MENU

София 1000

За срещи

Само с предварително записване

Блог

body positivity02

Телесна позитивност, себеприемане…//началото на дълъг разговор с продължение

Тялото е първата ни крепост. Дъхът е първия му инструмент за оживяване на душата в него.  „Дъх“ и „душа“ неслучайно с един корен – животът идва с първия дъх, а душата излиза с последния дъх. А тялото, Вашето тяло е крепостта, около която може да построите своят живот, защото грижата за него е израз на цялото ви отношение към живота.

В същото време човечеството сякаш страда от кризи на приемането на тялото и особено цивилизования или може би невротичния свят, където отричането на телесните потребности се е превръщало в белег, а понякога синоним на святост или успех. С всяко следващо столетие става все по-трудно човек да не трябва да „прилича на….“ (много слаб, много дебел, с тънка талия, с голямо дупе) и т.н. До степен, в която желанията на тялото ни са замествани, отричани, забравяни.  За мен възприемането на тялото, познаването му, живот с тялото дори – това да можеш да го изслушаш, да разпознаеш кога е гладно или жадно – е един от аспектите на работата ми и затова се радвам на появата на сайта Кожа на Ирина Атанасова.

ирина атанасова блог детелина стаменова02
Ирина Атанасова, създател на сайта Кожа, каквато я видях

Ирина//„Кожа“ се появи като естествено продължение на професионалния и личния ми опит. Започнах кариерата си като журналист в печатни медии и списвах рубрика за психично здраве. Малко по-късно направих магистратура по психология в Лондон, където, след като се дипломира, работих със здравната система във Великобритания и няколко национални организации за психично здраве. Паралелно с това все още списвам двуезичен блог, в който правя интервюта с хора, с които изследваме корените на щастието – преподаватели от Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, артисти, писатели, икономисти. Професионалните ми избори обаче винаги са били повлиявани от личните ми преживявания.

Детелина//Разпознавам се в твоята история. Оказа се, да се науча да слушам другите стана стабилна основа на професионалното ми развитие…

Ирина//Винаги съм имала интерес към мотивацията зад поведението на хората и механизмите, които ни движат в една или друга посока. Освен този интерес обаче, аз имах и това, на което казват „преживелищен опит“. На 20 години направих първата от серия панически атаки. Отне ми приблизително шест месеца докато ми поставят диагноза „разгърнато паническо разстройство“ и депресия и може би още толкова, докато започна подходящо лечение. Аз имах късмета родителите ми да ми окажат безусловно разбиране и подкрепа и да попадна на професионалисти, които относително бързо да ме върнат в кожата ми. Този късмет обаче при мнозина липсва. Психичното здраве е тежка материя, за която не се говори образовано у нас и с мъка отбелязвам, че е подценявана дори от медиците. „Кожа“ е отдавна обмислян проект, с който искам да дам възможност на темата за психичното здраве да съществува в общественото пространство – градивно, информирано и от полза, както за лична, така и за професионална употреба. Нуждата от такъв диалог всъщност не е само у нас, тя е в световен мащаб – Световната здравна организация обяви през април, че депресията е достигнала първо място по-инвалидизация на населението, това се случи 13 години по-рано от очакванията (прогнозите бяха за 2030г.). През последната година темата става все по-широко обсъждана – английското кралско семейство започна да говори за травмите на израстването си, Руби Уакс (една от най-популярните тв-водещи в САЩ и Великобритания) основа движение за т.нар. mindfulness все повече световни знаменитости признават за борбата си с различни психични разстройства. С тази цел откриваме проекта със серия от интервюта с познати личности, за да покажем, че това е тема, валидна за всеки един от нас, независимо от социален статус, интереси, умения, възможности и е тема, която засяга всеки спектър от живота и тялото.

Детелина//Тялото ни непрекъснато се променя, сваляме кожа след кожа – дрехите на детството, след това на тийнеджърството, оказваме се големи и след това, неочаквано бързо идват промените като бръчките дори… Непрекъснато меним кожата си, дори откриваме кои сме всъщност след като сме се противопоставяли на едно или просто сме се приемали по различен начин…

Ирина//Това в действителност е така. Ние се променяме постоянно и често нямаме време да рефлектираме върху тези промени. Вместо това, се изгубваме в очакванията на другите за нас или очакванията, които сами си налагаме, които не рядко са отвлечени от реалността. Това става още по-лесно днес със социалните медии и все по-забързаното ежедневие, което не ни оставя време да бъде в кожата си. Именно поради тази причина интервютата в „Кожа“ са с различни хора, но с много идентични въпроси – как се е променяло отношението към тялото ти през годините; кои са социалните очаквания и норми, които несъзнателно си интегрирал/а като част от това, което „трябва да си“ и които те саботират; имал/а ли си депресивни/тревожни моменти и как си се справял/а с тях; какво означават „успех“ и „щастие“.

Детелина//Има една тенденция, която ме притеснява и тя е да се говори не за здравото тяло или по-точно за класическото „здрав дух в здраво тяло“, а след едно дългогодишно шествие на кльощави тела или високи жени с издължени крайници, сега се показват масивни, едри тяла – както при жените, така и при мъжете, които имат своят чар, но по някакъв начин се се влиза в крайности, които отвличат вниманието от всички тези 90%, които са в средата – нито големи, нито слаби, нито високи, нито ниски, а просто средни на ръст и тегло хора, които не си харесват бедрата, или ръцете, или корема. Те сякаш не е са интересни никому със своите „средни проблеми“, как мислиш?

Ирина//Последните години наистина има вълна, която утвърждава пищното (женско) тяло. Не може да не вземам предвид, че това са трендове, които се налагат от развлекателната индустрия, а „модерното“ има цикличност. Окото се насища на развлечение и ако до преди десетина години кльощавите тела бяха хит, сега има нужда от друга провокация. Интересно е обаче да се обърне внимание на това, какво кара мъжете и жените да се отъждествяват с тези модели на развлечение. Съвсем опростенчески, логиката според мен, тече така – щом показват това тяло, значи то е харесвано; щом е харесвано, значи е обичано, щастливо и спокойно. Аз искам да съм обичан/а, щастлив/а и спокоен, спокойна (а не съм), значи трябва да изглеждам по този начин и тогава ще бъде (обичан/а). Тогава „да изглеждам“ взима превес над това „да бъда“. И в този смисъл това е много опасно.

Детелина//Да сме съответни, в смисъл да виждаме реално какво е тялото, с което разполагаме, и желанията му, е част от щастието в по-голям план. Отричайки тялото отричаме част от себе си… голяма част от себе си…

Ирина//Независимо от размера и цвета си, човек има няколко основни психологически потребности, горе-долу, без да претендирам за научна изчерпателност, това са – да се чувства защитен, да принадлежиш, да си утвърден, да си обичан. Когато тези потребности не са задоволени, ние, защото не сме глупави, се опитваме да ги задоволим. Обаче начините, по които се опитваме да направим това, често са много нефункционални. Един от тях е да се опиташ да бъдеш някой друг, с надеждата, че това ще покрие липсите. Но дали си по-слаб или по-пълен няма да промени изначалната нужда да си просто себе си. Хубав пример за това е първият разговор в „Кожа“ с Марина Стоименова, която разказва за своята версия на неприемане на тялото си, резултатите от дългогодишната й битка с него и изводите, до които достига.

Детелина//Ще допълня потребностите да станат 5, по класическия неорайхианския модел – принадлежност, утвържаване, сензорност, хранене, сексуалност. Колко много наши потребности достигат до удоволствието, без да са прекъснати, без да бъдат заместени с половинчати метаудоволствия или направо неудоволствие! Може би заради това са болни душите ни, затова са болни телата. Онази крепост, с която започнахме разговора, когато не е добре окрепена… страда душата. Когато се говори за пирамидата на Маслоу пък, обикновено липсва допълнителното обяснение, че той прави разграничение между потребности на дефицита и потребности на растежа. Потребностите на дефицита (задоволяване на нуждите от храна, сигурност, от любов и самооценка), са тези, които са от критично значение за физическото и ментално добруване. Обратно,потребностите на растежа, например да се знае и да се разбират нещата, естетичното осъзнаване и желанието да се развиваш, да вървиш напред, никога не могат да се задоволят напълно. Така се получава, че колкото повече хората са способни да разбират и осъществяват  потребността си да знаят и да разбират света около себе си, толкова по-силна може да е мотивацията им да учат.

Ирина//Да, уж прости механизми, а всъщност толкова сложни за постигане понякога. Едно елементарно обичане, което уж се случва от само себе си, понякога ни убягва и то често най-важното обичане – това към себе си. В стремежа си да го набавим отвън, забравяме да се грижим за себе си и цялата пирамида отива по дяволите, с все кожата и доброто усещане в нея. Но заедно с тренда на пълните фигури се появи и този на body positivity, който си заслужава да се изследва като опция.

Детелина//Body positivity – ти как го превеждаш и разбираш?

Аз не го превеждам все още и може би това е добър момент да започнем да мисли как да присвоим хубави термини от чужди езици. Това е тема за разговор, който можем да проведем с много хора за най-точен и същевременно благозвучен превод. Аз ще вляза с „телесна позитивност“, с бележка под линия, че там някъде има по-добър вариант. Телесната позитивност за мен е сравнително ново течение, което утвърждава положителната нагласа към здравото тяло, независимо от цвета, размера, формата. Това, в голяма степен, е свързаното с вътрешния монолог, когато той е на тема „моето тяло“. Положителното отношение към собственото тяло е от огромно значение. И когато казвам „положително“, нямам предвид винаги и на всяка цена да си повтаряш колко невероятно е тялото ти. Телесната позитивност е грижата и любовта, от които тялото има нужда, за да бъде добре функциониращо и да ти позволява да правиш нещата, които те правят щастлив и пълноценен. Самобичуването с фрази колко една или друга част е грозна, неприемлива, по-голяма или по-малко на базата на някакви измислени стандарти, е крайно безполезно и не-положително. Ако смяташ, че тялото има един или друг недостатък – направи нещо, за да го промениш. Ако не подлежи на промяна – приеми го такова, каквото е.

Детелина//Телесна позитивност… Аз бих го нарекла себеприемане или себепризнаване, с цялата пълнота на значението – телесно и душевно. С термините е въпрос на свикване, но вероятно ще намерим и други, които да изразяват положителното отношение към всяко тяло. Старая се да бягам от говоренето „по принцип“, защото не ми дава усещане за граундинг, за реалност, за приложение в живота, затова искам да разбера какво е за теб „да си в кожата си“, как разбра, че това е проблем и реши да се занимаваш с него.

ирина атанасова блог детелина стаменова01
Добре в кожите си.

Ирина//Както споменах в началото, аз имах „преживелищен опит“ с това, да не се чувствам добре в кожата си. В моя случай бяха панически атаки и депресия. При паническите атаки усещането за излизане от кожата е много силно. При депресивните състоя кожата просто я няма. Емоциите имат реално биохимично изражение. Оставени на произвола, те могат да разболеят тялото. Когато научавах това на собствен гръб, около мен нямаше много хора, които да се чувстват комфортно да говорят за това. И причината според мен, че няма обществено диалог, има много малко информация, малко подготвени кадри, няма национална стратегия и това поставя хората в ситуация, в която ги е страх да говорят, защото това е проблем, за който не е дадено решение. Ето един съвсем практичен пример: ако аз кажа на колега в офиса – „Мисля, че съм настинала“, той/тя ще ми отговори – „Пий чай, аспирин, почини си“ и това ще бъде вярно и от полза. Настинката се случва на всички и всички говорим за нея. Ако кажа обаче „Мисля, че влизам в депресивен период“, той ще ми каже – „Пий две ракии, ще ти мине“, това за мен ще бъде пагубно, защото алкохолът е депресант и аз ще се появя на работа на следващия дваж по-депресирана.Да бъдеш комфортен в кожата си е от основно значение. Важно е да се научим как да го правим и когато не можем сами, да знаем към кого да се обърнем без срам, страх или притеснение. Затова: „Кожа: чувствам се добре“.

Детелина//Така е, още има стигма върху телесните прояви на страданията на душата, но моето впечатление е, че все по-често хората чупят черупката на личното си притеснение. Според мен ни очаква вълнуващ път в „промотирането“ на онова, което Световната здравна организация много отдавна формулира по малко старомоден, но пък изискан начин – че здравето не е отсъствие на болест, а „Състояние на пълно физическо, психическо и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест или недъг“. Да се чувстваш добре е точно това, или?

къпкейк

Нетърпението уби успеха

Психологията е забавна наука. Откакто мога да чета, непрекъснато пред очите ми страници започват с „учените откриха“, като на психолозите им се падат почти винаги най-забавните задачи! Тази седмица ми попадна това изследване, в което се дава на хора да миришат на тениски с цел установяване например дали  човек си избира партньор по миризмата!

Психолозите се занимават и с малко по-сериозни неща понякога, и особено тези, които се интересуват от възрастова психология, провеждайки лабораторни експерименти. Един от най-известните е вече близо на 50 години и се казва „тестът с лакомството“(Marshmallow Test). Мислех да разкажа за него преди да го опиша, но ако не сте завършили психология – или не сте роднина на Уолтър Мишел, който го е провел – вероятно не го познавате и може да проверите „ще имате ли успех в живота“. Но ако сте авантюристи по душа или нямате какво да правите – може първо да го направите, пък после да разкажа за него.

Продукти: За целта ви трябват просто две любими лакомства на вашето дете (става с кексчета, харибо, парчета шоколад, не само с маршмелоу) и максимум 25 минути. 5 от тях са за обяснения, 15 за експеримента. 2-3 за изяждане на лакомствата.

Участници: Дете над 4 години до около 6. Детето да е ваше,  не правете експерименти с чужди деца. Експериментът е за деца, но като няма деца и най-близкото до деца става, например гадже или партньор. Близки роднини и приятели също стават, ако ви се връзват на акъла.

Място на провеждане: Празна стая с маса и стол, без телевизия и без право да си гледа телефон или таблет.

Условия:

1. Нека детето седне и поставете пред него чиния с 1 любимо лакомство.

2. Обяснете му, че ще излезете от стаята и то може да изяде лакомството, докато ви няма. Но ако изчака докато се върнете и не е изяло през това време лакомството ще му дадете още едно от същото.

3. Излезте и затворете вратата

4. Изчакайте. 15-20 минути по класическия експеримент, но и 2-3 до 5 минути също е достатъчно

5. Върнете се и дайте допълнителното лакомство, ако го е заслужило, като го оставите да си ги изяде наведнъж. Ако детето е било търпеливо, похвалете го! Една част от децата ще са изяли съдържанието на чинията, докато сте били навън и това е повод да поговорите с тях за смисъла на търпението и отложените удоволствия, но ако са на 4, няма нужда.

 

 

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Ако детето ви не се „справи“ – спомнете си, че това е просто експеримент. А и повечето деца имат слаб контрол на импулса до училищна възраст. По-долу ще има някои идеи как да го научите да е по-търпеливо. 

<Текстът продължава под видеото>

Клипчето показва как се държат деца по време на теста

Някои очаквани резултати

По-малките деца са по-нетърпеливи. Децата от по-бедните държави също. В тест, проведен в Камерун 70% от децата изчакали до края (описано е в списанието Child Development). В прочит на изследването от 2012та се прави извода, че зависи не само от търпението на детето, но и доколко то наистина вярва на родителите, че ще си спазят обещанието.

 

История на експеримента

За пръв път е проведен в края на 60те и началото на 70те в университета в Станфорд, САЩ. Известен е като „Маршмелоу тест“, но в оригиналния експеримент децата от детската градина са избирали какво предпочитат – претцел, бисквита или маршмелоу. Участват около 600 деца, като близо 30% от тях успявали да издържат до края и да получат второто лакомство.

През 80те години били намерени част от същите деца (185)  – и вече в зряла възраст били разпитани за детайли от живота им, като се оказало, че „издържалите“ са имали по-високи резултати в училище, по-ниски нива на стрес и по-рядко били с наднормено тегло. 

През 2011та година част от тези хора отново били разпитани, тогава вече четиридесет годишни, което показало, че начинът, по който работят мозъците на тези, които умеят да отлагат и тези, които не могат е различен.

Ако участникът е успял да изяде заслужено две лакомства, значи има силата да се концентрира, като отлага удоволствието, когато го чака награда. Лесният начин е бързо да си изядем лакомството. Но истината е, че човек сам може да се тренира да отлага.

Как човек се учи на самоконтрол?

1. Научете се да отлагате качествено. Например като не гледате в обекта на желанието, а се занимавате  с друго, като повтаряне на таблицата на умножение.

2. Обяснявайте винаги какво следва след нещо неприятно. Например ако на детето му се играе навън, но има нещо друго, което ще се случи, му напомняйте, какво следва. Понякога хиляда пъти, но на хиляда сто и осмия може да го проумее.

3. Давайте личен пример. Когато вие самите не се нервите, а търпеливо чакате на опашката/задръстването без да се мусите, мърморите, тропате с крак, подвиквате и т.н. детето ще види, че има и други начини човек да реагира, когато не става неговото.

4. Научете ги да чакат. Мъничко по мъничко. Като да влезете и излезете от стая, ужким забравили си нещо. Научете ги да се забавляват сами, докато ви чакат и най-вече без да се тревожат какво става — а точно това е стратегията на децата, които са минали теста.

 

–––––––––––––––––––––––––––-

Ако ви е станало интересно, няколко линка за десерт, щом… издържахте до края:

Теста с лакомствата за икономисти и финансисти, т.е. по-сериозно, но кратко, че нямат време

Толкова популярен този тест в САЩ, че е в Улица Сезам (екстра идея как да обясните на детето за чакането), тук е и песничката Me Want It

Линк към Амазон с книгата на Уолтър Мишел, създал експеримента и я пише наскоро, след третото тестване на „децата“, когато самият той е вече на 84. Заглавието е Теста с лакомството/Разберете какво е самоконтрола и как да го овладеете. Даниел Канеман е написал на корицата, че тази книга си струва четенето (ОМГ!)

За Уолтър Мишел има хубава статия в The New Yorker (2014) и една по-провокативна и оспорваща, с негово участие в The Atlantic от същата година

TED лекция с милион гледания – „Не изяждай лакомството!“

 

 

la roche-posay акне

Психология на… акнето

С La Roche-Possay България водихме разговор за това какво можем да направим, за да подобрим емоционалното си състояние и как то влияе върху кожата и конкретно върху акнето. В тяхната кампания #СвободниОтАкне може да разберете за различните аспекти към това състояние – вижте сайта на La Roche-Posay, на който да определите профила на кожата си и начините за грижа. Това е видеото, което показва моята психологическата гледна точка, а по-долу може да научите повече за връзката кожа-психика.

