеви очила са в ръцете ви); бледа кожа; лесна промяна в настроенията; проблеми с очите и …депресия. Данните, събрани от изследвания на диагностицирани с депресия хора в болнични условия са, че 30% от тях имат липса на витамин B12. Вегетарианците и веганите са засегнати по-често заради начина им на хранене. По някакъв начин недостига на витамин В12 и депресията са свързани, макар и механизмът не е ясен.

Мами, родили през лятото и есента

Близо 10% от жените преживяват някаква степен на тревожност или депресия след като родят. Симптомите включват тъга, безпокойство и липса на концентрация. Жените, които раждат през зимата и пролетта по-рядко стигат до следродилна депресия (предположението е свързано с факта, че по-бързо излизат навън с бебетата на разходки). В същото изследване се откриват връзки между по-кратко продължила бременност, епидурална упойка и по-висок риск от депресия. Начинът на раждане (естествен, цезарово сечение) не оказва ефект.

Връзката рак-депресия

Това е много интересно като теория и може да повлияе да не оставяте депресията си необгрижена. Феноменът депресия-рак за пръв път е описан през 1931, когато се описват случаи на пациенти, които страдат от депресия и тревожност няколко месеца преди да им бъде открито заболяване. Депресията, пише в изследванията си д-р Джоузеф Яскин, невролог, може би е реакция „на централната нервна система на токсичните или метаболитни промени“.  Д-р М. Беатрис Къриер (M. Beatriz Currier) е експерт в биохимичната връзка депресия-рак. Тя също открива, че депресията може да предшества раково заболяване. Това не е връзка от тип – депресията се появява заради диагностицирането на рак, а депресията се явява като предшественичка на рака. Това донякъде кореспондира с идеята на класификацията в онкопсихологията на трите личностни типа А, В и С, където последния – С се характеризира с тревожно-депресивна нагласа. Може да прочетете тук историята на жена, която разказва как „депресията спаси живота ми“.

Възпалителни заболявания

Турхан Канли (Stony Brook University, New York ) преди няколко години написа научна статия, че противовъзпалителните лекарства помагат колкото и антидепресантите и дори подпомагат терапията на депресия и дори революционно предложи тя да бъде наречена инфекциозно – но не заразно – заболяване. Още проучвания и проследени хора са нужни, за да се оправдае неговата смела хипотеза. Потенциалът на куркумата като антидепресант – и подправка, която се използва срещу възпалителни процеси от много хора е дискутиран в научната общност. За ползите от омега-3 в терапията на депресивни състояния се знае отдавна, давам само един линк.

Дотук данните сочат, че хората с ревматоиден артрит и други възпалителни заболявания страдат по-често от средното от депресия, така че дано се открие връзка, която да спомогне на лечението. Хората с алергии също са засегнати – естествено, не всеки с алергия страда от депресия, но е фактор.

 

Самоубийствени тенденции

Броят хора със сезонна депресия през пролетта силно зависи от това каква е била зимата. Изследване показва ясно, че колкото са по-големи промените във времето, толкова по-голяма е вероятността от самоубийство. Събраните примери показват, че в годините, в които зимата е по-тежка, в Португалия, където се наблюдава по-голяма амплитуда във времето (температура и светлина), има повече самоубийства от Канада, където температурите и тъмните дни са сравнително еднакъв брой.

Накратко

  • Ако се чувствате зле, не отлагайте да потърсите помощ, никой няма да ви върне загубеното в тъга време
  • Водете си дневник на състоянията
  • Стойте повече на светло и открито
  • Употребявайте куркума – като подправка.
  • Пийте Омега 3
  • Грижете се за себе си

 

Кое е първо? – яйцето или кокошката, депресията или проблемите с щитовидната жлеза; алергията или депресията, акнето или депресията и т.н, и т.н. – изследванията в областта на психосоматиката тепърва ще ни разкриват какво се случва в нас. Дотогава – имаме поне някаква информация, която да ни насочва в навигацията на здравето.

 

 

 

Още по темата

Матю Нок, професор по психология в Харвард със статия за митовете за самоубийствата за New York Times Друг материал в NYT – отново за депресията.

Лекцията на Турхан Канли за TED

Статия за депресията в Sante Magazine, на английски, предупреждавам, че са от досадниците, които искат да се абонирате

Материал за Сезонно афективно разстройство, интервю (на английски) и едно пълно описание

Хипотиреоидизъм и депресия в подробна медицинска статия

Един мой стар пост// „Как да разпознаеш самоубиец

Интересни линкове, 7 април 2018

психотелесно

Няколко стъпки към (по-лесното) приемане на тялото. Две от най-важните точки – разчистете си фийда и си купете дрехи, които ви стоят добре днес, не утре или са ви стояли добре вчера. Няма нужда да ходите развлечени в очакване на чудото на митичните килограми в-които-се-чувстваш-добре, то ще се случи, когато сте готови.

деца и възрастни

Един материал от Майко мила! за сексуалното възпитание и изобщо какво правим с електронното съдържание, разбирайте това за секс, с което децата се сблъскват (интервю и съвети от Румен Бостанджиев)

За Синдром на Даун се говори от години, а тази статия е събрала основната историческа информация за болестта; първият й изследовател и факта, че внукът на д-р Даун, роден след смъртта му, бил с тази болест.

за душата

Тази седмица се направиха 90 години от рождението на д-р Мая Анджелоу и Google направиха хубав дудъл.

Повече за него е разказано в този материал – особеното е в случая е, че Алиша Кийс, Опра Уинфри (и други) рецитират строфи на едно от най-популярните й стихотворения. Кратко въведение по въпроса коя е д-р Анджелоу от TIME

Накрая: Опра рецитира Феноменалната жена

 

Снимка: Rawpixel.com

Вербалното насилие все пак е насилие

Пътят към разбирането на насилието е дълъг, а неприемането му, когато е вербално, дори още повече. Ключовото за насилието, е присъствието на унижение и поставяне на другия в зависима позиция. Т.е. всяко константно унижение, дори с думи или неглижиране, е насилие.

Няма синини, няма рани, но как беше отвърнала мечката – „Раната заздравя и я забравих, но лошата дума дето ми каза, не мога още не мога да я забравя“. Тук искам да кажа и следното – възможно е при четенето на текста да разпознаете свое поведение – и в такъв случай се опитайте да направите нещо да го промените. Много хора живеят в „перверзията на ежедневните отношения“. Това са думите, които използва Мари-Франс Иригоайен, авторката на книгата Моралния тормоз, в която разглежда сериозно този проблем, а мой грях е, че втора година не намирам време да публикувам интервюто си с нея – което ще направя скоро, обещала съм си.

Насилие във връзката, в големия смисъл на тази дума в контекста на човешките отношения, също така са случаите когато друтият е оставян без пари или е ограничаван в разходите си (финансово насилие) и обидите (вербално насилие). Ивън Старк, професор в Rutgers University и съдебен социален работник въвежда термина „принудителен контрол“ (“coercive control”/линк към едноименната книга).

Повтарящото се унизително поведение може да бъде също толкова опасно за психическото и физическото здраве на човека до вас, колкото и другите форми на домашно насилие.

Унизително?

Всички онези намеци и конкретни забележки, подценяване и подигравки, които са константа в отношенията. Чупенето на чинии и замерянето с чаши, макар и не по вас, всичко това е в графата на психологическия тормоз. Насилието е в микроменажирането на незначителни детайли от начина на подредба на чашите до дрехите, които носите.

Невидимо?

Като да ви отдалечават от приятелски кръгове, роднини и други близки. Така броят на хората, които можеш да се обадите и разплачат намаляват, така зависимостта става по-голяма. Онази приятелка те „използва“, с друг не му е приятно да се виждате, защото те заглежда, майка ти го дразни…

Парите?

Изключването на финансовата независимост много помага за влизането в капана на психологическата зависимост – едното от лицата на парите е свободата, която дават.

Отдръпването?

Когато другият знае всичко за вас, но вие не. Има достъп до паролите, знае кодовете на пин-картите ви, но не и вие – и все повече неща научавате случайно за живота му, а не защото ги е споделил/а.

Винаги на контра?

Няма нещо, което да харесате и другият да ви подкрепи – не като част от дискусия, а като оценка, а когато не се съгласите ви казват, че реагирате детски, че нямате чувство за хумор или правите от мухата слон. Тук са и шегите – а има шеги и вицове, които много болят.

Непрекъснатите критики?

„Винаги си намръщен/а“; „Никой не те харесва, защото си негативн/а“ и така до безкрай – докато накрая не решиш, че наистина вината е само в теб.

Подценяването?

 

Не срещането на одобрение от страна на партньора за теб в частност – или дори директното омаловажаване за всичко – от музиката, която слушаш до дрехите, които носиш или липсата на признание за нещата, с които се справяш или имаш успехи.

Заплахи?

Не е нужно да са свързани с убийство – може да са си съвсем „добронамерени“ като „ако се държиш така никой няма да те харесва“, или „много си труден като характер, никой няма да те изтърпи“.

Обиди?

В тежката си форма това са грубостите, но в префинената им започват някъде на „за много важна ли се мислиш“ или съдържат констатации като „винаги се изкарваш като жертва“, като казващият много добре знае, че ще ви боцне.

Всичко това накратко е оплакването „другият се държи зле с мен“. В същото време тези уж дребнички неща – обидичките, заплахичките, подценяването, вменяването на усещане, че никога не се държите адекватно за някоя ситуация са толкова разяждащи с непрекъснатото си присъствие, толкова финно надраскват самочувствието, че постепенно човек започва да си вярва, че не е толкова добър, ценен или смислен; че се преструва и че прави истерии и тогава идва истинския упадък на личността, когато напълно загубвате себе си.

 

Още по темата

Старк – Интервю за The Huffington Post  ,на сцената Видео на Старк; статия със статистически данни

През 2015 във Великобритания психологическото насилие/принудителен контрол беше приравнен с домашното насилие, обяснение за значението на това в The Independent

Британското издание на Cosmopolitan винаги е имало силни социални статии – тук са кратки, но точни по същия въпрос

 

 

 

 

Снимка: Pexelbay

Психотерапия за начинаещи – няколко насоки, когато се чудите дали и как

Всяко нещо си има първи път. Понякога това е първа среща с психотерапевт.

Избор на психотерапевт

Няколко са начините – да ви е препоръчан от приятел/познат или във форумите; от медицинско лице или да сте чели или видели този човек някъде по медиите – и последно – може да сте се запознали някъде случайно. Какъвто и да е начина, имайте предвид, че собствената ви интуиция дали ще ви се „получи“ е най-важна. Дори и Брад Пит е посетил няколко кабинета, преди да попадне на своя психотерапевт, както сподели преди време пред GQStyle, така че това се случва. Малко или много изборът на психотерапевт е търсене – и бъдете готови за различни срещи преди да попаднете на точния.

Ако имате възможност може да се видите с няколко човека, преди да изберете своя – една терапия се сериозно начинание и си заслужава да се огледате – освен ако от самото начало не усетите, че сте попаднали на правилното място.

Моето лично разбиране е, че има смисъл да посещавате терапевт, на когото чувствате, че може да се доверите. Доверието е безкрайно лично и се дава трудно, но ако имате усещане, че този човек може да приеме думите, събитията в живота ви, вас, то тогава има по-голяма  вероятност да се случи психотерапия и да постигнете това, за което сте отишли.

Онлайн или на живо? Категорично на живо е по-добър вариант. Въпреки това има случаи, в които онлайн-базираната терапия е достатъчно добър, макар и не идеален вариант.

И как става цялото нещо? Обаждаш се – и?  Има хора, които се притесняват и предпочитат да пишат на психотерапевта, когото са харесали – по мейл или фейсбук, а други предпочитат да звънят. Отново няма рецепта – направете това, което ви е комфортно. Има терапевти, които могат да ви приемат бързо и други, за среща с които може да мине известно време – това няма значение спрямо собственото ви преживяване за човека срещу вас.

Избирайте внимателно. С терапевта си не трябва да правите компромис – това е човека, с когото ще бъдете много уязвими и ако не може да му повярвате изцяло, не си губете времето.

 

Етикет

Не отменяйте часа си по-малко от 24 часа по-рано. Това на едно по-дълбоко ниво говори, че може да не сте толкова ангажирани с проблема си или – което е по-вероятно, да изпитвате трудност да се срещнете със себе си в часа си при терапевта. Все пак с включването ви в психотерапия вие сте се ангажирали за това да бъдете в уговорения час на уговореното място – и уважението, което проявявате е уважение първо към себе си. Затова при отмяна на часа, освен при форсмажорни обстоятелства, се очаква и е прието да заплатите времето на терапевта си, независимо че не сте отишли.

Когато имате час и закъснявате или няма да отидете – кажете или напишете. „Забравих“ или „излезе ми нещо важно и не успях“, могат да откажат терапевта да работи с вас – защото той не „си говори с вас“, а работи да ви чува.

Ами ако се срещнете на на улицата? Едно кимване е достатъчно. Все пак се познавате.

На терапия говорите за себе си, т.е. не се смущавайте от това, че вие сте центъра на вниманието – това е целта на посещението. Е, ако терапевтът ви взима половината от времето за говорене, може би трябва да поговорите за това.

Ами ако не го/я харесам? Надявам се, че психотерапевтът, при когото сте попаднали е достатъчно зрял, за да може да приеме вашето отхвърляне след първа среща. Но все пак, ако сте били няколко месеца или повече на терапия е наистина добре – за вас най-вече – да споделите с него си защо искате да се разделите.

В някои случаи психотерапевтите изискват подписване на споразумение за работата с тях или например информирано съгласие, в което са описали основните точки на процеса (аз също го правя). Това е нормална практика и силно я подкрепям – така и двете страни знаят какво да очакват.

Няколко неща, които да не очаквате, когато отидете на психотерапевт за пръв път

Чудодеен резултат от първата среща. Психотерапията е процес, не фокус-мокус-препаратус. Точно заради това, ако отидете и очаквате  категоричен и обоснован отговор на въпроса ви „да го оставя ли този мъж или да остана с него?“; „как точно ще ми минат паническите атаки“ или пък ако сте посетили терапевт заради проблемите си с храната – магическа диета, по-добре е да не ги получите. Точно така – по-добре да не ги получите. Единствените експерти в собствения ви живот сте вие, и психотерапевта не е да дава съвети, а да ви помага да намерите вашето решение. Не неговото/нейното, а вашето.

Чудодеен резултат първите три месеца или дори първите шест. Има хора и случаи, при които терапията не продължава дълго, но в достатъчно много от случаите има нужда от по-дълга работа. Лично аз изпитвам съжаление, че няколко човека, с които работих, се отказаха на ръба на критичните три месеца и продължавам да мисля за тях – и искрено се надявам да продължат да работят върху себе си и за себе си. Не се страхувайте да питате терапевта си за неговото усещане за хода на терапията, това е двустранен процес.

След психотерапевтичната сесия да сте по-объркани, отколкото подредени. „Нещата трябва добре да се объркат, за да се оправят“, казват понякога. Точно така е и с терапията (и това е напълно нормално).

Един час не е точно 60 мин. Класически може да бъде с вас 45 минути. В общия случай около 55 мин.

Това е човека, на който да се обадите, когато се чудите какво да правите. Екстремни ситуаци – да. Спешни проблеми – да. Но ако просто ви се говори с някого? Не, не е това човека.

Да си станете много близки. Дори и при тези терапевти, които поддържат тесни терапевтични граници поддържат граници, които вие може да не усещате, но те знаят точно къде да спрат, за да останат в зоната на психотерапията, а не на приятелското потупване по рамото. Не, не са ви приятели дори и да са много мили – те са експерти, на които давате личния си живот и ги оставяте да бъдат ваш безпристрастен наблюдател.

Отговор на въпроса „кога ще се оправя“? Това е много сложен въпрос и отговорът му може да бъде даден от всеки, но не и от психотерапевт – и знаете ли защо? – защото оправянето е ваша цел, а терапевтът е патерица, която използвате в ежеседмичието си (има ли такава дума?), преди да се научите да вървите отново в живота си спокойно. Когато – тогава. Но все пак, ако дълго време (над година) според вас няма промяна, а тъпчете на едно място – може би трябва да направите нещо.

 

И нещо, което да не забравяте – психотерапевтът ви е също така и човек. Може да си бутне чашата, да закъснее или да забрави нещо. Това е ясен знак, че не е андроид – и Слава Богу!

 

 

Още по темата

Статия в Капитал, интервю със Златко Теохаров –  „Ходенето на психотерапия е дълбоко личен процес, в който терапевтът получава кредит на доверие от страна на пациента, който задължава“.

Забавен, но сериозен материал на английски 26 идеи как да направите търсенето на терапевт по-малко клето

линк към Етичния кодекс на БАП

 

Снимка: Pixabay

линкове за пътешествия и други, 31 март

Последните седмици повече планирам какво да пиша (а и няколко интервюта чакат да ги публикувам, има време, едвам се сдържам), но продължавам да чета със същата страст – и да преживявам живота, както си му е реда.

По „Цар Освободител“, където кестените репетират прекрасната песен на Михаил Белчев, а аз си пиша във Wunderlist, приложението ми за планиране, какво да нося в Атина, където заминавам на обучение скоро.

Интересните линкове започват със CN Traveler представя 22ма посланници [в САЩ], които препоръчват книги, които да прочетете преди да посетите страната им. Гръцкият посланник препоръчва Никос Казанзакис със Свобода и смърт, която нямам удоволствието да познавам, но това лято също ми е в списъка за четене.

Разговор за виното с Емил Коралов в Дневник. Споделям, че и аз напоследък съм уморена от еднообразието  на масовите чуждите вина и няколко добри попадения на български Мавруд и Рубин ми дават надежда, че ще попадна на добро българско бяло вино за лятото – добро, без претенции за уникално.

Идеи за боядисване на яйца от Марта Стюарт (сваля се пдф, след като си дадете мейла).

 

 

Фото кредит: Leah Kelley/Pexels

Додето има светлина, не се отказвай от радостите на живота…

Tu modo, dum lucet, frectum ne desere vitae, Omnia si dederis oscula, pauca dabis, Ac veluti folia arentes liquere corollas, Quae passim calathis strata natara vides, Sic nobis, qui nunc magnum speramus amantes, Forsitan includet crastina fata dies

„Додето има светлина, не се отказвай от радостите на живота. До една целувките си да си дал, малко е било. И както се ронят листата от повехналите венци, които виждаш пръснати да плуват във съдините, така и за нас, които днес, влюбени, храним толкова много надежди, утрешният ден може да донесе съдбовна участ“

или както е превода на английски в самия роман:

„While the light only do not forsake joy of life. If shall have given all your kisses you will give too few. And as leaves fall from withered wreaths which you may see spread upon the cups and floating there, so for us, who now as lovers hope so much perhaps tomorrow’s day will close the doom“.

Книгата на Айрис Мърдок „Пясъчният замък“//The Sandcastle изрових от спомените, после от купищата книги, нещо ми се четеше точно тя, нещо смътно ми се искаше да се върна там, където я четох за първи път, този особен стил, това усещане за английски следобед и този цитат, който, признавам, не помнех, но сега ми направи силно впечатление.

Цитатът не е посочен откъде е в тази така брилянтна книга, но е на Секст Проперций (Sesto Properzio)

 

Още по темата

Филмът Айрис с участието на Джуди Денч, надявам се да не я запомните с Алцхаймер, а с някой от романите й

Статия в The Guardian, в която е важно да стигнете до изречението „Любовта е изключително трудно осъзнаване, че нещо друго освен нас е истинско“, пише Мърдок в есето си The Sublime and the Good, „Любовта, както изкуството и морала, е откриване на реалността“.

Елегия XX от Секст Проперций

 

интересни линкове, 24 март 2018

Предпочитам кафето ми да има вкус на кафе, но гарам масала е интересна добавка. Видях наскоро в Балев биомаркет и някакви други добавки за кафе, но за следобедно или по-различно кафе може понякога просто да добавите на върха на лъжичката и есенцията с аромат на ром на Д-р Йоткер (вкусно и безалкохолно). Гарам масала е характерна смес за Индия и се използва често в кухнята, но също и се добавя към чая, може да намерите и в биомагазините готови смеси, моята е от Whiterose, разликата едва ли е голяма. Масала чай не е екзотика, а типичен начин за пиене на chai. Думата „chai“, която използваме и в български както за билковите отвари, така и за черните, зелени и бели чайове е абсолютно същата като „tea“ – но защо и двете означават едно и също? Най-лесното за преглъщане обяснение е в Mental Floss накратко е, че в повечето китайски езици като мандарин и кантонски растението и напитката се наричат нещо като „ча“, докато в други диалекти като мин нан китайски (говорен в Малайзия, Индонесия и Тайван), звучи повече като „te“. Оттам „tea“ и „chai“.

Селена Гомес тази седмица направи заглавия по онлайн медиите – и браво на нея! – няма какво да се срамува от тялото си – нито тя, нито ние. New York Times публикуваха интересна статия за анорексията – „През последните години повечето изследователите започнаха да мислят, че няма един единствен случай и че е повече като рецепта с няколко съставки – генетика, личностен тип, хормони и стресови житейски ситуации – всички те случили се в погрешния момент“. Абсолютно съм съгласна с това и ще допълня така – само здравото търпение и последователното отношение към психично и физическо здраве може да надвие ината на тези болестите от спектъра на хранителните разстройства.

Лекцията на Биляна Савова за множествената склероза пред TED, вече онлайн – за важността да избереш сам какво означава болестта за теб. За всеки, който страда от нещо хронично това може да е откровение – за останалите – урок по живот.

Коледен край?! Не, тази песен е подходяща за всеки сезон от Синатрово време.

интересни линкове, 17 март

Източните Родопи имат огромно богатство, за което не съм и подозирала – лешояди. Кратко образователно видео с кадри на умрели крави (предупреждавам), но не е гнусно. Леонид Йончев чете текста, което само по себе си е удоволствие, а и е интересно. Може да гледате „Време за обяд“ в YouTube

CNN с видео анимация, което представя красотата в различните епохи през изкуството – красотата идва в различни форми.

Линкове с удивителни ме карат да обръщам очи нагоре до болка и да не ги отварям, но да кажем, това е един противен тренд, който ще отмине. Тленните останки на Мария Кюри ще станат безопасни чак след 15 века! Оригиналът на материала е тук, публикуван първо в Business Insider  (каква изненада, без удивителни).  Интересно? Още по темата в този pdf, достъпен онлайн от The British Journal of History of Radiology

Симпатичен пост за грижата за себе си (self-care), където е разделена на ментална, физическа, духовна, социална и емоционална с конкретни примери какво да правите.

„Онази“ българска група за „край“

 

Линкове, 11 март

Обяснено, защо не сте длъжни да давате обяснения (няма обяснявам защо давам линк).

Илюстраторка си измисля как биха изглеждали плодове и зеленчуци, ако бяха човеци (мн.сладко, да обясня).

TED с Малкълм Гладуел за сосовете за спагети

Иво Димчев е в сряда в Терминал 1.

 

Необичайната реч на при едно дипломиране

Джон Робъртс, председател на Върховния съд на САЩ, на церемонията по дипломирането учениците от Cardigan Mountain School, сред които и неговия син.

 

Най-важният урок в живота

„Обикновено на церемонията по дипломиране лекторите ще ви пожелят успех и да ви се случва всичко най-хубаво.

Аз няма да направя това и ще ви кажа защо.

От време на време в идните години се надявам да се държат с вас нечестно, за да разберете цената на справедливостта.

Надявам се да преживеете предателство, защото така ще научите значимостта на лоялността.

Не ми е приятно да ви го кажа, но се надявам от време на време да сте самотни, за да не приемате приятелите за даденост.

Пожелавам ви лош късмет от време на време, за да съзнавате ролята на шанса в живота и да осъзнаете, че успехът ви не е изцяло заслужен и провалът на другите също не е изцяло заслужен.

И когато загубите, а това ще ви се случва от време на време, се надявам понякога съперникът ви да злорадства над провала ви, за да разберете значимостта на спортсменството.

Надявам се да бъдете пренебрегвани, за да разберете колко е важно да слушаш другите.

И сe надявам да изтърпите достатъчно болка, за да се научите на състрадание.

Дали ви желая тези неща, или не, те ще ви се случат. И дали ще се възползвате от тях или не, ще зависи от способността ви да разберете поуките от сполетелите ви беди.

Сега се очаква от речта при дипломиране да се даде по някой съвет. Някои дават големи съвети, други полезни идеи. Най-често срещаният е да бъдете себе си. Това е страннен съвет, който може да се даде на хора, които ходят в училищни униформи, но вие би трябвало – трябва да бъдете себе си. Но трябва да разберете какво означава това. Освен ако не сте идеални, това не означава да не правите промени. В определен смисъл, трябва да не бъдете себе си. Трябва да се опитате да бъдете нещо по-добро. Хората казват „бъдете себе си“, защото искат да устоите на импулса да станете това, което другите искат да сте. Но вие не може да бъдете себе си, ако не научите кой сте и не може да научите кой сте, ако не мислите за това.

Гръцкият философ Сократ е казал: „Непроученият живот не си струва живеенето“. И докато „просто го направи“ може да бъде добро мото за някои неща, то не е добро мото, когато се опитвате да разберете как да живеете живота, който е пред вас. И една идея как да живеете добър живот е да не се опитвате да живеете добрият живот. Най-лесният начин да загубите ценностите, основополагащи за това, което сте е честно казано да не мислите за тях изобщо.

Така че това е дъбокият ви съвет. Сега няколко идеи, защото сте готови да отидете в новото си училище. През последните години, се опознах с някои от вас доста добре и знам, че вие сте добри момчета. Но също така сте привилигеровани млади мъже. И ако не сте били привилигировани, когато сте дошли тук, сега сте привилигировани, защото сте били тук. Моят съвет е: Не се дръжте така.

Когато отидете в новото си училище, отидете и се представете на човека, който мете листата в двора, чисти снега или хвърля кофите. Научете тяхните имена и го използвайте по време на престоя ви в училище. Друг съвет: когато минавате покрай хора, които не разпозвавате по време на разходките се усмихнете, погледнете ги в очите и поздравете. Най-лошото, което ще се случи с вас е да станете изместни като младия мъж, който се усмихва и поздравява, което не е толкова лошо за начало.