 

la roche-posay
С екипа на La Roche-Posay

По какъв начин емоционалното ни състояние влияе на кожата?
Кожата е нашият най-голям орган, с който общуваме със света. Всяка емоция поражда реакция в кожата. Има твърдения, че 80% от кожните проблеми имат и своята психологическа страна, защото „когато думите не ни стигат, говорим с кожата“. Между другото може би си струва да споменем, че мозъкът и кожата започват своето развитие в ембриона по едно и също време – на 21вия ден на ембриона и по някакъв начин информацията и преживяванията текат непрекъснато между тях. Заради това се приема, че мозъка и психическите процеси може да предизвика – но и да и излекуват – кожните проблеми, като това е работа на психодерматологията – която е работа на дерматолог и психолог, което обаче не означава, че психотерапевт може да излекува акнето ви – или поне със сигурност не без други специалисти.
Можем да кажем, че реакцията на кожата е свързана с личната самооценка и заради това акнето например се проявява така силно през тийнеджърските години и – приема се, че може да има връзка – понякога продължава и в по-късна възраст. Зад неговото силно проявление понякога можем да прочетем неприемане на самия себе си. Понякога това са хора, които много се влияят от мнението на другите. Това са чувствителни хора, които не успяват да се справят с трудния свят, в който живеем и изискванията на другите. Бурните емоции на вътрешни противоречия, подтиснати чувства могат да доведат до по-силна форма на акне. Липсата на самочувствие и усещането, че животът е несправедлив, усещането, че не може да се понасяш – излиза понякога на лицето, а болката е като резултат от вътрешния конфликт, а пъпките може да са вик на тялото да престанем да се критикуваме, да се приемем и открием вътрешната си красота.
Акнето е видимо от всички, променя външния вид и това до голяма степен влияе на самочувствието.

Може ли стресът да причини акне?
Много зависи от характера на човек и доколко се определя като чувствителен, как е свикнал да реагира и дали има възможност да реагира, да сподели, да бъде с околните такъв, какъвто е, не какъвто иска да се представи в техните очи. А да играеш нечия чужда роля е стрес.
Със сигурност обаче акнето причинява стрес. Акнето като цяло се появява по време на ранните зрели години, когато сме най-чувствителни към външния си вид и се учим да харесваме новите си тела, външен вид, всичко. Да си тийнеджър е стрес! И то голям! Акнето много може да попречи на процеса на адаптиране към изцяло новата ситуация в живота, която започва с отговорностите, съзряването и т.н.

Как да възстановим самочувствието си, ако страдаме от акне?
Като се грижим добре за себе си и приемем, че това е етап в живота – а дори в момента да ви прозвучи странно – чрез качествената грижа за себе си, следването на режим на хранене, но също така и на препоръчаните дерматологични терапии човек се научава да приема собствената си стойност, да се научава, че е център на собствената си вселена и че е достатъчно важен за самия себе си. Точно чрез редовните грижи и нанасяйки крема си с любов, измивайки ежедневните проблеми – и повтаряйки си, че това е етап. Повече от 50% от страдащите от акне смятат, че околните ги възприемат като неприятни – и затова „добро самочувствие“ и „акне“ трудно стоят едно до друго.

продукти la roche posay effaclar2Как да се справим с чувството на дискомфорт, когато хората гледат белезите и
несъвършенствата? Как да избегнем негативните чувства, когато забележим появата на нова пъпка?
Това е въпрос за един милион долара! Честно казано, не можем. Но можем да се запитаме „тази пъпка променя ли нещо в мен, прави ли ме по-малко ценен за хората, които харесвам“. Може би това е добро начало на разсъждения.

Може ли гримът да ни накара да се чувстваме по-добре?
Да, гримът е един от начините да прикрием несъвършенствата и ако той ви доставя чувство за контрол върху проблема, разбира се, че трябва да го използвате, като разбира се, внимавате това да е качествена и съобразена с проблема козметика.

Eмоционалното хранене оказва ли влияние върху състоянието на кожата?
Емоционалното хранене е резултат на нещо друго – често пъти тревожност или нерешени проблеми – но тъй като то много рядко е с полезни храни – а най-често с онези, които са в забранения лист от нутриционистите – води друг проблем със себе си – нови пъпки и така става порочен кръг – недоволство и тревога от външния вид и проблеми с общуването с околните, от там желание за ядене и компенсация на тревогата – нови пъпки – и така до безкрай.

––––––-

Вижте какво мислят по същата тема и други специалисти – диетологът д-р Райна Стоянова, която разказва за връзката с начина на хранене  и дерматолога д-р Росица Денчева за начините на лечение на акне.

За happy end – малко акне-хумор

21768443_1771290462931090_7355430381295521721_n

 

сенки хранителни разстройства

Гледна точка: Хранителното разстройство като отделен член на семейството

Тази статия на психотерапевтката д-р Лорън Мълхайм дава различен прочит върху мисленето към хранителните разстройства и с нейното изрично разрешение я публикувам.

–––––

Трябва ли да отделиш от себе си (или от близък) болестта?
Коя е „Ани“, „Бу“ или „Ам“?
(„Ани“ се използва като синоним на анорексия, „Бу“ като булимия и „Ам“ за болестно преяждане/хиперфагия)

Екстeрнализацията на хранителното разстройство е терапевтична техника, популяризирана в книгата Живот без ХР на Джени Скафър и Том Рутледж. Във своето възстановяване, което е описано в книгата, Джени Скафър, персонифицира ХР като „Ед“ (от Eating Disorder, Ed като мъжко име), гадже-насилник. Както Джени описва на своя сайт: „Мислейки за нейното хранително разстройство като уникална личност, различна от нейната собственост тя беше вече способна да скъса с Ед веднъж и завинаги“. В тази книга тя и Том (нейният терапевт) описват различни упражнения, които тя прави, включително разговори с хранителното разстройство и създаване на „решение за развод“. В туитчата на Академията за хранителни разстройства (AED) през 2014 по тази тема Джени Скафър туитна „Ед може да каже каквото иска. За да съм в процес на оздравяване, трябваше да взема решението да не се съгласявам с него и да се разделим“.
Стратегията сама по себе си, наричана „екстернализация“ на хранителното разстройство идва от речевата терапия. Един централен принцип в речевата терапия е, че човека не е проблема – а по-скоро проблемът е проблем. Човекът е във връзка с проблема. Чрез екстернализацията, проблемът се разглежда като нещо, което засяга човека, откобкото че е част от самата личност.
Семейно центрираното лечение  (Family based treatment – FBT) за възрастни с хранителни разстройства, взима прцеса на екстернализация на хранителното разстройство от речевата терапия. В СЦЛ клиницистите работят, за да разделят човека от хранителното разстройство. След консултация със семейството, те използват метафора да нарисуват картина на външната сила, която е нападнала детето и е отвлякла мозъка му. Често се дава име на болестта като „чудовището“ или „Волдемор“ и окуражаване на родителите да работят заедно да помогнат на детето да се бори с хранителното разстройство.
За много пациенти и членове на семейството, изваждането на болестта (екстернализацията) има смисъл, защото отделния човек става „различен“ под влияние на хранителното разстройство. Извеждането навън дава различна рамка на ситуацията: вчесто да се казва, че пациентът иска да ограничава храненето, ние казваме, че хранителното разстройство е чужда сила, която го кара да го прави.

Въпреки че тази техника получи популярност, изследванията не могат да кажат дали в действителност тя помага. Нямаме доказателство за ефикасността на FBT, от която екстернализацията е основна част.

 

Потенциални предимства на екстернализацията на хранителното разстройство

  • Предлага ефикасна и проста метафора
  • Може да помогне на пациентите в разделянето на симптомите, които са его-синтонични (т.е. не ги притесняват)
  • Може за помогне на пациентите да продължат своята война срещу хранителното разстройство, като го приемат за нещо отделно и чуждо на тяхното същество.
  • Може да помогне на семействата и близките да насочат гнева си към хранителното разстройство, като в резултат запазват емпатията към болния
  • Може да събере всички в един отбор срещу общ враг
  • Може да помогне на пациента да бъде отговорен за своето възстановяване като се научи да не се съгласява с „Ед“

Потенциални недостатъци на екстернализацията на хранително разстройство

Някои професионалисти в областта на хранителните разстройства се тревожат, че даването на име, овеществяването на хранителното разстройство му дава твърде много сила и значения. Може да позволи на пациента да обвинява ХР и да не поеме отговорност за своето възстановяването.

Екстернализацията може да засили дихотомното мислене и безпомощността от страна на пациента. Тази рамка може да изглежда като идеализирането на „истинското аз“ и „опрощава“ пациента от цялата му отговорност.

  • Пациентите може:
    • Да не харесат идеята от разделянето на ХР, ако се чувстват част от него.
    • Да приемат тази техника за пренебрежителна или подценяваща опита им.
    • Да се ядосат на семействата си, че екстернализират хранителното разстройство.

Така че, трябва ли да го използвате?

Специалистите и членовете на семейства, които искат да използват екстернализацията ще им бъде полезно да вземат предвид потенциалните рискове и предимства от тази стратегия. Ако сте човек в период на лечение и тази метафора има смисъл за вас, може да потърсите книгата Life Without Ed (за която става дума по-горе, бел. ДС).

Ако помагате на човек, който е в процес на възстановяване и тя или той не харесва говоренето за ХР като външна сила, тогава може да продължите да го използвате за собственото си разбиране на човека до вас, като го правите минимално пред обичания човек.

Подобни алтернативни техники са като слушайки пациента използвате техните думи, с които наричат хранителното си разстройство. Друга стратегия, използвана от експерта по ХР Каролин Костин е да поставите около пациента два аспекта на тяхната личност „здравото аз“ и „страдащото от ХР“. Друг вариант, използван от Кели Витусек е да премахнете всякакви метафори и да обясните тези поведения като симптоми на убийствен глад.

Накрая е важно да подчертая че независимо от начина, по който се описва ХР, промяната в поведението е критично важна за възстановяването. Много от симптомите и опасностите от хранително разстройство може да бъдат свързани с хранителни дефицити и тези симптоми често се подобряват с подходящо хранене и нормализация на хранителните навици. Медицинско наблюдение често се препоръчва с цел възстановяване от хранително разстройство.

 

Допълнителни източници

Ramey, Heather H., Tarulli, Donato, Fritters, Jan C., and Fis, Lianne (2009). A Sequential Analysis of Externalizing in Narrative Therapy With Children.Contemporary Family Therapy.

Schaefer, J. & Rutledge, T. (2004). Life Without Ed: How One Woman Declared Independence from Her Eating Disorder and How You Can Too.

Vitousek, Kelly (2005). Workshop Outline: Alienating patients from the “Anorexic Self”:Externalizing and related strategies, Seventh International Conference on Eating Disorders London, April 6, 2005

тревожни разстройства so health so pharmacy

За спокойствието на душата – в новия брой на SoHealth

По темата за тревожните разстройства и паническите атаки имах удоволствието да пиша в есенния брой на SoHealth, списанието на аптеки SoPharmacy. Списанието е посветено в този си брой на психичното здраве на обикновения човек – тема, която тепърва заслужава да й се обръща внимание, за да може всеки от нас да живее още по-качествено. Автори и консултанти в списанието в този брой са също Ани Владимирова, Елка Нинова, д-р Иван Павлов и др.

 

SoHealth се продава в аптеките SoPharmacy за 1 лв/200 бонус точки и може да се купи и онлайн.

 

В „моите“ четири страници отговорих на въпроси като „какво провокира появата на панически атаки“ и давам идея какво да направи човек, ако живее в състояние на тревожност, какви са симптомите и някои техники за справяне. Логично дойде и темата дали може да се приложи самолечение при тревожността или е препоръчителна консултацията със специалист, като си мисля, че повечето хора се доверяват – и с право на фармацевтите – които могат да им препоръчат някое ОТС лекарство, сред които и вечната билкова комбинация валериан, глог и мента. Когато става дума обаче за продължителни във времето или остри състояния, като тези, които описахме по-горе е добре да бъде направена консултация със специалист. Понякога личният лекар може да бъде достатъчен, но когато срещата с психотерапевт или психиатър могат да бъдат полезни по своя специфичен начин. Разликата е такава – психотерапевтът ще потърси корена на проблема във душевните преживявания, докато психиатърът ще прецени когато е нужно даването на подходящи лекарства, които да решат проблема. Двамата специалисти не се изключват, а често се допълват, така че човек да може да достигне до състояние, в което тревожността вече не пречи на ежедневието му.

 

 

 

 

 

 

 

тяло анорексия 10

Страхът да се храниш

В този блог, а и на много места, е по-често да се срещнете с мнението на специалисти, родители и приятели за хранителните разстройства. Сравнително рядко е да се попадне на разказа на възстановен след анорексия, който е в дълга ремисия и физически, и психически показва, че е надживял този момент от живота си. Табита Фарар разказа своите мисли по въпроса наскоро и с нейното изрично разрешение ги публикувам. Накратко за нея : тя работи като директор маркетинг в софтуерен стартъп и е боледувала от анорексия, заради което работи в областта на хранителните разстройства като активист. В момента пише книга за пътуването сикъм храната, която ще носи името Love Fat. Публикувам този текст на български с изричното съгласие на авторката.

Бих спорила с Табита по отношение на втората част – за преодоляването на страха (мисля, че трябва да бъде търсен по-дълбоко и аналитично), но животът нали е и това – чужди мнения, с които имаме право да не сме съгласни, но да приемаме – и ако нейните думи са в нечия помощ – това е достатъчно за мен и за целите на този блог.

 

 

––

Мразех да съм твърде слаба.

Мразех, че ако излизах от вкъщи, учениците ми крещяха „слабо чудовище“, когато минавах покрай тях.

Мразех, че не мога да седна без да ме заболи.

Исках да кача килограми.

Но,

Се страхувах да кача килограми, и

се страхувах да се храня дори още повече.

 

Яздех кон с височина 177 см, който беше “необязден”. Това беше общо взето извинението, което се даваше, че хвърляше на секундата всеки, който седнеше върху него, при старта на всяка езда. Имаше си страх около него. Знаех, че в момента, в който сложа крак в стремената ще лудува в градината и вероятно ще се приземя с лице в чакъла. Но този тип страх никога не ме е спирал да правя каквото и да било. Този тип страх беше забавен. Харесвах уссещането от страх, фокусиране, цел… и гордост. Харесвах, че не ме е страх да се кача върху този кон.

Когато бях на 16, преди да се разболея, всичко, което исках в живота си беше да  съм професионален ездач. Всичко, което исках беше да яздя на най-големите международни надбягвания. Майка ми принципно отказваше да идва изобщо и да гледа как яздя, тъй като страха й, че мога да падна и беше в повече. Би било лъжа да кажа, че никога не ме е било страх, когато яздех – имах няколко много тежки падания, няколко пъти конят падаше върху мен, имах фрактура на гърба от от конски къч; и бях изритана с копито в гърдите толкова силно, че имам  вдлъбване — но страха никога не ме спирал да направя каквото и да било.

Никога страхът не е имал сила над мен както беше страха от храната, когато се възстановявах от анорексия.

Това е „какво става тук бе“ страх. Един парализиращ страх, замъгляващ съзнанието, неподлежащ на преговори, изнеси-ме-от-тук-преди-да-ударя-някого тип страх.

Ако ми предложеха повече храна, често реагирам като че ли заплашват живота ми. Бих изпаднала в ярост към всеки, осмелил се да ми препоръча да ям повече. Спомням си как веднъж, в началото на нашата връзка, Мат беше решил, че ще е сладко да ми подава хрускави неща в устата, докато гледаме телевизия. Това почти щеше да доведе до край на връзката ни. (В днешни дни обича някой да ми подава нещо за хрупкане, докато лежа на дивана, но мисля, но тогава провалих преживяването!)

За много от нас, страхът, който изпитваме когато се срещаме с повече хранене – въпреки присъствието или отсъствието да качим килограми — е смазващ. И разрушителен. Добрата новина е, че може да се тренирате да надмогнеш този страх. Фокусирайте се върху действието, което има нужда да направите и работете на блокирането на чувствата – страховете – които заобикалят това действие. Да, току що ви казах да блокирате своя страх. Да, разбирам, че това е полярно различно от това, което повечето терапевти съветват. Страхът, който усещате е неуместен и силен. Ако се ровите в него няма да стигнете далеч. Вярвайте ми, опитвала съм и никога не проработи. Ключът е да удушите страха до момента, в който може да го управлявате така че да може да направите това, което трябва да направите: да ядете повече храна.

Да се научите да игнорирате страха си е нещо, което смятам, че е нужно умение във възстановяването от анорексия. Не трябва да го разпакетирате и изследвате. Имате ирационален страх от хранене и единственият начин, за да докажете това на ума си. Страхът няма нужда да бъде анализиран, защото продължавате да давате на мозъка си информация, че храненето е повече от нещо, за което не си струва да се тревожите. Когато ядете повече храна, вие окабелявате отново мозъка си.

 Защо повече храна е заплаха?

Никога не съм имала голям проблем с яденето на едно и също нещо по едно и също време. Бях отлична в рутинното ядене. Яденето повече ме объркваше всеки път. Дори правилата за часовете на хранене съществуваха, за да ме предпазят от това да ям повече. Не можех да ям по-рано от обичайното време, в случай че това ми позволява повече време през деня. Повече време означаваше повече хранене. Това време беше плашещо.

Както казах, ако някой ми предложеше повече храна, отколкото намирах за моето нормално, аз имах чувството, че е насочил пистолет към мен. Не преувеличамам. Така ми се струваше заплахата от повече храна.

Колко нелепо е това. Бях ли гладна? Да, винаги. Исках ли да кача килограми? Логично, да. Разбирах ли че храната не е нещо, от което трябва да се ужасяваш? Логично да. Някоя от тези истина правеше ли ми по-лесно да ям каквото и да било? Не.

Но защо? Защо се получаваше така, че виждах храната като заплаха?

Нямам напълно ясен отговор на това. Но имам своето мнение защо и кога човек с генетично предразположение към АН (анорексия нервоза) е с дефицит на енертия и заради това анорексията се активира приемането на повече храна се приема за по-голяма заплаха към оцеляването на.

Ако гените на АН съществуват като адаптация, която позволява да оцелеем в периоди на глад и да ни позволят да мигрираме до райони, изобилни на храна, тогава има смисъл, че по време на тази миграция спирането и храненето с „повече“ от минимума може да е заплаха за оцеляването.

Защо? Защото ако спрете за твърде дълго на място, където има „някаква“ храна, но не „изобилие“, може да рискувате никога да не стигнете до земите с изключително добри услония. Или, когато най-накрая стигнете там, какво би се случило, ако други племена са ви изпреварили? Ами ако са враждебни и не биха ви позволили да се установите? Ами ако те вече са убили и изяли бизоните? Тогава бихте умрели със сигурност. Също така мисля, че това е причината да има това неистово желание да хапнеш нещо за толкова много от тас с АН. Не спирай за дълго. Яж само толкова, колкото има нужда, за да оцелееш и тръгвай отново.

В този смисъл, повечето храна може да те убие. В този смисъл не е лудост, че съм готова да се вбеся на всеки, който се опита да ме спре и накара да ям.

 

Как да тичате към, не да бягате от, страха да ядете повече

1. Разпознайте страха

Звучи нелепо знам, но дълго време не мислех, че разпознавах това, което чувствах като страх. Усещах го толкова невъзможно за преговори, инстинктивно и без каквато и да било прилика с какъвто и да било страх, който съм чувствала преди. В допълнение, храната не е нещо, от което да ни е страх, или? Затова не мислех, че директно свързвах тези неща в мозъка си. Например, ако Мат ми предложеше парче пица, аз бих се ядосала и му се разкрещяла, но с ума си бих си казала че ме е ядосал с това, че иска да ме контролира и да ми казва какво да ям – дори ако той не прави това.

Мат е най-малко контролиращият човек на света, но мисля, че в моята паника, мозъкът ще насочи директно вината за страха, който чувствах към него. Когато стана достатъчно разумна да се спра и кажа „Ужасена съм да хапна повече“, отколкото да крешя по него заради наглостта му да на предлага на кльощавото си гадже пица, нашият живот стана доста по-добър.

 

2. Дишайте

Реакцията на страх ви поставя в състояние на активност на симпатиковата нервна система (бий се или бягай). Сърдечният ви ритъм и дишането се учестяват в очакване да бягате от опасността. Най-големият инструмент, с който разполагате е да успокоите дишането – и като го контролирате, което не може да направите със сърцето. Ако забавите дишането си, това ще даде информация на мозъка, че няма непосредствена опасност. Ще станете по-спокойни и в състояние да мислите ясно. Да се надяваме, че с успокоението идва по-голям шанс да влезете в страха, отколкото да избягате от него.

 

3. Бъдете смели и любопитни

Голяма част от възстановяването е да тичате в страха. Колкото повече правите това, толкова повече ще давате на мозъка си информация, че храненето не провокира тази реакция на страх. Трябва да тичате към страха с цел мозъкът ви да разбере, че този страх е безсмислен.

Да се поставите на седалката на любопитния наблюдател – ученият, ще ви помогне осъзнато да се откъснете достатъччно, за да останете на ръка разстояние от реакцията на страх. Мислила съм си „какво би било най-лошото ако хапна Х“и да използвам това любопитство ме е карало да го правя. Като чели експериментирах. Като чели казвах на друг да го изяде. Това състояние на любопитство ми помагаше да се отдалеча от ситуацията.

Страхът, който изпитвате е истински. Не го подценявайте. Този страх носи потенциала да опостуши възстановяването ви и живота ви. В същото време трябва да разберете, че този страх е стар и не е релевантен към днешния ден. Може да кажете „благодаря ти много, но не се нуждая от това сека, защото сме в среда на гладуване “ и да игнорирате страха. Може да бъдете повече от окей, ако приемате повече храна. Ще поглъщате обратно малко парче от живота си с всяка хапка в страха.

[край на текста на Табита Фарар]


Ако се разпознавате в този текст силно ви препоръчвам да потърсите професионална помощ –

от училищния психолог, ако сте в училище;

да се обърнете към психотерапевт в родния си град;

да потърсите среща с психиатър;

и/или направете този тест за скрийнинг на хранителни разстройства.

Ако е възможно, споделете с родителите си или близки за състоянието си и да поискате тяхната подкрепа.

 

––

Понякога хората, които са болни от анорексия не мислят, че им „има нещо“. В галерията са показани снимки на жени, които са болни от анорексия. Ако техните тела приличат на вашето… разбрахте ме.

назад напред

Защо след отслабване 30% от хората си връщат предишното тегло

Не знам дали сте гледали от тези риалити шоупрограми, в които хора с наднормено тегло свалят килограми (най-популярното е The Biggest Loser на NBC, в България вървеше по TLC). Аз рядко се спирам на тях с дистанционното, но съм ги познавам, е, ясно е защо – темата с борбата с килограмите ме интересува и въпреки че се радвам на щастливите им очи, когато видят, че кантарите започват да сочат други цифри, знам, че дотук съвсем малко от хората, които свалят така от теглото си, остават на мечтаните и трудно стигнати нива. В същата степен можем да се каже същото и за дългосрочния ефект от бариатричната хирургия.

Хората на диета обикновено свалят около 10% от теглото си през първите 6 месеца (като няма значение конкретната диета), но изследвания сочат, че след време 30 до 66% от хората на диета си качват повече, отколкото са свалили по време на диетата в следващите 4-5 години, като не се отчита и значително подобрение в здравно отношение (*всички изследвания са упоменати в бележки накрая с линкове към тях – (1). Самото сваляне и качване на килограми води до рискове за здравето. Проблемите пред хората, които свалят килограми са два: първият е промяната на навиците за хранене и вторият е, че правилото на постепенно увеличаване на порциите се включва постепенно, почти невидимо. В същото изледване Ман казва, че „Когато пазите рестриктивна към калориите диета, тялото ви променя метаболизма си, което от своя страна прави така, че е все по-трудно и трудно да сваляте килограми и за да запазите темпото на намаляване на теглото, трябва да намаляване калорийния прием, което прави трудно пазенето й“. Хората, които правят диети, но са склонни към емоционално хранене (провокирано от стрес или самота), има по-голяма вероятност да са в цитираните 30-63%, сочи друго изследване по същата тема (2).

Най-голямата причина е, че с драконовските режими и промяна в органите се постига често временен, ограничителен режим, но не и промяна в психичното състояние, а често пъти то е онова, което кара човек да яде безконтролно, а не това, че не знае кое колко калории е. Колкото и човек да прави физически упражнения, дори и когато мине на идеален хранителен режим, дори това да продължи година-две-десет (пиша 10, защото съм оптимистка), зад завесата остава суфльора, който нощем води до хладилника.

Indulge yourself to a taste of Italy today.„Диета“, тази дума, станала омразна на мнозина, и затова сменяна с „режим“ е част от проблема. Другият е, че за повечето, не всички от нас, но повечето, поддържането на здравословно тегло не е лесно и изисква внимание в храненето и редовни физически натоварвания (може да не е фитнес, нито спорт в зала, но да съществува). Липсата на контрол на импулса (в случая за хранене) или нежеланието за физическа активност (един от симптомите на депресия) са вече работа на психологията и психотерапията.

Един пример: чувството за самота, което съпровожда всеки от нас в различни етапи от живота му. Самотата като чувство не зависи от броя на приятели и познати, а със субективно преживяване, при което също може да се усеща празнота, чувство за незначителност, отхвърляне от околните, изоставеност, безнадеждност, липса на подкрепа, тревожност, депресираност, несигурност и зависи от събития като раздяла с партньор или работа; периоди на траур или стрес. Хроничната самота може да доведе до емоционални и физически проблеми, които да бъдат изявени чрез трудност на регулиране на импулси, които са преяждането, пушенето, пиенето и безконтролен секс, по изследванията на невролога Джон Капиоко, автор на книгата Самотата:Човешката природа и нуждата за социални връзки (3). Стресът е сериозна причина за наднорменото тегло и начините за справяне в ежедневието (търсенето на личния отговор защо се стресирате точно от тези неща, как да ги преодолеете и други въпроси в психотерапията). Нередовното хранене, също резултат от стрес, води до изменения в биологичните ни ритви – и може да попречи на естествената регулация на глада. Между другото, гладът и раздразнителността се намират на близки места в мозъка (откъдето идва тази позната детска нервност, когато са гладни, а често и при възрастните се наблюдава) и нередовното хранене, защото то може да провокира напълняването. В същото време, изследванията показват, че колкото по-малко спите, толкова по-голяма е вероятността да напълнеете, защото липсата на сън води до нарушаване на хормоните, които контролират глада и апетита. От 1,000 изследвани човека тези, които са спят по-малко от 8 часа имат повече мазнини в тялото и като цяло са по-тежки. Ще направя едно допълнение от мен, че безсънието най-често е свързано с емоционални проблеми и ще затворя кръга безсъние-килограми-психика.

Изследванията константно показват, че хората се хранят повече, когато са депресирани, тревожни или имат емоционални разстройства. И обратното: наднорменото и свръхнорменото тегло също могат да провокират емоционални разстройства: ако често сваляте и качвате това може само да покачи тревожността и депресията, а този цикъл води до трудностите, описани в началото и кръгът става порочен. Провокираното от емоции хранене това, което наричам „глад за емоции и признаване на чувствата ни„.

Емоционалното хранене е тенденцията човек да преяжда като отговор на негативни емоции, каквито са тревожността или раздразнителност/чувствителност (по дефиницията на van Strien (4). Това е свързано с липсата на психологически механизми за преработването на тези емоции, което става чрез лична терапия и осъзнаване, не чрез мерене на калориите. Както обаче всяко друго нещо, така и за справяне и намиране на нови механизми е нужно време и то не е няколко консултации, месец или два, а продължителна лична работа преди да има ефект върху поведението, защото дори и осъзнал какво става в него, на човек му трябва време, преди да започне да вижда реакциите си в ежедневието и да ходи по нови пътеки. Емоционалното хранене само по себе си е спасителен „механизъм“ за справянето с горчилките в живота и оттам са трудностите в загубата на тегло във времето и поддържането на желаното ново тяло. Не само негативните емоции водят до емоционално хранене. Макар и много по-рядко се изследва и връзката позитивни емоции-емоционално хранене (5), но се приема, че и те са част от картината. Храненето в отговор на (негативни) емоции е много по-изследвано и са показани достатъчно ясни връзки между него и високия индекс на телесната маса, връзката с качването на теглото, болестното преяждане и депресията. В допълнение, емоционалното хранене води до усещане за вина и както личи дотук, емоционалното хранене не и никак толкова лесно за обяснение, както понякога изглежда или се представя. Проучванията показват, че близо 60% от хората с наднормено или свръхнормено тегло се хранят емоционално, като в период на преяждане посягат към храни, богати на мазнини, захар или с високи калории като отговор на негативните емоции, което естествено ги поставя във висок риск от развитие на диабет, МЕТ и сърдечно-съдови проблеми.

В статията на Harvard Health Publication, която препоръчвам за четене, ако имате още интерес към темата (6), се представят основните причини за наднормено тегло – и естествено, няма да се изненадите. Това са:

  • генетичното предразположение (400 гена са свързани с наднормено тегло, но малка част засега се приема, че са големи играчи. В България може да ги изследвате през NutriGen, прочетете повече). Само 25% от предиспозицията за наднормено тегло обаче се дължи на гените, за разлика от много други генетични заболявания, където ролята е 70-80%. Вашето наднормено тегло може до голяма степен да се дължи на гените, ако са спазени следните условия: по-голямата част от живота ви тежите над средното; един или двамата ви родители или няколко ваши роднити са с наднормено тегло – а ако двамата ви родители са със затлъстяване, вероятността и вие да сте като тях е близо 80%; и ако не може да свалите килограми ако сте с висока физическа активност и нисковъглехидратна диета месеци наред.
  • фактори на средата (това са външните влияния). Бебетата на майки пушачки има по-голяма вероятност да са с наднормено тегло от тези на непушачките. Бебетата, кърмени 3 месеца е по-вероятно да не са с наднормено тегло като възрастни от тези, които са кърмени по-малко от 3 месеца и т.н., и т.н.

Емоционалното хранене е едно, но болестното преяждане е състояние, включено в Международния класификатор на болестите. Често пъти то е маскирано с други сериозни проблеми, които не дават възможност винаги на лекарите да стигнат до нея, а да лекуват последствията – а такива са сърдечно-съдови проблеми, метаболитни и др. Само че болестното преяждане е болест на душата – и когато се стигне до нея, тогава почва същинското лечение, чрез което се подпомага на ендокринолозите, кардиолозите и гинеколозите да постигнат ефект върху засегнатите органи. Един психотерапевт и вие в кабинета му не може да постигнете сами, без помощта на лекарите онова, което ще се случи, ако всички работят заедно – вие и специалистите около Вас. Ако се грижите за промяна на навиците, разбиране на себе си и (често пъти) медикаментозно или друго лечение. Всички тези терапии имат своите конкретни цели, а вие, като един диригент, трябва да проявите търпение и да не се откажете нито по време на увертюрата, нито при първите събития, а когато сте стигнали – не някакво измислено „идеално“ тегло, а това, с което ще живеете здрави и ще се харесате, първо на себе си.

 

 

 

 

Още по темата

Статията в The Atlantic How Therapy can Cure Overeating (2017)

Статията в TIME The Weight Loss Trap: Why Your Diet Isn’t Working (2017)

Ок, а какво е „нормално хранене“, написала съм нещо за това

Бекстейджът на риалити шоутата за отслабване и още един материал по въпроса, който е интересен

 

Допълнително за четене по статията (бележки в текста)

(1) T.Mann, American Psychologist, 2007

(2) Изследване върху връзката задържане/връщане на килограмите и хранене, провокирано от емоциите

(3) Джон Капиоко, Самотата и…

(4) Van Strien, T., van de Laar, F. A., van Leeuwe, J. F. J., Lucassen, P. L. B. J., van den Hoogen, H. J. M., Rutten, G. E. H. M., & van Weel, C. (2007). The dieting dilemma in patients with newly diagnosed Type 2 diabetes: Does dietary restraint predict weight gain 4 years after diagnosis? Health Psychology, 26, 105e112.

(5) Ефектите на позитивните и негативни емоции

(6) Статия в Harvard Health Publication Why People Become Overweight (Публикувана 2009, обновена 2017)

 

сврака пика когато се ядат нехранителни неща01

Болестта, в която човек или дете яде неща, които не са предназначени хранене

Уговорка: тук не става дума за яденето на пясък на детската площадка от детето ви, на което е любопитно какъв е вкуса му и изследва света; нито за пъхането в устата на всичко, което види – понякога дори и гризане на масата. Този пост е посветен на болест, хранително разстройство, при която възрастни (или деца) систематично приемат вещества, които нямат хранителна стойност и не са предназначени за ядене. Ако имате съмнение, че вие или детето ви страда от нея, моля да прочетете внимателно написаното по-долу, като не правите прибързани заключения и задължително се консултирайте с личния си лекар и/или специалист от изброените по-долу (психиатър; детски психиатър, ако детето е по-малко или гастро-ентеролог при нужда).

Не можах да намеря много за тази болест в български източници, заради това реших да се спра върху нея в този пост. Тя е много рядка, но се надявам написаната информация да бъде полезна, дори на един човек, защото усложненията от нея са тежки. 

Болестта се нарича „пика“ (Pica) и е специфично разстройство на храненето. Името на това хранително нарушение идва от латинското название на свраката, която е известна с това, че обича да краде всякакви неща, кооито не стават за ядене.

Пика първо е описана от Хипократ и като цяло се приема, че е се диагностицира най-често при бебета и деца, но психиатрите я срещат и при възрастни в различни групи. Това е психиатрична болест (F50.8), при възрастни и деца (в кърмаческа възраст се описва с код F98.3) и се характеризира с упорито хранене с нехранителни вещества (като пръст, парченца боя и т.н.). Може да се срещне като един от по-общите симптоми на психични разстройства или като относително изолирано психопатологично поведение.

Под „упорито“ се разбира, че трябва да трае поне един месец и има различни подтипове. Такива са:

geophagia (хранене с пръст),

pagophagia (ледени кубчета и лед в големи количества, свързва се с недостиг на желязо)

hyalophagia (със стъкло),

litophagia (камъни),

mucophagia (слуз),

pagophagia (лед),

trichophagia (коса; обичайно е резултат от трихотиломания, която е неконтролируемо желание за скубане на коси и косми, което причинява естетични, психологични и здравни проблеми),

xylophagia (хранене с дърво или хартия) и други – като вар.

себеканибализъм (хранене с части от тялото, като вътрешната част на бузата или кожички)

coprophagia (ядене на изпражнения) и urophagia (пиене на урина с желание)

 

Приема се, че пика може да бъде причинена от други телесни проблеми като недостиг на желязо (най-вече при деца или при бременни жени). В други случаи се свързва с шизофрения, проблеми в аутистичния спектър и други нарушения, а понякога и в спектъра на обсесивно-компулсивните разстройства, като за това свидетелства и ефекта на селективните инхибитори на серотониновия транспорт (SSRI). В други случаи се търси причината върху разстройствата върху контрола на импулсите.

Пика често причинява проблеми в ежедневието и да доведе до сериозни медицински усложнения – язви, перфорации, обструкция на червата, инфекции, анемия, електролитен дисбаланс и отравяния. Затова е задължителна намесата на специалисти (психиатър, общопрактикуващ лекар, гастро-ентеролог).

 

в памет на луиз хей

Луиз.

Попаднах на нея в сравнително труден личен момент. Не, отчайващ личен момент, преди много години. Книга, която бях подминавала години в книжарница, този ден просто не можех да върна на лавицата. Остана в мен и я прочетох същия ден. Без да знам, аз бях станала един от над 40те милиона притежатели на преиздаваната над 95 пъти книга само в САЩ. После намерих в торент книгата на аудиофайл, четен от нея, и плътния й, мек глас ме съпровождаше в колата месеци наред.
Две книги (Излекувай живота си (в линка pdf към книгата) и Излекувай тялото си) бележат живота й, в който следват над 50 години смислен живот и кариера; издателство за духовна и психологическа литература, събития и семинари по цял свят… В края на 70-те Луиз Хей е диагностицирана с рак на шийката на матката и прави връзка между сексуалното насилие в детството си и болестта, която, която по нейни думи, излекува с прошка и други техники, които по-късно описва в книгите си. Винаги търсеща новото, жив пример за това, което проповядва – градинарство, йога на 70, състезателни танци на 74 и т.н. Животът на Луиз започва трудно. Семейство от проблеми. Ражда на 16 дете, което оставя. През 50те тя сменя името си и започва кариера на модел и се жени за заможен англичанин, който след 14 години брак я изоставя заради друга жена. Вместо да пропадне отново, тя прави друго. Създава по-добрата версия на себе си, на възраст и в ера, когато 40те не са били новите 20. Книгата й Излекувай живота си, която попадна в моите ръце тогава, в онази книжарница. Всичко е в две изречения.
Това, което вярваш и това, което мислиш, е това, което си и ще бъдеш. 
Мислите създават живота ти.

Нейната философия е това, което днес наричаме „позитивно мислене“. Ежедневно чуваме тези две изречения, казани по много начини. Луиз е от първите, които го повтаряха, докато не стана толкова приемливо, колкото е сега. На днешния ден Луиз Хей почна, след като промени живота към по-добро на много хора. Тези, които са чели книгите, знаят. Тези, на които им предстои да ги открият – не всичко, но много неща зависят от нас, тя ни помага да се разделим с онова, без което можем, за да направим място на по-доброто.