Последното парченце съвет, което ще ви дам е много просто, но мисля, че може да доведе до голяма разлика в живота ви. Веднъж седмично пишете бележка на някого. Не имейл. Бележка на лист хартия. Ще ви помогна като ви продиктувам първата. Може да пише: „Скъпи [попълнете името на учител от Cardigan Mountain School].“ Продължете: „Започнах в новото училище. Футболът е труден, но се забавлявам. Благодаря, че ми бяхте учител“. Сложете в плик, залепете марка и пратете.

Това ще означава много за хората, които – по причини, които повечето от нас не могат да осмислят – са се посветили на преподаването на момчета от средното образование. Както казах, това ще ви отнеме точно 10 минути в седмицата. До края на учебната година ще сте изпратили бележки на 40 души. Четиридесет души ще се почувстват малко по-специални, защото сте го направили и те ще мислят, че сте много специални заради това, което сте направили.

Стига съвети. Искам да приключа, като ви прочета важен текст на песен. Цитирах гръцкия философ Сократ по-рано. Тези стихове са на великия американски философ Боб Дилън. Те са на почти 50 години. Той ги е написал за квоя син, Джеси, който му липсвал, докато бил на турне. Те описват надеждите, които един родител има за своя син или дъщеря. Тези желания са прекрасни, те са  вечни. Те са универсални. Те са хубави и истински, с изключение на една – пожеланието, което е дало името на песента и неговия пример. Това пожелание е от родителската тъга. То не е добро пожелание. Такива са и стиховете на песента Forever Young от  Боб Дилан:

May God bless and keep you always

May your wishes all come true
May you always do for others
And let others do for you
May you build a ladder to the stars
And climb on every rung
And may you stay forever young

May you grow up to be righteous
May you grow up to be true
May you always know the truth
And see the lights surrounding you
May you always be courageous
Stand upright and be strong
And may you stay forever young

May your hands always be busy
May your feet always be swift
May you have a strong foundation
When the winds of changes shift
May your heart always be joyful
May your song always be sung
And may you stay forever young

Благодаря ви.

 

източник: http://time.com/4845150/chief-justice-john-roberts-commencement-speech-transcript/

 

Линкове, 4 март

Какво е да живееш с хронична болест – един пример с лъжички, който може да ви помогне да си представите ежедневните трудности на хората, страдащи от лупус например.

Къде се загуби Селма Блеър – едно интервю с много текст, и друго със снимки, които пречат на четенето

Роклята Versace на Дженифър Лорънс, с която се появи на представянето на Червената лястовица, разгневи тук-там някоя феминистка (накратко: тя в убийствен аутфит, полугола, а мъжете са си с палтата си, което дава лошо послание според критичките. Мис Лорънс в отговора си използва няколко пъти думата с F, но имаше и по-възпитана версия на отговора й, в която каза „Роклята е толкова яка, че мислите ли, че бих я покрила с палто и шал? И ако искам да ми е студено, това си е МОЯ работа!“) – но какво значение има всичко това, след като филма е толкова брутално добър шпионски трилър (The Atlantic)?

The Atlantic също и с един материал, поставящ въпроса дали ранна детска травма не е възможна причина за работохолизъм.

Анна Нетребко с интервю, в което разказва за сина си и неговия аутизъм

 

 

 

Как да споделите, че имате хранително разстройство

Да разкажете на някого за вашите притеснения относно начинът ви на хранене  може да бъде трудно. С този пост искам да ви помогна да стигнете до разговори, които ще ви помогнат да получите подкрепата, която заслужавате, по пътя към възстановяването.

Как да се уверя, че говоря с някой, който ме разбира?
Ако не сте сигурни с кого да говорите, помислете за това с кого бихте могли да говорите: близък приятел и член на семейството, здравни специалисти, дори учители или колеги.

Има ли някой, с когото вече сте обсъждали душевни и лични проблеми, на когото се доверявате?
Има ли някой, който има познава тематиката с хранителните разстройства или други проблеми, свързани с психичното здраве и би ли могъл да говори с вас за това, което преживявате по един позитивен начин?
Има ли някой, на когото вече сте се доверили?
Има ли някой, за когото знаете, че е обсъждал с други хора подобни въпроси?
Мисленето за тези неща може да ви помогне да определите най-добрия човек, на когото да споделите.

Как да започнeте разговора? Какво трябва да кажете?
Преди да разговаряте с някого, можете да се подготвите, като напишете какво искате да кажете. Би било полезно да помислите за:

Мислите и чувствата, засягащи Вашето хранене.
От колко време имате проблемите, които ви притеснявате.
С какво човекът, с когото говорите, може да ви помогне да получите подходяща помощ.
Можете да напишете какво искате да кажете и да го прочетете на глас, да изпратите на човека имейл, да му се обадите, да говорите с него чрез текстови или онлайн съобщения … Всеки начин за започване на дискусията има своите плюсове и минуси – това е за това, което се чувства удобно за вас и как мислите, че ще имате най-добрият разговор.

Нормално е да се уплашите от идеята да разкажете на някого за хранителното ви разстройство. Но макар и трудно, в повечето случаи за хората е голямо облекчение, някой друг също знае за тях.

Ами ако говоря с някого и се реагикцита не ми хареса?
Ако сте събрали смелостта да кажете на някого как се чувствате и не получите подкрепа, то може да ви откаже да споделяте повече. Моля ви, не приемайте това като доказателство, че нямате проблем, не заслужавате лечение или сте в грешка. Как другите реагират не е ваша отговорност.

Ако все още искате да говорите с този човек, тази врата не е задължително затворена – първоначалната реакция понякога е смесица от страх, шок или объркване и да са по-склонни да говорят, след като са преминали през тях. Заслужавате обаче помощ и подкрепа сега и не би трябвало да отделяте много време и енергия за убеждаване на някого, ако ви се струва, че не ви слушат. Помислете дали има някой друг, с когото можете да говорите – помнете, че ако един човек реагира лошо, това не означава, че следващият човек ще го направи.

Понякога някой може да каже нещо, което има смисъл, но не ви е полезно. Добре е да им кажете мислите и  да кажете нещо като „Не мисля, че е полезно да говоря с теб за моя проблем, но ще ми е много полезно да си говоря за теб“. Често хората се притесняват да кажат нещо погрешно, което ги блокира.

Ами ако човекът, за когото разказвам, се обвинява за моето разстройство на храненето или се нуждае също от подкрепа?
Заслужавате подкрепа от хората около вас и хората, които се грижат за вас, ще искат да го дадат, като е важно и те да се грижат за собствено си благополучие.

Ами ако не чувствам, че лечението ми работи?
Някои лечения отнемат повече време, за да имат положителен ефект. Ако не смятате, че виждате резултати от лечението си, говорете със здравните специалисти за своите притеснения.

Отново, написването на онова, което ви тревожи, ще ви позволи да разберете мислите си във вашето собствено време и да сте сигурни, че няма да пропуснете нищо по време на разговора. Можете също така да говорите с някой друг, като например член на семейството си.  Споделяйки на терапевта или лекаря си, , че не смятате, че текущото Ви лечение е подходящо, може да е трудно, защото може да се почувствате като свръх критични. В такъв момент си спомнете за искренните си мисли и разберете, че  споделянето ще е полезно и за хорат, които работят с вас. Заслужавате лечение, което е точно за вас.

 

Как мога да говоря с някого, ако изпитвам трудност във възстановяването си?
Често хората се чувстват зле по отношение на скоростта на възстановяването им. Не е никак лесно човек да промени пътя на хранителното разстройство и да се откаже от него, независимо от това, че много добре разбират саморазрушителността на случващото се с тях. Дори и моментите, в които отново губите контрол не означават, че ще ви се изплъзне възстановяването, нито пък кризите са задължително знак за провал или че ще се върнете там, където сте били. Фактът, че сте разпознали това чувство, е важно. Също толкова важно е да сте сигурни, че имате подкрепата да продължите напред с възстановяването си.

Бъдете честни с хората, които подкрепят вас за това как се чувствате – ако те с вас по пътя на лечението ви, те ще искат да ви помогнат да се възстановите напълно. В крайна сметка е много по-добре да им кажете, че се борите, отколкото да пазите тези мисли за себе си. Помислете какво ще ви помогне да останете ангажирани с лечението си, говорете с тях за причините, поради които искате да се възстановите, или проучете различни варианти за лечение, ако не смятате, че текущото Ви лечение не е ефективно.

 

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

снимка Pexels

Линковете ми 25/02/2018

Два текста, свързани с половата идентичност – единият с ехо от миналия век и работата на Франсоаз Долто – с конкретни примери за това как децата имат сексуални преживявания и как да се отнасяме към тях в този материал със силното заглавие „Двусмисленото премълчаване на половата идентичност е опасно за децата“ и не по-малко интересното интервю с Давид Йерохам „Образованието за сексуалността е пренебрегнато у нас„.

Рязък завой в линковете и един фото-разказ, който бих искала да преживея – живот в монголските степи, където светът на хората и животните върви заедно – и в тази връзка – на природния начин на живот идва ред на това – как кралица Елизабет реши да действа против пластмасовите отпадъци – бутилки и дори сламки – след документален филм на сър Дейвид Атънбъро. (За протокола пред-предпоследната обявена война от страна на Великобритания е била към България през 1941, следва към Тайланд и сега тази. Фолклендските острови са много стар военен конфликт, не съм се объркала, затова не го споменавам).  Един прелюбопитен материал за Кралицата (royal fan съм), в който става ясно, че тя няма паспорт, но пък два рожденни дни и че е писала мейли много преди много от нас дори да се родят.

Историята на олимпийски състезател, който трябва да изяжда 8,000 калории дневно и дори това няма нищо общо с хранително разстройство, а със спорта му и накрая – всички сме творчески гении, докато не тръгнем на училище (е, някои си остават).

За финалните надписи е тази песен на LP

 

 

 

Защо се вкопчваме в хора, които ни показват, че не ни искат

Повечето хора, които познавам, могат да се сетят за ситуация, са наблюдавали или участвали в такава връзка. Класически пример е залитането по „лоши момчета“, когато влюбената жена е напълно наясно, че всичко не само че ще свърши зле, но и още докато върви историята, често ще съжалява, че изобщо някога са се срещали и въпреки това продължава.

Защо просто не мечтаем за нещата, които можем да имаме, а залитаме по невъзможните?

Хелън Фишър, прочутата американска антроположка, чиято книга Анатомия на любовта е издадена и на български, а и може да гледате нейните презентации в TED Изучаване на влюбените мозъци и Защо обичаме и изневеряваме  (и двете със субтитри). Та самата Хелън Фишър е открила в десетилетията си изучаване, че отказът на значим чочек стимулира части на мозъка, които се намират там, където са зависимостите и засищането. При изследването на мозъци на млади мъже и жени, които са били отхвърлени от партньорите си, нервна активност е наблюдавана в центровете, където бълбукат мотивациите, физическата болка и дистреса (лошият стрес) и въпреки това, при показването на „отхвърлящия“, те отново описвали чувството като „любов“. В едно изследване, публикувано в авторитетното списание по Невропсихпология (Journal of Neurophysiology) се показва, че страданието на хората, страдащи от любов е подобно на наркомания при абстиненция и изобщо не е толкова безобидно като „забрави го“.

Все пак не става ясно, защо хората се стремят толкова към хора, които не ги обичат. Има няколко хипотези за това, като ще ви преставя две от тях, които ми се струват по-сериозни.

Еволюционно погледнато, най-трудно спечеленият партньор е най-ценният (най-силният мъжки, най-сексапилната женска). Колкото по-трудно спечелите някого, толкова по-ценно ще е създаденото с него, включително и поколението от него или нея (тук еволюцията не се интересува от вас, а дали ще се грижите за поколението си и как). Така да сте пренавити и със затворени очи към недостатъците му е добре за еволюцията, не за вас конкретно.

По психологическата Теория на привързаността начинът, по който сте били отгледани е задал начинът, по който ще се държите във връзиките си – включително и ще търсите хора, които да ви причиняват болка. Всеки случай е много различен, но има начин това да бъде преодоляно чрез психотерапия – но нито един безболезнен, а причината да има страдание е свързан до голяма степен с това, че когато една мисъл ни влезе в главата, това може да се превърне в обсесия – и дори в крайни случаи да стане такава – и точно както човек се отказва от другите зависимости, така се отказва и от романтичната зависимост – с време, болка и абстиненция.

Линковете ми 18/02/2018

Започвам серия от постове, които ще правя (почти) всяка седмица и целта им е да запазвам за себе си за евентуално повторно четене, а за читателите на блога ми са просто линкове към интересни неща, които искам да съхраня, а с това претрупване на информация – иначе вече не мога да ги намеря и в букмарковете… Това са най-интересните неща, които съм прочела през седмицата и с изключение на някоя друга ключова дума не очаквайте нищо по-сериозно. Не съм инспирирана от Brain Pickings, моето е много много по-елементарно.

Емоционалната среда на децата и как да им осигурим добри граници

Ароматите са новото пасивно пушене (eng)

Едно мнение, че на компаниите, произвеждащи (висококалорични) храни не трябва да им се разрешава да рекламират или спонсорират по време на спортни събития, в случая Олимпиадата 

 

 

Магията 1-2-3 на д-р Томас Фелан

Със смесени чувства съм към тази книга, която излезе в началото на месеца и прочетох с интерес. По-точно смесени към добронамерени.

От издателството (Изток-Запад) рекламират книгата като „най-продаваната книга за детска дисциплина в „Амазон“ и вероятно това е било така доскоро (в момента класацията се води от „Френските деца не хвърлят храна“ на Памела Друкерман), но „Магията 1-2-3“ е в първите места, към писането на поста на 35то. Книгата на доктора има общо 12 версии, включително („За християнски родители“ и „Гневни изблици- как да се справим вкъщи и на публични места“). Написана първоначално през 1995 г като 60 странична брошура, постепенно продадените копия са 1,400,000 и е преведена на 23 езика//страница на системата

Д-р Фелан е клиничен психолог и родител. Идеята за книгата му идва освен от практиката му и преживяване в кабинета му, в която майка повтаряла и повтаряла на 10 годишния си син едно и също. „Започнах да осъзнавам, че ме дразни, че говори толкова много. Помислих си, че ако съм издразнен – какво ли остава за детето й? Тогава ми хрумна, че говоренето не е добронамерено. Дори не е неутрално. Говоренето може да бъде позитивно негативно преживяване, ако разбирате какво имам предвид“.

Хм, не. Хайде отначало, докторе.

„Колкото повече говорите, толкова по-емоционални ставате. Колкото повече говорите, толкова повече сте склонни да объркате и фрустрирате детето си, докато се опитвате да предадете позицията си. Вие ставате емоционални, детето също и никой не мисли ясно. Има и деца, които се забавляват да влязат в конфликт, в негативен смисъл. Това е голям проблем за деца, които се забавляват да клатят лодката – колкото повече им отговаряте, толкова по-доволни остават те, заради отмъщението, което изпитват“.

Системата, т.е. Магията 1-2-3 е сравнително проста – давате време на детето 1…2….3, за да промени поведението си, като на 3 идва наказанието (удобно са дадени примери на наказания като по-ранно лягане, без десерт, без телевизия/таблет за една вечер). Практичната част – и по-голямата е примери как точно да се случва това, диалози и обяснения, както и позитивни насърчения.

Книгата е много полезна точно с идеята за поставяне на граници на поведението на децата по категоричен и ясен, ненасилствен начин. Спомняте ли си онази статия, която нашумя преди известно време – Как отглеждаме неблагодарници – провалът на либералното възпитание? Тази книга ще се хареса на хора, които искат ред и чистота и са склонни да бъдат „по-твърди“ родители. Ето това е, което ме притеснява в тази книга. Сама по себе си тя е полезна за родителите, които се притесняват да поставят граници на децата си, но ей Богу, може да бъде кошмарна за някое дете, ако я прочете родител, мечтаеш за военен ред и изпънати чаршафи – защото ще намери всички основания за това, като точно този тип родители добавят и някой шамар за допълнително усилване на ефекта или жестоки наказания – като мълчането например.

Д-р Фелан често казва в интервютата си, че родителите са подложени на непрекъснат обстрел от противоречиви съвети и не знаят какво да правят, а влизането в самото родителство е „шок и травма“ според него. „Влизате в нещо, което е по-шокиращо и травматично, отколкото сте си представяли някога. Не стреляйте от бедро (като бързострелните каубои). Намерете стратегия. Изберете нещо – каквото и да е то – и се придържайте към него“.

Големият проблем според д-р Фелан често е, че „родителите не само говорят твърде много и че виждат децата като малки възрастни“.

Дойдохме си на думата, докторе! Децата не са възрастни, те имат по-различна представа за времето, за смъртта, за много неща. Да ги поставяме в калъпи като „нарочно ме дразни“ или „толкова ли не може да разбере нещо елементарно“, е пример за това как не разбираме децата. Педагогиката и психологията последните стотина години прави голям пробив в разбирането на мисленето и душата на децата, установявайки че те са различни, просто различни – и ако имаме проблем с тях, вероятно проблемът е в нас, че не ги разбираме и не знаем как да подходим към тях. Ако не можем да поставим граници, проблемът е наш, не техен, че не могат да ни разберат. Ако ние не можем да овладеем гнева си, проблемът е наш, но чрез насилието го правим техен и то за целия им живот със стреса, който им вливаме в тялото и душиците.

Преди време и съм писала това как трябва да се отнасяме с уважение към децата, като възрастни. Добавям тук и това, че ако не може да се справите, винаги имате възможността да говорите с детски психолог – да отидете на консултация или да потърсите съвет в училището/детската градина, ако имате нужда.

В този смисъл целта на системата (която е подходяща за възпитание на деца 2-12 години) е да предотврати ескалацията на проблемите и влизането в емоционален порочен кръг, в който „бащи крещят, майки плачат, децата са наказани“. Както казва д-р Фелан, последните няколко милиона години не са спрели децата да се тръшкат и избухват, така че трябва да се научим как да го преодолеем. Затова родителите имат три задачи: да контролират лошото поведение, да окуражават доброто и да укрепват отношенията си с децата чрез приятни преживявания заедно.

Накрая: Магията 1-2-3 е подходяща, ако търсите система, която да ви помогне да овладеете дисциплината вкъщи. Ако детето ви преживява обаче тежък момент – като раздяла с родител, ако е тормозено в училище или вкъщи, ако има конфликти с връстниците си или сериозни неразбирателства с братя или сестри или има други проблеми, включително и смяна на населеното място, строгото придържане към системата няма да му помогне, тогава е по-добре да намерите индивидуален подход към него с професионална помощ.

 

Японски художник, „хванал“ живота ни

Този японски художник няма да може да го намерите в инстаграм, той е само туитър, където споделя нарисуваните си мисли. Акаунтът му се казва アボガド6 , което лично на мен ми е сложно за прочитане, заради което го наричам @avogado6. Почитателка съм на този тип илюстрации и се опитвам да следя работата на Banksy и John Holcroft (Джон Холкрофт). При този @avogado6 илюстрациите излизат почти всеки ден и от любопитство го скролнах до началото на акаунта му и това е моята селекция (повече от заглавия са негови, ако има мои  са в италик).

Когато ти паднат батериите

Когато си приклещен

На поправка

Травма

Стрес

Ненавист

Време

Накъде (времето е безмилостно)

Когато се опитваме да запазим неща, на които им е минало времето

Градът страда от безсъние

Негодувание

Дисфункционално семейство

Какво има в очите (когато се чувстваш успешен и щастлив само когато си онлайн)

Злословие

Срамежливост

Разтапяне

Линеене

Когато си нетърпелив

Анорексия

Празнини в образованието

Компания (корпоративен живот)

Пиене

Главата ми е претъпкана (когато се чувстваш „6 часа на въртележката“)

Бъркотия в главата (Многото мисли раждат плодове)

Блудкав

Дървото Калина (това е много интересно, защото се оказа, че в една от символиките на дървото е, че носи посланието „умирам, ако не ми обръщаш внимание“)

Реакциите на тялото на траура и тъгата

Емили Дикънсън е авторката на стихотворението

Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.

Времето е проверката 
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма

Траура и тъгата атакуват цялото ни тяло, не само душата. Парасимпатиковата нервна система, която е отговорна за справянето със стреса, по време на тъгуване забавя своята ефективност и затова действието на симпатиковата е по-силно, което води до по-силна реакция към всеки стимул и стрес. Резултатът може да се прояви в увеличение на възпалителните процеси, включително и хронични, което играе роля в развитието на рак, сърдечни проблеми и диабет.

Ефект от надбъбречните жлези се проявява като безсънни нощи и стомашни проблеми в общия случай поне шест месеца след това, тъй като те произвеждат повече кортизол от обичайното (това е стрес-хормона, който отговаря за съня и храносмилането).

Имунната система също преживява колапс и с това се обяснява, че и от противогрипна ваксина може да няма никаква полза (противогрипната ваксина по принцип е по-малко ефективна при хора на възраст 65+, но изследването в Brain, Behavior and Immunity, показва, че възрастта няма значение). Хората, които са загубили близък по-често се разболяват през годината след това, показва цитираното изследване.

При 7-10% от хората, които са загубили близък, тъгата не става по-лека с времето. Тя продължава да влияе на ежедневието поне 12 месеца, а има случаи, в които тя продължава и по-дълго. Това е явление на продължителен траур, който се наблюдава и при някои хора и може да доведе до загуба на концентрация, както и липса на спомени за определени моменти.

Сърдечните проблеми като увеличено сърцебиене, високо кръвно и ефект върху кръвосъсирването. Ударите и кръвните съсиреци също се наблюдават по-често. В това изследване на Circulation са събрани данни за психологическия стрес, който може да доведе до остър инфаркт след смъртта на близък.

Защо пиша всичко това? За да се направи връзката между скръбта и физическото ни състояние. Ние сме души, които обитават тела и телата ни страдат заедно с душите.

 

Допълнителни бележки:

През 2013 година в класификацията на болестите, която се използва в САЩ, DSM-5, продължаващият над 1 месец траур беше наречен „усложнен траур“, а повече от 6 месеца „персистиращо комплексно разстройство при тежка загуба/persistent complex bereavement disorder“. Това накара много хора да се възмутят от наричането на траура „психично разстройство“, ако темата ви интригува вижте тази статия Лудост ли е траура?

Сериозно изследване върху здравните ефекти на траура.

 

 

снимка: https://www.flickr.com/photos/27188411@N07/3462384939

как гърмят диетите: защо човек е по-гладен, когато отслабва

Свалянето на килограмите, за повечето хора, е лесната част. По-големият проблем е постигнатите цифри на кантара да останат приблизително същите поне година.

Причината за това е очевидна – те са по-гладни и имат по-силно желание да се хранят повече в годината, в която преминават от сваляне към поддържане на килограми. И дори тогава хормоните им изпращат сигнали след хранене, че не са се наяли. В изследване от 2018, публикувано в Американското списание по Физиология-Ендокринология и Метаболизъм този въпрос е разгледан подробно, изследвайки упоритостта на тялото и неговото дълго противопоставяне на свалeните килограми.

В еволюционно отношение задържането на килограми има еволюционен смисъл, защото хората са преживели големи периоди на глад и затова повече килограми означава по-голям шанс за оцеляване във времена на криза. Само че досега в историята на човечеството не е имало толкова много калорична храна с лошо качество и толкова много липса на движение, което допълнително затруднява качествения баланс в тялото, а оттам и здравето.

 

Изследването, за което споменах в началото намира доказателства на подозрението, че при затлъстяване мозъкът е по-„глух“ към сигналите, че човек се е нахранил и чува по-силно „гласа на глада“. 35 силно затлъстели хора били избрани в Норвегия, като условие било да бъдат с индекс на телесната маса по-голям от 42 (представете си приблизително хора с ръст около 164 см и над 110 кг). На участниците им били предоставени съвети за хранене, тренировки и психотерапия няколко пъти на по време на триседмични престои в източна Норвегия. За една година участниците свалили средно по 13 кг.

На всеки шест месеца след това, в продължение на 2 години им били правени поредица от тестове. Три часа преди и след хранене лири измервани субективните усещания за глад, усещане за пълнота и желание за хранене и са били питани колко храна планират да консумират. Също така им били измервани нивата на пет отделни хормона, които регулирали апетита и как те отговаряли на переспективата за хранене или на току-що състояло се хранене. Това, което открили било, че реакцията на тялото към свалянето на килогравите се променяло с времето.

В краткосрочен план – четири седмици след началото на упражненията и режима – участниците загубили средно по около 3.5% от теглото си. Нивата на хормоните повишаващи апетита бързо се увеличили — вероятно като отговор на ежедневните упражнения, които правели поне по 3 часа и половина дневно по време на програмата. Но тогава те не споделили, че имат повишен глад или желание за ядене. С покачването на хормоните на ситост, те се чувствали запълнени още в началото на храненето. Когато стигнали целите си на постигнатите килограми, нещата се променили. В края на година с диети и упражнения, в изследването участниците свалили около 7,4% от теглото си и подобрили физическото си състояние значително. Но казали на изследователите, че има значимо увеличение на чувството им за глад и желанието за ядене.

Две години след началото за изследването – и година след като трябвало да поддържат достигнатото ниво, хората трябвало да се стараят да запазят постигнатото тегло, но нямали същото усещане за ситост както в началото. Добрите новини са, че една стабилна, сериозна програма на режим и ограничения, съчетана с физическа активност може да предотврати ново качване на теглото. Лошата новина е, че хора със силно застлъстяване, които са свалили сериозни килограми ще трябва да се срещнат с усещането за глад в дългосрочен план“.

 

Снимка: Pexelsbay

 

Как да бъдеш парижанка, нова книга в уиш листа

Мрачните февруарски неделни следобеди са идеални за небрежно скролване във фейса, колкото и да са опасност за обществото според Джордж Сорос социалните медии (речта му на Световния икономически форум в Давос, сериозна е).

„Откраднато“ от фейса на Йовита

Така пред очите ми попадна за пореден път книгата How to be Parisian (има я и в Orange Center), която този път влезе в уиш листа при новото поръчване на книгата, която упорито пропускам вече 3 години, препоръча ми я Йовита Иванова, която е дори по-далеч от мен от Париж – живее в Лима, а миналата година, заедно с една друга моя приятелка – Божана Нешева-Минкова издадоха едни Йога-карти на български, които добре им се получиха.