В края на ден с красив залез, като този на снимката, разбрах, че Луиз Хей е починала на 90 години. Животът й можеше да е различен, но тя избра друго, давайки личен пример за това, поемайки пътя непоет*.
*По стихотворението на Робърт Фрост
Пътят непоет:
„Два пътя се разделяха в гората.
Аз поех неутъпкания
и това изцяло промени нещата“.
номофобия детелина стаменова психотерапия02

Речник на новите чужди думи – „Номофобия“ – страхът от това да си без мобилен телефон

номофобия детелина стаменова психотерапия01„Номофобия“(nomophobia) означава „страхът да останеш без мобилен телефон“ и е свързана със FOBO (Fear of Being Offline – страхът да си офлайн). Името идва от съкращението No Mobile Phonе, нищо че „фобия“ насочва мисленето в друга посока. Реално състоянието е по-близо до тревожните разстройства и че става все по-значимо се подкрепя от различни източници и изследвания.  В картината на номофобията има елементи на депресия, паника, страх, зависимост, самота и усещане за липса на значимост, когато мобилния телефон не е с теб (затова ли „ще ти взема мобилния телефон е топ-заплаха родител-дете в днешни дни?“).

номофобия детелина стаменова психотерапия03 banksy clement street bristol
Графит на Банкси на Clement Street в Бристол. Имам борд и на Банкси в Pinterest

“Хората не използват мобилните телефони, за да говорят с други хора – ние говорим за свързани с интернет устройства, които позволяват на хората да общуват с различни аспекти на живота си. За да махнете тийнейджър от телефона му, трябва да го отстраните хирургически, защото целият им живот е вкоренен в устройството”, казва психологът проф. Марк Грифитс, който е специалист по зависимости.  Мобилните телефоните са такава интересна тема за психолози и технически лица, че съществува  Енциклопедия на навиците при използването на мобилни телефони (1,1770 паунда в Amazon.co.uk и линк към книгата в Google Books)

В началото на лятото с Доника Ризова говорихме за това – продължавам да мисля, че мобилните телефони и социалните медии дават повече плюсове, отколкото недостатъци, но „дигиталната диета“ е потенциално добра идея, когато човек усети, че прекалява в общуването с телефона (дигиталната диета при децата е добраидея в много случаи). Прекаляването идва, както и с храната, да си включа любимата си тема, когато телефоните и смарт устройствата не пречат на работата, връзките, хобитата ни и живота като цяло.

Споменатият отгоре Марк Грифитс дава 10 изречения, с които да проверите дали страдате от зависимост от телефона си (пребройте отговорите „да“):

  • “Мобилният ми телефон е най-важното нещо в живота ми”
  • “Растат конфликтите между мен и семейството ми и/или партньора ми за количеството мреме, което прекарвам на мобилния си телефон”
  • “Телефонният ми номер често ми пречи за други важни неща, които имам да правя (работа, образование и т.н.)”
  • “Прекарвам повече време на моя мобилен телефон, отколкото каквато и да било друга активност”
  • “Използвам мобилния си телефон като начин да променя настроението си”
  • “Постепенно увеличавам времето, което прекарвам на мобилния си телефон през деня”
  • “Ако нямам възможност да използвам телефона си ми се разваля настроението и ставам раздразнителен”
  • “Често имам остра необходимост да използвам телефона си”
  • “Ако намаля времето, което прекарвам на телефона си и след това отново започна да го използвам, винаги се връщам към количеството преди да намаля времето”
  • “Лъгал съм други хора колко време съм на телефона”
Въпросникът е от статията на Mark Griffiths (2013). Adolescent mobile phone addiction: A cause for concern? Education and Health, 31, 76-78.

Колко „да“ събрахте? Сложила съм отговорът накрая, за да избегна маменето.

 

номофобия детелина стаменова психотерапия02
Пътен знак в Стокхолм

Психологически последствия от прекаленото втренчване

Върху паметта – ако всичко е на гугъл ключови думи разстояние – тогава няма смисъл от помнене, а паметта е важна, както и тренирането й – иначе има риск да сме празни кутии… като белите кутийки на търсачката…

Безсъние и/или лош сън – много хора заспиват с мобилните си телефони, включително и деца. А това е опасно заради онова, което наричаме „хигиена на съня“.

 

Липса на човешки контакт – няма Gif, който да замени живата емоция.

Липса на реалност – това конкретно за пешеходците в града.

 

Как да използвате телефона си по-малко

Опитайте с 15 минутни паузи без телефон. Купете си часовник с будилник, не включвайте алармата на телефона. Час преди лягане изключете телефона си или го оставете в друга стая и изключете звука (ако ви се качва тревожността от тази мисъл… значи има нещо).

 

Тестът на проф. Марк Грифит

Ако отговорите са 6 или над 6, тогава имате проблем

 

Статистика

25% от австралийците (вероятно защото им се е правило такова изследване) са казали, че имат такъв страх

Повече жени, отколкото мъже споделят, че имат проблем да са без мобилен телефон

 

Линкове по темата

Статията „Съществува ли тревожността от раздяла с мобилния телефон?“ в The Guardian

Научно изследване и статия за номофобията, публикувана на 1 юли 2017 в списание за Киберпсихология, поведение и социално общуване

За книгата на Нанси Джо Сейлс „Американски момичета: Социалните медии и тайния живот на тийнеджърите“ и връзката имаш ли Instagram – имаш ли живот в L.A. и откъс от самата книга

Нещичко от Scientific American

 

Още един тест за стигалите накрая

Страдате ли от номофобия?

  1. Чувствате се тревожни, когато сте без телефона си.
  2. Чувствате ли се „без връзка със света“, когато сте без телефона си?
  3. Изпитвате ли нужда да носите телефона си навсякъде с вас непрекъснато?
  4. Връща ли ли сте се от работа вкъщи, защото сте си забравяли телефона?
  5. Изпускали ли сте нещо, което се случва точно пред вас, защото сте си гледали телефона?
  6. Телефонът разсейвал ли ви е от общуването с партньор/деца/приятели?
  7. Страдате ли от FOMO (страхът, че ще пропуснете нещо), когато не сте с телефона си?
  8. Някога има ли ли сте спорове с други хора по отношение на прекалено използване на телефона си?
Източник Techguide Australia

Няма нужда от брой отговори „да“. Щом сте прочели дотук, сами ще си отговорите.

 

Илюстрации и снимки:

Ръка с телефон: boligan.com

Банкси: Pinterest

Пътен знак: Pinterest, знак в Стокхолм, Швеция

Марк Остин Мади Анорексия принц Уилям

Стопяване: Истината за анорексията (филм на Channel 4)

В четвъртък, 24ти август, по Channel 4, беше излъчен документалния филм Wasting Away: The Truth about Anorexia. Може да бъде гледан още 27 дни на сайта на телевизията безплатно (под Chrome не успях, затова давам линк към свален в YouTube материал, който има вероятност да бъде премахнат).

Във видеото се разказва за трудностите пред болните от хранителни разстройства във Великобритания – не са измислени, а съвсем реални – и се поставя сериозния въпрос, че целия този спектър от заболявания не получава нужното финансиране и внимание. Документалният филм е направен от известния британски тв водещ Марк Остин с участието на дъщеря му Мади и е провокиран от нейната болест. Предисторията е, че през февруари 2017 в The Sunday Times беше публикуван негов текст със заглавието „Какво е да имаш… дъщеря с анорексия“ (сайтът изисква регистрация, но е безплатен и безпроблемен за ползване след това). „Питах Мади няколко пъти какво е предизвикало болестта и и тя още не е ми е дала задоволителен отговор. Мисля, че истината е, че няма причина. Най-близкото до обяснение беше, когато тя ми каза, че е имала чувството, че живота й е извън контрол и единственото, което е можела да контролира е количеството храна, което влиза в нея“, пише той, а в самия материал той споделя, че много пъти се е отказвал от това да разкаже всичко. 5 години след лечението й, двамата – баща и дъщеря – решават да говорят, за да разкажат за трудностите по време на лечението.

След публикуването на статията получават писмо от принц Уилям, който е прочел материала и след това се съгласява да участва и в документалния филм, воден от личния интерес към хранителните разстройства – майка му, принцеса Даяна, призна за пръв път публично преди 22 години, за своите проблеми с булимията – и днес той и съпругата му полагат усилия за това да се говори за психичните болести, сред които са и хранителните разстройства.

За разлика от To The Bone, който е игрален филм по лична история, тук се разказва за лична история, но се говори за обществено здраве и за нуждата от разбиране на дълбочината на проблема. Вероятно сме в такъв етап, че е нужно напълно да се преосмисли грижата за този тип болести и да се приеме, че те са социално значими и изискват повишено внимание, ранна превенция и програми за лечение. Британските статистики са плашещи (и има проблем с държавното финансиране), а у нас няма статистики, т.е. не мога да ви наплаша…

Лечението на хранителни разстройства е трудно и изисква време.

Не вярвам в „магически изцелявания“. Малко факти:

  • Възстановяването от анорексия често продължава между 4 и 5 години, дори далеч след като отдавна от болестта раните са само по душата, защото съществува висок риск от връщане на критичното състояние. Затова и се плаша, когато някой се откаже твърде рано и не приеме мнението да остане в терапия, въпреки субективното преживяване към момента „чувствам се добре и няма какво да науча повече за себе си“. В дългосрочен план 50-70% от засегнатите се възстановяват, но при до около 25% от тях това не се случва напълно (линк).
  • Лечението е многопластово – лекува се както душата, така и засегнатите от болестта части на тялото (а те не са никак малко).

 

хронични болести

Думи на съчувствие, които нараняват

20 разпространени грешки в общуването с хора, които страдат от тежки, опасни или хронични заболявания.

Автор на текста е руската психоложка Дария Кутузова

(материалът се публикува с изричното съгласие на авторката. Повече за нея може да откриете на сайта й).

Всички хора, които живеят с хронична болест, рано или късно се сблъскват с това, че околните с добри помисли (според тях), им казват думи, от които им става по-зле. В тези ситуации има две страни.

От едната е човека, който казва съчувстващи думи, които раняват, може просто да не знае, как те биват чути. Така просто е прието да се говори; чувал е, че други хора използват тези думи или просто не знае какво означават те да болния. И е уверен, че добрите намерения еднозначно се приемат чрез думите, които казва (което не е така фактически).

От друга страна, изключително много хора, които живеят с хронична болест, страдат къщо и от депресия. Депресията създава определен филтър на възприятията, който може да изтълкува нееднозначно и в най-лош смисъл. Когато си с депресия е трудно да чуеш по каквито и да било начин криво формулирани добри намерения. За това е нужен ресурс, а той не съществува в този момент.

Заради това създадох този „разговорник“: какво казват обичайно хората, какво имат предвид и как може да бъде изтълкувано  (особено с филтъра на депресията) и какво може да се опитате да кажете вместо първото, което ви хрумва.

1. „Не изглеждаш болен изобщо!“

Иска да каже:„Изглеждаш отлично! Правя ти комплимент, за да те зарадвам“

Чува се като: „Преструваш се, не си болна наистина, аз знам как изглеждат болните хора. Сега трябва да ми докажеш, че си болна и се чувстваш зле“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Изглеждаш много добре днес. А как се чувстваш?“

2. „Отново ли не можеш да дойдеш?“

Иска да каже: „Много ми е тъжно, че болестта не ти дава да живееш, както искаш“.

Чува се като: „Разочарована съм от теб, на мен вече ми писна и никога повече няма да те каня никъде“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Искаш ли да се разберем да се видим евентуално в петък, а ако не успееш да излезеш или ще дойда при теб, или ще преместим срещата“.

3. „Знам как се чувстваш“

Иска да каже: „Досещам се, че ти е тежко в момента“

Чува се като: „Все ми е едно как се чувстваш в момента, не ми се занимава да ти обръщам внимание и да вниквам в проблемите ти“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Помогни ми да разбера какво се случва с теб, как ти влияе болестта“

4. „Само кажи, ако имаш нужда от нещо“

Иска да каже: „Винаги съм готов да помогна“

Чува се като: „Няма да проявявам инициатива, за да ти момогна. На мен, общо взето, ми е все едно, че на теб ти е трудно да формулираш каква помощ може да ти е нужна, и че на теб ти трудно и неловко сама да поискаш такава“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Отивам да пазарувам/в аптеката. Какво да ти донеса?“

5. „Все пак по-добре че не е…. (най-често се казва рак)“

За да се разбере колко нетактично звучи, си представете обратната ситуация, как вие отивате при човек с онкологична диагноза и му казвате: „Все пак добре, че не е множествена склероза“. Болестите не са състезание „на кого му е по-зле“.

Иска да каже: «Много се боя, че с теб може да се случи нещо страшно и ми се иска да вярвам, че няма да стане така. Страх ме е и когато чух диагнозата ти, че не е това, от което се боя, изпитвам облекчение“.

Чува се като: „Обезценявам страданието ти, ти нямаш право да се оплакваш и да търсиш внимание, не заслужаваш помощ и утешение“.

Какво може да се опитате да кажете вместо това: „Разбирам, че в момента ти е много притеснено и ти минават черни мисли. Как успяваш да се справиш? Аз съм с теб, каквото и да се случи“.

6. „Ти си силна, ще се справиш! Сама ще видиш, че всичко ще се оправиш“ или „Всичко, ще е наред, сигурна съм!“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че този тежък период ще мине и отново ще си здрава“.

Чува се като: „Отивам си, защото ми е тежко да съм с теб, когато си зле и ще трябва да се справяш сама“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „С теб съм, каквото и да става“.

7. „Съседката на чичото на леля ми беше болна от същото и сутрин пиеше  вода с лимон и сега е здрав като камък“ .

Иска да каже: „Много ми се иска са вярвам, че ще се излекуваш и може да се намери просто средство, което да ти помогне да се почувстваш лесно по-добре“.

Чува се като: „Не искам да приемам насериозно това, което се случва с теб, не съм готова да бъда с теб, когато си зле, заради това искам бързо да се оправиш.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Много ми е неприятно, че всичко е толкова тежко. Много искам да направя нещо, за да те облекча по някакъв начин, дори и малко. Какво мога да направя за теб в момента? Кое е по-добре – да си поговорим, да ти разкажа нещо или друго?“

8. „Не бих могла да живея така/по-скоро бих умряла“

Иска да каже: „Животът с болестта изисква от теб огромна сила и мъжестмо“.

Чува се като: „Живот като твоя не си струва да се живее, в него няма нищо ценно, по-добре да умреш“.

Вместо това е по-подходящо да кажете: „Съчувствам ти, че трябва да полагаш толкова усилияя и разбирам, че е много важно, за това което правиш и продължаваш да правиш въпреки болестта. Ако искаш, нека поговорим за това?“.

9. „Оздравявай (бързо)

(към човек с хронично заболяване – особено неизлечимо или прогресиращо)

Иска да каже: „Много искам скоро да ти стане по-леко“.

Чува се като: „Не вярвам, че болестта ти е сериозна и хронично и смятам, че промяната на състоянието ти към по-добро е твоя отговорност – не оздравяваш просто защото ти е изгодно да си болен“.

По-добре кажете: „Ще те прегърна внимателно, ако ми позволиш. Дано скоро те облекчи. Когато отново съм наблизо ще ти звънна да видя как си“.

10. „Бог не дава на човек повече, отколкото може да понесе“

По подразбиране: „Знам, че ти е много тежко, но вярвам, че ще имаш достатъчно сили, за да преминеш през тези тежки времена“.

Чува се като: „Така ти се пада. На Бог му е нужно да се мъчиш, аз към експерт по това какво Бог е замислил в живота ти и ми е все едно дали вярваш като мен в него или не“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти. С теб съм“.

11. „Ти просто трябва да…(пиеш повече вода, да се усмихваш и т.н.)“ 

По подразбиране: „Много ми се иска, за да направиш нещо просто, от което да ти стане по-леко“

Чува се като: „Не съм вникнала в особеностите на твоето заболяване (и не искам, защото не виждам смисъл), но смятам себе си за експерт в това как се живее правилно, а също така мисля теб за идиот, който не е наясно как да се почувства по-добре“.

По-добре кажете: „Прочетох в интернет за твоето заболяване и научих някои неща, но други са ми неясни. И разбирам, че различни хора с еднаква диагноза се чувстват различно. Може ли да ми разкажеш кое действа при теб?»

12. „Болеста – това е послание от твоята душа, която ти съобщава, че не изпълваш своето предназначение“ или „С това Бог се опитва да те научи на нещо“

Иска да каже: „Искам да се излекуваш. Не разбирам защо се случи такова нещо в твоя живот и искам да открия отговор на тази загадка, за да се върне здравето ти“.

Чува се като: „Аз съм експерт по това какво трябва да правиш и да живееш. Ти живееш неправилно, затова си си заслужил болестта. Ти си си виновен, че си болен“.

По-добре кажете: „Ако не е твърде личен въпрос и ти се иска да поговорим за това – на мен ми е много интересно да знам, какво сега, след като се разболя, ти стана особено важно в живота?“

13. „Добре ти е, не ходиш на работа“

Иска да каже: „Искам да те развеселя, да ти помогна да видиш в тази ситуация някаква положителна страна“.

Чува се като: „Не си представям себе си и не искам да си представям и да разбера какво е да живееш с такава болест и слабост, че да не можеш да излезеш от вкъщи, тези безкрайни мъчителни часове, самотата…“.

По-добре кажете: „Да си стоиш непрекъснато вкъщи сигурно понякога е скучно? Какво те поддържа и радва, как запълваш времето си, така че да ти е по-леко на душата и тялото?“

14. „Дръж се!“

Иска да каже: „Пази се, грижи се за себе си, напред има още тежки времена, ти си важен и скъп човек за мен, обичам те, много искам да се справиш“.

Чува се като:  „Сам си в това, нямаш право да проявяваш слабост, неувереност и ако се “разпаднеш на парченца“ няма да си нужен на никого.

По-добре кажете: „Много ми е тъжно, че така се случи. Разбирам, че бързо няма да се оправиш (въпреки че ми се иска, разбира се). Чудя се какво да правя за теб – да ти звъня често или да ти пращам смешни картинки…“

15. „Прочетох в интернет, че за твоята болест много помага витамин С“

Иска да каже: „Мисля за теб, искам да ти помогна“.

Чува се като:  “Тя си мисли, че не знам за гугъл, че съм слаб, тъп и инфлантилен и че не съм проверявал сам и не знам нищо за болестта си“.

По-добре кажете: „Искам да помогна да ти стане по-леко и прочетох разни неща, които вече знаеш, но ако ти се говори ми кажи какво си пробвал“.