Лиричното отклонение приключва тук с рязко връщане към парижките истории и конкретната страница. Една част от тях подминавам с мълчание („Намерете „своя“ парфюм. Използвайте го следващите 30 години“ (не бих могла, парфюмите маркират епохи при мен), но други много ми харесаха

Афоризми

Да бъдат четени на глас всяка вечер преди лягане.

Дори когато сте пияни.

Не се страхувайте от остаряването. Както се казва, не се страхувайте от друго, освен от самия страх. * Всеки трябва да живее с другия пол, не срещу него. Освен когато правите любов. * Ходете на театър, музеи и концерти колкото често можете: придава здрав вид. * Знайте своите качества и грешки. Култивирайте ги, когато сте сами, но се се пристрастявайте. * Дръжте се, сякаш това, което правите ви се отдава лесно. Всичко, което правите трябва да изглежда все едно не полагате усилия и грациозно. * Без много грим, без много цветове, без много аксесоари… * Поемете дълбоко дъх и се придържайте към простите решения. * Винаги оставяйте едно нещо ненаправено по вас – дяволът е в детайлите. *

От страниците: “Радвайте се на лицето, което имате днес. То ще е онова, което ще си искате да имате след 10 години”. * “Отделете време да си отделите време, защото никой няма да го направи вместо вас”. “Отделете време да слушате и опознаете себе си. Отделете време да се промените, да растете, да си починете. Отделете време да кажете да, отделете време да кажете не. Отделете време да бъдете тихи. Отделете време да се грижите за тялото си, да се храните добре. Отделете време да се попитате коя сте и какво искате”.

 

Още по темата:

Симпатично четиво от Into The Gloss

HuffPost, разбира се

И Vogue, няма как

 

 

„Можете да сте модел при нас, ако качите“, й написаха от известна модна агенция

Вилхелмина Моделс (Wilhelmina Models) е от модните агенции със сериозна история (големият шлем е Ford, Elite и те), като освен с мода се занимават и с мениджмънт на публични личности и спортисти. Основана през 1967 година от холандския модел Вилхелмина Купър, и до момента тя е единствената, която публично се търгува на борсата. В наши дни те представляват хора като Деми Ловато, Ник Джонас, Ники Минаж и модели, които може да видите в Инстаграм профила им.  

Техният модел Маги Грийн (инстаграм профил) наскоро сподели в есе за Harper’s Bazaar САЩ за живота си на момиче, мечтаещо да стане ангел на Victoria’s Secret, което стандартно включва и ежедневно хранене под 900 калории, разбира се. Изречението на Кейт Мос: „Нищо не е по-вкусно от усещането да си суперслаба“, е накарало не една и две жени да издържат дни без ядене, нея също. Литри кафе за енергия и лед за горене на калории, миниатюрни порции, спиране на цикъла (аменорея) и други обичайни събития за поддържането на неестествено ниско тегло за нейното тяло…

С естествената си красота, младост и късмет, тя влиза в модата и неочаквано точно тук, където Маги Грийн изглежда както смята, че трябва да изглежда един модел, Вилхемина Моделс  се намесват с предложение да сключат договор с нея, ако качи килограмите, които е свалила. Това е линк към профила на Маги в агенцията след подписването на договора.  На човек, карал с години на това, което гарнитурата към основното ястие на на другите, това било странен обрат. „Не бях сигурна в идеята първоначално. Реших, че ще се опитам първо да се забавлявам, докато съм на почивка [тя получава предложението, преди да замине със семейството си на ваканция], но реших да не броя калории и да се меря“. След това, естествено започнах да си връщам теглото, малко по малко. Спомням си една сутрин няколко седмици по-късно как застанах срещу огледалото по бельо и първо бях ужасена. Гледах се, но не можех да не се усмихна. За пръв път от месеци се гледах и си мислех: „Уау, имам бюст. Имам дупе. Изглеждам доста добре“, разказва Маги Грийн.

Договорът с Вилхемина е подписан и сега тя казва, че логиката й е: „Продължавам да се храня здравословно и да се упражнявам, но отказвам, но отказвам да броя калориии или да се меря на кантара“. Когато публикувала снимките, които и аз използвам в този пост, много хора решили, че втората/“след“ е тази, на която тя е по-слабата. „Никога не съм си представяла, че мога да постигна мечтаната кариера на модел с естествения си размер. В края на деня, искам всеки да може да се погледне в огледалото и да се усмихне независимо от размера на дрехите си или формата на тялото си. Не е въпрос на качване или сваляне на килограмите; а да си свободен от очаквания за тялото си, защото всички сме красиви“.

Така.

Случилото се е чудесно. Нямам обаче никакви илюзии, че света на моделите скоро няма да е доминиран от мега-слаби, извънземни същества. Точно заради това ги гледаме – защото изглеждат изумително, те са изключенията между нас. Видеоклипът на Дейвид Гета и Джъстин Бийбър 2U, десетилетия по-рано култовото видео на Джордж Майкъл със супермоделите на 90те Freedom, показва как тези жени са невероятни и точно заради това са избирани да стоят пред камерите на фотографите. Обратната тенденция, акцентирането върху свръхпълни тела е нещо, към което се отнасям със задръжка, защото огромна част от жените са M размер – нито са XS, нито XL, така че къде остават те?!

Затова и примера на Вилхемина Моделс и „случая на Маги Грийн“ показва нещо, което ми харесва – понякога да си себе си е най-доброто, което можеш да ти се случи – и да си здрав, като задължителна екстра.

 

литературни грешки

Последните месеци съм запленена от творчеството на Пабло Неруда и докато чакам събраните му съчинения в двуезичното им издание да пристигнат при мен,  чета онлайн неговата поезия и така попаднах на следната любопитна история. В интернет обикаля едно стихотворение, подписано с неговото име, което започва с думите „Започваш да умираш бавно…“ (поствам го по-надолу). Реално това не е писано от Неруда. Това напомня много на историята с прочутата „Реч за плажното масло“, „произнесена“ от  Кърт Вонегът пред завършващи студенти в MIT, с която той няма нищо общо.

Пабло Неруда, причината за този пост, сам по себе си е интересна фигура. Наричан „Най-великият поет на Южна Америка“, последното негово издание на български е отпреди пет години и е прочутите му 100 сонета за любовта, другите негови издания, които видях на български са на публикувани преди над 30 години. Съдбата му, като на много чилийски интелектуалци от неговото поколение е като роман (това е епохата, описана в Къщата на духовете на Исабел Алиенде, която може да намерите като книга и филм). Парченце от живота му е показано във филма Il Postino (Пощальонът), има го в торентите. Линк към борда ми за Неруда в Pinterest

–––––-

Започваш да умираш бавно,

ако не пътуваш,

ако не четеш,

ако не слушаш звуците на живота,

ако не цениш себе си

Започваш да умираш бавно,

когато убиеш самочувствието си;

когато не оставиш другите да ти помогнат.

Започваш да умираш бавно,

ако станеш роб на навиците си,

ходейки всеки ден по едни и същи пътища…

Ако не промениш навиците си,

ако не носиш различни цветове,

или ако не говориш с непознати.

Започваш да умираш бавно,

ако избягваш да усетиш страсти

и техните разтърсващи емоции;

такива, които карат очите ти да блестят,

а сърцето бързо да тупти

Започваш да умираш бавно,

ако не променяш живота си,

когато не си доволен от работата си,

или от любовта,

ако те рискуваш сигурното за несигурното,

Ако не преследваш мечта,

ако не си позволиш,

поне веднъж,

да избягаш от разумен съвет…

 

 

снимка: Pexels

 

 

 

 

 

Ако диетата е отговорът, какъв е въпросът?

В играта на въпроси и отговори, понякога въпросите са толкова важни, колкото и отговорите. В този текст за Жената днес, използвах за заглавие този класически въпрос на английската психотерапевтка Сузи Орбах, а отговорът, сам по себе си, е нещо по средата, въпросоотговор.

Какъв е въпросът, който искаме да решим с някое наше поведение? Диета или преяждане, гладуване или внимание в типа храна, колкото и да са различни, тези модели се повтарят, защото несъзнателно търсите отговор на някой въпрос, който стои пред вас… и само фенерчето на спомените може да го освети.

Текстът е тук

за вътрешния глас

„Някъде в дъното на собственото си същество човек обикновено знае къде трябва да отиде и какво трябва да направи. Но има моменти, когато клоунът, когото наричаме Аз, се държи толкова объркващо, че вътрешният глас не може да наложи присъствието си“

„Човекът и неговите символи“, Юнг

Щастието има значение (за доброто тегло)

александра иванова детелина стаменова размерът има значение
#Selfie с Александра

 

Представянето на „Наръчникът“ към „Размерът има значение“, книгата на Александра Иванова, премина в топла атмосфера, което може да се види на снимките от събитиетоПричината да се съглася да участвам в преставянето не беше просто това, че от „сто“ години харесвам Александра заради винаги позитивното й излъчване, нито защото с двете си книги описва един начин на хранене – което би ги превърналало просто в книги за диета – което не е лошо, но е често срещано, а по друга причина – и тя е, че в Наръчникът тя дава истинския ключ към успешното сваляне на ненужните килограми. Какво имам предвид, ще кажа след малко, но преди това искам да ви разкажа нещо за проблема с наднорменото тегло и затлъстяването.

Причините за затлъстяването и наднормено тегло биха могли да бъдат търсени както по социални признаци, така и заради специфични психологически характеристики (като задържане на емоции, депресия, тревожност, професионално прегаряне, травматични стресови периоди и т.н.).  Това е сериозен социален проблем, защото наднорменото и свръхнорменото тегло са най-голямата причина за разходи в здравеопазването по данни на Световната здравна организация. Затлъстяването носи голям риск от заболявания като вторичен диабет, сърдечно-съдови заболявания и определени форми на рак. Здравните последствия варират от повишен риск от предсрочна смърт до сериозни хронични състояния, които намаляват цялостното качество на живот2. Хората със затлъстяване често страдат от по-лека или тежка форма на депресия. Затлъстяване е тежката форма, а наднорменото тегло е това, което наричаме „пухкав“ и няма да използвам думата „килограми“. Проблемите започват при талия 88 см при жените и 102 при мъжете. Или ако сте се мерили на тези кантари, които мерят процента мазнини в тялото – затлъстяването е при по-голямо 25% съдържание на мазнини в тялото на мъжете и 30% на жените. Наднорменото тегло и затлъстяването не са просто въпрос на вкус – да, има хора, които генетично са по-едри – такива са били и родителите им, и бабите, и дядовците им – това влияе много и за тях е невъзможно да променят структурата на телата си или както се казваше в един виц „понеже не мога да сваля килограми решавам да положа усилия в увеличаване на ръста си“. Но пък тези хора водят понякога битката с това да приемат телата си в един свят, който в момента обича слабите. Искам да обърна внимание на тях и да кажа, че понеже едва ли ще порастнат на височина, биха могли също да използват Наръчника , заради онази причина, поради която съм тук и която ще кажа след малко.

Наднорменото тегло и затлъстяването са огромен европейски проблем. Миналата година група евродепутати алармираха Европейската комисия, че като континент и икономическа общност сме изправени пред риска само след 13 години над 50% от гражданите да са затлъстели, като в някои страни се прави прогноза за 90%. В момента за последствията от затлъстяването се изразходват в Европейския съюз между 59 и 70 милиарда евро годишно по различни данни в здравеопазването или като преки загуби от намалена продуктивност. Вероятно сумата е дори по-голяма, защото не се отчита изцяло влиянието на свръхтеглото в болести като диабет 2 и сърдечносъдовите болести. В момента 23% от жените са с диагноза затлъстяване, и 20% от мъжете в Европа. Затлъстяването при мъжете обикновено е в областта на корема, то е много по-опасно от това при жените, при които обичайно е в областта на ханша и бедрата. В България това са 1,258,000 човека

Причините за тази епидемия за комплексни и започват от в детството, в емоционалното награждаване на децата с храна за постигнати успехи и се задълбочава в училище, където децата не са стимулирани да се движат, а главната задача е да стоят по чиновете. Днес хората средно приемат една трета повече калории дневно в сравнение с преди 30 години, храната също е различна, но причините имат и своя психологически аспект.

Защо след отслабване толкова много хора връщат теглото си

Храната често е заместител на общуването с Другия. Значимите хора в живота ни са извор на емоции, удоволствие и неудоволствие и когато тя не може да бъде осъществена, човек прибягва към вкусното или към глада. Много често хората със затлъстяване преяждат болестно. Че причините са психологически се показва и в Международната Класификация на Болестите (МКБ-10), къдено болестното/психогенно преяждане беше включено в графата на хранителните разстройства. Причината за това поведение? Много често това действително е отговор на емоционална травма в детството и заради това „смисълът“ на това „защо преяждам“ може да бъде търсен в моделите на повтарящите се житейските трудности и осъзнаването на използването на храната като средство за емоционална регулация..

Поставянето на грижата за себе си на първо място, като това включва емоционално и здравно поставяне на първо място е нещо, което дори и възрастните трябва да овладеят. Това е бавен процес, в който често пъти са въвлечени и психотерапевтите, които помагат на хората да овладеят това, което аз наричам, цитирайки Екзюпери „изкуството на малките крачки“.

В Наръчникът на Александра се говори за удоволствие, щастие, за храна, за време за себе си, за действия, свързани с „храненето“ на сетивата, не на стомаха. В нейната диета, освен сок от лимон и салата зеле и моркови има, поставено напълно наравно с движението и храните ритуали за щастие, ароматерапия и вглеждане в огледалото, храната за душата под формата на изкуство и общуването. Спиране на препускането от задача в задача, оглеждането, разпознаването на чувствата и емоциите, Александра говори за всичко това, което прави книгата й ценна. Иска ми се да вярвам, че читателите няма да пропуснат тази част от книгата, в която се говори за душата, защото той ще определи навигацията им по пътя, в който няма да има знак за обратен завой към емоционалното, психологическо хранене.

смяна на скоростите// downshifting// нови думи в българския език

От Малки истории по БНТ събраха трима събеседници – мен, Биляна Савова, арт директор на списание Ева и основателка на МС Мога сам и Светлозар Желев, литературен активист (с това любопитно определение се описва дейноста и посветеността му в областта на литературата, вижте и страницата му Литературен гид), като тримата бяхме поставени от водещата Ирен Леви да дискутираме дауншифтинга. Този термин описва хората, които стигнали до някакви етап, в който избират от това, което критиците наричат „надбягване за плъхове“ или обсесивен материализъм, за да намалят стреса, наднорменото работно време и цената, която плащаш с душата и психиката си, които съпровождат цялото надбягване с дявола – не само в офисите, но и на много други места, където времето за почивка никога не идва или ако идва е за 4 дни на морето например слез 361 дни с 5-6 часа сън. Понякога дауншифнтинга е и преместването от мениджърска позиция в свободните професии, където парите може да са по-малко, но времето и свободата са повече. Познавам няколко човека, решили драстично да променят баланса работа/живот и понякога това е най-доброто, което може да се случи за някого. Решението за промяна често идва след проблеми със здравето, а то, както чуваме от деца, най-важното. За съжаление го разбираме като възрастни. Като цяло целта на „смяната на скоростта“ е да се подобри качеството на живот и да се намали нивото на стреса – а когато човек прави това, често пъти намалява разходите си (Сбогом, магазини по Съборна! в по-тежкия случай и Сбогом, Zara! в лекия), смяна на мястото на живеене (Здравей, Нови Искър!/Населени места на 40 км от града) или просто намалява ненужните разходи.

Видеото от предаването Малки истории

може да гледате на сайта на БНТ.

Да, на кой ли не му е идвало да остави в някакъв момент разчертания от служебни задължения живот, и да отиде на село. Поне гъските са гъски, говедата – говеда, всичко е ясно, няма нужда от време да ги разконспирираш. В двете истории в предаването се появява гледането на животните и с моя скромен опит от пасене на овци едно лято и гледане на дакел в продължение на 17 години знам едно. И то е: илюзия е, че животни се гледат лесно. Това е тежък физически труд, в който човек дава много. Нямаш ден, нямаш нощ, имаш чувства и не е като по телевизията, пасторално и успокояващо.

Дауншифтингът не е изобретение на „новото време“. Може да има и по-ранни, но на мен първото произведение, което ми хрумва, е класическото произведение Уолдън на Хенри Дейвид Торо (линк към произведенията му), в което той разказва за преместването си на езерото и спокойния живот там. А тогава, преди 200 години не е мобилните комуникации са били само в умовете на фантастите.

 

Няколко идеи за дауншифтинг за начинаещи

Намалете скоростта

Намалете дрехите, намалете ненужните разходи, дайте ги за почивка.

Намалете тежестта

Дрехи, вещи, боклуци, гипсови лебеди от сватби, ясно е

Засадете си подправки

Босилек, риган, мента. Градина не означава парник с домати. Може да е просто саксии на балкона.

Селски туризъм

Спомняте ли си какво ми е мнението за гледане на кози?! Убедете се на живо.

Изключете телефона

Всеки ден след работа. Ако ви е трудно, час преди лягане. Ако ви е трудно, махнете интернета през нощта. Ако и това ви е трудно, прочетете какво е номофобия.

Четете книга на поне 30 години

С пожълтели страници или с бележки от родителите ви, дори непозната или не достатъчно популярна сред приятелите ви.

 

 

Още по темата

Книжно: книгата Бягство от върха на Макс Наришкин, издадена от Сиела, и може би единствената книга по въпроса на български. Не съм я чела още, за нея ми каза Светлозар Желев. Най-продаваната книга за смяна на скоростите в Amazon.com

Сайт на Международната седмица на дауншифтинга – 23-28 април през 2018та.

Карнавални сенки

Срещу този Ожасен празник, Хелоуин, са се изказали достатъчно много българи за чуждопоклонничеството (то и приятелите ми мексиканци не признават американския синко де майо, така че не сме единствените, дето се дразнят на празници, дошли отвън). Един остроумник миналата година направи доброто предложение „за да се свърши веднъж завинаги с непреходния спор Хелоуин или Ден на народните будители, нека да се учреди Ден на народните вампири“.  Факт е, че всяка култура има нужда от карнавал и тъй като в годините българските Сирни заговезни са загубили силата си в масовото съзнание (с изключение на пернишкия фестивал Сурва), а несъзнаваното се стреми към това отпушване на енергията, което ни дава маскарада, затова и все повече хора ядат желирани ченета, изглеждат като призраци или размахват кокали.

В сянката на тиквите човек може да се облечее по абсурден за теб начин, максимално отвратително и това да се превърне в кратка, лична и ефективна психотерапия за себе си. Карл Густав Юнг го е обяснил най-точно и добре, създавайки Теорията за сянката. Ще бъда кратка и интересна: всеки от нас гради образ пред обществото, своя „маска“, която слага, преди да излезе пред другите. „Миличката“, „арогантната“, „добричката“, „лошата“, може и да е просто „доброто впечатление“, което искате да оставите пред другите, но ние не винаги сме това, за което се представяме. Заради мама, тати, баба и учителката от детската, в нас има и едно или дори няколко гадни малки същество, които не си позволяваме да излезе навън. Дали ще е развратната, лекясалата, злобната, грубиянката или истеричната? Не сте нито едно от тези неща? Не че нещо, но се съмнявам – всеки от нас има лоши страни и колкото повече не си ги признава, толкова по-зле за самия него, или както е казал Юнг, ако не си признаваме тази деструктивна страна, то тогава започваме да приписваме тези черти на други хора около нас… и става страшно.

Децата например, след като станат на 5, често започват да се маскират със страшни костюми и дори често са най-стряскащото нещо, което могат да измислят, защото в инстинктите и паметта, която според Юнг стои без да имаме достъп до нея, като включена, но неработеща рам-памет, стоят страховете, с които можем да се справим само, ако ги срещнем лице в лице. Затова Смъртта е такава част от карнавалите и маскарадите – малките гробчета от шоколад, соленките – отрязаните детски пръстчета и образа на смъртта. Кой не го е страх от смъртта? Малцина мъдреци. Но този празник ни позволява да се шегуваме с нея и по този начин да я преживеем. Да минем отвъд нея без да ни нарани. Карнавалите и специално Хелоуин ни дават пълното право да покажем „лошата“ си страна.

Нека не се залъгваме: дори когато не искаме, избора на костюм никога не е случаен. Остава въпроса дали обаче съзнателно го правим и показваме да другите най-отвратителните в нашите очи своя черта или някоя от по-приемливи. Когато съзнателно изберем тази черта с влизането в ролята и признавайки пред себе си, че я имаш (като например да се маскираш като нервната домакиня например), вече ще можеш да се видиш в един огромен, хиперболизиран образ и да осветиш това от себе си и да го трансформираш в нова, по-мека посока.

Буда е казал, че „да държим в себе си гнева е като да пием отрова и да чакаме другия да умре“, затова ако откриеш кое искренно те плаши и вбесява и се превърнеш в него, това е начин да изкараш яда си. Ползата – като изтичането на гноя от пъпката – няма да се излекуваш, но ще си крачка напред.

––––––––––––––-
Бележка под линия. Този текст е публикуван оригинално в първия ми блог. Конкретната причина за написването му е, че в този Хелоуински ден се маскирах като една жена, която искрено ми боцкаше в главата. Намерих дрехи и обувки като нейните, държах се специфично като нея. И след този опит да „вляза в обувките й“, буквално, започна трансформацията ми към нея. Няма да станем приятелки идващите 50-60 години, но определено чувствам разлика в отношението си към нея, към по-добро.

 

 

Повече за Сянката?

В тази книга на Джеймс Холис – Да разбираме Сянката си   

Пътят непоет//Робърт Фрост

Пътят непоет

от Робърт Фрост
Два пътя разделят се в жълтата гора
и съжалявам, че не мога да тръгна и по двата,
аз съм сам, и колкото и да стоя,
и взирам се, колкото далеч аз мога,
за видя какво има след храсталака
поемам по втория, така реших,
и може би първият да беше по-удобен,
защото избрания от мен бе обрасъл, неутъпкан,
макар че двата водеха
в едно и също място,
те двата утрото пред мен лежаха,
с листа, без стъпки минали по тях,
оставили следи черни!
О, запазвам първият ден различен!
Все пак знаейки, че пътят води пак до път
Аз чудех се дали трябва да се връщам тук отново
Ще казвам аз със въздишка,
някъде в годините, които идват
Два пътя разделят се в гора – и аз –
– поех аз по този, който беше по-малко извървян,
и това направи всичко не такова, каквото беше досега.
–––––-
„Поезията е това, което се губи при превода“ е казал Робър Фрост и заради това този превод няма никакви, ама никакви претенции да е нещо повече от рефлексия на написаното от него. Който се вдъхнови да го преведе от себе си по друг начин, да го сложи в коментари, ще е интересно.
––––––
Връзката с психотерапията?
Обичам това стихотворение, защото говори за най-важните избори, които правим – тези, от които ни е страх. Темата за Пътя непоет се появява на много места, свързани с размислите за житейските ни избори, но ще спомена два – в Уейн Дайъровата книга Вашите слаби места и префразирана в заглавието Пътят, по-малко пропътуван при Морган Скот Пек (на български проведено като Изкуството да бъдеш Бог).
––––––
Още за Робърт Фрост
Цитати от Робърт Фрост, „Любовта е неустоимо желание да бъдеш неустоимо желан”, за да предизвикам вниманието ви
Създаването на Road Not Taken и литературен анализ

Лъжите, често казвани за скръбта

от Лиза Инграсия, писател, мислител, блогър и агент събития

текстът се публикува със съгласието на авторката. на снимката са тя и баща й.

 

Скръбта е естествена реакция, когато преживеем загубата на любим човек. За нещастие, нашето общество няма представа как да се отнася с темата за скръбта и как да се държи с някой, който е загубил голяма обич.

За начало, когато някой умре, ние често казваме „отиде си“ или каквото друго ни мине през ума. Когато баща ми почина, имах по-възрастна роднина (благословена да е душата й), която ме порицаваше, че казвам, че баща ми е умрял. Какво е толкова погрешно с думата „умрял“? Последният път, когато проверих, това беше той, умрял. Но за някои хора, смъртта ни кара да мислим за собствената ни тленност, и това е твърде много за понасяне. Така че вместо това ние често напудряме думите, ходим върху яйца и избягваме да казваме опасни думи.

Нещо се случва, когато някой, когото обичаш умре. Ако си като мен и си принуден да гледаш как супергероят от истинския живот живее в болка, това те променя. Ние можем да се почувстваме безпомощни, когато гледаме как някой, който обичаме бавно угасва. Оставени сме с ужасяваща болка в сърцата ни. Нашите души плачат, независимо какво правим и може да няма начин да ги  утешим.

Когато започнете да вървите по пътя на скръбта, добронамерени приятели може да повтарят митове, които са чували или лъжи, които са им казвани, когато те са изпитвали загуба. Вярвам, че те знаят, че няма друг начин, защото нашето общество не знае друг начин. В моя опит, обществото иска да го преодолеем и да продължим напред и ако не можем да го преодолеем, те искат да си сложим красива маска върху скръбта, когато сме на обществено място.

Скръбта е слона в стаята, носещ розова пола на балерина, който никой не иска да забележи. Но истината е, че където има голяма любов има и голяма скръб, която трае доживотно и ние, скърбящите, отчаяно искаме да си я признаем.

По-долу са някои от лъжите, с които често се сблъскваме по време на нашия път на скръбта:

“Трябва да спреш да живееш в миналото и да продължиш напред.”

Като тъгуваща дъщеря, трепвам, когато чуя хората да казват на моята току-що овдовяла майка да „продължи напред“. Хората, които казват на някой в траур да продължи напред не разбират загубата. Помислете колко болезнено може да бъде. Вместо това да кажете на някой да продължи напред, опитайте се с „Не знам как се чувстваш, но съм тук за теб“.

Спомнянето на любимите ни пази тяхното присъствие с нас и е начин да им дадем почит и да почетем и нашите чувства. Това пази обичта жива.

“Трябва да го преодолееш.”

Никой няма правото да ви казна как се чувствате. Няма определени дати за изтичане на скръбта. Няма „нормален начин“ за скърбене. Нашият траур е уникален като снежинка.

“Наистина не трябва да говориш за него/нея толкова много.”

До когато дишам, аз ще бъда в живото, дишащо продължение на баща ми. Пиша, за да запазя спомените си за баща ми живи. Какъв по-добър начин да отдам почит на един прекрасен живот от това да разширя цялата любов, която не мога да дам на обичаните на другите? Говоренето за обичните ни създава спомен за тях в свят, който по-скоро заравя емоциите и продължава напред.

Това са само някои от митовете, които ни се казват, докато скърбим за при голяма загуба. Истината е, че никой не разбира какво сте загубили. Никой не може да разбере изгарящата болка в сърцето ви. Никой не може да разбере копнежа да чуете гласа на обичния човек още веднъж, да го прегърнете още веднъж, да му кажете, че го обичате още веднъж. Смъртта е крайна точка; скръбта продължава цял живот.

Истина е  — където има голяма обич, има голяма скръб. И каква привилегия е да обичате толкова дълбоко!

 

Към фейсбук страницата на Лиса Инграсия

 

Миля след миля, промяна след промяна

 

зара
В мен си е заради текста на нея и случката с нея.

„Мии-ля след мии-ля. Проо-мяна след проо-мяна“, замислено прочете на глас надписа на новия ми любима тениска възрастният индиец с побеляла коса, когато дойде реда ми на бюрото за билети за метрото на летище Хийтроу.

„Интересно! Бети – обърна се той към колежката си – чуй какво е написано на дрехата“. И повтори отново, този път с друг, отривист глас: „Миля след миля, промяна след промяна“, и се усмихна, задавайки ми дежурния въпрос, но с различна интонация, като  шаман: „Къде искате да отидете, лейди?“.

Ах, тези сюрреалистични моменти в живота! Ако не бяха те, как щяхме да знаем, че сме на прав път?

Ще призная нещо. Малко се страхувам от промените. Излъгах. Хич не ги обичам. Дали дори леко не ги мразя? Даже се отчайвам, когато чуя за нова промяна на Google Chrome. Видя ли, че приложенията ми в телефона започват да се преинсталират, винаги малко гъбясвам какво ли няма да ми хареса. Тиктакам спокойно като швейцарски часовник в подредена среда – любими улици, любими салати, любими магазини. Вече съм измислила картата на своя свят, благодаря! Имам една приятелка, която непрекъснато се променя – цвят на косата, дължина, дрехи, какво ли не – и която не е съгласна с мен и често ми опонира, виждайки поредната ми черна рокля – уви, разликите са видими само за мен. „Промяната е животът, ако не се променяме, няма да сме живи!!!“. Точно така го казва тя – с три удивителни, понякога и с пет.

Добреее де!

Така е. Но това не ми пречи да се спирам преди всяка голяма крачка. Не ми пречи да ме е страх и да се колебая. Което пък от своя страна не ме е спирало да се хвърлям във всевъзможни приключения, защото адреналинът на промяната е несравнимо преживяване, но това са сериозни изключения. Има един психолог на име Ханс Селие, който е изследвал стреса. Това е работата на живота му. В неговия случай може би е точно да кажа, че е бил стресиран на работа (може и да не е шега, а да си е било истина). Г-н Селие открил, че стресът е опасен – и доказателството може да си и ти, когато едвам се влачиш с увиснали клепачи, но и че редовният стрес в малки дози е напълно полезен и препоръчителен за ежедневието заради червените кръвни клетки или нещо такова. С други думи, малко стрес действа добре, много – не.

Ок, професоре, взех си бележка – вече ходя до едни и същи места, като стигам до тях по различни улици; опитвам различни салати на любимите си места и се озовавам на летища, носейки с тениски с надпис „Миля след миля, промяна след промяна“. Лека полека започва да ми харесва…

 


Бележка под линия

За този текст ми напомни On This Day на Facebook. Оригинално е публикуван като писмо на главния редактор, списание Cosmopolitan. Бях в Лондон на поредно обучение по темата с психотерапия на хранителните разстройства. Оставаха няколко месеца преди да се посветя изцяло на работата си като психотерапевт, а не да се опитвам да съчетавам успешно двете, балансирайки и потъвайки в бездънната яма на работно време извън всякакви норми години наред. Това беше една дълго обмисляна, желана и в същото време страшна промяна. Точно като е описано в този текст.

Разликата във времето, че вече не ме е страх от промените, а с любопитство надничам какво хубаво крият в себе си, както и да са опаковани – а те идват понякога изглеждащи отвратително (о, да!), но в тях задължително има и нещо, което е наистина ценно – и то е, че ти дава нови посоки, от които може да те е страх, но да са истинските, верните, твоите.

Ще дам пример с една латиноамериканска притча, която чух преди години. Двама монаси отишли в едно село и отседнали в бедно семейство, което имало една крава, около която се въртял целия им живот. Спяли около нея, за да се стоплят, хранили се с млякото й, орали нивите си с нея. На сутринта, когато си тръгвали, докато всички домакини още били заспали, по-възрастният монах убил кравата. По-младият монах се възмутил, но това било посрещнато с мълчание. След една година минали отново през същото село и на мястото на схлупената къщурка имало нова къща, хората изглеждали добре и ги посрещнали с топло. По-младият монах започнал да разпитва какво е станало и домакините охотно разказали, че чудно как, след посещението им, кравата умряла и въпреки че им било трудно в началото, открили, че могат да правят много нови неща – всеки се захванал с нещото, което умеел и така се замогнали. Оказва се, че да убие кравата ти най-доброто, което може да направи за теб един стар човек.

 

 

Още по темата:

Г-жа Алиша Кийс//Sure Look Good to Me, концертна версия

 

Телесна позитивност, себеприемане…//началото на дълъг разговор с продължение

Тялото е първата ни крепост. Дъхът е първия му инструмент за оживяване на душата в него.  „Дъх“ и „душа“ неслучайно с един корен – животът идва с първия дъх, а душата излиза с последния дъх. А тялото, Вашето тяло е крепостта, около която може да построите своят живот, защото грижата за него е израз на цялото ви отношение към живота.

В същото време човечеството сякаш страда от кризи на приемането на тялото и особено цивилизования или може би невротичния свят, където отричането на телесните потребности се е превръщало в белег, а понякога синоним на святост или успех. С всяко следващо столетие става все по-трудно човек да не трябва да „прилича на….“ (много слаб, много дебел, с тънка талия, с голямо дупе) и т.н. До степен, в която желанията на тялото ни са замествани, отричани, забравяни.  За мен възприемането на тялото, познаването му, живот с тялото дори – това да можеш да го изслушаш, да разпознаеш кога е гладно или жадно – е един от аспектите на работата ми и затова се радвам на появата на сайта Кожа на Ирина Атанасова.

ирина атанасова блог детелина стаменова02
Ирина Атанасова, създател на сайта Кожа, каквато я видях

Ирина//„Кожа“ се появи като естествено продължение на професионалния и личния ми опит. Започнах кариерата си като журналист в печатни медии и списвах рубрика за психично здраве. Малко по-късно направих магистратура по психология в Лондон, където, след като се дипломира, работих със здравната система във Великобритания и няколко национални организации за психично здраве. Паралелно с това все още списвам двуезичен блог, в който правя интервюта с хора, с които изследваме корените на щастието – преподаватели от Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, артисти, писатели, икономисти. Професионалните ми избори обаче винаги са били повлиявани от личните ми преживявания.

Детелина//Разпознавам се в твоята история. Оказа се, да се науча да слушам другите стана стабилна основа на професионалното ми развитие…

Ирина//Винаги съм имала интерес към мотивацията зад поведението на хората и механизмите, които ни движат в една или друга посока. Освен този интерес обаче, аз имах и това, на което казват „преживелищен опит“. На 20 години направих първата от серия панически атаки. Отне ми приблизително шест месеца докато ми поставят диагноза „разгърнато паническо разстройство“ и депресия и може би още толкова, докато започна подходящо лечение. Аз имах късмета родителите ми да ми окажат безусловно разбиране и подкрепа и да попадна на професионалисти, които относително бързо да ме върнат в кожата ми. Този късмет обаче при мнозина липсва. Психичното здраве е тежка материя, за която не се говори образовано у нас и с мъка отбелязвам, че е подценявана дори от медиците. „Кожа“ е отдавна обмислян проект, с който искам да дам възможност на темата за психичното здраве да съществува в общественото пространство – градивно, информирано и от полза, както за лична, така и за професионална употреба. Нуждата от такъв диалог всъщност не е само у нас, тя е в световен мащаб – Световната здравна организация обяви през април, че депресията е достигнала първо място по-инвалидизация на населението, това се случи 13 години по-рано от очакванията (прогнозите бяха за 2030г.). През последната година темата става все по-широко обсъждана – английското кралско семейство започна да говори за травмите на израстването си, Руби Уакс (една от най-популярните тв-водещи в САЩ и Великобритания) основа движение за т.нар. mindfulness все повече световни знаменитости признават за борбата си с различни психични разстройства. С тази цел откриваме проекта със серия от интервюта с познати личности, за да покажем, че това е тема, валидна за всеки един от нас, независимо от социален статус, интереси, умения, възможности и е тема, която засяга всеки спектър от живота и тялото.

Детелина//Тялото ни непрекъснато се променя, сваляме кожа след кожа – дрехите на детството, след това на тийнеджърството, оказваме се големи и след това, неочаквано бързо идват промените като бръчките дори… Непрекъснато меним кожата си, дори откриваме кои сме всъщност след като сме се противопоставяли на едно или просто сме се приемали по различен начин…

Ирина//Това в действителност е така. Ние се променяме постоянно и често нямаме време да рефлектираме върху тези промени. Вместо това, се изгубваме в очакванията на другите за нас или очакванията, които сами си налагаме, които не рядко са отвлечени от реалността. Това става още по-лесно днес със социалните медии и все по-забързаното ежедневие, което не ни оставя време да бъде в кожата си. Именно поради тази причина интервютата в „Кожа“ са с различни хора, но с много идентични въпроси – как се е променяло отношението към тялото ти през годините; кои са социалните очаквания и норми, които несъзнателно си интегрирал/а като част от това, което „трябва да си“ и които те саботират; имал/а ли си депресивни/тревожни моменти и как си се справял/а с тях; какво означават „успех“ и „щастие“.

Детелина//Има една тенденция, която ме притеснява и тя е да се говори не за здравото тяло или по-точно за класическото „здрав дух в здраво тяло“, а след едно дългогодишно шествие на кльощави тела или високи жени с издължени крайници, сега се показват масивни, едри тяла – както при жените, така и при мъжете, които имат своят чар, но по някакъв начин се се влиза в крайности, които отвличат вниманието от всички тези 90%, които са в средата – нито големи, нито слаби, нито високи, нито ниски, а просто средни на ръст и тегло хора, които не си харесват бедрата, или ръцете, или корема. Те сякаш не е са интересни никому със своите „средни проблеми“, как мислиш?

Ирина//Последните години наистина има вълна, която утвърждава пищното (женско) тяло. Не може да не вземам предвид, че това са трендове, които се налагат от развлекателната индустрия, а „модерното“ има цикличност. Окото се насища на развлечение и ако до преди десетина години кльощавите тела бяха хит, сега има нужда от друга провокация. Интересно е обаче да се обърне внимание на това, какво кара мъжете и жените да се отъждествяват с тези модели на развлечение. Съвсем опростенчески, логиката според мен, тече така – щом показват това тяло, значи то е харесвано; щом е харесвано, значи е обичано, щастливо и спокойно. Аз искам да съм обичан/а, щастлив/а и спокоен, спокойна (а не съм), значи трябва да изглеждам по този начин и тогава ще бъде (обичан/а). Тогава „да изглеждам“ взима превес над това „да бъда“. И в този смисъл това е много опасно.

Детелина//Да сме съответни, в смисъл да виждаме реално какво е тялото, с което разполагаме, и желанията му, е част от щастието в по-голям план. Отричайки тялото отричаме част от себе си… голяма част от себе си…

Ирина//Независимо от размера и цвета си, човек има няколко основни психологически потребности, горе-долу, без да претендирам за научна изчерпателност, това са – да се чувства защитен, да принадлежиш, да си утвърден, да си обичан. Когато тези потребности не са задоволени, ние, защото не сме глупави, се опитваме да ги задоволим. Обаче начините, по които се опитваме да направим това, често са много нефункционални. Един от тях е да се опиташ да бъдеш някой друг, с надеждата, че това ще покрие липсите. Но дали си по-слаб или по-пълен няма да промени изначалната нужда да си просто себе си. Хубав пример за това е първият разговор в „Кожа“ с Марина Стоименова, която разказва за своята версия на неприемане на тялото си, резултатите от дългогодишната й битка с него и изводите, до които достига.

Детелина//Ще допълня потребностите да станат 5, по класическия неорайхианския модел – принадлежност, утвържаване, сензорност, хранене, сексуалност. Колко много наши потребности достигат до удоволствието, без да са прекъснати, без да бъдат заместени с половинчати метаудоволствия или направо неудоволствие! Може би заради това са болни душите ни, затова са болни телата. Онази крепост, с която започнахме разговора, когато не е добре окрепена… страда душата. Когато се говори за пирамидата на Маслоу пък, обикновено липсва допълнителното обяснение, че той прави разграничение между потребности на дефицита и потребности на растежа. Потребностите на дефицита (задоволяване на нуждите от храна, сигурност, от любов и самооценка), са тези, които са от критично значение за физическото и ментално добруване. Обратно,потребностите на растежа, например да се знае и да се разбират нещата, естетичното осъзнаване и желанието да се развиваш, да вървиш напред, никога не могат да се задоволят напълно. Така се получава, че колкото повече хората са способни да разбират и осъществяват  потребността си да знаят и да разбират света около себе си, толкова по-силна може да е мотивацията им да учат.

Ирина//Да, уж прости механизми, а всъщност толкова сложни за постигане понякога. Едно елементарно обичане, което уж се случва от само себе си, понякога ни убягва и то често най-важното обичане – това към себе си. В стремежа си да го набавим отвън, забравяме да се грижим за себе си и цялата пирамида отива по дяволите, с все кожата и доброто усещане в нея. Но заедно с тренда на пълните фигури се появи и този на body positivity, който си заслужава да се изследва като опция.

Детелина//Body positivity – ти как го превеждаш и разбираш?

Аз не го превеждам все още и може би това е добър момент да започнем да мисли как да присвоим хубави термини от чужди езици. Това е тема за разговор, който можем да проведем с много хора за най-точен и същевременно благозвучен превод. Аз ще вляза с „телесна позитивност“, с бележка под линия, че там някъде има по-добър вариант. Телесната позитивност за мен е сравнително ново течение, което утвърждава положителната нагласа към здравото тяло, независимо от цвета, размера, формата. Това, в голяма степен, е свързаното с вътрешния монолог, когато той е на тема „моето тяло“. Положителното отношение към собственото тяло е от огромно значение. И когато казвам „положително“, нямам предвид винаги и на всяка цена да си повтаряш колко невероятно е тялото ти. Телесната позитивност е грижата и любовта, от които тялото има нужда, за да бъде добре функциониращо и да ти позволява да правиш нещата, които те правят щастлив и пълноценен. Самобичуването с фрази колко една или друга част е грозна, неприемлива, по-голяма или по-малко на базата на някакви измислени стандарти, е крайно безполезно и не-положително. Ако смяташ, че тялото има един или друг недостатък – направи нещо, за да го промениш. Ако не подлежи на промяна – приеми го такова, каквото е.

Детелина//Телесна позитивност… Аз бих го нарекла себеприемане или себепризнаване, с цялата пълнота на значението – телесно и душевно. С термините е въпрос на свикване, но вероятно ще намерим и други, които да изразяват положителното отношение към всяко тяло. Старая се да бягам от говоренето „по принцип“, защото не ми дава усещане за граундинг, за реалност, за приложение в живота, затова искам да разбера какво е за теб „да си в кожата си“, как разбра, че това е проблем и реши да се занимаваш с него.

ирина атанасова блог детелина стаменова01
Добре в кожите си.

Ирина//Както споменах в началото, аз имах „преживелищен опит“ с това, да не се чувствам добре в кожата си. В моя случай бяха панически атаки и депресия. При паническите атаки усещането за излизане от кожата е много силно. При депресивните състоя кожата просто я няма. Емоциите имат реално биохимично изражение. Оставени на произвола, те могат да разболеят тялото. Когато научавах това на собствен гръб, около мен нямаше много хора, които да се чувстват комфортно да говорят за това. И причината според мен, че няма обществено диалог, има много малко информация, малко подготвени кадри, няма национална стратегия и това поставя хората в ситуация, в която ги е страх да говорят, защото това е проблем, за който не е дадено решение. Ето един съвсем практичен пример: ако аз кажа на колега в офиса – „Мисля, че съм настинала“, той/тя ще ми отговори – „Пий чай, аспирин, почини си“ и това ще бъде вярно и от полза. Настинката се случва на всички и всички говорим за нея. Ако кажа обаче „Мисля, че влизам в депресивен период“, той ще ми каже – „Пий две ракии, ще ти мине“, това за мен ще бъде пагубно, защото алкохолът е депресант и аз ще се появя на работа на следващия дваж по-депресирана.Да бъдеш комфортен в кожата си е от основно значение. Важно е да се научим как да го правим и когато не можем сами, да знаем към кого да се обърнем без срам, страх или притеснение. Затова: „Кожа: чувствам се добре“.

Детелина//Така е, още има стигма върху телесните прояви на страданията на душата, но моето впечатление е, че все по-често хората чупят черупката на личното си притеснение. Според мен ни очаква вълнуващ път в „промотирането“ на онова, което Световната здравна организация много отдавна формулира по малко старомоден, но пък изискан начин – че здравето не е отсъствие на болест, а „Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“. Да се чувстваш добре е точно това, или?

Нетърпението уби успеха

Психологията е забавна наука. Откакто мога да чета, непрекъснато пред очите ми страници започват с „учените откриха“, като на психолозите им се падат почти винаги най-забавните задачи! Тази седмица ми попадна това изследване, в което се дава на хора да миришат на тениски с цел установяване например дали  човек си избира партньор по миризмата!

Психолозите се занимават и с малко по-сериозни неща понякога, и особено тези, които се интересуват от възрастова психология, провеждайки лабораторни експерименти. Един от най-известните е вече близо на 50 години и се казва „тестът с лакомството“(Marshmallow Test). Мислех да разкажа за него преди да го опиша, но ако не сте завършили психология – или не сте роднина на Уолтър Мишел, който го е провел – вероятно не го познавате и може да проверите „ще имате ли успех в живота“. Но ако сте авантюристи по душа или нямате какво да правите – може първо да го направите, пък после да разкажа за него.

Продукти: За целта ви трябват просто две любими лакомства на вашето дете (става с кексчета, харибо, парчета шоколад, не само с маршмелоу) и максимум 25 минути. 5 от тях са за обяснения, 15 за експеримента. 2-3 за изяждане на лакомствата.

Участници: Дете над 4 години до около 6. Детето да е ваше,  не правете експерименти с чужди деца. Експериментът е за деца, но като няма деца и най-близкото до деца става, например гадже или партньор. Близки роднини и приятели също стават, ако ви се връзват на акъла.

Място на провеждане: Празна стая с маса и стол, без телевизия и без право да си гледа телефон или таблет.

Условия:

1. Нека детето седне и поставете пред него чиния с 1 любимо лакомство.

2. Обяснете му, че ще излезете от стаята и то може да изяде лакомството, докато ви няма. Но ако изчака докато се върнете и не е изяло през това време лакомството ще му дадете още едно от същото.

3. Излезте и затворете вратата

4. Изчакайте. 15-20 минути по класическия експеримент, но и 2-3 до 5 минути също е достатъчно

5. Върнете се и дайте допълнителното лакомство, ако го е заслужило, като го оставите да си ги изяде наведнъж. Ако детето е било търпеливо, похвалете го! Една част от децата ще са изяли съдържанието на чинията, докато сте били навън и това е повод да поговорите с тях за смисъла на търпението и отложените удоволствия, но ако са на 4, няма нужда.

 

 

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Ако детето ви не се „справи“ – спомнете си, че това е просто експеримент. А и повечето деца имат слаб контрол на импулса до училищна възраст. По-долу ще има някои идеи как да го научите да е по-търпеливо. 

<Текстът продължава под видеото>

Клипчето показва как се държат деца по време на теста

Някои очаквани резултати

По-малките деца са по-нетърпеливи. Децата от по-бедните държави също. В тест, проведен в Камерун 70% от децата изчакали до края (описано е в списанието Child Development). В прочит на изследването от 2012та се прави извода, че зависи не само от търпението на детето, но и доколко то наистина вярва на родителите, че ще си спазят обещанието.

 

История на експеримента

За пръв път е проведен в края на 60те и началото на 70те в университета в Станфорд, САЩ. Известен е като „Маршмелоу тест“, но в оригиналния експеримент децата от детската градина са избирали какво предпочитат – претцел, бисквита или маршмелоу. Участват около 600 деца, като близо 30% от тях успявали да издържат до края и да получат второто лакомство.

През 80те години били намерени част от същите деца (185)  – и вече в зряла възраст били разпитани за детайли от живота им, като се оказало, че „издържалите“ са имали по-високи резултати в училище, по-ниски нива на стрес и по-рядко били с наднормено тегло. 

През 2011та година част от тези хора отново били разпитани, тогава вече четиридесет годишни, което показало, че начинът, по който работят мозъците на тези, които умеят да отлагат и тези, които не могат е различен.

Ако участникът е успял да изяде заслужено две лакомства, значи има силата да се концентрира, като отлага удоволствието, когато го чака награда. Лесният начин е бързо да си изядем лакомството. Но истината е, че човек сам може да се тренира да отлага.

Как човек се учи на самоконтрол?

1. Научете се да отлагате качествено. Например като не гледате в обекта на желанието, а се занимавате  с друго, като повтаряне на таблицата на умножение.

2. Обяснявайте винаги какво следва след нещо неприятно. Например ако на детето му се играе навън, но има нещо друго, което ще се случи, му напомняйте, какво следва. Понякога хиляда пъти, но на хиляда сто и осмия може да го проумее.

3. Давайте личен пример. Когато вие самите не се нервите, а търпеливо чакате на опашката/задръстването без да се мусите, мърморите, тропате с крак, подвиквате и т.н. детето ще види, че има и други начини човек да реагира, когато не става неговото.

4. Научете ги да чакат. Мъничко по мъничко. Като да влезете и излезете от стая, ужким забравили си нещо. Научете ги да се забавляват сами, докато ви чакат и най-вече без да се тревожат какво става — а точно това е стратегията на децата, които са минали теста.

 

–––––––––––––––––––––––––––-

Ако ви е станало интересно, няколко линка за десерт, щом… издържахте до края:

Теста с лакомствата за икономисти и финансисти, т.е. по-сериозно, но кратко, че нямат време

Толкова популярен този тест в САЩ, че е в Улица Сезам (екстра идея как да обясните на детето за чакането), тук е и песничката Me Want It

Линк към Амазон с книгата на Уолтър Мишел, създал експеримента и я пише наскоро, след третото тестване на „децата“, когато самият той е вече на 84. Заглавието е Теста с лакомството/Разберете какво е самоконтрола и как да го овладеете. Даниел Канеман е написал на корицата, че тази книга си струва четенето (ОМГ!)

За Уолтър Мишел има хубава статия в The New Yorker (2014) и една по-провокативна и оспорваща, с негово участие в The Atlantic от същата година

TED лекция с милион гледания – „Не изяждай лакомството!“

 

 

Психология на… акнето

С La Roche-Possay България водихме разговор за това какво можем да направим, за да подобрим емоционалното си състояние и как то влияе върху кожата и конкретно върху акнето. В тяхната кампания #СвободниОтАкне може да разберете за различните аспекти към това състояние – вижте сайта на La Roche-Posay, на който да определите профила на кожата си и начините за грижа. Това е видеото, което показва моята психологическата гледна точка, а по-долу може да научите повече за връзката кожа-психика.

 

la roche-posay
С екипа на La Roche-Posay

По какъв начин емоционалното ни състояние влияе на кожата?
Кожата е нашият най-голям орган, с който общуваме със света. Всяка емоция поражда реакция в кожата. Има твърдения, че 80% от кожните проблеми имат и своята психологическа страна, защото „когато думите не ни стигат, говорим с кожата“. Между другото може би си струва да споменем, че мозъкът и кожата започват своето развитие в ембриона по едно и също време – на 21вия ден на ембриона и по някакъв начин информацията и преживяванията текат непрекъснато между тях. Заради това се приема, че мозъка и психическите процеси може да предизвика – но и да и излекуват – кожните проблеми, като това е работа на психодерматологията – която е работа на дерматолог и психолог, което обаче не означава, че психотерапевт може да излекува акнето ви – или поне със сигурност не без други специалисти.
Можем да кажем, че реакцията на кожата е свързана с личната самооценка и заради това акнето например се проявява така силно през тийнеджърските години и – приема се, че може да има връзка – понякога продължава и в по-късна възраст. Зад неговото силно проявление понякога можем да прочетем неприемане на самия себе си. Понякога това са хора, които много се влияят от мнението на другите. Това са чувствителни хора, които не успяват да се справят с трудния свят, в който живеем и изискванията на другите. Бурните емоции на вътрешни противоречия, подтиснати чувства могат да доведат до по-силна форма на акне. Липсата на самочувствие и усещането, че животът е несправедлив, усещането, че не може да се понасяш – излиза понякога на лицето, а болката е като резултат от вътрешния конфликт, а пъпките може да са вик на тялото да престанем да се критикуваме, да се приемем и открием вътрешната си красота.
Акнето е видимо от всички, променя външния вид и това до голяма степен влияе на самочувствието.

Може ли стресът да причини акне?
Много зависи от характера на човек и доколко се определя като чувствителен, как е свикнал да реагира и дали има възможност да реагира, да сподели, да бъде с околните такъв, какъвто е, не какъвто иска да се представи в техните очи. А да играеш нечия чужда роля е стрес.
Със сигурност обаче акнето причинява стрес. Акнето като цяло се появява по време на ранните зрели години, когато сме най-чувствителни към външния си вид и се учим да харесваме новите си тела, външен вид, всичко. Да си тийнеджър е стрес! И то голям! Акнето много може да попречи на процеса на адаптиране към изцяло новата ситуация в живота, която започва с отговорностите, съзряването и т.н.