16. „Още ти е рано за тази болест!“

Иска да каже: „Много ми е неприятно, че за тази възраст при теб има симптоми, които по-често се виждат при възрастни хора“.

Чува се като: „Нямаш право да чувстваш това, което чувстваш. Или не разбираш, че на хората на твоята възраст няма такива болести и симптоми, аз всичко знам“.

По-добре кажете: „Съчувствам ти, че се разболя от това… Не разбирам добре как ти влияе и в какво ти е трудно, обясни ми“

17. „Това се случи, защото ти (не)….“

Иска да каже: „Искам да знач, че аз и моите близки сме в безопасност. Кажи ми как мога да защитя тях и себе си от тази болест“

Чува се като:  „Сам си си виновен, че така се случи“.

По-добре кажете: „С теб съм“.

18. „Погледни Стивън Хокинг (или някоя друга знаменитост с тежка болест или инвалидност) как си живее“»

Иска да каже: „Искам да те поободря, да ти кажа, че имаш много възможности в живота и вярвам, че всичко зависи от жизнените позиции и настройка към бъдещето“.

Чува се като: „Ти си егоист, твоите страдания са направо никакви и не заслужават внимание. Длъжен си да си герой, а ако не си, това не е интересно, не успя да станеш дори „добър болен“.

По-добре кажете: „Разбирам, че ти е тежко и си изморен от болеста. Нормално е понякога да спрещ и да си дадеш почивка. Как да те разведря?“.
19. „Всички болести са на нервна почва. Престани да се тревожиш и всичко ще мине“

Иска да каже: „Иска ми се да вярвам, че ще оздравееш, искам в живота ти да има повече радост и спокойствие.

Чува се като: „Не искам да вникна в състоянието ти. Мисля, че това, което се случва с теб е несериозно и не заслужава внимание. Не ме интересува житейската ти ситуация. Това, от което си се разболяла е твоя вина, защото неправилно се отнасяш с живота, а аз знам едно-друго какво е правилно“.

По-добре кажете: „Разбирам, че болестта носи много стрест и неясноти. Искаш ли да ми разкажеш какво те напряга или тревожи, може да ти се проясни малко и да видим какво можем да направим“

20. „Защо не отидеш на психотерапевт, познавам един“»

Иска да каже: „Виждам, че ти е зле и много искам да ти стане по-добре, искам да помогна, но се боя че не мога да се справя или дори да направя нещата по-зле, затова искам да използвам колкото е възможно повече ресурси“.

Чува се като: „Не искам да те слушам, скучно ми е, твоите проблеми са ужасни, убиват ме и бягам от тях. За такова страдание като твоето може да ти обърнат внимание само ако си плащаш да те слушат (и за мен няма значение имаш ли възможност да ги отделиш или не)“.

Вместо това: „Разбирам, че минаваш през сложен период. Ти си ми близък и за мен е много важно през какво минаваш. Нека си поговорим, да видим дали ще помогне – а ако почувстваме, че не ке хорумана ще се опитаме да измислим нещо друго“.

Задайте си сами въпроси

От това, което прочетох в различни източници и от споделеното от моите виртуални събеседници, формулирах няколко въпроса, които се старая да си задавам, когато говоря с такъв човек:
  1. Доколко се чувствам експерт по отношение на живота на другия? Мисля ли, че знам как той трябва да живее? Мисля ли, че сам не знае, а аз знам по-добре?
  2. Мисля ли, че този човек е глупав, мързелив или няма достъп до Гугъл? Мисля ли, че е избрал не достатъчно добри лекапи и не е способен да различи добрият професионалист от недобрия?
  3. Мисля ли, че всичко, което човека е правил, преди аз да се появя на бял кон, е неправилно?
  4. Чувствам ли, че не мога да понеса, че този човек е зле (и ще бъде още дълго така) и се стремя да го „пооправя“ колкото се може по-бързо, за да ми стане на мен по-леко и се хващам на първата идея, на която прочета и не се разтърсвам да прочета повече?
  5. Мисля ли, че от това че е болен и му е зле, този човек е престанал да бъде възрастен, оглупял е и е загубил способността да разбира какво е добре за него и да приема решения?
  6. Мисля ли, че имам правото да обяснявам на този човек какво иска от него Господ, съдбата, кармата и т.н.? Мисля ли, че аз притежавам сакралното знание за това?
  7. Мисля ли, че този човек е длъжен да се отчита пред мен за своето състояние и да следва моите препоръки, съвети и указания?
  8. Мисля ли, че този човек, на когото му е зле и на който никой не му е намалил отговорностите за живота и работата му е длъжен да отделя време и сили на това да ме образова за своята болест?
  9. Мисля ли, че този човек няма право да се чувства така, както се чувства и въобщо знам, какво чувства другия реално, а не както казва той, че се чувства?
  10. Мисля ли, че човекът е длъжен да ми бъде благодарен до гроб за това, че се опитвам да му помогна и да го поддържам?
  11. Мисля ли, че ако се огорчавам, плаша и разстройвам от неговата болест, самият той е длъжен да ме утешава?

Защо е всичко това

Както е написал Артур Франк в книгата си По волята на тялото, “истинска грижа има там, където се признава правото на различие”. Разбира се, не винаги нееднозначните изказвания се тълкуват в най-лошия им вариант. Изключително много зависи от това в какво състояние е слушателя и какви са били предходните му отношения с другия човек.

Разбира се, не винаги и не всеки може да се сети за алтернативни начини на подкрепа. Хора разни, ситуации също. Този материал не е „рецептурен справочник“, по-скоро трамплин, от който може да се отскочи и да се измисли нещо различно, подходящо за вас. В много случаи просто да се каже, че се подхожда с добри намерения е много успешно начало.

Моята най-голяма надежда за тази публикация е да започне да се обсъжда това, за което е трудно да се говори.

Неизпратени писма

Ние, всички сме казвали неща, които са обиждали другия. И след това, когато разберем какво се е случило, се чувстваме виновни. Понякога мислим, че е късно да искаме прошка. Но винаги, дори когато човекът, който сме обидили е починал, можем да напишем писмо, да изразим какво чувстваме, да поискаме прошка и да вземем решение повече да не постъпваме така. Тези неизпратени писма имат изцеляващо въздействие върху нас.

А ако човекът, който сме обидили, е жив, може да му изпратим писмото, без да очакваме какъвто и да било отговор. Може нашето признание и осъзнаване за причинената болка да се окаже лечебна и за него. Може да ни каже. А може и да не го направи.

Ние всички, понякога, се оказваме ранени от необмислените думи на околните. Понякога те, като наноси, остават в нас и тежат. Затова може да започнем да описваме какво се е случило. Първо – за себе си, за това, което продължаваме да носим в себе си (и да не го носим повече). Това може да е трудно – като да разчистваш тиня – но обикновено става по-лесно. Главното е – да се отнасяме към себе си като към най-добър приятел, да си съчувствате…

 

психотерапия жени софия детелина стаменова психотерапевт

9 известни жени на психотерапия и няколко други, които също се грижат за себе си

Наскоро попаднах на цитата на Джордж Карлин, че „В ЛА мислят, че си луд, ако не ходиш на психотерапия“ (списъка на 9те жени, повечето от LA, e два скрола по-надолу). У нас тази фраза още не може да бъде казана, дори на шега, но е факт, че в сравнение преди десет или двадесет години има много повече хора за които това не е преживяване, което са срещали само във филмите или книгите. На срещите с приятели и познати, все по-често някой споделя спокойно, че посещава, бил е или обмисля отиването на на лична терапия. Стигмата се разчупва. 

Това ме подтикна да ги попитам няколко човека, какво ги е подтикнало към записването на час при терапевт и какво ги е мотивирало да продължат. За да избегна прекалено личния момент, помолих хора, които не са мои клиенти и умни, образовани и успешни. Първата от тях, жена на 33, ми отговори: „Това което ме накара е, че се изправих пред проблем, който не намирах начин да разреша сама. Получавам спокойствие и удоволствието да си легна с мисълта, че действията и отношенията ми с хората са здравословни и ходя, защото намирам нови начини, по които да премина през ситуациите около мен; научавам нови неща за себе си и се научавам да се държа с обич към себе си“. Разрешаването на трудни проблеми, включително и любовни, е може да е началото на психотерапия. Едниният от отговорите започна с това: „Първият път, това беше много отдавна, преди 15 години поне (сега тя е на 40, т.е. е била на 25, б.ред.), отидох защото бях много отчаяна и имах нужда от помощ след една драматична раздяла. Тя наистина ми помогна, но всичко се случи сравнително бавно, защото каза че много време й е отнело да я допусна до себе си. След това просто свикнах с нея, беше ми приятно да разговаряме, даваше ми много ценни съвети и гледна точка, за която аз нямаше как да се сетя, нито пък някоя от моите приятелки. Прекъсвала съм ходенията с години, но в общи линии като съм имала трудни моменти, с които не мога да се справя сама и виждам че има опасност да потъна винаги съм я търсила и не съм съжалявала за това. След срещата с нея винаги ми олеква и се чувствам по-уверена в това, което правя и в решенията, които взимам“.  

Житейските кризи и, често пъти трудните осъзнавания, които вървят с тях, също водят до кабинета на психотерапевт. В друг случай началото е на около 30 годишнината:„Чувствах се твърде объркана, празна, като пиле в кълчища. Каквото и да правех, не чувствах, че има някакъв резултат. Като че ли всичко повече се объркваше. Когато тръгнах първоначално не знаех какво да очаквам и бях, в известен смисъл, подозрителна. Чувах въпроси, за които бях убедена, че има само един верен отговор – този, който аз си давах, но постепенно започнах да разбирам, че има повече от един отговор, че има повече от един аспект всяка ситуация. Това, което преди терапията не умеех, е да си давам сметка за другите, за средата – в известен смисъл имах доста егоцентрично възприятие за всичко – аз в центъра на Вселената и, горката аз, неразбрана, неподкрепена, недооценена и т.н. В терапията се научих да виждам ситуациите и взаимоотношенията от различни ъгли, да си давам сметка, че едностранчивият ми поглед само ме закопаваше в неудовлетворението. Най-вече терапията ми помогна да разбера и да приема себе си, да търся решения, да се уча от грешките си. Научих се да бъда по-адекватна – например, ако ми е тъжно, да оставам в тъгата, колкото и да ми е тежко, защото тя идва да ми каже нещо и е по-добре да го чуя. Когато мина през тъгата, тя ще си отиде“.

А понякога просто му „идва времето“ за вглеждане в себе си в компанията на професионалист: „Накара ме „случайно“ съвпадение – исках да знам какво бъркам, защо не ми се получава това, което искам за пореден път. И един ден се разревах на публично място пред приятелка.  Ходя на терапия, защото имах нужда да установя, че съм съвсем наред. И че постоянно спасявайки семейството си, както аз виждах проблема, няма кой да спаси мен. Да приема, че факта, че съм уморена, че поради много други причини не успявам да направя максималното – заложено от мен като очаквано от мен, и търсено от другите, не ме прави по-лоша, по-неумела, по-малко можеща, и знаеща….  Също така, ходя, за да приема себе си, за да се помиря с родителите си. Ходя, също защото трудно приемам някой друг да ми казва какво да правя. Мотивира ме вътрешната необходимост да разбера грешките си и да ги приема, преодолея и продължа въпреки тях напред. Мотивира ме фактът, че мога да разкажа всичко, ако намеря сила, смелост и спра да се срамувам, на някой, който няма да ме предаде. Няма да си направи заключения и да ме осъди“.

Спирането и започването на терапия, ползването й като „котва“ при кризисни етапи през живота е начин да се премине през тях, а понякога продължава и по-дълго. „Първият път, когато тръгнах на терапия преди десетина години. Тогава мислех, че така както ходим на зъболекар да се грижим за зъбите си или на козметик е хубаво да се погрижим и за душата си. От хомеопатията вярвам, че сме едно цяло с тялото, душата и ума и трябва да се обръща внимание по отделно и на трите. Детето ми вече ходеше на терапия, защото в училище бяха препоръчали и виждах много положителни промени. Първата ми терапия ми помогна да тръгна по нов път след 8 години отдаденост на семейството, подреди ми пъзела и начина, по който да го направя. Беше кратка, но доста успешна. После поднових терапията си пет години по-късно, след като се разделих с бившия ми мъж след 16 години връзка и брак. Там вече навлязох по-дълбоко в нещата и най-вече в себе си. Научих се да осъзнавам нещата и да поемам отговорност за решенията си, въпреки че продължавам да греша понякога, но това вече не ми носи болка, разочарование или чувство за срам и малоценност. Това, което постигнах Старая се да разрешавам проблемите и не да им се тюхкам“.
Обръщането към реалността – дори при хора, които добре се справят в реалния свят и изглеждат като ходещи фабрики за идеи и случват живота около себе си – е друг фактор за започването на терапия. Давам думата на още една дама, която я е включила в своята програма: „Ходя на терапия, защото е още един начин да се справям със себе си. Да получавам безпристрастна гледна точка, която едновременно с това, външното наблюдение има само една цел – да помогне, да се справя, да ме подкрепи, да ми напомни да помисля за себе си, когато не го правя“. В нейния случай от мисленето до обаждането на терапевт минават години. „Обмислям, планирам, даже съм “решила” от години и т.н. все не-реални-действия. Да предприема крачка към действие ме провокира външен фактор – желанието ми да работя в темата психология, психотерапия и помощ/самопомощ – външен фактор, който се радвам, че се появи, за да компенсира недостатъчната ми лична вътрешна мотивация, която години не ме заведе на психотерапевт“. Но любимото ми в това лично споделяне идва, като заслужен десерт, накрая. На въпроса „Какво получаваш от терапията, отговорът би могъл да разтопи всеки терапевт: „Получавам време само за себе си, почти луксозно прекарване отделено в моя график само за мен. За мен“. 
В началото започнах с цитата от Джордж Карлин и следва обещаното продължение, като съм оставила съм линкове към оригиналните статии.
Джулиан Мур

“През 20те си години работих здраво и се опитах да стигна далеч, което не беше точно някъде. Беше просто работа, а исках силно семейство… [след терапията], открих за себе си, че това е толкова важно, колкото и професионалния ми живот. Аз не прекарвам време, аз не инвестирам. Едно нещо, което казах на моите приятелки жени беше „Има едно очакване, че личния ти живот просто се случва, но трябва да работиш за кариерата си. А това не е така: за да се получи личния ти живот, трябва да си отдаден както за кариерата си’. ” – пред The Hollywood Reporter, февруари 2015

Селена Гомес

“Диалектическата поведенческа терапия (DBT) изцяло промени живота ми. Бих искала повече хора да говорят за психотерапия. Ние, момичетата сме научени да бъдем толкова гъвкави, силни, секси и безгрижни. Но също трябва да имаме чувството, че ни е разрешено да се разпадаме на парченца”. – пред Vogue, април 2017

Кейти Пери

За започването на терапия преди пет години: “Това промени живота ми. Когато съм в стаята аз съм просто Катерин Хъдсън, което е невероятно, защото на хората с моето положение им се казва „да“, твърде често и това ги убива или ги прави тотално без връзка с реалността – а аз не искам това”. – пред Vogue, април 2017

Дженифър Анистън

За смъртта на любимия й психотерапевт: “Бяха луди времена, в които минавахме през разводи и т.н. Но научих толкова много през четирите години, в които работихме заедно, че когато тя почина си спомням, че си помислих „Всичко, което сме говорили и обсъждали ми позволява да съм омиротворена с това, което се случва“. Беше шокиращо ОК… Цялата й работа с мен беше наистина в казването „Трябва да застанеш зад себе си в живота“. Тя наистина се опитваше да ми помогне да се справя с гнева и да се науча как да изразя себе си без да съм смъртно уплашева, че ще бъда убита като резултат”. – пред The Hollywood Reporter, януари 2015

Елизабет Гилбърт

“Добре е да познаваш себе си, нали? Добре е да познаваш нуждите, проблемите, границите си, историята си, навиците си… нали? Или не? Наистина ли ти помога? А какво ако ги от-знаеш? Ако ги от-учиш? Какво ако си кажеш „Наистина нямам идея кой съм аз точно сега. Не искам да знам. Просто съм готов да откривам. Може би това е магията, която се случва в терапията – когато се почувстваш достатъчно сигурен, за да пуснеш нещата да си отидат от теб. Може би затова терапията ми помогна толкова много в годините – остави ме да се от-уча от моите собствени правила – не да познавам себе си по-добре, но да „знам“ себе си по-малко – да оставя историята, която разказвам сама за себе си сега (история, която вероятно се беше превърнала в капан)”. – написано на нейния сайт през август 2014

Кери Уошингтън

“Да се науча как да обичам себе си и тялото си е процес, дълъг цял живот. Но определено не страдам така, както беше. Терапията ми помогна да осъзная, че е добре да показвам чувствата си. Вместо буквално да ги затъпквам с храна, може би е по-добре да показвам себе си”.  – пред Essence, декември 2009

 

Гуинет Полтроу

„Чувствах се като зомби. Не можех да достигна сърцето си. Не можех да стигна до емоциите си. Не можех да се свържа… Най-трудната част за мен беше да призная проблема си… Мислех си, че следродилната депресия означава да плачеш всеки ден и да не си способна да се грижиш за дете. Но има различни сенки и дълбини на това, заради което е важно да се говори за това“. – пред Good Housekeeping, януари 2011

 

Джей Кей Роулинг:

„Всичко се промени толкова бързо, толкова странно (успеха на Хари Потър). Не познавах никого, който да е бил в окото на общественото внимание, към който да се обърна и да кажа „Какво се прави“… Трябваше да отида на терапия отново, когато живота ми се променяше – и наистина помогна. Голям почитател съм, помогна ми много“. – пред Guardian, септември 2012

Ема Стоун

“Когато бях на около 7, бях убедена, че къщата гори. Можех да го усетя. Не беше халюцинация, просто стягане в областта на гърдите, усещах че не мога да дишам, като че ли светът ще свърши. Тревожността ми беше константна. Задавах хиляди въпроси и трудно отивах на училище… [срещите ми с психотерапевт] ми помогнаха толкова много. Направих си своя книга, която нарекох I Am Bigger Than My Anxiety (Аз съм по-голяма от моята тревожност), която още притежавам: издърпах това малко зелено чудовище на рамото си, което ми говори в ухото всички тези неща, които не са истини. И всеки път, в който го слушам, то става по-голямо. Ако го слушам достатъчно ме съсипва, но ако си обърна главата и продължа да правя това, което правя – то изчезва постепенно”. – пред Rolling Stone, декември 2016

Feminine doctor with pink stethoscope in pocket

Гинекологични проблеми при хранителните разстройства

За всички психотерапевти и лекари е ясно, че гинеколологичните проблеми и хранителните разстройства (анорексия невроза, булимия невроза и болестно преяждане), вървят заедно от тийнеджърските години до зряла възраст. Един от първите въпроси, които се задават при специалист е, дали менструалният цикъл е редовен и дали изобщо съществува.