Как да възстановим самочувствието си, ако страдаме от акне?
Като се грижим добре за себе си и приемем, че това е етап в живота – а дори в момента да ви прозвучи странно – чрез качествената грижа за себе си, следването на режим на хранене, но също така и на препоръчаните дерматологични терапии човек се научава да приема собствената си стойност, да се научава, че е център на собствената си вселена и че е достатъчно важен за самия себе си. Точно чрез редовните грижи и нанасяйки крема си с любов, измивайки ежедневните проблеми – и повтаряйки си, че това е етап. Повече от 50% от страдащите от акне смятат, че околните ги възприемат като неприятни – и затова „добро самочувствие“ и „акне“ трудно стоят едно до друго.

продукти la roche posay effaclar2Как да се справим с чувството на дискомфорт, когато хората гледат белезите и
несъвършенствата? Как да избегнем негативните чувства, когато забележим появата на нова пъпка?
Това е въпрос за един милион долара! Честно казано, не можем. Но можем да се запитаме „тази пъпка променя ли нещо в мен, прави ли ме по-малко ценен за хората, които харесвам“. Може би това е добро начало на разсъждения.

Може ли гримът да ни накара да се чувстваме по-добре?
Да, гримът е един от начините да прикрием несъвършенствата и ако той ви доставя чувство за контрол върху проблема, разбира се, че трябва да го използвате, като разбира се, внимавате това да е качествена и съобразена с проблема козметика.

Eмоционалното хранене оказва ли влияние върху състоянието на кожата?
Емоционалното хранене е резултат на нещо друго – често пъти тревожност или нерешени проблеми – но тъй като то много рядко е с полезни храни – а най-често с онези, които са в забранения лист от нутриционистите – води друг проблем със себе си – нови пъпки и така става порочен кръг – недоволство и тревога от външния вид и проблеми с общуването с околните, от там желание за ядене и компенсация на тревогата – нови пъпки – и така до безкрай.

––––––-

Вижте какво мислят по същата тема и други специалисти – диетологът д-р Райна Стоянова, която разказва за връзката с начина на хранене  и дерматолога д-р Росица Денчева за начините на лечение на акне.

За happy end – малко акне-хумор

21768443_1771290462931090_7355430381295521721_n

 

Гледна точка: Хранителното разстройство като отделен член на семейството

Тази статия на психотерапевтката д-р Лорън Мълхайм дава различен прочит върху мисленето към хранителните разстройства и с нейното изрично разрешение я публикувам.

–––––

Трябва ли да отделиш от себе си (или от близък) болестта?
Коя е „Ани“, „Бу“ или „Ам“?
(„Ани“ се използва като синоним на анорексия, „Бу“ като булимия и „Ам“ за болестно преяждане/хиперфагия)

Екстeрнализацията на хранителното разстройство е терапевтична техника, популяризирана в книгата Живот без ХР на Джени Скафър и Том Рутледж. Във своето възстановяване, което е описано в книгата, Джени Скафър, персонифицира ХР като „Ед“ (от Eating Disorder, Ed като мъжко име), гадже-насилник. Както Джени описва на своя сайт: „Мислейки за нейното хранително разстройство като уникална личност, различна от нейната собственост тя беше вече способна да скъса с Ед веднъж и завинаги“. В тази книга тя и Том (нейният терапевт) описват различни упражнения, които тя прави, включително разговори с хранителното разстройство и създаване на „решение за развод“. В туитчата на Академията за хранителни разстройства (AED) през 2014 по тази тема Джени Скафър туитна „Ед може да каже каквото иска. За да съм в процес на оздравяване, трябваше да взема решението да не се съгласявам с него и да се разделим“.
Стратегията сама по себе си, наричана „екстернализация“ на хранителното разстройство идва от речевата терапия. Един централен принцип в речевата терапия е, че човека не е проблема – а по-скоро проблемът е проблем. Човекът е във връзка с проблема. Чрез екстернализацията, проблемът се разглежда като нещо, което засяга човека, откобкото че е част от самата личност.
Семейно центрираното лечение  (Family based treatment – FBT) за възрастни с хранителни разстройства, взима прцеса на екстернализация на хранителното разстройство от речевата терапия. В СЦЛ клиницистите работят, за да разделят човека от хранителното разстройство. След консултация със семейството, те използват метафора да нарисуват картина на външната сила, която е нападнала детето и е отвлякла мозъка му. Често се дава име на болестта като „чудовището“ или „Волдемор“ и окуражаване на родителите да работят заедно да помогнат на детето да се бори с хранителното разстройство.
За много пациенти и членове на семейството, изваждането на болестта (екстернализацията) има смисъл, защото отделния човек става „различен“ под влияние на хранителното разстройство. Извеждането навън дава различна рамка на ситуацията: вчесто да се казва, че пациентът иска да ограничава храненето, ние казваме, че хранителното разстройство е чужда сила, която го кара да го прави.

Въпреки че тази техника получи популярност, изследванията не могат да кажат дали в действителност тя помага. Нямаме доказателство за ефикасността на FBT, от която екстернализацията е основна част.

 

Потенциални предимства на екстернализацията на хранителното разстройство

  • Предлага ефикасна и проста метафора
  • Може да помогне на пациентите в разделянето на симптомите, които са его-синтонични (т.е. не ги притесняват)
  • Може за помогне на пациентите да продължат своята война срещу хранителното разстройство, като го приемат за нещо отделно и чуждо на тяхното същество.
  • Може да помогне на семействата и близките да насочат гнева си към хранителното разстройство, като в резултат запазват емпатията към болния
  • Може да събере всички в един отбор срещу общ враг
  • Може да помогне на пациента да бъде отговорен за своето възстановяване като се научи да не се съгласява с „Ед“

Потенциални недостатъци на екстернализацията на хранително разстройство

Някои професионалисти в областта на хранителните разстройства се тревожат, че даването на име, овеществяването на хранителното разстройство му дава твърде много сила и значения. Може да позволи на пациента да обвинява ХР и да не поеме отговорност за своето възстановяването.

Екстернализацията може да засили дихотомното мислене и безпомощността от страна на пациента. Тази рамка може да изглежда като идеализирането на „истинското аз“ и „опрощава“ пациента от цялата му отговорност.

  • Пациентите може:
    • Да не харесат идеята от разделянето на ХР, ако се чувстват част от него.
    • Да приемат тази техника за пренебрежителна или подценяваща опита им.
    • Да се ядосат на семействата си, че екстернализират хранителното разстройство.

Така че, трябва ли да го използвате?

Специалистите и членовете на семейства, които искат да използват екстернализацията ще им бъде полезно да вземат предвид потенциалните рискове и предимства от тази стратегия. Ако сте човек в период на лечение и тази метафора има смисъл за вас, може да потърсите книгата Life Without Ed (за която става дума по-горе, бел. ДС).

Ако помагате на човек, който е в процес на възстановяване и тя или той не харесва говоренето за ХР като външна сила, тогава може да продължите да го използвате за собственото си разбиране на човека до вас, като го правите минимално пред обичания човек.

Подобни алтернативни техники са като слушайки пациента използвате техните думи, с които наричат хранителното си разстройство. Друга стратегия, използвана от експерта по ХР Каролин Костин е да поставите около пациента два аспекта на тяхната личност „здравото аз“ и „страдащото от ХР“. Друг вариант, използван от Кели Витусек е да премахнете всякакви метафори и да обясните тези поведения като симптоми на убийствен глад.

Накрая е важно да подчертая че независимо от начина, по който се описва ХР, промяната в поведението е критично важна за възстановяването. Много от симптомите и опасностите от хранително разстройство може да бъдат свързани с хранителни дефицити и тези симптоми често се подобряват с подходящо хранене и нормализация на хранителните навици. Медицинско наблюдение често се препоръчва с цел възстановяване от хранително разстройство.

 

Допълнителни източници

Ramey, Heather H., Tarulli, Donato, Fritters, Jan C., and Fis, Lianne (2009). A Sequential Analysis of Externalizing in Narrative Therapy With Children.Contemporary Family Therapy.

Schaefer, J. & Rutledge, T. (2004). Life Without Ed: How One Woman Declared Independence from Her Eating Disorder and How You Can Too.

Vitousek, Kelly (2005). Workshop Outline: Alienating patients from the “Anorexic Self”:Externalizing and related strategies, Seventh International Conference on Eating Disorders London, April 6, 2005

За спокойствието на душата – в новия брой на SoHealth

По темата за тревожните разстройства и паническите атаки имах удоволствието да пиша в есенния брой на SoHealth, списанието на аптеки SoPharmacy. Списанието е посветено в този си брой на психичното здраве на обикновения човек – тема, която тепърва заслужава да й се обръща внимание, за да може всеки от нас да живее още по-качествено. Автори и консултанти в списанието в този брой са също Ани Владимирова, Елка Нинова, д-р Иван Павлов и др.

 

SoHealth се продава в аптеките SoPharmacy за 1 лв/200 бонус точки и може да се купи и онлайн.

 

В „моите“ четири страници отговорих на въпроси като „какво провокира появата на панически атаки“ и давам идея какво да направи човек, ако живее в състояние на тревожност, какви са симптомите и някои техники за справяне. Логично дойде и темата дали може да се приложи самолечение при тревожността или е препоръчителна консултацията със специалист, като си мисля, че повечето хора се доверяват – и с право на фармацевтите – които могат да им препоръчат някое ОТС лекарство, сред които и вечната билкова комбинация валериан, глог и мента. Когато става дума обаче за продължителни във времето или остри състояния, като тези, които описахме по-горе е добре да бъде направена консултация със специалист. Понякога личният лекар може да бъде достатъчен, но когато срещата с психотерапевт или психиатър могат да бъдат полезни по своя специфичен начин. Разликата е такава – психотерапевтът ще потърси корена на проблема във душевните преживявания, докато психиатърът ще прецени когато е нужно даването на подходящи лекарства, които да решат проблема. Двамата специалисти не се изключват, а често се допълват, така че човек да може да достигне до състояние, в което тревожността вече не пречи на ежедневието му.

 

 

 

 

 

 

 

Страхът да се храниш

В този блог, а и на много места, е по-често да се срещнете с мнението на специалисти, родители и приятели за хранителните разстройства. Сравнително рядко е да се попадне на разказа на възстановен след анорексия, който е в дълга ремисия и физически, и психически показва, че е надживял този момент от живота си. Табита Фарар разказа своите мисли по въпроса наскоро и с нейното изрично разрешение ги публикувам. Накратко за нея : тя работи като директор маркетинг в софтуерен стартъп и е боледувала от анорексия, заради което работи в областта на хранителните разстройства като активист. В момента пише книга за пътуването сикъм храната, която ще носи името Love Fat. Публикувам този текст на български с изричното съгласие на авторката.

Бих спорила с Табита по отношение на втората част – за преодоляването на страха (мисля, че трябва да бъде търсен по-дълбоко и аналитично), но животът нали е и това – чужди мнения, с които имаме право да не сме съгласни, но да приемаме – и ако нейните думи са в нечия помощ – това е достатъчно за мен и за целите на този блог.

 

 

––

Мразех да съм твърде слаба.

Мразех, че ако излизах от вкъщи, учениците ми крещяха „слабо чудовище“, когато минавах покрай тях.

Мразех, че не мога да седна без да ме заболи.

Исках да кача килограми.

Но,

Се страхувах да кача килограми, и

се страхувах да се храня дори още повече.

 

Яздех кон с височина 177 см, който беше “необязден”. Това беше общо взето извинението, което се даваше, че хвърляше на секундата всеки, който седнеше върху него, при старта на всяка езда. Имаше си страх около него. Знаех, че в момента, в който сложа крак в стремената ще лудува в градината и вероятно ще се приземя с лице в чакъла. Но този тип страх никога не ме е спирал да правя каквото и да било. Този тип страх беше забавен. Харесвах уссещането от страх, фокусиране, цел… и гордост. Харесвах, че не ме е страх да се кача върху този кон.

Когато бях на 16, преди да се разболея, всичко, което исках в живота си беше да  съм професионален ездач. Всичко, което исках беше да яздя на най-големите международни надбягвания. Майка ми принципно отказваше да идва изобщо и да гледа как яздя, тъй като страха й, че мога да падна и беше в повече. Би било лъжа да кажа, че никога не ме е било страх, когато яздех – имах няколко много тежки падания, няколко пъти конят падаше върху мен, имах фрактура на гърба от от конски къч; и бях изритана с копито в гърдите толкова силно, че имам  вдлъбване — но страха никога не ме спирал да направя каквото и да било.

Никога страхът не е имал сила над мен както беше страха от храната, когато се възстановявах от анорексия.

Това е „какво става тук бе“ страх. Един парализиращ страх, замъгляващ съзнанието, неподлежащ на преговори, изнеси-ме-от-тук-преди-да-ударя-някого тип страх.

Ако ми предложеха повече храна, често реагирам като че ли заплашват живота ми. Бих изпаднала в ярост към всеки, осмелил се да ми препоръча да ям повече. Спомням си как веднъж, в началото на нашата връзка, Мат беше решил, че ще е сладко да ми подава хрускави неща в устата, докато гледаме телевизия. Това почти щеше да доведе до край на връзката ни. (В днешни дни обича някой да ми подава нещо за хрупкане, докато лежа на дивана, но мисля, но тогава провалих преживяването!)

За много от нас, страхът, който изпитваме когато се срещаме с повече хранене – въпреки присъствието или отсъствието да качим килограми — е смазващ. И разрушителен. Добрата новина е, че може да се тренирате да надмогнеш този страх. Фокусирайте се върху действието, което има нужда да направите и работете на блокирането на чувствата – страховете – които заобикалят това действие. Да, току що ви казах да блокирате своя страх. Да, разбирам, че това е полярно различно от това, което повечето терапевти съветват. Страхът, който усещате е неуместен и силен. Ако се ровите в него няма да стигнете далеч. Вярвайте ми, опитвала съм и никога не проработи. Ключът е да удушите страха до момента, в който може да го управлявате така че да може да направите това, което трябва да направите: да ядете повече храна.

Да се научите да игнорирате страха си е нещо, което смятам, че е нужно умение във възстановяването от анорексия. Не трябва да го разпакетирате и изследвате. Имате ирационален страх от хранене и единственият начин, за да докажете това на ума си. Страхът няма нужда да бъде анализиран, защото продължавате да давате на мозъка си информация, че храненето е повече от нещо, за което не си струва да се тревожите. Когато ядете повече храна, вие окабелявате отново мозъка си.

 Защо повече храна е заплаха?

Никога не съм имала голям проблем с яденето на едно и също нещо по едно и също време. Бях отлична в рутинното ядене. Яденето повече ме объркваше всеки път. Дори правилата за часовете на хранене съществуваха, за да ме предпазят от това да ям повече. Не можех да ям по-рано от обичайното време, в случай че това ми позволява повече време през деня. Повече време означаваше повече хранене. Това време беше плашещо.

Както казах, ако някой ми предложеше повече храна, отколкото намирах за моето нормално, аз имах чувството, че е насочил пистолет към мен. Не преувеличамам. Така ми се струваше заплахата от повече храна.

Колко нелепо е това. Бях ли гладна? Да, винаги. Исках ли да кача килограми? Логично, да. Разбирах ли че храната не е нещо, от което трябва да се ужасяваш? Логично да. Някоя от тези истина правеше ли ми по-лесно да ям каквото и да било? Не.

Но защо? Защо се получаваше така, че виждах храната като заплаха?

Нямам напълно ясен отговор на това. Но имам своето мнение защо и кога човек с генетично предразположение към АН (анорексия нервоза) е с дефицит на енертия и заради това анорексията се активира приемането на повече храна се приема за по-голяма заплаха към оцеляването на.

Ако гените на АН съществуват като адаптация, която позволява да оцелеем в периоди на глад и да ни позволят да мигрираме до райони, изобилни на храна, тогава има смисъл, че по време на тази миграция спирането и храненето с „повече“ от минимума може да е заплаха за оцеляването.

Защо? Защото ако спрете за твърде дълго на място, където има „някаква“ храна, но не „изобилие“, може да рискувате никога да не стигнете до земите с изключително добри услония. Или, когато най-накрая стигнете там, какво би се случило, ако други племена са ви изпреварили? Ами ако са враждебни и не биха ви позволили да се установите? Ами ако те вече са убили и изяли бизоните? Тогава бихте умрели със сигурност. Също така мисля, че това е причината да има това неистово желание да хапнеш нещо за толкова много от тас с АН. Не спирай за дълго. Яж само толкова, колкото има нужда, за да оцелееш и тръгвай отново.

В този смисъл, повечето храна може да те убие. В този смисъл не е лудост, че съм готова да се вбеся на всеки, който се опита да ме спре и накара да ям.

 

Как да тичате към, не да бягате от, страха да ядете повече

1. Разпознайте страха

Звучи нелепо знам, но дълго време не мислех, че разпознавах това, което чувствах като страх. Усещах го толкова невъзможно за преговори, инстинктивно и без каквато и да било прилика с какъвто и да било страх, който съм чувствала преди. В допълнение, храната не е нещо, от което да ни е страх, или? Затова не мислех, че директно свързвах тези неща в мозъка си. Например, ако Мат ми предложеше парче пица, аз бих се ядосала и му се разкрещяла, но с ума си бих си казала че ме е ядосал с това, че иска да ме контролира и да ми казва какво да ям – дори ако той не прави това.

Мат е най-малко контролиращият човек на света, но мисля, че в моята паника, мозъкът ще насочи директно вината за страха, който чувствах към него. Когато стана достатъчно разумна да се спра и кажа „Ужасена съм да хапна повече“, отколкото да крешя по него заради наглостта му да на предлага на кльощавото си гадже пица, нашият живот стана доста по-добър.

 

2. Дишайте

Реакцията на страх ви поставя в състояние на активност на симпатиковата нервна система (бий се или бягай). Сърдечният ви ритъм и дишането се учестяват в очакване да бягате от опасността. Най-големият инструмент, с който разполагате е да успокоите дишането – и като го контролирате, което не може да направите със сърцето. Ако забавите дишането си, това ще даде информация на мозъка, че няма непосредствена опасност. Ще станете по-спокойни и в състояние да мислите ясно. Да се надяваме, че с успокоението идва по-голям шанс да влезете в страха, отколкото да избягате от него.

 

3. Бъдете смели и любопитни

Голяма част от възстановяването е да тичате в страха. Колкото повече правите това, толкова повече ще давате на мозъка си информация, че храненето не провокира тази реакция на страх. Трябва да тичате към страха с цел мозъкът ви да разбере, че този страх е безсмислен.

Да се поставите на седалката на любопитния наблюдател – ученият, ще ви помогне осъзнато да се откъснете достатъччно, за да останете на ръка разстояние от реакцията на страх. Мислила съм си „какво би било най-лошото ако хапна Х“и да използвам това любопитство ме е карало да го правя. Като чели експериментирах. Като чели казвах на друг да го изяде. Това състояние на любопитство ми помагаше да се отдалеча от ситуацията.

Страхът, който изпитвате е истински. Не го подценявайте. Този страх носи потенциала да опостуши възстановяването ви и живота ви. В същото време трябва да разберете, че този страх е стар и не е релевантен към днешния ден. Може да кажете „благодаря ти много, но не се нуждая от това сека, защото сме в среда на гладуване “ и да игнорирате страха. Може да бъдете повече от окей, ако приемате повече храна. Ще поглъщате обратно малко парче от живота си с всяка хапка в страха.

[край на текста на Табита Фарар]


Ако се разпознавате в този текст силно ви препоръчвам да потърсите професионална помощ –

от училищния психолог, ако сте в училище;

да се обърнете към психотерапевт в родния си град;

да потърсите среща с психиатър;

и/или направете този тест за скрийнинг на хранителни разстройства.

Ако е възможно, споделете с родителите си или близки за състоянието си и да поискате тяхната подкрепа.

 

––

Понякога хората, които са болни от анорексия не мислят, че им „има нещо“. В галерията са показани снимки на жени, които са болни от анорексия. Ако техните тела приличат на вашето… разбрахте ме.

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Защо след отслабване 30% от хората си връщат предишното тегло

Не знам дали сте гледали от тези риалити шоупрограми, в които хора с наднормено тегло свалят килограми (най-популярното е The Biggest Loser на NBC, в България вървеше по TLC). Аз рядко се спирам на тях с дистанционното, но съм ги познавам, е, ясно е защо – темата с борбата с килограмите ме интересува и въпреки че се радвам на щастливите им очи, когато видят, че кантарите започват да сочат други цифри, знам, че дотук съвсем малко от хората, които свалят така от теглото си, остават на мечтаните и трудно стигнати нива. В същата степен можем да се каже същото и за дългосрочния ефект от бариатричната хирургия.

Хората на диета обикновено свалят около 10% от теглото си през първите 6 месеца (като няма значение конкретната диета), но изследвания сочат, че след време 30 до 66% от хората на диета си качват повече, отколкото са свалили по време на диетата в следващите 4-5 години, като не се отчита и значително подобрение в здравно отношение (*всички изследвания са упоменати в бележки накрая с линкове към тях – (1). Самото сваляне и качване на килограми води до рискове за здравето. Проблемите пред хората, които свалят килограми са два: първият е промяната на навиците за хранене и вторият е, че правилото на постепенно увеличаване на порциите се включва постепенно, почти невидимо. В същото изледване Ман казва, че „Когато пазите рестриктивна към калориите диета, тялото ви променя метаболизма си, което от своя страна прави така, че е все по-трудно и трудно да сваляте килограми и за да запазите темпото на намаляване на теглото, трябва да намаляване калорийния прием, което прави трудно пазенето й“. Хората, които правят диети, но са склонни към емоционално хранене (провокирано от стрес или самота), има по-голяма вероятност да са в цитираните 30-63%, сочи друго изследване по същата тема (2).

Най-голямата причина е, че с драконовските режими и промяна в органите се постига често временен, ограничителен режим, но не и промяна в психичното състояние, а често пъти то е онова, което кара човек да яде безконтролно, а не това, че не знае кое колко калории е. Колкото и човек да прави физически упражнения, дори и когато мине на идеален хранителен режим, дори това да продължи година-две-десет (пиша 10, защото съм оптимистка), зад завесата остава суфльора, който нощем води до хладилника.

Indulge yourself to a taste of Italy today.„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.

Един пример: чувството за самота, което съпровожда всеки от нас в различни етапи от живота му. Самотата като чувство не зависи от броя на приятели и познати, а със субективно преживяване, при което също може да се усеща празнота, чувство за незначителност, отхвърляне от околните, изоставеност, безнадеждност, липса на подкрепа, тревожност, депресираност, несигурност и зависи от събития като раздяла с партньор или работа; периоди на траур или стрес. Хроничната самота може да доведе до емоционални и физически проблеми, които да бъдат изявени чрез трудност на регулиране на импулси, които са преяждането, пушенето, пиенето и безконтролен секс, по изследванията на невролога Джон Капиоко, автор на книгата Самотата:Човешката природа и нуждата за социални връзки (3). Стресът е сериозна причина за наднорменото тегло и начините за справяне в ежедневието (търсенето на личния отговор защо се стресирате точно от тези неща, как да ги преодолеете и други въпроси в психотерапията). Нередовното хранене, също резултат от стрес, води до изменения в биологичните ни ритви – и може да попречи на естествената регулация на глада. Между другото, гладът и раздразнителността се намират на близки места в мозъка (откъдето идва тази позната детска нервност, когато са гладни, а често и при възрастните се наблюдава) и нередовното хранене, защото то може да провокира напълняването. В същото време, изследванията показват, че колкото по-малко спите, толкова по-голяма е вероятността да напълнеете, защото липсата на сън води до нарушаване на хормоните, които контролират глада и апетита. От 1,000 изследвани човека тези, които са спят по-малко от 8 часа имат повече мазнини в тялото и като цяло са по-тежки. Ще направя едно допълнение от мен, че безсънието най-често е свързано с емоционални проблеми и ще затворя кръга безсъние-килограми-психика.

Изследванията константно показват, че хората се хранят повече, когато са депресирани, тревожни или имат емоционални разстройства. И обратното: наднорменото и свръхнорменото тегло също могат да провокират емоционални разстройства: ако често сваляте и качвате това може само да покачи тревожността и депресията, а този цикъл води до трудностите, описани в началото и кръгът става порочен. Провокираното от емоции хранене това, което наричам „глад за емоции и признаване на чувствата ни„.

Емоционалното хранене е тенденцията човек да преяжда като отговор на негативни емоции, каквито са тревожността или раздразнителност/чувствителност (по дефиницията на van Strien (4). Това е свързано с липсата на психологически механизми за преработването на тези емоции, което става чрез лична терапия и осъзнаване, не чрез мерене на калориите. Както обаче всяко друго нещо, така и за справяне и намиране на нови механизми е нужно време и то не е няколко консултации, месец или два, а продължителна лична работа преди да има ефект върху поведението, защото дори и осъзнал какво става в него, на човек му трябва време, преди да започне да вижда реакциите си в ежедневието и да ходи по нови пътеки. Емоционалното хранене само по себе си е спасителен „механизъм“ за справянето с горчилките в живота и оттам са трудностите в загубата на тегло във времето и поддържането на желаното ново тяло. Не само негативните емоции водят до емоционално хранене. Макар и много по-рядко се изследва и връзката позитивни емоции-емоционално хранене (5), но се приема, че и те са част от картината. Храненето в отговор на (негативни) емоции е много по-изследвано и са показани достатъчно ясни връзки между него и високия индекс на телесната маса, връзката с качването на теглото, болестното преяждане и депресията. В допълнение, емоционалното хранене води до усещане за вина и както личи дотук, емоционалното хранене не и никак толкова лесно за обяснение, както понякога изглежда или се представя. Проучванията показват, че близо 60% от хората с наднормено или свръхнормено тегло се хранят емоционално, като в период на преяждане посягат към храни, богати на мазнини, захар или с високи калории като отговор на негативните емоции, което естествено ги поставя във висок риск от развитие на диабет, МЕТ и сърдечно-съдови проблеми.

В статията на Harvard Health Publication, която препоръчвам за четене, ако имате още интерес към темата (6), се представят основните причини за наднормено тегло – и естествено, няма да се изненадите. Това са:

  • генетичното предразположение (400 гена са свързани с наднормено тегло, но малка част засега се приема, че са големи играчи. В България може да ги изследвате през NutriGen, прочетете повече). Само 25% от предиспозицията за наднормено тегло обаче се дължи на гените, за разлика от много други генетични заболявания, където ролята е 70-80%. Вашето наднормено тегло може до голяма степен да се дължи на гените, ако са спазени следните условия: по-голямата част от живота ви тежите над средното; един или двамата ви родители или няколко ваши роднити са с наднормено тегло – а ако двамата ви родители са със затлъстяване, вероятността и вие да сте като тях е близо 80%; и ако не може да свалите килограми ако сте с висока физическа активност и нисковъглехидратна диета месеци наред.
  • фактори на средата (това са външните влияния). Бебетата на майки пушачки има по-голяма вероятност да са с наднормено тегло от тези на непушачките. Бебетата, кърмени 3 месеца е по-вероятно да не са с наднормено тегло като възрастни от тези, които са кърмени по-малко от 3 месеца и т.н., и т.н.

Емоционалното хранене е едно, но болестното преяждане е състояние, включено в Международния класификатор на болестите. Често пъти то е маскирано с други сериозни проблеми, които не дават възможност винаги на лекарите да стигнат до нея, а да лекуват последствията – а такива са сърдечно-съдови проблеми, метаболитни и др. Само че болестното преяждане е болест на душата – и когато се стигне до нея, тогава почва същинското лечение, чрез което се подпомага на ендокринолозите, кардиолозите и гинеколозите да постигнат ефект върху засегнатите органи. Един психотерапевт и вие в кабинета му не може да постигнете сами, без помощта на лекарите онова, което ще се случи, ако всички работят заедно – вие и специалистите около Вас. Ако се грижите за промяна на навиците, разбиране на себе си и (често пъти) медикаментозно или друго лечение. Всички тези терапии имат своите конкретни цели, а вие, като един диригент, трябва да проявите търпение и да не се откажете нито по време на увертюрата, нито при първите събития, а когато сте стигнали – не някакво измислено „идеално“ тегло, а това, с което ще живеете здрави и ще се харесате, първо на себе си.

 

 

 

 

Още по темата

Статията в The Atlantic How Therapy can Cure Overeating (2017)

Статията в TIME The Weight Loss Trap: Why Your Diet Isn’t Working (2017)

Ок, а какво е „нормално хранене“, написала съм нещо за това

Бекстейджът на риалити шоутата за отслабване и още един материал по въпроса, който е интересен

 

Допълнително за четене по статията (бележки в текста)

(1) T.Mann, American Psychologist, 2007

(2) Изследване върху връзката задържане/връщане на килограмите и хранене, провокирано от емоциите

(3) Джон Капиоко, Самотата и…

(4) Van Strien, T., van de Laar, F. A., van Leeuwe, J. F. J., Lucassen, P. L. B. J., van den Hoogen, H. J. M., Rutten, G. E. H. M., & van Weel, C. (2007). The dieting dilemma in patients with newly diagnosed Type 2 diabetes: Does dietary restraint predict weight gain 4 years after diagnosis? Health Psychology, 26, 105e112.

(5) Ефектите на позитивните и негативни емоции

(6) Статия в Harvard Health Publication Why People Become Overweight (Публикувана 2009, обновена 2017)

 

Болестта, в която човек или дете яде неща, които не са предназначени хранене

Уговорка: тук не става дума за яденето на пясък на детската площадка от детето ви, на което е любопитно какъв е вкуса му и изследва света; нито за пъхането в устата на всичко, което види – понякога дори и гризане на масата. Този пост е посветен на болест, хранително разстройство, при която възрастни (или деца) систематично приемат вещества, които нямат хранителна стойност и не са предназначени за ядене. Ако имате съмнение, че вие или детето ви страда от нея, моля да прочетете внимателно написаното по-долу, като не правите прибързани заключения и задължително се консултирайте с личния си лекар и/или специалист от изброените по-долу (психиатър; детски психиатър, ако детето е по-малко или гастро-ентеролог при нужда).

Не можах да намеря много за тази болест в български източници, заради това реших да се спра върху нея в този пост. Тя е много рядка, но се надявам написаната информация да бъде полезна, дори на един човек, защото усложненията от нея са тежки. 

Болестта се нарича „пика“ (Pica) и е специфично разстройство на храненето. Името на това хранително нарушение идва от латинското название на свраката, която е известна с това, че обича да краде всякакви неща, кооито не стават за ядене.

Пика първо е описана от Хипократ и като цяло се приема, че е се диагностицира най-често при бебета и деца, но психиатрите я срещат и при възрастни в различни групи. Това е психиатрична болест (F50.8), при възрастни и деца (в кърмаческа възраст се описва с код F98.3) и се характеризира с упорито хранене с нехранителни вещества (като пръст, парченца боя и т.н.). Може да се срещне като един от по-общите симптоми на психични разстройства или като относително изолирано психопатологично поведение.

Под „упорито“ се разбира, че трябва да трае поне един месец и има различни подтипове. Такива са:

geophagia (хранене с пръст),

pagophagia (ледени кубчета и лед в големи количества, свързва се с недостиг на желязо)

hyalophagia (със стъкло),

litophagia (камъни),

mucophagia (слуз),

pagophagia (лед),

trichophagia (коса; обичайно е резултат от трихотиломания, която е неконтролируемо желание за скубане на коси и косми, което причинява естетични, психологични и здравни проблеми),

xylophagia (хранене с дърво или хартия) и други – като вар.

себеканибализъм (хранене с части от тялото, като вътрешната част на бузата или кожички)

coprophagia (ядене на изпражнения) и urophagia (пиене на урина с желание)

 

Приема се, че пика може да бъде причинена от други телесни проблеми като недостиг на желязо (най-вече при деца или при бременни жени). В други случаи се свързва с шизофрения, проблеми в аутистичния спектър и други нарушения, а понякога и в спектъра на обсесивно-компулсивните разстройства, като за това свидетелства и ефекта на селективните инхибитори на серотониновия транспорт (SSRI). В други случаи се търси причината върху разстройствата върху контрола на импулсите.

Пика често причинява проблеми в ежедневието и да доведе до сериозни медицински усложнения – язви, перфорации, обструкция на червата, инфекции, анемия, електролитен дисбаланс и отравяния. Затова е задължителна намесата на специалисти (психиатър, общопрактикуващ лекар, гастро-ентеролог).

 

Луиз.

Попаднах на нея в сравнително труден личен момент. Не, отчайващ личен момент, преди много години. Книга, която бях подминавала години в книжарница, този ден просто не можех да върна на лавицата. Остана в мен и я прочетох същия ден. Без да знам, аз бях станала един от над 40те милиона притежатели на преиздаваната над 95 пъти книга само в САЩ. После намерих в торент книгата на аудиофайл, четен от нея, и плътния й, мек глас ме съпровождаше в колата месеци наред.
Две книги (Излекувай живота си (в линка pdf към книгата) и Излекувай тялото си) бележат живота й, в който следват над 50 години смислен живот и кариера; издателство за духовна и психологическа литература, събития и семинари по цял свят… В края на 70-те Луиз Хей е диагностицирана с рак на шийката на матката и прави връзка между сексуалното насилие в детството си и болестта, която, която по нейни думи, излекува с прошка и други техники, които по-късно описва в книгите си. Винаги търсеща новото, жив пример за това, което проповядва – градинарство, йога на 70, състезателни танци на 74 и т.н. Животът на Луиз започва трудно. Семейство от проблеми. Ражда на 16 дете, което оставя. През 50те тя сменя името си и започва кариера на модел и се жени за заможен англичанин, който след 14 години брак я изоставя заради друга жена. Вместо да пропадне отново, тя прави друго. Създава по-добрата версия на себе си, на възраст и в ера, когато 40те не са били новите 20. Книгата й Излекувай живота си, която попадна в моите ръце тогава, в онази книжарница. Всичко е в две изречения.
Това, което вярваш и това, което мислиш, е това, което си и ще бъдеш. 
Мислите създават живота ти.

Нейната философия е това, което днес наричаме „позитивно мислене“. Ежедневно чуваме тези две изречения, казани по много начини. Луиз е от първите, които го повтаряха, докато не стана толкова приемливо, колкото е сега. На днешния ден Луиз Хей почна, след като промени живота към по-добро на много хора. Тези, които са чели книгите, знаят. Тези, на които им предстои да ги открият – не всичко, но много неща зависят от нас, тя ни помага да се разделим с онова, без което можем, за да направим място на по-доброто.

В края на ден с красив залез, като този на снимката, разбрах, че Луиз Хей е починала на 90 години. Животът й можеше да е различен, но тя избра друго, давайки личен пример за това, поемайки пътя непоет*.
*По стихотворението на Робърт Фрост
Пътят непоет:
„Два пътя се разделяха в гората.
Аз поех неутъпкания
и това изцяло промени нещата“.

Речник на новите чужди думи – „Номофобия“ – страхът от това да си без мобилен телефон

номофобия детелина стаменова психотерапия01„Номофобия“(nomophobia) означава „страхът да останеш без мобилен телефон“ и е свързана със FOBO (Fear of Being Offline – страхът да си офлайн). Името идва от съкращението No Mobile Phonе, нищо че „фобия“ насочва мисленето в друга посока. Реално състоянието е по-близо до тревожните разстройства и че става все по-значимо се подкрепя от различни източници и изследвания.  В картината на номофобията има елементи на депресия, паника, страх, зависимост, самота и усещане за липса на значимост, когато мобилния телефон не е с теб (затова ли „ще ти взема мобилния телефон е топ-заплаха родител-дете в днешни дни?“).

номофобия детелина стаменова психотерапия03 banksy clement street bristol
Графит на Банкси на Clement Street в Бристол. Имам борд и на Банкси в Pinterest

“Хората не използват мобилните телефони, за да говорят с други хора – ние говорим за свързани с интернет устройства, които позволяват на хората да общуват с различни аспекти на живота си. За да махнете тийнейджър от телефона му, трябва да го отстраните хирургически, защото целият им живот е вкоренен в устройството”, казва психологът проф. Марк Грифитс, който е специалист по зависимости.  Мобилните телефоните са такава интересна тема за психолози и технически лица, че съществува  Енциклопедия на навиците при използването на мобилни телефони (1,1770 паунда в Amazon.co.uk и линк към книгата в Google Books)

В началото на лятото с Доника Ризова говорихме за това – продължавам да мисля, че мобилните телефони и социалните медии дават повече плюсове, отколкото недостатъци, но „дигиталната диета“ е потенциално добра идея, когато човек усети, че прекалява в общуването с телефона (дигиталната диета при децата е добраидея в много случаи). Прекаляването идва, както и с храната, да си включа любимата си тема, когато телефоните и смарт устройствата не пречат на работата, връзките, хобитата ни и живота като цяло.

Споменатият отгоре Марк Грифитс дава 10 изречения, с които да проверите дали страдате от зависимост от телефона си (пребройте отговорите „да“):

  • “Мобилният ми телефон е най-важното нещо в живота ми”
  • “Растат конфликтите между мен и семейството ми и/или партньора ми за количеството мреме, което прекарвам на мобилния си телефон”
  • “Телефонният ми номер често ми пречи за други важни неща, които имам да правя (работа, образование и т.н.)”
  • “Прекарвам повече време на моя мобилен телефон, отколкото каквато и да било друга активност”
  • “Използвам мобилния си телефон като начин да променя настроението си”
  • “Постепенно увеличавам времето, което прекарвам на мобилния си телефон през деня”
  • “Ако нямам възможност да използвам телефона си ми се разваля настроението и ставам раздразнителен”
  • “Често имам остра необходимост да използвам телефона си”
  • “Ако намаля времето, което прекарвам на телефона си и след това отново започна да го използвам, винаги се връщам към количеството преди да намаля времето”
  • “Лъгал съм други хора колко време съм на телефона”
Въпросникът е от статията на Mark Griffiths (2013). Adolescent mobile phone addiction: A cause for concern? Education and Health, 31, 76-78.

Колко „да“ събрахте? Сложила съм отговорът накрая, за да избегна маменето.

 

номофобия детелина стаменова психотерапия02
Пътен знак в Стокхолм

Психологически последствия от прекаленото втренчване

Върху паметта – ако всичко е на гугъл ключови думи разстояние – тогава няма смисъл от помнене, а паметта е важна, както и тренирането й – иначе има риск да сме празни кутии… като белите кутийки на търсачката…

Безсъние и/или лош сън – много хора заспиват с мобилните си телефони, включително и деца. А това е опасно заради онова, което наричаме „хигиена на съня“.

 

Липса на човешки контакт – няма Gif, който да замени живата емоция.

Липса на реалност – това конкретно за пешеходците в града.

 

Как да използвате телефона си по-малко

Опитайте с 15 минутни паузи без телефон. Купете си часовник с будилник, не включвайте алармата на телефона. Час преди лягане изключете телефона си или го оставете в друга стая и изключете звука (ако ви се качва тревожността от тази мисъл… значи има нещо).

 

Тестът на проф. Марк Грифит

Ако отговорите са 6 или над 6, тогава имате проблем

 

Статистика

25% от австралийците (вероятно защото им се е правило такова изследване) са казали, че имат такъв страх

Повече жени, отколкото мъже споделят, че имат проблем да са без мобилен телефон

 

Линкове по темата

Статията „Съществува ли тревожността от раздяла с мобилния телефон?“ в The Guardian

Научно изследване и статия за номофобията, публикувана на 1 юли 2017 в списание за Киберпсихология, поведение и социално общуване

За книгата на Нанси Джо Сейлс „Американски момичета: Социалните медии и тайния живот на тийнеджърите“ и връзката имаш ли Instagram – имаш ли живот в L.A. и откъс от самата книга

Нещичко от Scientific American

 

Още един тест за стигалите накрая

Страдате ли от номофобия?

  1. Чувствате се тревожни, когато сте без телефона си.
  2. Чувствате ли се „без връзка със света“, когато сте без телефона си?
  3. Изпитвате ли нужда да носите телефона си навсякъде с вас непрекъснато?
  4. Връща ли ли сте се от работа вкъщи, защото сте си забравяли телефона?
  5. Изпускали ли сте нещо, което се случва точно пред вас, защото сте си гледали телефона?
  6. Телефонът разсейвал ли ви е от общуването с партньор/деца/приятели?
  7. Страдате ли от FOMO (страхът, че ще пропуснете нещо), когато не сте с телефона си?
  8. Някога има ли ли сте спорове с други хора по отношение на прекалено използване на телефона си?
Източник Techguide Australia

Няма нужда от брой отговори „да“. Щом сте прочели дотук, сами ще си отговорите.

 

Илюстрации и снимки:

Ръка с телефон: boligan.com

Банкси: Pinterest

Пътен знак: Pinterest, знак в Стокхолм, Швеция

Стопяване: Истината за анорексията (филм на Channel 4)

В четвъртък, 24ти август, по Channel 4, беше излъчен документалния филм Wasting Away: The Truth about Anorexia. Може да бъде гледан още 27 дни на сайта на телевизията безплатно (под Chrome не успях, затова давам линк към свален в YouTube материал, който има вероятност да бъде премахнат).

Във видеото се разказва за трудностите пред болните от хранителни разстройства във Великобритания – не са измислени, а съвсем реални – и се поставя сериозния въпрос, че целия този спектър от заболявания не получава нужното финансиране и внимание. Документалният филм е направен от известния британски тв водещ Марк Остин с участието на дъщеря му Мади и е провокиран от нейната болест. Предисторията е, че през февруари 2017 в The Sunday Times беше публикуван негов текст със заглавието „Какво е да имаш… дъщеря с анорексия“ (сайтът изисква регистрация, но е безплатен и безпроблемен за ползване след това). „Питах Мади няколко пъти какво е предизвикало болестта и и тя още не е ми е дала задоволителен отговор. Мисля, че истината е, че няма причина. Най-близкото до обяснение беше, когато тя ми каза, че е имала чувството, че живота й е извън контрол и единственото, което е можела да контролира е количеството храна, което влиза в нея“, пише той, а в самия материал той споделя, че много пъти се е отказвал от това да разкаже всичко. 5 години след лечението й, двамата – баща и дъщеря – решават да говорят, за да разкажат за трудностите по време на лечението.

След публикуването на статията получават писмо от принц Уилям, който е прочел материала и след това се съгласява да участва и в документалния филм, воден от личния интерес към хранителните разстройства – майка му, принцеса Даяна, призна за пръв път публично преди 22 години, за своите проблеми с булимията – и днес той и съпругата му полагат усилия за това да се говори за психичните болести, сред които са и хранителните разстройства.

За разлика от To The Bone, който е игрален филм по лична история, тук се разказва за лична история, но се говори за обществено здраве и за нуждата от разбиране на дълбочината на проблема. Вероятно сме в такъв етап, че е нужно напълно да се преосмисли грижата за този тип болести и да се приеме, че те са социално значими и изискват повишено внимание, ранна превенция и програми за лечение. Британските статистики са плашещи (и има проблем с държавното финансиране), а у нас няма статистики, т.е. не мога да ви наплаша…

Лечението на хранителни разстройства е трудно и изисква време.

Не вярвам в „магически изцелявания“. Малко факти:

  • Възстановяването от анорексия често продължава между 4 и 5 години, дори далеч след като отдавна от болестта раните са само по душата, защото съществува висок риск от връщане на критичното състояние. Затова и се плаша, когато някой се откаже твърде рано и не приеме мнението да остане в терапия, въпреки субективното преживяване към момента „чувствам се добре и няма какво да науча повече за себе си“. В дългосрочен план 50-70% от засегнатите се възстановяват, но при до около 25% от тях това не се случва напълно (линк).
  • Лечението е многопластово – лекува се както душата, така и засегнатите от болестта части на тялото (а те не са никак малко).

 

Думи на съчувствие, които нараняват

20 разпространени грешки в общуването с хора, които страдат от тежки, опасни или хронични заболявания.

Автор на текста е руската психоложка Дария Кутузова

(материалът се публикува с изричното съгласие на авторката. Повече за нея може да откриете на сайта й).

Всички хора, които живеят с хронична болест, рано или късно се сблъскват с това, че околните с добри помисли (според тях), им казват думи, от които им става по-зле. В тези ситуации има две страни.

От едната е човека, който казва съчувстващи думи, които раняват, може просто да не знае, как те биват чути. Така просто е прието да се говори; чувал е, че други хора използват тези думи или просто не знае какво означават те да болния. И е уверен, че добрите намерения еднозначно се приемат чрез думите, които казва (което не е така фактически).

От друга страна, изключително много хора, които живеят с хронична болест, страдат къщо и от депресия. Депресията създава определен филтър на възприятията, който може да изтълкува нееднозначно и в най-лош смисъл. Когато си с депресия е трудно да чуеш по каквито и да било начин криво формулирани добри намерения. За това е нужен ресурс, а той не съществува в този момент.

Заради това създадох този „разговорник“: какво казват обичайно хората, какво имат предвид и как може да бъде изтълкувано  (особено с филтъра на депресията) и какво може да се опитате да кажете вместо първото, което ви хрумва.

1. „Не изглеждаш болен изобщо!“

Иска да каже:„Изглеждаш отлично! Правя ти комплимент, за да те зарадвам“

Чува се като: „Преструваш се, не си болна наистина, аз знам как изглеждат болните хора. Сега трябва да ми докажеш, че си болна и се чувстваш зле“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Изглеждаш много добре днес. А как се чувстваш?“

2. „Отново ли не можеш да дойдеш?“

Иска да каже: „Много ми е тъжно, че болестта не ти дава да живееш, както искаш“.

Чува се като: „Разочарована съм от теб, на мен вече ми писна и никога повече няма да те каня никъде“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Искаш ли да се разберем да се видим евентуално в петък, а ако не успееш да излезеш или ще дойда при теб, или ще преместим срещата“.

3. „Знам как се чувстваш“

Иска да каже: „Досещам се, че ти е тежко в момента“

Чува се като: „Все ми е едно как се чувстваш в момента, не ми се занимава да ти обръщам внимание и да вниквам в проблемите ти“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Помогни ми да разбера какво се случва с теб, как ти влияе болестта“

4. „Само кажи, ако имаш нужда от нещо“

Иска да каже: „Винаги съм готов да помогна“

Чува се като: „Няма да проявявам инициатива, за да ти момогна. На мен, общо взето, ми е все едно, че на теб ти е трудно да формулираш каква помощ може да ти е нужна, и че на теб ти трудно и неловко сама да поискаш такава“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Отивам да пазарувам/в аптеката. Какво да ти донеса?“

5. „Все пак по-добре че не е…. (най-често се казва рак)“

За да се разбере колко нетактично звучи, си представете обратната ситуация, как вие отивате при човек с онкологична диагноза и му казвате: „Все пак добре, че не е множествена склероза“. Болестите не са състезание „на кого му е по-зле“.

Иска да каже: «Много се боя, че с теб може да се случи нещо страшно и ми се иска да вярвам, че няма да стане така. Страх ме е и когато чух диагнозата ти, че не е това, от което се боя, изпитвам облекчение“.

Чува се като: „Обезценявам страданието ти, ти нямаш право да се оплакваш и да търсиш внимание, не заслужаваш помощ и утешение“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Разбирам, че в момента ти е много притеснено и ти минават черни мисли. Как успяваш да се справиш? Аз съм с теб, каквото и да се случи“.

6. „Ти си силна, ще се справиш! Сама ще видиш, че всичко ще се оправиш“ или „Всичко, ще е наред, сигурна съм!“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че този тежък период ще мине и отново ще си здрава“.

Чува се като: „Отивам си, защото ми е тежко да съм с теб, когато си зле и ще трябва да се справяш сама“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „С теб съм, каквото и да става“.

7. „Съседката на чичото на леля ми беше болна от същото и сутрин пиеше  вода с лимон и сега е здрав като камък“ .

Иска да каже: „Много ми се иска са вярвам, че ще се излекуваш и може да се намери просто средство, което да ти помогне да се почувстваш лесно по-добре“.

Чува се като: „Не искам да приемам насериозно това, което се случва с теб, не съм готова да бъда с теб, когато си зле, заради това искам бързо да се оправиш.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Много ми е неприятно, че всичко е толкова тежко. Много искам да направя нещо, за да те облекча по някакъв начин, дори и малко. Какво мога да направя за теб в момента? Кое е по-добре – да си поговорим, да ти разкажа нещо или друго?“

8. „Не бих могла да живея така/по-скоро бих умряла“

Иска да каже: „Животът с болестта изисква от теб огромна сила и мъжестмо“.

Чува се като: „Живот като твоя не си струва да се живее, в него няма нищо ценно, по-добре да умреш“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Съчувствам ти, че трябва да полагаш толкова усилияя и разбирам, че е много важно, за това което правиш и продължаваш да правиш въпреки болестта. Ако искаш, нека поговорим за това?“.

9. „Оздравявай (бързо)

(към човек с хронично заболяване – особено неизлечимо или прогресиращо)

Иска да каже: „Много искам скоро да ти стане по-леко“.

Чува се като: „Не вярвам, че болестта ти е сериозна и хронично и смятам, че промяната на състоянието ти към по-добро е твоя отговорност – не оздравяваш просто защото ти е изгодно да си болен“.

По-добре кажете: „Ще те прегърна внимателно, ако ми позволиш. Дано скоро те облекчи. Когато отново съм наблизо ще ти звънна да видя как си“.

10. „Бог не дава на човек повече, отколкото може да понесе“

По подразбиране: „Знам, че ти е много тежко, но вярвам, че ще имаш достатъчно сили, за да преминеш през тези тежки времена“.

Чува се като: „Така ти се пада. На Бог му е нужно да се мъчиш, аз към експерт по това какво Бог е замислил в живота ти и ми е все едно дали вярваш като мен в него или не“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти. С теб съм“.

11. „Ти просто трябва да…(пиеш повече вода, да се усмихваш и т.н.)“ 

По подразбиране: „Много ми се иска, за да направиш нещо просто, от което да ти стане по-леко“

Чува се като: „Не съм вникнала в особеностите на твоето заболяване (и не искам, защото не виждам смисъл), но смятам себе си за експерт в това как се живее правилно, а също така мисля теб за идиот, който не е наясно как да се почувства по-добре“.

По-добре кажете: „Прочетох в интернет за твоето заболяване и научих някои неща, но други са ми неясни. И разбирам, че различни хора с еднаква диагноза се чувстват различно. Може ли да ми разкажеш кое действа при теб?»

12. „Болеста – това е послание от твоята душа, която ти съобщава, че не изпълваш своето предназначение“ или „С това Бог се опитва да те научи на нещо“

Иска да каже: „Искам да се излекуваш. Не разбирам защо се случи такова нещо в твоя живот и искам да открия отговор на тази загадка, за да се върне здравето ти“.

Чува се като: „Аз съм експерт по това какво трябва да правиш и да живееш. Ти живееш неправилно, затова си си заслужил болестта. Ти си си виновен, че си болен“.

По-добре кажете: „Ако не е твърде личен въпрос и ти се иска да поговорим за това – на мен ми е много интересно да знам, какво сега, след като се разболя, ти стана особено важно в живота?“

13. „Добре ти е, не ходиш на работа“

Иска да каже: „Искам да те развеселя, да ти помогна да видиш в тази ситуация някаква положителна страна“.

Чува се като: „Не си представям себе си и не искам да си представям и да разбера какво е да живееш с такава болест и слабост, че да не можеш да излезеш от вкъщи, тези безкрайни мъчителни часове, самотата…“.

По-добре кажете: „Да си стоиш непрекъснато вкъщи сигурно понякога е скучно? Какво те поддържа и радва, как запълваш времето си, така че да ти е по-леко на душата и тялото?“

14. „Дръж се!“

Иска да каже: „Пази се, грижи се за себе си, напред има още тежки времена, ти си важен и скъп човек за мен, обичам те, много искам да се справиш“.

Чува се като:  „Сам си в това, нямаш право да проявяваш слабост, неувереност и ако се “разпаднеш на парченца“ няма да си нужен на никого.

По-добре кажете: „Много ми е тъжно, че така се случи. Разбирам, че бързо няма да се оправиш (въпреки че ми се иска, разбира се). Чудя се какво да правя за теб – да ти звъня често или да ти пращам смешни картинки…“

15. „Прочетох в интернет, че за твоята болест много помага витамин С“

Иска да каже: „Мисля за теб, искам да ти помогна“.

Чува се като:  “Тя си мисли, че не знам за гугъл, че съм слаб, тъп и инфлантилен и че не съм проверявал сам и не знам нищо за болестта си“.