Аменореята (липса на цикъл) е един от големите проблеми не само при анорексия, но и при булимия. 84% от жените с анорексия стигат до момента, в който той се забавя, а понякога спира и с години. Причината за това е свръхниското тегло и факта, че женското тялото вече не е сигурно, че може да износи дете, защото естествените нива на мастни тъкани е силно занижено. Мастните запаси са необходимост и имат важна роля в производството на репродуктивни хормони. При жените с булимия процентът на тези аменорея е по-малък, но също значителен – 40%. В близо 64% от случаите има нередовна менструация като продължителност и време между две (35 дни и повече). Има научни изследвания, които сочат, че 75% от жените с булимия имат поликистозни яйчници, а 30% от жените с поликистозни яйчници са страдали или страдат от булимия. Въпреки тази връзка няма научно доказателство, че има връзка между двете, но хранителните разстройства се приемат за допълнителен рисков фактор за това състояние.

Нередовната менструация, нейното забавяне или отсъствието не е само гинекологичен проблем, когато е съчетана с поднормено/свръхнормено тегло или повръщания, защото невидимото е съществено и то много!

Липсата на цикъл води до забавяне на растежа на костите (при тийнеджърите), което означава от една страна, че не достигат до височината, която се очаква, а от друга води до сериозен риск от остеопороза в по-късна възраст.

Липсата на менструация в следствие на загуба на тегло и анорексия има и друго важно влияние върху организма. Отсъствието на цикъл има огромно влияние върху интелектуалните способности (мислене и всички функции, свързани с преработването и запомнянето на информация). Направени изледвания показват, че след връщането на цикъла резултатите от тестове за по-добри. А връщане на цикъла е възможно само при връщане на здравословно тегло – определено от специалистите, не от страдащия. Без възстановяване на теглото няма цикъл, а без цикъл има проблеми с когнитивните функции – а те се отразяват във всяка сфера – от ежедневния стрес, до представянето в училище/университет, работа и отношенията с другите хора. Естрогенът има ефект на когнитивните функции и това е доказано и при други заболявания, в които има негов недостиг, т.е. това не е изследване с цел да накара хората с поднормено тегло да се обидят. Механизмите на серотонина (5-HT) влияят на функционирането на паметта и естрогенът модулира тези функции чрез взаимодействие с 5-HT2 рецепторите в кортекса и лимбичната система. Приема се, че с намаляването на естрогена се намаляват когнитивните функции чрез дисрегулация на активността на рецептора 5-HT2 и трансмисията на 5-HT. Може да прочетете и абстракт от изследване на Debra K. Katzmanвърху структурните промени в мозъка при Анорексия нервоза, публикувано в списание Pediatric Research (на английски) 

При т.нар. вторична аменорея (когато жената е имала цикъл, но той е спрял) се забелязват следните изменения: намаляване размера на яйчниците и матката, регрес до предпубертетна фаза на органите. При терапия и връщане на теглото те се възстановяват в естестествените си размери, като тук е моя бележката, че всеки случай трябва да бъде разглеждан индивидуално и от екип специалисти. (за справка: проучванията и лекциите на Debra K. Katzman, MD, FRCPC Professor of Paediatrics Senior Associate Scientist, Research Institute Hospital for Sick Children and University of Toronto)

 

Факт е, че жените с анорексия могат да забременеят и да родят здрави бебета, но като цяло носят по-голям риск от ниско тегло на бебето при раждане и раждане преди термин. Жените, които страдат от болестно преяждане е възможно да развият хипертония по време на бременността, а при естествено раждане то да продължи по-дълго от обичайното. Жените с булимия също са под риск – прочетете повече тук.

Няма да е неудобно, нито излишно да споделите своите проблеми с акушер-гинеколога си. След раждане, независимо дали се преминали през хранително разстройство в миналото си или в момента се борят с такова, жените като цяло имат увеличен риск от следродилна депресия (около 35%)

И преди съм писала за хранителните разстройства в средна възраст (в книгата на Майко мила! „Да оцелееш като родител“), тъй като се наблюдава сериозно увеличение на жените над 40, които в този етап се сблъскват с хранително разстройство, като това става или заради нелекувано в миналото ХР, с което са живели винаги; били са болни и са се възстановили или то започва изведнъж, без никакви предварителни симптоми. При жените около и над 40 има и фактора на периода преди менопаузата (5 години) и самата менопауза, поради хормоналните проблеми, които носят, но дългосрочните рискове са по-големи, тъй като самото тяло е по-зряло.

Накратко: Грижете се за себе си. Не оставяйте дълго време да сте без цикъл, търсете начини да го възстановите и независимо от възрастта ви, отнасяйте се с любов към тялото си и себе си.

знаци хранително разстройство симптоми

Предупредителните знаци и симптоми за хранително разстройство

Промени в поведението

  • Продължителни или повтарящи се диети (с броене на калории, пропускане на хранения, постене, избягване на определени храни или хранителни групи като месо, млечни продукти и заместването на хранения с течности)
  • Доказателства за преяждания (като изчезването на големи количества храни от шкафовете и хладилника, голямо количество опаковки от храни кофата за боклук, запасяване с храна в подготовка на преяждане)
  • Доказателства за повръщане или злоупотреба с лаксативи (като чести отивания до тоалетната по време или след хранене)
  • Свръхусилени или компулсивни физически занимания (например когато има травма, при лошо време, отказ да се отмени фитнеса по каквато и да било причина)
  • Списъци с „добра“ и „лоша“ храна
  • Развитие на обсесивни ритуали около подготовката на храната и храненето (например настояване храната винаги да е по определено време, използване на точно определени прибори и съдове)
  • Избягване на всякакви социални ситуации, включващи хранене
  • Често избягване на хранене с всякакви извинения („вече ядох“, „имам алергия/непоносимост“)
  • Фокусиране върху подготовката и планирането на храненето (пазаруване, готвене за другите, но без да се храни с тях, четене на готварски книги и рецепти, книги за хранене)
  • Усилен фокус върху формата на тялото и теглото (сайтове и мобилни приложения, съвети за диети и режими, интерес към слаби знаменитости)
  • Повтарящи се или обсесивни проверки върху тялото (често мерене на кантар, дълго време в огледалото, пощипване да се види подкожната мазнина и т.н.)
  • Отдръпване от приятели и приятелска среда, включително и от занимания, които преди това са носели удоволствие
  • Промяна в начина на обличане, като например носене на „торбести“ дрехи
  • Хвърляне на храната или тайно хранене; лъжене колко или каква храна е била изядена
  • Изключително бавно хранене (например с чаена/кафена лъжичка, рязането на храната на супермалки парченца)
  • Продължителен глад

 

Физически знаци

  • Изненадващо или бързо отслабване
  • Чести промени в теглото
  • Чувствителност към студ (зъзнене дори и в топло време или помещение)
  • Отсъствие или нарушение в менструалния цикъл
  • Знаци на често повръщане – оттекли бузи или линията на челюстта; ранички на кокалчетата на пръстите на ръцете или специфично разваляне на зъбите булимия знаци
  • Припадъци, замаяност
  • Умора – непрекъснато усещане и трудност за справяне с нормалните дейности

 

Психологически знаци

  • Повишен интерес към формата на тялото, теглото и външния вид
  • Повишен страх от качване на килограми
  • Непрекъснато внимание към храната или активности, свързани с храната
  • Нехаресване на тялото
  • Изкривено възприятие на тялото (като например оплакване, че е „дебел“ или че се чувства/изглежда така, дори когато е със здравословно или поднормено тегло)
  • Увеличена чувствителност при коментари или критики върху теглото, формата на тялото, храненето или физическата активност
  • Увеличено безпокойство около времето за хранене
  • Депресия или тревожност
  • Рязка смяна на настроенията и подчертана раздразнителност
  • Лошо самочувствие (чувства на липса на смисъл и стойност; срам, вина или омраза към себе си)
  • Черно-бяло мислене (всичко е само „добро“ или „лошо)
  • Чувството, че е „загубен контрола върху живота“
  • Чувството, че не можеш да контролираш поведението си, когато си около храна

Хранителните разстройства – болестно преяждане, булимия и анорексия – включват силни емоции, нагласи и поведения, като носят сериозни емоционални и физически проблеми както при жените, така и при мъжете

Болестно преяждане

  • Чести епизоди да консумиране на големи количества храна, но без поведения, които да предпазят от качването на килограми, като повръщане.
  • Усещането за загуба на контрол върху себе си по време на ядене.
  • Усещането на силен срам или вина по отношение на тези епизоди
  • Индикации, че преяждането е вън от контрол като ядене, когато не ки гладен, ядене, когато се чувствате зле или хранене сам, заради срам от поведението си

Булимия нервоза

  • Чести епизоди на изяждане на големи количества храна, последвани от начини за контрол на приетото чрез изхвърлянето им чрез провръщане
  • Усещането за загуба на контрол върху себе си по време на ядене.
  • Лошо самочувствие

Анорексия нервоза

  • Неаддекватно приемане на храна, което води до тегло, което е много ниско
  • Силен страх от качване на килограми, силен страх от килогравите и поведение, което цели да предотврати качване на каквито и да било грамове
  • Невъзможност да се прецени ситуацият
  • Преяждащо/пургативен тип, който включва преяждане и/или през последните три месеца
  • Рестриктивният тип не включва преяждане или пургативи (чистителни средства).

Други разстройства на храненето

  • Храненително поведение, което причинява сериозен дистрес или неприятно усещане, но не среща критериите за хранително разстройство.
  • Такива примери са:
    • Атипична анорексия нервоза (теглото не е под нормалното)
    • Булимия нервоза (с по-редки повръщания)
    • Болестно преяждане (по-рядко, но съществува)
    • Злоупотреба с пургативи (без преяждане)
    • Синдром на нощното хранене (свръх приемане на храна нощно време)

 

деца и таблети

„Дигитална диета“ за децата

Британското здравеопазване започна кампания за „дигитална диета“ на децата, като причините за това са описани така „нито един от нас като родители не би искал детето му да яде джънк фуд през цялото време – двоен чийзбургер, чипс, всеки ден, всяко хранене и поради тази причина не искаме това да се случва и с времето в интернет на децата ни“, каза Ан Лонгфийлд, комисар по въпросите за децата във Великобритания. „Когато телефоните, социалните медии и игрите ни правят тревожни, стресирани или нямаме контрол, това означава, че не успяваме да балансираме. С диета това се постига. Същото е със социалните медии“.

Причината за кампанията, която започна е базирана на изследване, че децата във всички възрастови групи прекарват все по-големи периоди онлайн, като тези между 5 и 15 години прекарват около 15 часа в интернет. Никой не говори за абсолютен лимит колко време децата може да са онлайн, но кампанията се казва „дигитално пет-на-ден“ (“digital five-a-day”) , като целта е не да убеди родителите да изключват рутера вкъщи, а да се стимулират повече занимания онлайн, които водят до знания, отколкото такива, които са само постване на снимки и емоджита.

Но какъв е проблемът?

Нали е толкова добре всички да сме хай-тек, старт-ъп, ай-ти и бла-бла? Едната страна е, че с престоя си в социалните медии децата категорично губят своето присъствие в това, което наричаме „реален живот“. Когато самата мисъл за това, че може да не са онлайн, ги изнервя е белег началото на проблем.

Наскоро дискутирахме в Медиите он еър, предаването на Доника Ризова по България он Еър с Даниел Киряков този въпрос, само че за възрастните (към предаването) и оставам със смесени чувства към темата. От една страна е собственото ми полезно-гузно удоволствие от екрана на телефона и информацията чрез него (а и работа, все пак), а от друга е убеждението ми, че трябва да има някаква граница на цялото това нещо и че чрез личен пример трябва да се дава идея на децата кога и как е времето на технологиите и светът зад екрана.

Психичното здраве е един от трите компонента на здравето.  А терминът „здраве”, дефиниран от Световната здравна организация е пълното физическо, психическо и социално благополучие, а не само отсъствие на болест. СЗО допълва темата с термина „промоция на здраве“, който описва процеса, при който „хората получават възможност да увеличат контрола върху своето здраве чрез повишаване на личната и обществената отговорност, а промоцията на психично здраве е саморегулиращото се здравно поведение с цел по-добро качество на живот, позитивно психично здраве и съхраняване на личността“. За съжаление данните сочат, че прекаления престой в екрана води до стрес, тревожност и депресия, а за грижата на психичното здраве – и тук моля никой да не се възприема за „луд“, а за човек, на когото му е трудно – и затова вместо психично здраве ще използвам „ментално благополучие“. Смисълът на този термин е, че можем да се опитваме да водим по-щастлив, по-позитивен живот и така да получим повече от него. По думите на Сара Стюърт-Браун, професор по обществено здраве в Университета Уоруик „да се чувстгваш щастлив е част от менталното благополучие. Но далеч не е цялото. Тук са също чувството за удовлетворение, удоволствие, увереност и усещането за принадлежност/свързаност със света, както и самочувствието и самоувереността“. Да си в добро ментално благополучие не излючва тежките моменти, но включва лични механизми за преодоляването им по-адекватно, отколкото когато човек не се грижи за себе си.

В петте основни начини за поддържане на ментално благополучие се включват

  • Комуникацията – общуваването с хората около вас: семейство, приятели, колеги и съседи.
  • Физическа активност – не е задължително фитнес. Може да е разходка или колело. Нещо.
  • Учене – не десета магистратура, а нещо ново, приемете го като развитие на умение, като да става по-широк хоризонта ви. Един елементарен пример, който обичам в живота си. Когато попадна на улица, чието име нищо не ми говори, като Захари Круша, проверявам кой е той. Или дума, която не знам, но я прочета. Така започнах да използвам „паноптикум“, толкова ми хареса, когато я чух, като шоколад с мехурчета е.
  • Давайте на другите – усмивки, поздрави като „добър ден“ и предимство на пътя.
  • Опитайте се да бъдете тук и сега (модерната дума е Mindful) – осъзнавайте настоящия момент, мислите, чувствата, тялото и света около себе си.

Но да се върнем на децата и големите екрани в ръцете им.

Преяждането с информация 

Технологиите започват да оформят живота на децата и тъй като това е първото поколение, което е толкова навътре, наблюдението е все по-сериозно, защото социалните медии създават хора, чието общуване онлайн е естествено колкото и говоренето. Това обаче е свързано и с онези неща, които понякога забравяме като онлайн тормоза и други рискове. Сред тях е все по-големия риск от „нехаресване на тялото“, проблеми със съня, усещането за самота, тревожност и депресия. Това е в частност проблем с момичетата.

Рецепта няма. Засега са повече въпроси. Темата предстои и имам усещането, че още много имам да пиша по въпроса, търсейки отговора и за собствените си деца.

 

 

 

 

момм

Анорексия нервоза при момчета

Във видеото в поста ще видите момче, което е на 12 и страда от анорексия нервоза в нейния класически вариант, описан в медицинската литература, която включва страх от напълняване, усилено и компулсивно физическо натоварване, загуба на тегло и мисли за липса на лично значение и срам. Той също така е отличен ученик и с чистота. Момчето идво идва от подкрепящо семейство с фамилна история на ОКР и перфекционизъм. Той говори за „гласовете“, които му казват какво да яде и пие, но няма симптоми на психоза, освен налудното усещане, че е дебел.

 

Публикувам това видео, защото показва как се започва, че анорексията не е „само за момичета“ и дава обща идея как върви разказът на момчето.

Преводът е автоматичен (не успявам да съм добра и в това да слагам субтитри на видеа в youtube, извинявам се)

 

майка и дъщеря

Как да разговаряме с дъщеря си за тялото й?

Прати ми го ценен човек да го прочета, и може би защото в години те съм се научила да ценя добрия текст без да искам задължително да е мой; да консумирам удоволствието от подредените думи, затова го публикувам в блога си, защото отговаря на един от най-важните въпроси в моята практика:

 

Как да говорим с дъщеря си за тялото й?

от Sarah Koppelkam (повече за нея в края на текста)

 

Как да говорите с дъщеря си за нейното тяло, стъпка първа: не говорете за тялото й, освен да й обяснявате как функционира.

Не казвайте нищо, ако е отслабнала. Не й казвайте нищо, ако е качила на килограми.

Ако мислите, че тялото на дъщеря ви изглежда невероятно, не го казвайте. Ето някои неща, които може да казвате вместо това:

„Изглеждаш толкова здрава!“ е добро.

Или какво ще кажете за: „Изглеждаш толкова силна“.

„Мога да видя колко си щастлива – сияеш“

Още по-добре, направете й комплименти за нещо, което няма общо с тялото й.

Не коментирайте телата на други жени също. Не. Нито един коментар, нито добър, нито злобен.

Учете я да бъде мила към другите, но и към себе си.

Не рискувайте да говорите колко мразите своето тяло пред дъщеря си или да й казвате, че сте на диета. Всъщност дори не правете диети пред дъщеря си. Купувайте здравословна храна. Гответе здравословни ястия. Но не казвайте „Не приемам въглехидрати в момента“. Дъщеря ви никога не трябва да мисли, че въглехидратите са зло, защото срамът от това, което ядете е срам вътре във вас..

Дайте на дъшеря си кураж да тича, защото това ще намали стреса й. Окуражете я да ходи в планините, защото няма по-добро място да откриеш своята духовност от върховете на вселената. Окуражеге дъщеря си да сърфира, или да се катери или да кара маунтин байк, защото да се занимава с нещо, което я ужасява е добро нещо понякога.

Помогнете на дъщеря си да заобича футбола, гребането или хокея, защото спортовете ще я направят по-добър лидер и по-уверена жена. Обяснете й, че независимо от вашето остаряване, вие не спирате да имате нужда от работа в добър екип. Не я карайте никога да се занимава със спорт, в който не е влюбена..

Докажете на дъщеря си, че жените нямат нужда от мъже, за да разместват мебелите си.

Научете дъщеря си как да готви кейл.

Научете дъщеря си как да пече шоколадов кекс със две големи пакечета масло.

Дайте й рецептата на баба й за Коледен кекс. Предайте й вашата любов да стоите на открито.

Може би вие и дъщеря ви имате  дебели бедра или широки гръдни кошове. Лесно е да мразите тези части от тялото, които не са с размер XS. Недейте. Кажете на дъщеря си че с нейните крака може да пробяга маратон, ако иска, а ребрата й са просто куфар за силни бели дробове. Тя може да вика и да пее и да повдигне света, ако иска.