По-добре кажете: „Искам да помогна да ти стане по-леко и прочетох разни неща, които вече знаеш, но ако ти се говори ми кажи какво си пробвал“.

16. „Още ти е рано за тази болест!“

Иска да каже: „Много ми е неприятно, че за тази възраст при теб има симптоми, които по-често се виждат при възрастни хора“.

Чува се като: „Нямаш право да чувстваш това, което чувстваш. Или не разбираш, че на хората на твоята възраст няма такива болести и симптоми, аз всичко знам“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти, че се разболя от това… Не разбирам добре как ти влияе и в какво ти е трудно, обясни ми“

17. „Това се случи, защото ти (не)….“

Иска да каже: „Искам да знач, че аз и моите близки сме в безопасност. Кажи ми как мога да защитя тях и себе си от тази болест“

Чува се като:  „Сам си си виновен, че така се случи“.

По-добре кажете: „С теб съм“.

18. „Погледни Стивън Хокинг (или някоя друга знаменитост с тежка болест или инвалидност) как си живее“»

Иска да каже: „Искам да те поободря, да ти кажа, че имаш много възможности в живота и вярвам, че всичко зависи от жизнените позиции и настройка към бъдещето“.

Чува се като: „Ти си егоист, твоите страдания са направо никакви и не заслужават внимание. Длъжен си да си герой, а ако не си, това не е интересно, не успя да станеш дори „добър болен“.

По-добре кажете: „Разбирам, че ти е тежко и си изморен от болеста. Нормално е понякога да спрещ и да си дадеш почивка. Как да те разведря?“.
19. „Всички болести са на нервна почва. Престани да се тревожиш и всичко ще мине“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че ще оздравееш, искам в живота ти да има повече радост и спокойствие.

Чува се като: „Не искам да вникна в състоянието ти. Мисля, че това, което се случва с теб е несериозно и не заслужава внимание. Не ме интересува житейската ти ситуация. Това, от което си се разболяла е твоя вина, защото неправилно се отнасяш с живота, а аз знам едно-друго какво е правилно“.

По-добре кажете: „Разбирам, че болестта носи много стрест и неясноти. Искаш ли да ми разкажеш какво те напряга или тревожи, може да ти се проясни малко и да видим какво можем да направим“

20. „Защо не отидеш на психотерапевт, познавам един“»

Иска да каже: „Виждам, че ти е зле и много искам да ти стане по-добре, искам да помогна, но се боя че не мога да се справя или дори да направя нещата по-зле, затова искам да използвам колкото е възможно повече ресурси“.

Чува се като: „Не искам да те слушам, скучно ми е, твоите проблеми са ужасни, убиват ме и бягам от тях. За такова страдание като твоето може да ти обърнат внимание само ако си плащаш да те слушат (и за мен няма значение имаш ли възможност да ги отделиш или не)“.

Вместо това: „Разбирам, че минаваш през сложен период. Ти си ми близък и за мен е много важно през какво минаваш. Нека си поговорим, да видим дали ще помогне – а ако почувстваме, че не ке хорумана ще се опитаме да измислим нещо друго“.

Задайте си сами въпроси

От това, което прочетох в различни източници и от споделеното от моите виртуални събеседници, формулирах няколко въпроса, които се старая да си задавам, когато говоря с такъв човек:
  1. Доколко се чувствам експерт по отношение на живота на другия? Мисля ли, че знам как той трябва да живее? Мисля ли, че сам не знае, а аз знам по-добре?
  2. Мисля ли, че този човек е глупав, мързелив или няма достъп до Гугъл? Мисля ли, че е избрал не достатъчно добри лекапи и не е способен да различи добрият професионалист от недобрия?
  3. Мисля ли, че всичко, което човека е правил, преди аз да се появя на бял кон, е неправилно?
  4. Чувствам ли, че не мога да понеса, че този човек е зле (и ще бъде още дълго така) и се стремя да го „пооправя“ колкото се може по-бързо, за да ми стане на мен по-леко и се хващам на първата идея, на която прочета и не се разтърсвам да прочета повече?
  5. Мисля ли, че от това че е болен и му е зле, този човек е престанал да бъде възрастен, оглупял е и е загубил способността да разбира какво е добре за него и да приема решения?
  6. Мисля ли, че имам правото да обяснявам на този човек какво иска от него Господ, съдбата, кармата и т.н.? Мисля ли, че аз притежавам сакралното знание за това?
  7. Мисля ли, че този човек е длъжен да се отчита пред мен за своето състояние и да следва моите препоръки, съвети и указания?
  8. Мисля ли, че този човек, на когото му е зле и на който никой не му е намалил отговорностите за живота и работата му е длъжен да отделя време и сили на това да ме образова за своята болест?
  9. Мисля ли, че този човек няма право да се чувства така, както се чувства и въобщо знам, какво чувства другия реално, а не както казва той, че се чувства?
  10. Мисля ли, че човекът е длъжен да ми бъде благодарен до гроб за това, че се опитвам да му помогна и да го поддържам?
  11. Мисля ли, че ако се огорчавам, плаша и разстройвам от неговата болест, самият той е длъжен да ме утешава?

Защо е всичко това

Както е написал Артур Франк в книгата си По волята на тялото, “истинска грижа има там, където се признава правото на различие”. Разбира се, не винаги нееднозначните изказвания се тълкуват в най-лошия им вариант. Изключително много зависи от това в какво състояние е слушателя и какви са били предходните му отношения с другия човек.

Разбира се, не винаги и не всеки може да се сети за алтернативни начини на подкрепа. Хора разни, ситуации също. Този материал не е „рецептурен справочник“, по-скоро трамплин, от който може да се отскочи и да се измисли нещо различно, подходящо за вас. В много случаи просто да се каже, че се подхожда с добри намерения е много успешно начало.

Моята най-голяма надежда за тази публикация е да започне да се обсъжда това, за което е трудно да се говори.

Неизпратени писма

Ние, всички сме казвали неща, които са обиждали другия. И след това, когато разберем какво се е случило, се чувстваме виновни. Понякога мислим, че е късно да искаме прошка. Но винаги, дори когато човекът, който сме обидили е починал, можем да напишем писмо, да изразим какво чувстваме, да поискаме прошка и да вземем решение повече да не постъпваме така. Тези неизпратени писма имат изцеляващо въздействие върху нас.

А ако човекът, който сме обидили, е жив, може да му изпратим писмото, без да очакваме какъвто и да било отговор. Може нашето признание и осъзнаване за причинената болка да се окаже лечебна и за него. Може да ни каже. А може и да не го направи.

Ние всички, понякога, се оказваме ранени от необмислените думи на околните. Понякога те, като наноси, остават в нас и тежат. Затова може да започнем да описваме какво се е случило. Първо – за себе си, за това, което продължаваме да носим в себе си (и да не го носим повече). Това може да е трудно – като да разчистваш тиня – но обикновено става по-лесно. Главното е – да се отнасяме към себе си като към най-добър приятел, да си съчувствате…

 

9 известни жени на психотерапия и няколко други, които също се грижат за себе си

Наскоро попаднах на цитата на Джордж Карлин, че „В ЛА мислят, че си луд, ако не ходиш на психотерапия“ (списъка на 9те жени, повечето от LA, e два скрола по-надолу). У нас тази фраза още не може да бъде казана, дори на шега, но е факт, че в сравнение преди десет или двадесет години има много повече хора за които това не е преживяване, което са срещали само във филмите или книгите. На срещите с приятели и познати, все по-често някой споделя спокойно, че посещава, бил е или обмисля отиването на на лична терапия. Стигмата се разчупва. 

Това ме подтикна да ги попитам няколко човека, какво ги е подтикнало към записването на час при терапевт и какво ги е мотивирало да продължат. За да избегна прекалено личния момент, помолих хора, които не са мои клиенти и умни, образовани и успешни. Първата от тях, жена на 33, ми отговори: „Това което ме накара е, че се изправих пред проблем, който не намирах начин да разреша сама. Получавам спокойствие и удоволствието да си легна с мисълта, че действията и отношенията ми с хората са здравословни и ходя, защото намирам нови начини, по които да премина през ситуациите около мен; научавам нови неща за себе си и се научавам да се държа с обич към себе си“. Разрешаването на трудни проблеми, включително и любовни, е може да е началото на психотерапия. Едниният от отговорите започна с това: „Първият път, това беше много отдавна, преди 15 години поне (сега тя е на 40, т.е. е била на 25, б.ред.), отидох защото бях много отчаяна и имах нужда от помощ след една драматична раздяла. Тя наистина ми помогна, но всичко се случи сравнително бавно, защото каза че много време й е отнело да я допусна до себе си. След това просто свикнах с нея, беше ми приятно да разговаряме, даваше ми много ценни съвети и гледна точка, за която аз нямаше как да се сетя, нито пък някоя от моите приятелки. Прекъсвала съм ходенията с години, но в общи линии като съм имала трудни моменти, с които не мога да се справя сама и виждам че има опасност да потъна винаги съм я търсила и не съм съжалявала за това. След срещата с нея винаги ми олеква и се чувствам по-уверена в това, което правя и в решенията, които взимам“.  

Житейските кризи и, често пъти трудните осъзнавания, които вървят с тях, също водят до кабинета на психотерапевт. В друг случай началото е на около 30 годишнината:„Чувствах се твърде объркана, празна, като пиле в кълчища. Каквото и да правех, не чувствах, че има някакъв резултат. Като че ли всичко повече се объркваше. Когато тръгнах първоначално не знаех какво да очаквам и бях, в известен смисъл, подозрителна. Чувах въпроси, за които бях убедена, че има само един верен отговор – този, който аз си давах, но постепенно започнах да разбирам, че има повече от един отговор, че има повече от един аспект всяка ситуация. Това, което преди терапията не умеех, е да си давам сметка за другите, за средата – в известен смисъл имах доста егоцентрично възприятие за всичко – аз в центъра на Вселената и, горката аз, неразбрана, неподкрепена, недооценена и т.н. В терапията се научих да виждам ситуациите и взаимоотношенията от различни ъгли, да си давам сметка, че едностранчивият ми поглед само ме закопаваше в неудовлетворението. Най-вече терапията ми помогна да разбера и да приема себе си, да търся решения, да се уча от грешките си. Научих се да бъда по-адекватна – например, ако ми е тъжно, да оставам в тъгата, колкото и да ми е тежко, защото тя идва да ми каже нещо и е по-добре да го чуя. Когато мина през тъгата, тя ще си отиде“.

А понякога просто му „идва времето“ за вглеждане в себе си в компанията на професионалист: „Накара ме „случайно“ съвпадение – исках да знам какво бъркам, защо не ми се получава това, което искам за пореден път. И един ден се разревах на публично място пред приятелка.  Ходя на терапия, защото имах нужда да установя, че съм съвсем наред. И че постоянно спасявайки семейството си, както аз виждах проблема, няма кой да спаси мен. Да приема, че факта, че съм уморена, че поради много други причини не успявам да направя максималното – заложено от мен като очаквано от мен, и търсено от другите, не ме прави по-лоша, по-неумела, по-малко можеща, и знаеща….  Също така, ходя, за да приема себе си, за да се помиря с родителите си. Ходя, също защото трудно приемам някой друг да ми казва какво да правя. Мотивира ме вътрешната необходимост да разбера грешките си и да ги приема, преодолея и продължа въпреки тях напред. Мотивира ме фактът, че мога да разкажа всичко, ако намеря сила, смелост и спра да се срамувам, на някой, който няма да ме предаде. Няма да си направи заключения и да ме осъди“.

Спирането и започването на терапия, ползването й като „котва“ при кризисни етапи през живота е начин да се премине през тях, а понякога продължава и по-дълго. „Първият път, когато тръгнах на терапия преди десетина години. Тогава мислех, че така както ходим на зъболекар да се грижим за зъбите си или на козметик е хубаво да се погрижим и за душата си. От хомеопатията вярвам, че сме едно цяло с тялото, душата и ума и трябва да се обръща внимание по отделно и на трите. Детето ми вече ходеше на терапия, защото в училище бяха препоръчали и виждах много положителни промени. Първата ми терапия ми помогна да тръгна по нов път след 8 години отдаденост на семейството, подреди ми пъзела и начина, по който да го направя. Беше кратка, но доста успешна. После поднових терапията си пет години по-късно, след като се разделих с бившия ми мъж след 16 години връзка и брак. Там вече навлязох по-дълбоко в нещата и най-вече в себе си. Научих се да осъзнавам нещата и да поемам отговорност за решенията си, въпреки че продължавам да греша понякога, но това вече не ми носи болка, разочарование или чувство за срам и малоценност. Това, което постигнах Старая се да разрешавам проблемите и не да им се тюхкам“.
Обръщането към реалността – дори при хора, които добре се справят в реалния свят и изглеждат като ходещи фабрики за идеи и случват живота около себе си – е друг фактор за започването на терапия. Давам думата на още една дама, която я е включила в своята програма: „Ходя на терапия, защото е още един начин да се справям със себе си. Да получавам безпристрастна гледна точка, която едновременно с това, външното наблюдение има само една цел – да помогне, да се справя, да ме подкрепи, да ми напомни да помисля за себе си, когато не го правя“. В нейния случай от мисленето до обаждането на терапевт минават години. „Обмислям, планирам, даже съм “решила” от години и т.н. все не-реални-действия. Да предприема крачка към действие ме провокира външен фактор – желанието ми да работя в темата психология, психотерапия и помощ/самопомощ – външен фактор, който се радвам, че се появи, за да компенсира недостатъчната ми лична вътрешна мотивация, която години не ме заведе на психотерапевт“. Но любимото ми в това лично споделяне идва, като заслужен десерт, накрая. На въпроса „Какво получаваш от терапията, отговорът би могъл да разтопи всеки терапевт: „Получавам време само за себе си, почти луксозно прекарване отделено в моя график само за мен. За мен“. 
В началото започнах с цитата от Джордж Карлин и следва обещаното продължение, като съм оставила съм линкове към оригиналните статии.
Джулиан Мур

“През 20те си години работих здраво и се опитах да стигна далеч, което не беше точно някъде. Беше просто работа, а исках силно семейство… [след терапията], открих за себе си, че това е толкова важно, колкото и професионалния ми живот. Аз не прекарвам време, аз не инвестирам. Едно нещо, което казах на моите приятелки жени беше „Има едно очакване, че личния ти живот просто се случва, но трябва да работиш за кариерата си. А това не е така: за да се получи личния ти живот, трябва да си отдаден както за кариерата си’. ” – пред The Hollywood Reporter, февруари 2015

Селена Гомес

“Диалектическата поведенческа терапия (DBT) изцяло промени живота ми. Бих искала повече хора да говорят за психотерапия. Ние, момичетата сме научени да бъдем толкова гъвкави, силни, секси и безгрижни. Но също трябва да имаме чувството, че ни е разрешено да се разпадаме на парченца”. – пред Vogue, април 2017

Кейти Пери

За започването на терапия преди пет години: “Това промени живота ми. Когато съм в стаята аз съм просто Катерин Хъдсън, което е невероятно, защото на хората с моето положение им се казва „да“, твърде често и това ги убива или ги прави тотално без връзка с реалността – а аз не искам това”. – пред Vogue, април 2017

Дженифър Анистън

За смъртта на любимия й психотерапевт: “Бяха луди времена, в които минавахме през разводи и т.н. Но научих толкова много през четирите години, в които работихме заедно, че когато тя почина си спомням, че си помислих „Всичко, което сме говорили и обсъждали ми позволява да съм омиротворена с това, което се случва“. Беше шокиращо ОК… Цялата й работа с мен беше наистина в казването „Трябва да застанеш зад себе си в живота“. Тя наистина се опитваше да ми помогне да се справя с гнева и да се науча как да изразя себе си без да съм смъртно уплашева, че ще бъда убита като резултат”. – пред The Hollywood Reporter, януари 2015

Елизабет Гилбърт

“Добре е да познаваш себе си, нали? Добре е да познаваш нуждите, проблемите, границите си, историята си, навиците си… нали? Или не? Наистина ли ти помога? А какво ако ги от-знаеш? Ако ги от-учиш? Какво ако си кажеш „Наистина нямам идея кой съм аз точно сега. Не искам да знам. Просто съм готов да откривам. Може би това е магията, която се случва в терапията – когато се почувстваш достатъчно сигурен, за да пуснеш нещата да си отидат от теб. Може би затова терапията ми помогна толкова много в годините – остави ме да се от-уча от моите собствени правила – не да познавам себе си по-добре, но да „знам“ себе си по-малко – да оставя историята, която разказвам сама за себе си сега (история, която вероятно се беше превърнала в капан)”. – написано на нейния сайт през август 2014

Кери Уошингтън

“Да се науча как да обичам себе си и тялото си е процес, дълъг цял живот. Но определено не страдам така, както беше. Терапията ми помогна да осъзная, че е добре да показвам чувствата си. Вместо буквално да ги затъпквам с храна, може би е по-добре да показвам себе си”.  – пред Essence, декември 2009

 

Гуинет Полтроу

„Чувствах се като зомби. Не можех да достигна сърцето си. Не можех да стигна до емоциите си. Не можех да се свържа… Най-трудната част за мен беше да призная проблема си… Мислех си, че следродилната депресия означава да плачеш всеки ден и да не си способна да се грижиш за дете. Но има различни сенки и дълбини на това, заради което е важно да се говори за това“. – пред Good Housekeeping, януари 2011

 

Джей Кей Роулинг:

„Всичко се промени толкова бързо, толкова странно (успеха на Хари Потър). Не познавах никого, който да е бил в окото на общественото внимание, към който да се обърна и да кажа „Какво се прави“… Трябваше да отида на терапия отново, когато живота ми се променяше – и наистина помогна. Голям почитател съм, помогна ми много“. – пред Guardian, септември 2012

Ема Стоун

“Когато бях на около 7, бях убедена, че къщата гори. Можех да го усетя. Не беше халюцинация, просто стягане в областта на гърдите, усещах че не мога да дишам, като че ли светът ще свърши. Тревожността ми беше константна. Задавах хиляди въпроси и трудно отивах на училище… [срещите ми с психотерапевт] ми помогнаха толкова много. Направих си своя книга, която нарекох I Am Bigger Than My Anxiety (Аз съм по-голяма от моята тревожност), която още притежавам: издърпах това малко зелено чудовище на рамото си, което ми говори в ухото всички тези неща, които не са истини. И всеки път, в който го слушам, то става по-голямо. Ако го слушам достатъчно ме съсипва, но ако си обърна главата и продължа да правя това, което правя – то изчезва постепенно”. – пред Rolling Stone, декември 2016

Гинекологични проблеми при хранителните разстройства

За всички психотерапевти и лекари е ясно, че гинеколологичните проблеми и хранителните разстройства (анорексия невроза, булимия невроза и болестно преяждане), вървят заедно от тийнеджърските години до зряла възраст. Един от първите въпроси, които се задават при специалист е, дали менструалният цикъл е редовен и дали изобщо съществува.

Аменореята (липса на цикъл) е един от големите проблеми не само при анорексия, но и при булимия. 84% от жените с анорексия стигат до момента, в който той се забавя, а понякога спира и с години. Причината за това е свръхниското тегло и факта, че женското тялото вече не е сигурно, че може да износи дете, защото естествените нива на мастни тъкани е силно занижено. Мастните запаси са необходимост и имат важна роля в производството на репродуктивни хормони. При жените с булимия процентът на тези аменорея е по-малък, но също значителен – 40%. В близо 64% от случаите има нередовна менструация като продължителност и време между две (35 дни и повече). Има научни изследвания, които сочат, че 75% от жените с булимия имат поликистозни яйчници, а 30% от жените с поликистозни яйчници са страдали или страдат от булимия. Въпреки тази връзка няма научно доказателство, че има връзка между двете, но хранителните разстройства се приемат за допълнителен рисков фактор за това състояние.

Нередовната менструация, нейното забавяне или отсъствието не е само гинекологичен проблем, когато е съчетана с поднормено/свръхнормено тегло или повръщания, защото невидимото е съществено и то много!

Липсата на цикъл води до забавяне на растежа на костите (при тийнеджърите), което означава от една страна, че не достигат до височината, която се очаква, а от друга води до сериозен риск от остеопороза в по-късна възраст.

Липсата на менструация в следствие на загуба на тегло и анорексия има и друго важно влияние върху организма. Отсъствието на цикъл има огромно влияние върху интелектуалните способности (мислене и всички функции, свързани с преработването и запомнянето на информация). Направени изледвания показват, че след връщането на цикъла резултатите от тестове за по-добри. А връщане на цикъла е възможно само при връщане на здравословно тегло – определено от специалистите, не от страдащия. Без възстановяване на теглото няма цикъл, а без цикъл има проблеми с когнитивните функции – а те се отразяват във всяка сфера – от ежедневния стрес, до представянето в училище/университет, работа и отношенията с другите хора. Естрогенът има ефект на когнитивните функции и това е доказано и при други заболявания, в които има негов недостиг, т.е. това не е изследване с цел да накара хората с поднормено тегло да се обидят. Механизмите на серотонина (5-HT) влияят на функционирането на паметта и естрогенът модулира тези функции чрез взаимодействие с 5-HT2 рецепторите в кортекса и лимбичната система. Приема се, че с намаляването на естрогена се намаляват когнитивните функции чрез дисрегулация на активността на рецептора 5-HT2 и трансмисията на 5-HT. Може да прочетете и абстракт от изследване на Debra K. Katzmanвърху структурните промени в мозъка при Анорексия нервоза, публикувано в списание Pediatric Research (на английски) 

При т.нар. вторична аменорея (когато жената е имала цикъл, но той е спрял) се забелязват следните изменения: намаляване размера на яйчниците и матката, регрес до предпубертетна фаза на органите. При терапия и връщане на теглото те се възстановяват в естестествените си размери, като тук е моя бележката, че всеки случай трябва да бъде разглеждан индивидуално и от екип специалисти. (за справка: проучванията и лекциите на Debra K. Katzman, MD, FRCPC Professor of Paediatrics Senior Associate Scientist, Research Institute Hospital for Sick Children and University of Toronto)

 

Факт е, че жените с анорексия могат да забременеят и да родят здрави бебета, но като цяло носят по-голям риск от ниско тегло на бебето при раждане и раждане преди термин. Жените, които страдат от болестно преяждане е възможно да развият хипертония по време на бременността, а при естествено раждане то да продължи по-дълго от обичайното. Жените с булимия също са под риск – прочетете повече тук.

Няма да е неудобно, нито излишно да споделите своите проблеми с акушер-гинеколога си. След раждане, независимо дали се преминали през хранително разстройство в миналото си или в момента се борят с такова, жените като цяло имат увеличен риск от следродилна депресия (около 35%)

И преди съм писала за хранителните разстройства в средна възраст (в книгата на Майко мила! „Да оцелееш като родител“), тъй като се наблюдава сериозно увеличение на жените над 40, които в този етап се сблъскват с хранително разстройство, като това става или заради нелекувано в миналото ХР, с което са живели винаги; били са болни и са се възстановили или то започва изведнъж, без никакви предварителни симптоми. При жените около и над 40 има и фактора на периода преди менопаузата (5 години) и самата менопауза, поради хормоналните проблеми, които носят, но дългосрочните рискове са по-големи, тъй като самото тяло е по-зряло.

Накратко: Грижете се за себе си. Не оставяйте дълго време да сте без цикъл, търсете начини да го възстановите и независимо от възрастта ви, отнасяйте се с любов към тялото си и себе си.

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

Предупредителните знаци и симптоми за хранително разстройство

Промени в поведението

  • Продължителни или повтарящи се диети (с броене на калории, пропускане на хранения, постене, избягване на определени храни или хранителни групи като месо, млечни продукти и заместването на хранения с течности)
  • Доказателства за преяждания (като изчезването на големи количества храни от шкафовете и хладилника, голямо количество опаковки от храни кофата за боклук, запасяване с храна в подготовка на преяждане)
  • Доказателства за повръщане или злоупотреба с лаксативи (като чести отивания до тоалетната по време или след хранене)
  • Свръхусилени или компулсивни физически занимания (например когато има травма, при лошо време, отказ да се отмени фитнеса по каквато и да било причина)
  • Списъци с „добра“ и „лоша“ храна
  • Развитие на обсесивни ритуали около подготовката на храната и храненето (например настояване храната винаги да е по определено време, използване на точно определени прибори и съдове)
  • Избягване на всякакви социални ситуации, включващи хранене
  • Често избягване на хранене с всякакви извинения („вече ядох“, „имам алергия/непоносимост“)
  • Фокусиране върху подготовката и планирането на храненето (пазаруване, готвене за другите, но без да се храни с тях, четене на готварски книги и рецепти, книги за хранене)
  • Усилен фокус върху формата на тялото и теглото (сайтове и мобилни приложения, съвети за диети и режими, интерес към слаби знаменитости)
  • Повтарящи се или обсесивни проверки върху тялото (често мерене на кантар, дълго време в огледалото, пощипване да се види подкожната мазнина и т.н.)
  • Отдръпване от приятели и приятелска среда, включително и от занимания, които преди това са носели удоволствие
  • Промяна в начина на обличане, като например носене на „торбести“ дрехи
  • Хвърляне на храната или тайно хранене; лъжене колко или каква храна е била изядена
  • Изключително бавно хранене (например с чаена/кафена лъжичка, рязането на храната на супермалки парченца)
  • Продължителен глад

 

Физически знаци

  • Изненадващо или бързо отслабване
  • Чести промени в теглото
  • Чувствителност към студ (зъзнене дори и в топло време или помещение)
  • Отсъствие или нарушение в менструалния цикъл
  • Знаци на често повръщане – оттекли бузи или линията на челюстта; ранички на кокалчетата на пръстите на ръцете или специфично разваляне на зъбите булимия знаци
  • Припадъци, замаяност
  • Умора – непрекъснато усещане и трудност за справяне с нормалните дейности

 

Психологически знаци

  • Повишен интерес към формата на тялото, теглото и външния вид
  • Повишен страх от качване на килограми
  • Непрекъснато внимание към храната или активности, свързани с храната
  • Нехаресване на тялото
  • Изкривено възприятие на тялото (като например оплакване, че е „дебел“ или че се чувства/изглежда така, дори когато е със здравословно или поднормено тегло)
  • Увеличена чувствителност при коментари или критики върху теглото, формата на тялото, храненето или физическата активност
  • Увеличено безпокойство около времето за хранене
  • Депресия или тревожност
  • Рязка смяна на настроенията и подчертана раздразнителност
  • Лошо самочувствие (чувства на липса на смисъл и стойност; срам, вина или омраза към себе си)
  • Черно-бяло мислене (всичко е само „добро“ или „лошо)
  • Чувството, че е „загубен контрола върху живота“
  • Чувството, че не можеш да контролираш поведението си, когато си около храна

Хранителните разстройства – болестно преяждане, булимия и анорексия – включват силни емоции, нагласи и поведения, като носят сериозни емоционални и физически проблеми както при жените, така и при мъжете

Болестно преяждане

  • Чести епизоди да консумиране на големи количества храна, но без поведения, които да предпазят от качването на килограми, като повръщане.
  • Усещането за загуба на контрол върху себе си по време на ядене.
  • Усещането на силен срам или вина по отношение на тези епизоди
  • Индикации, че преяждането е вън от контрол като ядене, когато не ки гладен, ядене, когато се чувствате зле или хранене сам, заради срам от поведението си

Булимия нервоза

  • Чести епизоди на изяждане на големи количества храна, последвани от начини за контрол на приетото чрез изхвърлянето им чрез провръщане
  • Усещането за загуба на контрол върху себе си по време на ядене.
  • Лошо самочувствие

Анорексия нервоза

  • Неаддекватно приемане на храна, което води до тегло, което е много ниско
  • Силен страх от качване на килограми, силен страх от килогравите и поведение, което цели да предотврати качване на каквито и да било грамове
  • Невъзможност да се прецени ситуацият
  • Преяждащо/пургативен тип, който включва преяждане и/или през последните три месеца
  • Рестриктивният тип не включва преяждане или пургативи (чистителни средства).

Други разстройства на храненето

  • Храненително поведение, което причинява сериозен дистрес или неприятно усещане, но не среща критериите за хранително разстройство.
  • Такива примери са:
    • Атипична анорексия нервоза (теглото не е под нормалното)
    • Булимия нервоза (с по-редки повръщания)
    • Болестно преяждане (по-рядко, но съществува)
    • Злоупотреба с пургативи (без преяждане)
    • Синдром на нощното хранене (свръх приемане на храна нощно време)

 

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

„Дигитална диета“ за децата

Британското здравеопазване започна кампания за „дигитална диета“ на децата, като причините за това са описани така „нито един от нас като родители не би искал детето му да яде джънк фуд през цялото време – двоен чийзбургер, чипс, всеки ден, всяко хранене и поради тази причина не искаме това да се случва и с времето в интернет на децата ни“, каза Ан Лонгфийлд, комисар по въпросите за децата във Великобритания. „Когато телефоните, социалните медии и игрите ни правят тревожни, стресирани или нямаме контрол, това означава, че не успяваме да балансираме. С диета това се постига. Същото е със социалните медии“.

Причината за кампанията, която започна е базирана на изследване, че децата във всички възрастови групи прекарват все по-големи периоди онлайн, като тези между 5 и 15 години прекарват около 15 часа в интернет. Никой не говори за абсолютен лимит колко време децата може да са онлайн, но кампанията се казва „дигитално пет-на-ден“ (“digital five-a-day”) , като целта е не да убеди родителите да изключват рутера вкъщи, а да се стимулират повече занимания онлайн, които водят до знания, отколкото такива, които са само постване на снимки и емоджита.

Но какъв е проблемът?

Нали е толкова добре всички да сме хай-тек, старт-ъп, ай-ти и бла-бла? Едната страна е, че с престоя си в социалните медии децата категорично губят своето присъствие в това, което наричаме „реален живот“. Когато самата мисъл за това, че може да не са онлайн, ги изнервя е белег началото на проблем.

Наскоро дискутирахме в Медиите он еър, предаването на Доника Ризова по България он Еър с Даниел Киряков този въпрос, само че за възрастните (към предаването) и оставам със смесени чувства към темата. От една страна е собственото ми полезно-гузно удоволствие от екрана на телефона и информацията чрез него (а и работа, все пак), а от друга е убеждението ми, че трябва да има някаква граница на цялото това нещо и че чрез личен пример трябва да се дава идея на децата кога и как е времето на технологиите и светът зад екрана.

Психичното здраве е един от трите компонента на здравето.  А терминът „здраве”, дефиниран от Световната здравна организация е пълното физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болест. СЗО допълва темата с термина „промоция на здраве“, който описва процеса, при който „хората получават възможност да увеличат контрола върху своето здраве чрез повишаване на личната и обществената отговорност, а промоцията на психично здраве е саморегулиращото се здравно поведение с цел по-добро качество на живот, позитивно психично здраве и съхраняване на личността“. За съжаление данните сочат, че прекаления престой в екрана води до стрес, тревожност и депресия, а за грижата на психичното здраве – и тук моля никой да не се възприема за „луд“, а за човек, на когото му е трудно – и затова вместо психично здраве ще използвам „ментално благополучие“. Смисълът на този термин е, че можем да се опитваме да водим по-щастлив, по-позитивен живот и така да получим повече от него. По думите на Сара Стюърт-Браун, професор по обществено здраве в Университета Уоруик „да се чувстгваш щастлив е част от менталното благополучие. Но далеч не е цялото. Тук са също чувството за удовлетворение, удоволствие, увереност и усещането за принадлежност/свързаност със света, както и самочувствието и самоувереността“. Да си в добро ментално благополучие не излючва тежките моменти, но включва лични механизми за преодоляването им по-адекватно, отколкото когато човек не се грижи за себе си.

В петте основни начини за поддържане на ментално благополучие се включват

  • Комуникацията – общуваването с хората около вас: семейство, приятели, колеги и съседи.
  • Физическа активност – не е задължително фитнес. Може да е разходка или колело. Нещо.
  • Учене – не десета магистратура, а нещо ново, приемете го като развитие на умение, като да става по-широк хоризонта ви. Един елементарен пример, който обичам в живота си. Когато попадна на улица, чието име нищо не ми говори, като Захари Круша, проверявам кой е той. Или дума, която не знам, но я прочета. Така започнах да използвам „паноптикум“, толкова ми хареса, когато я чух, като шоколад с мехурчета е.
  • Давайте на другите – усмивки, поздрави като „добър ден“ и предимство на пътя.
  • Опитайте се да бъдете тук и сега (модерната дума е Mindful) – осъзнавайте настоящия момент, мислите, чувствата, тялото и света около себе си.

Но да се върнем на децата и големите екрани в ръцете им.

Преяждането с информация 

Технологиите започват да оформят живота на децата и тъй като това е първото поколение, което е толкова навътре, наблюдението е все по-сериозно, защото социалните медии създават хора, чието общуване онлайн е естествено колкото и говоренето. Това обаче е свързано и с онези неща, които понякога забравяме като онлайн тормоза и други рискове. Сред тях е все по-големия риск от „нехаресване на тялото“, проблеми със съня, усещането за самота, тревожност и депресия. Това е в частност проблем с момичетата.

Рецепта няма. Засега са повече въпроси. Темата предстои и имам усещането, че още много имам да пиша по въпроса, търсейки отговора и за собствените си деца.

 

 

 

 

Анорексия нервоза при момчета

Във видеото в поста ще видите момче, което е на 12 и страда от анорексия нервоза в нейния класически вариант, описан в медицинската литература, която включва страх от напълняване, усилено и компулсивно физическо натоварване, загуба на тегло и мисли за липса на лично значение и срам. Той също така е отличен ученик и с чистота. Момчето идво идва от подкрепящо семейство с фамилна история на ОКР и перфекционизъм. Той говори за „гласовете“, които му казват какво да яде и пие, но няма симптоми на психоза, освен налудното усещане, че е дебел.

 

Публикувам това видео, защото показва как се започва, че анорексията не е „само за момичета“ и дава обща идея как върви разказът на момчето.

Преводът е автоматичен (не успявам да съм добра и в това да слагам субтитри на видеа в youtube, извинявам се)

 

Как да разговаряме с дъщеря си за тялото й?

Прати ми го ценен човек да го прочета, и може би защото в години те съм се научила да ценя добрия текст без да искам задължително да е мой; да консумирам удоволствието от подредените думи, затова го публикувам в блога си, защото отговаря на един от най-важните въпроси в моята практика:

 

Как да говорим с дъщеря си за тялото й?

от Sarah Koppelkam (повече за нея в края на текста)

 

Как да говорите с дъщеря си за нейното тяло, стъпка първа: не говорете за тялото й, освен да й обяснявате как функционира.

Не казвайте нищо, ако е отслабнала. Не й казвайте нищо, ако е качила на килограми.

Ако мислите, че тялото на дъщеря ви изглежда невероятно, не го казвайте. Ето някои неща, които може да казвате вместо това:

„Изглеждаш толкова здрава!“ е добро.

Или какво ще кажете за: „Изглеждаш толкова силна“.

„Мога да видя колко си щастлива – сияеш“

Още по-добре, направете й комплименти за нещо, което няма общо с тялото й.

Не коментирайте телата на други жени също. Не. Нито един коментар, нито добър, нито злобен.

Учете я да бъде мила към другите, но и към себе си.

Не рискувайте да говорите колко мразите своето тяло пред дъщеря си или да й казвате, че сте на диета. Всъщност дори не правете диети пред дъщеря си. Купувайте здравословна храна. Гответе здравословни ястия. Но не казвайте „Не приемам въглехидрати в момента“. Дъщеря ви никога не трябва да мисли, че въглехидратите са зло, защото срамът от това, което ядете е срам вътре във вас..

Дайте на дъшеря си кураж да тича, защото това ще намали стреса й. Окуражете я да ходи в планините, защото няма по-добро място да откриеш своята духовност от върховете на вселената. Окуражеге дъщеря си да сърфира, или да се катери или да кара маунтин байк, защото да се занимава с нещо, което я ужасява е добро нещо понякога.

Помогнете на дъщеря си да заобича футбола, гребането или хокея, защото спортовете ще я направят по-добър лидер и по-уверена жена. Обяснете й, че независимо от вашето остаряване, вие не спирате да имате нужда от работа в добър екип. Не я карайте никога да се занимава със спорт, в който не е влюбена..

Докажете на дъщеря си, че жените нямат нужда от мъже, за да разместват мебелите си.

Научете дъщеря си как да готви кейл.

Научете дъщеря си как да пече шоколадов кекс със две големи пакечета масло.

Дайте й рецептата на баба й за Коледен кекс. Предайте й вашата любов да стоите на открито.

Може би вие и дъщеря ви имате  дебели бедра или широки гръдни кошове. Лесно е да мразите тези части от тялото, които не са с размер XS. Недейте. Кажете на дъщеря си че с нейните крака може да пробяга маратон, ако иска, а ребрата й са просто куфар за силни бели дробове. Тя може да вика и да пее и да повдигне света, ако иска.

Напомняйте на дъщеря си, че най-доброто, което може да направи с нейното тяло е да го използва, за да движи нейната прекрасна душа.
~

 

Оригиналният текст е на Sarah Koppelkam и е публикуван в Huffington Post през 2013. Тогава тексът става вайръл и е ,e-постнат на много места. Започнах да търся първоизточника и разплетох донякъде мрежата, че текстът на Сара Копелкам, която тогава е публикуван първо в личния й блог (вече изтрит). Историята на текста е, че в Сара го написва в Ню Йорк, лятотото след втората й година в университета Wesleyan University, когато приятелка й споделя неща, които е майка й казвала за тялото й. Това се превръща в „а-ха“ момент („а-ха“ момент си е реплика на Опра Уинфри за „светна ми“), която в същия този момент се възстановявала от хранително разстройство. „Майките“, казва Копелкам пред сайта LittleThings „е най-близкия модел, който имаме за това как да сме жени“ и тогава пише текста, който следва по-долу.

„Научи ме на изкуството на малките крачки“ от Антоан дьо Сант-Екзюпери

Познат с „Малкият принц“, но с малко известно творчество отвъд нея (което винаги съм намирала за несправедливо, защото останалите му произведения са, според мен, дори по-силни и дълбоки), Антоан дьо Сент-Екзюпери е автор и на тази „Молитва“, която ще продължа да търся кога е написал. Досега попаднах само на общото „в труден момент от живота си“. 

 

„Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари мe с тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата. Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота. Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки.“

 

#ICED 2017 Международната конференция за хранителни разстройства в Прага 2017

Миналата сряда, 7 юни, в 0710 се качих на самолета с финална дестинация Прага, за да присъствам на най-голямото научно събитие в областта на хранителните разстройства, което събира накуп професионалисти от цял свят всяка година. Над 500 човека, от всички континенти – и за мое съжаление, само аз от България, но пък успях да разбера и в паузите толкова много за работата в други държави, като схемата на работа в Австралия, мултидисциплинарния метод в Обединените Арабски Емирства, интуитивното хранене в Русия, лечениението на анорексия в домашни условия в Гърция… В интензивните четири дни имаше лекции на някои от най-големите учени в областта, уъркшопи и възможност лични разговори, които допълваха атмосферата.

хранителни разстройства прага 2017 ICED2017 детелина стаменова

Няма да влизам в пълно описание, но накратко искам да споделя някои теми, които бяха обект на конференцията.

Най-важното нещо, което беше поставено като проблем е нуждата от ранна интервенция при хранителни разстройства и създаването и развиването на национални програми, които да „хващат“ засегнатите още в началото, като тук има особено значение нуждата от образование в областта за храненето, за да не се допуска както затлъстяване в ранна възраст, така и на анорексия и булимия. Различни организации представиха както правителствени програми, така и от НПО-сектора, целящи се в тази фина възраст и най-вече ограничаване на психологическите и здравните щети, които се случват при развитието на ХР, защото само 13% от младите мъже и 31% от момичетата търсят специализирана помощ, дори когато са в нужда, което пречи на живота им години наред. Което води до следващата сериозна тема:

Тезата „никога не е късно за развитие на хранително разстройство“ започва също да намира все повече своите доказателства – а това е тема, която разглеждам в книгата „Да оцелееш като родител“, която Елисавета и Красимира от сайта Майко мила! издадоха и ми дадоха възможност да разкажа за рисковете в средна възраст, които доскоро не бяха толкова застъпени, като тук се коментира широко това, че честото провеждане на диети не е хранително разстройство, но може да е рисков фактор за развитието им.

Специален сегмент представляваха проблемите с болестното преяждане и наднорменото тегло. Храненето като начин да регулираш настроението си е тема, която е позната на много от нас (повече по нея говоря в интервюто ми за сайта Гласове). Рисковете при преяждане и наднормено тегло в чисто физически план са много – диабет тип 2, метаболитен синдром, хипертония, нарушен глюкозен толеранс и… психологически проблеми, които влияят на цялостното състояние.

Говорейки за проблеми с наднорменото тегло, темата за психологичните аспекти при провеждането на бариатричните операции зае голямо пространство. При бариатричните операции по различни начини се постига сваляне на теглото и хората са много доволни, но след 2 години 5-20% от хората връщат теглото си обратно на стартова точка, а понякога се получават и допълнителни усложнения в психологически аспект, заради което ефектът от операциите без придружаваща психотерапия не е толкова голям, колкото се иска. Затова и предварителен психологически скрийнинг за готовността за подлагане на операцията с цел дълготраен ефект от нея е нещо, което също се развива.

Но, и имам нужда от това „но“, както подчерта в твърдия си стил Терънс Уилсън, „наднорменото тегло не е хранително разстройство“. И според мен няма нужда да търсим под всеки вол теле или да мислим всеки човек нагоре-надолу по кантара за диагноза – все пак имаме и гени, които носим. Когато човек обаче не се чувства добре в кожата си, това вече е работа на психотерапията.

Лично за мен лекцията на Викрам Пател (Vikram Patel), с която започна конференцията, беше знакова, защото той постави на дневен ред темата, че психотерапията и психологичните консултации са практически почти недостъпни за голяма част от световното население (по-малко от 1%), а нуждата е огромна. Викрам Пател в TED лекция Той е в основата на програма за предоставяне на психологически консултации по такъв начин, че да стигнат и до най-малкото населено място.

Доволна съм, че присъствах на тази среща, направих много ценни срещи – и се надявам, че ще се видя с повечето хора отново догодина в Чикаго!

прага

Когато разберете, че партньора ви страда от хранително разстройство

Повечето статии, които са достъпни, са насочени към хората, които страдат от хранително разстройство, но сравнително рядко може да се прочете какво да правите, ако разберете че жената (или мъжа), с когото имате връзка, страда от нещо подобно. Щом сте разбрали – и то от нея/него, това е знак, че ви има невероятно доверие, защото споделянето има няколко страни – разкриването, споделянето и започването на оздравителния процес. Хората с хранителни разстройства знаят, че ще разстроят другия и затова поставянето на масата на проблема е много важен знак – и вик за помощ. Вероятно и преди са се опитвали да ви го кажат, но в последния момент са се разколебавали, затова сега, когато вече може да си обясните неясната тревожост, странните действия и други особени поведения и настроения вече ставате човек, от когото зависи много.

Този пост е, за да ви дам идея какво да казвате (а понякога какво да премълчавате).

Първото е да разберете от какво страда вашия партньор, като попитате директно в първия възможен момент, след като сте в състояние да говорите за това – щом се е престрашила да сподели, това е отговор, който ще запълни празнините. Основните хранителни разстройства са анорексия, булимия и болестно преяждане, за които може да прочетете в блога ми.  Прегледайте и 9 истини за хранителните разстройства, които ще ви дадат необходимия минимум.

  • Надявам се, че след като научите повече, ще разберете, че това са сериозни заболявания и че не е толкова лесно, човек да се „вземе в ръце“ и да се „стегне“. Повярвайте ми, най-вероятно тя вече се е опитвала многократно, но не е успявала.
  • Попитайте я какво може да направите за нея и как да й помогнете.
  • Ако се се случвало да правите забележки за начина, по който изглежда – дори с абсолютно чисти помисли – просто спрете.
  • Спрямо вида хранително заболяване, от което страда, попитайте какво може да направите, че да й помогнете – например да я насърчавате да се храни или да я спирате, може да има идея.
  • Бъдете търпеливи, защото ще има моменти, в които тя ще прилича на някой друг, когото не познавате или ще иска нарочно да се скарате (дори за ден), за да се разделите и тя да продължи със саморазрушителното си поведение.
  • Не се отнасяйте с нея като с смъртоносно болен човек, а с човек, който ще се излекува. Ще бъда директна, защото има мъже, които решават, че ако жената е болна от хранително разстройство може би „нещо не е наред“. Ако си помислите такова нещо, наистина не оставайте с нея. Не защото тя няма да се възстанови, а защото може би вие не я обичате достатъчно, че да минете през този период заедно.
  • Затова последното, което ще напиша е, че тези хранителните разстройства са опасни и тежки, но помагат на човек да се стане по-добра версия на самия себе си.

 

–––––––

Допълнение от 20/05/2018:

Препоръчвам книгата „Войната с храната„, на която съм редактор и автор на предговора (може да го прочетете тук), за да направите крачки в опознаването на проблема си.

Книгата може да намерите само онлайн. 

9 истини за хранителните разстройства 2017

Колко бързо минават годините! Сякаш беше вчера, а вече се оказват две гoдини от появата на „9те истини за хранителните разстройства“, написани на базата на лекцията на д-р Булик. Миналата година направихме и скрининг теста за хранителни разстройства, който стои на сайта „Войната с храната“, а в края на седмицата ще бъде проведен от ентусиазирани професионалисти и втория Световен ден за превенция на хранителните разстройства!

Все още в сянката на обществения интерес, хранителните разстройства са социално значимо заболяване, което нарушава една от основните връзки в живота ни – тази с храната. Публикувам тук галерията с „9те истини“, както и тях самите – защото особено точка 9 – има нужда да бъдат повтаряни…

9 истини за хранителните разстройства

  1. Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.
  2. Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат общо с развитието на болестта им и могат да помогнат много за преодоляването й
  3. Хранителнителните разстройства са сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.
  4. Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест.
  5. Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус.
  6. Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.
  7. Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.
  8. Само гените не определят възникването им.
  9. Пълното възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и терапия са важни за това.

Повече за Световния ден може да намерите по хаштаговете

#WeDoActTogether

#WorldEatingDisordersDay

Сайт: www.worldeatingdisordersday.org

и в социалните медии

Facebook: World Eating Disorders Day

Twitter: @WorldEDDay

Snapchat: @WorldEDDay

 

 

Управляващият комитет на движението включва Academy for Eating Disorders, авторката June Alexander, Beating Eating Disorders, BingeBehavior.com, Elephant in the Room Foundation, Families Empowered and Supporting Treatment of Eating Disorders/F.E.A.S.T, International Eating Disorders Action, Nalgona Positivity Pride, National Association of Males with Eating Disorders, National Eating Disorders Association, Not All Black Girls Know How to Eat и Trans Folx Fighting Eating Disorders, които ще предоставят ръководства и ще представят обществата по целия свят. Присъединете се на http://WorldEatingDisordersDay.org и Facebook:World Eating Disorders Day

* Деветте истини за хранителните разстройства, Референция:

Съставени в сътрудничество с д-р Синтия Булик, Ph.D., F.A.E.D., която е виден професор по хранителни разстройства в медицинския факултет на северно каролинския университет в Чапъл Хил. „Деветте истини“ са базирани на лекцията на д-р Булик от 2014 г. в Националния институт за психично здраве, озаглавена „9 разбити мита за хранителните разстройства“. Водещи асоциации в областта на хранителните разстройства също дадоха своя принос.

Тамта Калваши за френското разбиране за храненето

тамта
Тамта след дълъг работен ден

С Тамта Калваши ме свързва силната нишка на споделеното харесване, на любовта към красивите неща и вкусната храна. В нейното студио за френска кухня My French Gourmandises се научих да правя сама някой от любимите ми ястия и винаги, когато пека своя Киш Лорен се сещам за нея. В личната й история са преплетени Грузия, Франция, Сърбия и България, но освен знаковото червено червило, тя и изглежда като парижанка, въпреки че не е и затова, в моя блог някак си логично дойде време да си поворя с нея за храната – като удоволствие.

Когато отиде да живееш във Франция (Тамта е с грузински корени), какво различно откри за храната, от това, което знаеше?

За французите, храненето е удоволствие, а не само акт да бъдат нахренени. Всяка ястия е споделяне на емоции и създаване на нови спомени. В Франция храна е култура. И точко тези неща научих във Франция. Научих се как да се храня правилно, научих се да се храня в определено време и подходящи продукти за различно време на деня. Французите винаги се хранят в точен час и се стараят да не променят за нищо на света това правило. Обядът е в 13ч, а не в 15 или 16. Вечерята е в 20, а не 21 или 22. Научих се че, всяка храна има своето място във френската кухня. Френският тип хранене се състои от 3 или 4 степени: предястие, основно ястие, сирене със салата и десерт. Ястията са различни всеки ден и са много балансирани и разнообразни. Един път седмично (обикновено в петък) има риба в менюто. Научих че, предястието трябва винаги да започна с лека салата за обяд или супа за вечеря. За основно ястие, винаги трябва да има месо или риба, придружен с зеленчуци, ориз или други зърнени продукти, както и че десертите трябва да са леки за вечерята. И в общия случай да се храним леко вечерта.

Винаги ми е правило впечатление, че държиш много на качеството на продуктите. Какви са твоите аргументи за това?

И мое мнение, ние сме това, което ядем. Нашето здраве, благополучието ни, дори и нашето настроение, зависят от това, което ядем. Качеството на съставките е най-важното за мен. Проблемите със здравето най-често идват от храната с ниско качество. Нашият организъм е направен, за да се бори с всички заболявания, ако го храним правилно. Всяка съставка осигурява добри ензими и витамини, за да има организма има достатъчно имунитет и да бори с вирусите, бактериите и различните болести. Всичко има в природата, защо ни трябват да правят фалшиви продукти? Едният отговор е „заради цената“. Производителите са осъзнали, че цената е чувствителна точка за клиентите и те започнаха да произвеждат евтини продукти, но с най-ниското качество, където крайният продукт няма нищо естествено, но е само химия. Също много тревожен проблем напоследък е затлъстяването от детска възраст, която също идва от използването на нискокачествени продукти.

Мисля, че ако човек се уважава себе си, ще се храни качествено. И искам да кажа, че на крайна сметка, качествените продукти не струват по-скъпо: напр. домашна супа с натурални продукти, струва по-евтино от полуфабрикатната, готова супа, където нищо не е естествено и качествено. И не можеш да приготвиш нищо вкусно и качествено с некачествените продукти. Нито текстурата, нито вкус, нито трайността не са същите и се усещат в некачествени продукти. Но това човек разбира само с опита.

Една от градските легенди е, че французойките са като цяло с елегантни фигури заради начина си на хранене – какъв го виждаш ти?

Мисля, че тайната на френските фигури е просто качеството, а не количество, тъй като е добре известно, че французите ядат и пият добре. Друга тайна е че французите уважават време на хранене. Французите никога не пропускат хранене, закуска или обяд, за да връхлетят върху вечеря. Французите даже се хранят четири пъти на ден: Закуска, Обяд, Времето за чай към 17 ч и вечеря.

Друга тайна е че французите ядат бавно: много рядко те се хранят набързо, за 5 минути, без да вземат своето удоволствието от яденето. Това наистина е френската култура! Другото, което вече казах – качеството на продуктите. И здравословния начин на живот: спорт или даже малка разходка след тежкия обяд.

Как устояваш на тези много вкусотии около теб?

Аз съм много лакома и обичам да ям. Никога не съм планирала диета в живота си и със сигурност това е нещо, което никога не мога да правя. Аз намирам, че тези диети ни лишават от добрите продукти, добрият вкус и удоволствие. Аз готвя абсолютно всеки ден. И опитвам се да варирам в менюто, продуктите, използвам само качествени, истински и локални продукти, готвя всичко от А до Я, и се опитвам да се храня в определено време. Аз се опитвам да следвам всички правила, свързани с храната, които съм научила във Франция и може би това ме позволява да имам „френска“ фигура.

––––––––-

Повече за курсовете на Тамта Калваши за френска кухня може да намерите в нейната фейсбук страница

Историята на Тамта и дори няколко рецепти в статията от списание EVA

И едно видео от сайта на БНТ

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