Напомняйте на дъщеря си, че най-доброто, което може да направи с нейното тяло е да го използва, за да движи нейната прекрасна душа.
~

 

Оригиналният текст е на Sarah Koppelkam и е публикуван в Huffington Post през 2013. Тогава тексът става вайръл и е ,e-постнат на много места. Започнах да търся първоизточника и разплетох донякъде мрежата, че текстът на Сара Копелкам, която тогава е публикуван първо в личния й блог (вече изтрит). Историята на текста е, че в Сара го написва в Ню Йорк, лятотото след втората й година в университета Wesleyan University, когато приятелка й споделя неща, които е майка й казвала за тялото й. Това се превръща в „а-ха“ момент („а-ха“ момент си е реплика на Опра Уинфри за „светна ми“), която в същия този момент се възстановявала от хранително разстройство. „Майките“, казва Копелкам пред сайта LittleThings „е най-близкия модел, който имаме за това как да сме жени“ и тогава пише текста, който следва по-долу.

малки стъпки

„Научи ме на изкуството на малките крачки“ от Антоан дьо Сант-Екзюпери

Познат с „Малкият принц“, но с малко известно творчество отвъд нея (което винаги съм намирала за несправедливо, защото останалите му произведения са, според мен, дори по-силни и дълбоки), Антоан дьо Сент-Екзюпери е автор и на тази „Молитва“, която ще продължа да търся кога е написал. Досега попаднах само на общото „в труден момент от живота си“. 

 

„Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари мe с тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата. Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота. Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки.“

 

iced2017

#ICED 2017 Международната конференция за хранителни разстройства в Прага 2017

Миналата сряда, 7 юни, в 0710 се качих на самолета с финална дестинация Прага, за да присъствам на най-голямото научно събитие в областта на хранителните разстройства, което събира накуп професионалисти от цял свят всяка година. Над 500 човека, от всички континенти – и за мое съжаление, само аз от България, но пък успях да разбера и в паузите толкова много за работата в други държави, като схемата на работа в Австралия, мултидисциплинарния метод в Обединените Арабски Емирства, интуитивното хранене в Русия, лечениението на анорексия в домашни условия в Гърция… В интензивните четири дни имаше лекции на някои от най-големите учени в областта, уъркшопи и възможност лични разговори, които допълваха атмосферата.

хранителни разстройства прага 2017 ICED2017 детелина стаменова

Няма да влизам в пълно описание, но накратко искам да споделя някои теми, които бяха обект на конференцията.

Най-важното нещо, което беше поставено като проблем е нуждата от ранна интервенция при хранителни разстройства и създаването и развиването на национални програми, които да „хващат“ засегнатите още в началото, като тук има особено значение нуждата от образование в областта за храненето, за да не се допуска както затлъстяване в ранна възраст, така и на анорексия и булимия. Различни организации представиха както правителствени програми, така и от НПО-сектора, целящи се в тази фина възраст и най-вече ограничаване на психологическите и здравните щети, които се случват при развитието на ХР, защото само 13% от младите мъже и 31% от момичетата търсят специализирана помощ, дори когато са в нужда, което пречи на живота им години наред. Което води до следващата сериозна тема:

Тезата „никога не е късно за развитие на хранително разстройство“ започва също да намира все повече своите доказателства – а това е тема, която разглеждам в книгата „Да оцелееш като родител“, която Елисавета и Красимира от сайта Майко мила! издадоха и ми дадоха възможност да разкажа за рисковете в средна възраст, които доскоро не бяха толкова застъпени, като тук се коментира широко това, че честото провеждане на диети не е хранително разстройство, но може да е рисков фактор за развитието им.

Специален сегмент представляваха проблемите с болестното преяждане и наднорменото тегло. Храненето като начин да регулираш настроението си е тема, която е позната на много от нас (повече по нея говоря в интервюто ми за сайта Гласове). Рисковете при преяждане и наднормено тегло в чисто физически план са много – диабет тип 2, метаболитен синдром, хипертония, нарушен глюкозен толеранс и… психологически проблеми, които влияят на цялостното състояние.

Говорейки за проблеми с наднорменото тегло, темата за психологичните аспекти при провеждането на бариатричните операции зае голямо пространство. При бариатричните операции по различни начини се постига сваляне на теглото и хората са много доволни, но след 2 години 5-20% от хората връщат теглото си обратно на стартова точка, а понякога се получават и допълнителни усложнения в психологически аспект, заради което ефектът от операциите без придружаваща психотерапия не е толкова голям, колкото се иска. Затова и предварителен психологически скрийнинг за готовността за подлагане на операцията с цел дълготраен ефект от нея е нещо, което също се развива.

Но, и имам нужда от това „но“, както подчерта в твърдия си стил Терънс Уилсън, „наднорменото тегло не е хранително разстройство“. И според мен няма нужда да търсим под всеки вол теле или да мислим всеки човек нагоре-надолу по кантара за диагноза – все пак имаме и гени, които носим. Когато човек обаче не се чувства добре в кожата си, това вече е работа на психотерапията.

Лично за мен лекцията на Викрам Пател (Vikram Patel), с която започна конференцията, беше знакова, защото той постави на дневен ред темата, че психотерапията и психологичните консултации са практически почти недостъпни за голяма част от световното население (по-малко от 1%), а нуждата е огромна. Викрам Пател в TED лекция Той е в основата на програма за предоставяне на психологически консултации по такъв начин, че да стигнат и до най-малкото населено място.

Доволна съм, че присъствах на тази среща, направих много ценни срещи – и се надявам, че ще се видя с повечето хора отново догодина в Чикаго!

прага

партньор с хранително разстройство

Когато разберете, че партньора ви страда от хранително разстройство

Повечето статии, които са достъпни, са насочени към хората, които страдат от хранително разстройство, но сравнително рядко може да се прочете какво да правите, ако разберете че жената (или мъжа), с когото имате връзка, страда от нещо подобно. Щом сте разбрали – и то от нея/него, това е знак, че ви има невероятно доверие, защото споделянето има няколко страни – разкриването, споделянето и започването на оздравителния процес. Хората с хранителни разстройства знаят, че ще разстроят другия и затова поставянето на масата на проблема е много важен знак – и вик за помощ. Вероятно и преди са се опитвали да ви го кажат, но в последния момент са се разколебавали, затова сега, когато вече може да си обясните неясната тревожост, странните действия и други особени поведения и настроения вече ставате човек, от когото зависи много.

Този пост е, за да ви дам идея какво да казвате (а понякога какво да премълчавате).

Първото е да разберете от какво страда вашия партньор, като попитате директно в първия възможен момент, след като сте в състояние да говорите за това – щом се е престрашила да сподели, това е отговор, който ще запълни празнините. Основните хранителни разстройства са анорексия, булимия и болестно преяждане, за които може да прочетете в блога ми.  Прегледайте и 9 истини за хранителните разстройства, които ще ви дадат необходимия минимум.

  • Надявам се, че след като научите повече, ще разберете, че това са сериозни заболявания и че не е толкова лесно, човек да се „вземе в ръце“ и да се „стегне“. Повярвайте ми, най-вероятно тя вече се е опитвала многократно, но не е успявала.
  • Попитайте я какво може да направите за нея и как да й помогнете.
  • Ако се се случвало да правите забележки за начина, по който изглежда – дори с абсолютно чисти помисли – просто спрете.
  • Спрямо вида хранително заболяване, от което страда, попитайте какво може да направите, че да й помогнете – например да я насърчавате да се храни или да я спирате, може да има идея.
  • Бъдете търпеливи, защото ще има моменти, в които тя ще прилича на някой друг, когото не познавате или ще иска нарочно да се скарате (дори за ден), за да се разделите и тя да продължи със саморазрушителното си поведение.
  • Не се отнасяйте с нея като с смъртоносно болен човек, а с човек, който ще се излекува. Ще бъда директна, защото има мъже, които решават, че ако жената е болна от хранително разстройство може би „нещо не е наред“. Ако си помислите такова нещо, наистина не оставайте с нея. Не защото тя няма да се възстанови, а защото може би вие не я обичате достатъчно, че да минете през този период заедно.
  • Затова последното, което ще напиша е, че тези хранителните разстройства са опасни и тежки, но помагат на човек да се стане по-добра версия на самия себе си.

 

Logo-Hashtag

9 истини за хранителните разстройства 2017

Колко бързо минават годините! Сякаш беше вчера, а вече се оказват две гoдини от появата на „9те истини за хранителните разстройства“, написани на базата на лекцията на д-р Булик. Миналата година направихме и скрининг теста за хранителни разстройства, който стои на сайта „Войната с храната“, а в края на седмицата ще бъде проведен от ентусиазирани професионалисти и втория Световен ден за превенция на хранителните разстройства!

Все още в сянката на обществения интерес, хранителните разстройства са социално значимо заболяване, което нарушава една от основните връзки в живота ни – тази с храната. Публикувам тук галерията с „9те истини“, както и тях самите – защото особено точка 9 – има нужда да бъдат повтаряни…

9 истини за хранителните разстройства

  1. Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.
  2. Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат общо с развитието на болестта им и могат да помогнат много за преодоляването й
  3. Хранителнителните разстройства са сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.
  4. Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест.
  5. Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус.
  6. Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.
  7. Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.
  8. Само гените не определят възникването им.
  9. Пълното възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и терапия са важни за това.

Повече за Световния ден може да намерите по хаштаговете

#WeDoActTogether

#WorldEatingDisordersDay

Сайт: www.worldeatingdisordersday.org

и в социалните медии

Facebook: World Eating Disorders Day

Twitter: @WorldEDDay

Snapchat: @WorldEDDay

 

 

Управляващият комитет на движението включва Academy for Eating Disorders, авторката June Alexander, Beating Eating Disorders, BingeBehavior.com, Elephant in the Room Foundation, Families Empowered and Supporting Treatment of Eating Disorders/F.E.A.S.T, International Eating Disorders Action, Nalgona Positivity Pride, National Association of Males with Eating Disorders, National Eating Disorders Association, Not All Black Girls Know How to Eat и Trans Folx Fighting Eating Disorders, които ще предоставят ръководства и ще представят обществата по целия свят. Присъединете се на http://WorldEatingDisordersDay.org и Facebook:World Eating Disorders Day

* Деветте истини за хранителните разстройства, Референция:

Съставени в сътрудничество с д-р Синтия Булик, Ph.D., F.A.E.D., която е виден професор по хранителни разстройства в медицинския факултет на северно каролинския университет в Чапъл Хил. „Деветте истини“ са базирани на лекцията на д-р Булик от 2014 г. в Националния институт за психично здраве, озаглавена „9 разбити мита за хранителните разстройства“. Водещи асоциации в областта на хранителните разстройства също дадоха своя принос.

френска кухня

Тамта Калваши за френското разбиране за храненето

тамта
Тамта след дълъг работен ден

С Тамта Калваши ме свързва силната нишка на споделеното харесване, на любовта към красивите неща и вкусната храна. В нейното студио за френска кухня My French Gourmandises се научих да правя сама някой от любимите ми ястия и винаги, когато пека своя Киш Лорен се сещам за нея. В личната й история са преплетени Грузия, Франция, Сърбия и България, но освен знаковото червено червило, тя и изглежда като парижанка, въпреки че не е и затова, в моя блог някак си логично дойде време да си поворя с нея за храната – като удоволствие.

Когато отиде да живееш във Франция (Тамта е с грузински корени), какво различно откри за храната, от това, което знаеше?

За французите, храненето е удоволствие, а не само акт да бъдат нахренени. Всяка ястия е споделяне на емоции и създаване на нови спомени. В Франция храна е култура. И точко тези неща научих във Франция. Научих се как да се храня правилно, научих се да се храня в определено време и подходящи продукти за различно време на деня. Французите винаги се хранят в точен час и се стараят да не променят за нищо на света това правило. Обядът е в 13ч, а не в 15 или 16. Вечерята е в 20, а не 21 или 22. Научих се че, всяка храна има своето място във френската кухня. Френският тип хранене се състои от 3 или 4 степени: предястие, основно ястие, сирене със салата и десерт. Ястията са различни всеки ден и са много балансирани и разнообразни. Един път седмично (обикновено в петък) има риба в менюто. Научих че, предястието трябва винаги да започна с лека салата за обяд или супа за вечеря. За основно ястие, винаги трябва да има месо или риба, придружен с зеленчуци, ориз или други зърнени продукти, както и че десертите трябва да са леки за вечерята. И в общия случай да се храним леко вечерта.

Винаги ми е правило впечатление, че държиш много на качеството на продуктите. Какви са твоите аргументи за това?

И мое мнение, ние сме това, което ядем. Нашето здраве, благополучието ни, дори и нашето настроение, зависят от това, което ядем. Качеството на съставките е най-важното за мен. Проблемите със здравето най-често идват от храната с ниско качество. Нашият организъм е направен, за да се бори с всички заболявания, ако го храним правилно. Всяка съставка осигурява добри ензими и витамини, за да има организма има достатъчно имунитет и да бори с вирусите, бактериите и различните болести. Всичко има в природата, защо ни трябват да правят фалшиви продукти? Едният отговор е „заради цената“. Производителите са осъзнали, че цената е чувствителна точка за клиентите и те започнаха да произвеждат евтини продукти, но с най-ниското качество, където крайният продукт няма нищо естествено, но е само химия. Също много тревожен проблем напоследък е затлъстяването от детска възраст, която също идва от използването на нискокачествени продукти.

Мисля, че ако човек се уважава себе си, ще се храни качествено. И искам да кажа, че на крайна сметка, качествените продукти не струват по-скъпо: напр. домашна супа с натурални продукти, струва по-евтино от полуфабрикатната, готова супа, където нищо не е естествено и качествено. И не можеш да приготвиш нищо вкусно и качествено с некачествените продукти. Нито текстурата, нито вкус, нито трайността не са същите и се усещат в некачествени продукти. Но това човек разбира само с опита.

Една от градските легенди е, че французойките са като цяло с елегантни фигури заради начина си на хранене – какъв го виждаш ти?

Мисля, че тайната на френските фигури е просто качеството, а не количество, тъй като е добре известно, че французите ядат и пият добре. Друга тайна е че французите уважават време на хранене. Французите никога не пропускат хранене, закуска или обяд, за да връхлетят върху вечеря. Французите даже се хранят четири пъти на ден: Закуска, Обяд, Времето за чай към 17 ч и вечеря.

Друга тайна е че французите ядат бавно: много рядко те се хранят набързо, за 5 минути, без да вземат своето удоволствието от яденето. Това наистина е френската култура! Другото, което вече казах – качеството на продуктите. И здравословния начин на живот: спорт или даже малка разходка след тежкия обяд.

Как устояваш на тези много вкусотии около теб?

Аз съм много лакома и обичам да ям. Никога не съм планирала диета в живота си и със сигурност това е нещо, което никога не мога да правя. Аз намирам, че тези диети ни лишават от добрите продукти, добрият вкус и удоволствие. Аз готвя абсолютно всеки ден. И опитвам се да варирам в менюто, продуктите, използвам само качествени, истински и локални продукти, готвя всичко от А до Я, и се опитвам да се храня в определено време. Аз се опитвам да следвам всички правила, свързани с храната, които съм научила във Франция и може би това ме позволява да имам „френска“ фигура.

––––––––-

Повече за курсовете на Тамта Калваши за френска кухня може да намерите в нейната фейсбук страница

Историята на Тамта и дори няколко рецепти в статията от списание EVA

И едно видео от сайта на БНТ

как да отговориш когато детето ти каже не те обичам детска психология

Какво да правите, когато малкото ви дете ви каже „не те обичам“

“Родителите трябва да знаят, че каквото и да правят, давайки най-доброто от себе си, те винаги ще правят грешки в очите на децата. Дори най-любящият родител в даден момент може да стане причина за някакво страдание у детето. Ако то тогава заяви: „Не те обичам“, отговаряме: „Това няма никакво значение – ти не си се родил, за да ме обичаш.“ На шест-седемгодишна възраст вече е късно да критикуваш родителите си. Те сигурно често слушат упреци от страна на детето, но в повечето случаи това не би трябвало да промени тяхното поведение, защото имат задачата не да му се харесат, а да го възпитават.

Ако с израстването детето продължава да се стреми непременно да угоди на родителите си и смята, че те винаги са прави и справедливи, такова дете е в лошо здравословно състояние. Колкото по-способно е да показва враждебност, примесена или редуваща се с обич към своите родители, толкова по-добро е неговото душевно състояние. Това показва, че в отношението му към родителя е преодоляна инцестната връзка и пълната зависимост.”

Цитат от книгата на Франсоаз Долто, „Основни етапи на детството“

Франсоаз Долто е френска психоаналитичка, а конкретно тази книга, която е сборник от статии, публикувани основно през 40те и 50те години, продължава да е актуална – и полезна

психотерапия диван

Психоаналитикът Стивън Грос: Научете се да губите

12 май 2017, петък следобед, Хотел Downtown

В приглушената светлина на лобито на хотела съм седнала на дивана до Стивън Грос, психоаналитик, направил изключително впечатление в световен мащаб с дебютната си книга Осъзнат живот (Как изгубваме и отново намираме себе си), Colibri, 2017. Книгата съдържа 30 истории на негови клиенти и ще се отличи пред добрия читател с изчистения си стил. Невидимото за очите са 25 години практика и над 50,000 часа в кабинета му преди да бъдат отпечатани. Преведена на над 30 езика, книгата е съпровождана с високи оценки на всеки книжен пазар, на който излиза, и бляскавите оценки имат своите сериозни основания. Първото ми впечатление на живо от него е, че мога да му се доверя – безценно за психоаналитик, а след края на срещата сe чувствам щастлива, че можах да прекарам време с него на живо, освен с книгата му, и имам точки от разговора ни, които ще запомня и към които ще се връщам.

Наскоро публикувах в блога си статия за усещането за провал, което някои хора изпитват, когато решат да опитат с психотерапия…

Някои хора са порастнали с идеята, че това е провал. Всъщност бих казал, че един от знаците, че някой се нуждае от помощ е неговата невъзможност да поиска такава. И в края на една добра терапия, аз смятам, че съм помогнал на пациентите си, ако когато умра или те се преместят да живеят другаде, те биха потърсили помощ, когато имат трудности. Така че способността да поискаш помощ е много важна и някои хора не я притежават. Много хора смятат, че трябва да свършат нещата сами. Едно от нещата, за които става въпрос в книгата ми е „тиранията на „трябва“. „Трябва да успея с това“, „Трябва да успея да преодолея траура си към някого, когото обичам“, „Трябва да успея да преодолея депресията си от загубата на работата си“ и това „трябва“ ги прави още по-депресирани. Те си мислят „трябва да съм тук, но се чувствам тук“ и в дупката между това как мислят, че трябва да се чувстват и как реално се чувстват, стои депресията.

В книгата си имате историята на човек, който иска да се промени, без това да е свързано с промяна. Какво е толкова трудно в този процес за съвременните хора – или за хората изобщо, независимо от времето или място – да започнат своята лична промяна?

Забавно е, че при цитата в книгата ми „„Искам да се променя, но не и ако това включва промяна“, не казвам кой е автора на думите. Много от пациентите ми казват „Това бях аз, нали?“. Всеки си мисли, че той е автора. Мои приятели също си мислят, че са ми го казали. Всички познаваме това усещане. “Искам да сваля килограми без да правя упражнения”, “Искам да оставя телефона настрани, защото ме разсейва от общуване с приятелите ми или семействотои откриваме, че ни е трудно да го направим. Една от причините защо промяната е трудна е, защото тя води до загуба. За да имаш нещо ново, трябва да оставиш старото. Ние се раждаме, оставяйки утробата, отивайки в света; оставяме гърдата, за да поемем твърда храна; оставяме майките си, за да отидем на ясла или детска градина; оставяме училището, за да отидем към света; в определен смисъл оставяме рожденото си семейство, за да имаме връзка и да се оженим. Това са необходими загуби. Имам чувството, че някои хора изпитват трудности да приемат реалността на загубата. Това е една от темите в книгата, която съдържа 30 истории. Първите от тях са от началото на кариерата ми, последните са повече за смъртта и умирането. Също така книгата е като пътешествие, анализ на самата терапия, научаването на нещата с напредването на книгата. Но едно от тях е появата на загубата и нашата съпротива към загубата.

Страх?

Да, това е страх, но също така е страх от приемане на реалността, че в определен етап не сме на 18, 30 или 40. В крайна сметка трябва да приемем нашата реалност.

Връщайки се в годините назад човек поглежда и вижда какво е могъл да промени и какво не е. Веднъж в кабинета си чух думите „излиза, че всички правила, по които съм живяла, са погрешни“

Хората имат своите системи за справяне. Това могат  да са пиенето, може би порнография, може би работохолизъм, твърде много фитнес и физически натоварвания или непрекъснати пътувания, които хората си взимат като антидепресанти и те не искат помощта на терапевта, за да се променят, но за да продължат по стария си начин. Те искат от вас да продължат да правят тези неща без чувството, че те трябва да обичат някого, че са загубили някого и че трябва да са тъжни или депресирани и затова те правят тези неща – за да не се чувстват зле. Така че трябва да им посочите, че те няма да се почувстват по-добре, ако искат помощта ви, за да имат извинение да продължат ходят на проститутки или да пият. И понякога казвам нещо като: „Виж, можем да продължим да се виждаме, но усещам, че не си истински заинтригуван от терапията и това, което ще се случи след година или две е, че промяната няма да е стабилна и няма да продължи“. Понякога хората ме чуват и се опитват да се променят. Но понякога хората трябва да се провалят – нещата да се влошат и да се върнат страдащи. Тази мъка е полезна, защото мотивира хората за промяна. Да си нещастен, разстроен или страдащ, не е лошо от моя гледна точка, защото тези хора имат по-голямо желание да се променят...

Това е като илюстрация на думите Ви, че не сте мил с клиентите си!

Да. Не съм. Но аз мисля, че ако казваш на хората верни неща, трябва да намериш начина да го направиш с емпатия. Много хора имат добри психологически прозрения, някои хора разбират добре другите. Мисля, че работата на стивън грос осъзнат живот книгапсихотерапевта или психоаналитика е много повече от това да разбере някого, а е да разбере как другия слуша. Да разбереш как другия слуша, е начина да го накараш да те чуе, и да използва казаното за себе си. Понякога може да е доста трудно, по-често помагаме да видят тревожността и страха си, защото имат тази тревожност или страх, заради която правят тези неща – като пиенето, за да не изпитат нещата, които ги плашат. Казвам това, може би защото някои хора имат представата за психотерапията като топло и уютно местенце, където е мило и приятно, но ако е такова, аз не си върша работата да връщам човека в реалността, която го плаши. Една от тях разказвам за Скрудж (от новелата на Дикенс „Коледна песен“ – б.а.) и преследването на миналото, настоящето и бъдещето. Аз показвам на хората аспектите в техния живот, които те не искат да видят. Не за да ги плаша, но за да ги отблъсна – като прави сам Скрудж – от тези аспекти (името на главата в книгата е „Как любовните истории ни пречат да обичаме“, стр. 117 – б.а.).

Дойде време за големия въпрос за мъката, с която се срещате във Вашия кабинет – как я поемате?

Чувствам се изпълнен с благодарност към пациентите ми. Чувствам, че ме учат как да ценя нещата, които имам и затова мисля, че ми помагат да видя животът такъв, какъвто е.

Труден?

Да, труден.

Когато някой, който не познава начинът на действие на психотерапията, прочете Вашите истории в книгата е възможно да си каже „Еха! Колко интересно!“ и когато отиде при някой терапевт, ще очаква резултати – и то доста бързо.

Да, много хора го правят.

Кажете тогава, колко срещи средно стоят зад една история в книгата, за да покажем реалноста…

Има всякакви случаи. Някои от историите в книгата, като например последната, е само една среща, защото човека дойде единствено за консултация. Една от историите е на пациент, който е HIV позитивен и за пръв път се срещнахме през 1989, а за последно го видях тази седмица. Така че той идва с прекъсвания вече 28 години, но той страда от животозастрашаваща болест от много, много дълго време. Но тук има и реалността на промяната. Но трябва да бъде казано, че има хора, които се променят и след една психологическа консултация. Виждал съм това да се случва, особено при деца. Понякога детето иска да сподели нещо, когато това не може да се случи в семейството. Имах среща с родители, които ми казаха, че детето им не знае че са пред развод и го доведоха. В първата минута, дори на 30тата секунда детето ми каза: „Мама и тате обмислят да се разведат“. Родителите мислят, че детето не знае нищо, а то носи много неща в себе си. Понякога този разговор с човек, готов да изслуша, може да промени децата и да е много силен. За възрастни важи същото. Виждам хора, които използват психологическите консултации по много силен начин, за да седнат и помислят върху някаква тема. Хората разсъждават по различен начин, разбира се, но промяната изисква време. Дори и да се срещате с някого една година, това са само 42-44 срещи. Дори и за курс по език бихте отделили повече време, докато личностната промяна изисква значителна инвестиция от време. Така че психотерапията е сериозно посвещаване и хората често им е трудно да останат в нея.

Ще има ли скоро Ваша втора книга?

Да, ще има. Работя върху нея в момента бавно и внимателно и с всички клаузи за конфиденциалност мога да кажа, че пиша за любовта, отношенията и трудностите в намирането й и да останеш влюбен. Прилича на „Осъзнат живот“, но историите са за любовта.

Винаги добра тема!

Винаги!

 

 

––––––––

„Осъзнат живот“ от Стивън Грос (Colibri, 16 лв) е в книжарниците, може да я поръчате и онлайн.

 

 

––

Още по темата:

Ревюто на The Guardian от 2013

Интервю със Стивън Грос по БНТ

 

провал ли е отиването на психотерапия1

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

Emma Thompson attends the 2014 National Board Of Review Awards Gala at Cipriani 42nd Street in New York City, NY, USA on January 07, 2013.. Photo By Dennis Van Tine / ABACAUSA.COM

Ема Томпсън за трудността да си в естествени форми

Emma Thompson attends the 2014 National Board Of Review Awards Gala at Cipriani 42nd Street in New York City, NY, USA on January 07, 2013.. Photo By Dennis Van Tine / ABACAUSA.COM

Ема Томпсън, актриса със завидно минало – два Оскара, като за начало на изречението. Ема Томпсън наскоро в шведско тв предаване отвори разговора за проблема с анорексията в Холивуд, който нарече „ужасен“- „Това зло кръстосва там и дори става по-зле“.

Тя обясни, че не се е преместила да живее в САЩ въпреки успешната си кариера, защото не е могла. „Може те ли да си представите. Всеки път, когато отида в ЛА и си мисля „О, Боже, аз съм твърде дебела, за да отида там. Мисля си, че ще ми кажат, когато пристигна „Ти си дебела и си стара. Ходи си вкъщи“.

Какво е важно според мен в тези нейни думи? Признаването на проблема – и факта, че дори да си успешна – и красива – изискванията стоят и са трудни за преживяване. В случая на Ема Томпсън дори не можем да кажем, че не й се е случило да използва таланта си и той дори е бил възнаграден щедро от съдбата.

 

 

хапнем заедно

Ефектите на споделеното, осъзнато хранене

хапнем заедноХраненето има много аспекти, но един от тях е в каква среда го правиш – сам или с компания. Когато човек е сам преяждането се случва често по много причини, като една от тях със сигурност е липсата на общуване.  Заради това напоследък бяха направени изследвания, които доказаха връзката между общуването и нарушеното хранене, които показаха, че хапването заедно (в компанията на колеги, семейство или партньор) има до 35% ефект за намаляване на риска от хранителни разстройства, в 12% от случаите се стига до намаляване на наднорменото тегло, а при 25% хората, когато са в среда, правят по-здравословен избор. Често пъти, на чисто психологическа основа, глада за общуване се замества с глад за храна – и заради това споделеното хапване може да е начало на лечение за душата. Всеки забързан човек, който е ял на бюрото си (а клавиатурата му е ставала ужасно мръсна) или е смачквал нещо набързо за 5 мин., много добле знае, че има друг вариант – макар и да не е сигурен точно как да го постигне – да намали скоростта. Единият от начините е търсенето на хранене в чужда компания. Забавянето на темпото няма как да се случи пред телевизора или телефона, защото преяждането или некачественото хранене като цяло си вървят с тях. Това важи както за възрастните, така и за децата. Този позагубен навик – споделянето на обеди и вечери е един от начините да се почувстваме от (малко по-голямо) цяло, което е толкова важнно за нас – дори чисто по еволютивни причини – хората са оцелявали в племена, нали – ние не сме родени за единаци, такива ни прави само невротичното съвремие.

с бг меню
На събитието на BGmenu

Водена от тези размисли, реших да участвам в кампанията на BGmenu „Да хапнем заедно“, защото с услугата си те предлагат един начин за споделяне и удоволствие, който не включва задължително големи домашни усилия или подготовка и може да бъде планирано в движение – от хрумването до поръчката са минути.  BGmenu е най-бързият и лесен начин да поръчаш храна, където и да си. Накрая на този пост има и видео към един техен експеримент, в който на Граф Игнатиев те поканиха непознати хора да седнат заедно на масите и просто да си говорят, да хапнат заедно…

 

 

Някои факти

  • Децата и тийнеджърите предпочитат дори без особен натиск по-полезна храна от тази, която биха изяли сами, когато са в компанията на възрастни.
  • Децата, които не вечерят с родителите си (мин. 2 пъти седмично) близо 40% по-често страдат от екстра килограми по данни от 2014 на Европейския съвет по въпросите на наднорменото тегло. Изследване в същата възрастова група, на в САЩ (Университетът Колумбия) показва, че децата, които се хранят 5 или повече пъти седмично в компанията на родителите си имат по-добро тегло и по-малко проблеми с алкохол и наркотици.

Споделеното хранене, когато се прави в среда на добронамереност и загриженост има много добър ефект върхо психологическото и физическо здраве.

По време на хапването заедно може съзнателно родителите да изградят в децата си умението за бавно хранене, което пък естествено води до засищането с по-малко храна. Навикът се придобива като човек се старае да оставя приборите си след всяка хапка, сдъвче и тогава преглътне или просто като забави темпото. Ако се опитате да създадете „острови на сигурност“, в които да се храните съвместно достатъчно често (поне 3 пъти седмично) – ако не на вечеря, то поне на закуска или обяд – това може да промени много семейните отношения и атмосфера. Качеството обаче не търсете само в храната, но и в общуването. Не е важно какво ще поднесете или поръчате, но и какви теми ще изберете – задължително е да са позитивни (негативните разговори провокират процеси в храносмилането, които няма да ви харесат), да изключите тв (много е трудно за огромна част от семействата) и да не позволявате телефони на масата (макар и странно може да доведе до повече смислени разговори, непрекъсване от пиукането на Вайбър или месинжъра). Ако ви се струва невъзможно – хюга не е само странна дума на датски, а начин на живот – и не случайно датчаните са толкова напред в индекса на щастието – а една от съставките й е осъзнато, споделено хранене.

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд

Egoto i zashtitnite mehanizmiСтоя пред тази книга и мисълта, която изплува отгоре е: „А коя съм аз да правя ревю на тази книга?“. Затова приемете този пост по-скоро като бележка, че е излязла тази книга, полезна информация без никакви претенции за изчерпателност…

„Егото и защитните механизми“ на Ана Фройд се появява на български 51 години след ревизираното й издание (1966) и 81 години след първото й публикуване на немски. Това е професионална литература и искрено препоръчвам на тези, които им е любопитно да четат за психология да се ориентират към по-четими книги.

Книгата е класика. Тя разлежда основните защитни механизми и има описани показателни клинични картини и дават идеи за работа с децата и възрастните, в които те се превръщат. Защитните механизми се разглеждат достатъчно задълбочено и сериозно по време на лекционните курсове по психология и психотерапия, но е едно да четеш преразказ или Уикипедия, а друго – оригиналното произведение. Все пак ще припомня основата, а именно, че защитните механизми се използват несъзнатено от всеки човек с цел да се справи с тревожността, която му дават неприемливите за него мисли и чувства. Те са част от живота на всеки здрав човек и гарантират оцеляването в стресиращия ни свят. Само ако се използват непрекъснато стават патологични, т.е. водят до анормално поведение.

Преди нея, разбирай баща й, и неговите ученици, се е смятало, че психоанализата е за възрастни, но тя прави малка революция, обръщайки се към децата. „Психоанализата всъщност не се е занимавала с проблеми като приспособяването на децата и възрастните към вънщния смят, с ценностни понятия като „здраве“, „болест“, „добродетел“ или „порок“. Тя би трябвало да ограничи изследванията си изключително детските фантазии, пренесени в живота на възрастния, въображаемото удовлетворение и наложените заради него наказания“, пише тя. „Афективният живот на децата е по-малко усложнен и по-прозрачен от този на възрастните, пише тя. Но изключително важен факт в детската анализа е, че при наблюдението на афективните процеси ние до голяма степен не зависим от доброволното сътрудничество на детето и от неговата откровеност или прикритост. Афектите сами се издават против волята му“.

В книгата тя признава и труда на Вилхелм Райх и явленията, които той споменава и бележките му върху телесните проявления на защитите. „Телесните пози като вдървеност и ригидност, личните особености като например фиксирана усмивка, презрително, иронично и арогантно поведение – всички те са остатъци от много енергитични защитни процеси в миналото, които са се дисоциирали от първоначалните ситуации и са се развили в постоянни характерови черти – „бронирането на характера“. Споменавам Райх неслучайно, тъй като съм обучавана в телесна психотерапия и анализа на характера през тялото и неговите блокажи е нещо, което е значимо за мен.

В цялата си работа Ана Фройд застава на страната на детето и въпреки че тук-там може да спорите с нея, тя е от тези, които първи разчистили пътя – и ние всички сме облагодетелствани да вървим по него. За колегите, които се интересуват от детска психоанализа сигурно ще бъде интересно да прочетат и собствената й оценка върху същата тази книга, която прави през 80те години, т.е. половин век след публикуването й, когато е на 76 години. Книгата е под формата на дискусия с Джоузеф Сандлър и е достъпна на английски в електронен формат в Google Reads

 

ана фройд и зигмунд фройд
Дъщеря и баща

За Ана Фройд (Anna Freud): единственото дете на Зигмунд Фройд, което продължава професионалния му път – доста смело с този баща, не мислите ли – като кариерата й е свързана преди всичко с детската психоанализа, като е основател и на Детската терапевтична клиника Хампстед, която днес носи нейното име.

 

 

 

„Егото и защитните механизми“ от Ана Фройд (Изток-Запад, 16 лв) е на пазара, може да я поръчате и онлайн.

 

 

 

Илюстрацията с балона е работа на Anatol

климт сълзи

Най-силната дума за трудни времена

мая и опраИзбягвам да пиша заглавия, които включват думи като „най“, защото макар да мога да се впиша лесно в стилистиката на заглавия като „Разбери как да промениш живота си веднага“, не искам да го правя, защото не вярвам, че това може да се случи, освен в блудкавата булевардната психологическа литература. Но този път правя изключение с принципа си, защото тази история, която ще преразкажа е важна и за мен, а и мен ме е държала в трудни моменти.

Много харесвам две жени. Опра Уинфри (която е и актриса, а вчера я гледах отново в Безсмъртната Хенриета Лакс, в момента по HBO България) и Мая Анджелоу, с която се запознах през Опра. Мая Анджелоу е от онези хора, дето май работата им на Земята е да променят други хора, така че какво точно е правила в дългия си живот може би е „лидер на мнение“. Тя е и ментор на Опра; човека, към когото тя се обръща в своите трудни моменти. И тук започва историята, която ме накара да напиша заглавие с „най-„.

Веднъж Опра, в своето най-тежко отчаяние, плачейки в банята, седейки на тоалетната чиния – кой не познава това състояние?, се обажда на Мая Анджелоу за подкрепа, която вместо да я изслуша я прекъсва рязко: „Спри, спри, спри и кажи „БЛАГОДАРЯ!“.

„За какво да кажа „Благодаря“?, хленчейки пита Опра и в замяна получава следното:

„Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че и това ще отмине. Кажи „Благодаря!“, защото знаеш, че Господ слага дъга над всеки облак. Дъгата идва. Кажи „Благодаря“, дори когато не можеш да я видиш, защото тя вече е там“, отговаря й Мая.

Да кажеш „Благодаря!“ в труден момент е да се смириш, да смириш собственото си Его, но също и да повярваш в бъдещето… Дано това не остане само тук, като история, казвайте „Благодаря!“, когато ви е трудно, казвайте я, дори когато сте като Опра Уинфри, плачейки горчиво в банята сами.

 

Видеото, в което Опра сама разказва тази история е тук

 

Илюстрацията на поста е картината на Густав Климт „Златни сълзи“

хапчета за отслабване

хапчетата за отслабване: неприятна тема

Миналата седмхапчета за отслабванеица гледах добър репортаж по темата по Nova TV за рисковете, които хапчетата за отслабване носят със себе си. За много хора хапчетата за отслабване носят удоволствие от контролирането на неприятна тема в живота им – излишните килограми – и някакви си странични ефекти изглеждат пренебрежими. Но рисковете са по-големи; ефектът рядко се задържа, ако изобщо се случи – и накрая – важен е начинът на хранене, а не ограничаването за кратък период от време. А защо не се случва продължителното следване на здравословно хранене? Заради личните ограничения и модели на поведение, което е работа на психотерапията.

––

Гледайте видеото тук 

http://www.vbox7.com/play:0e5cbb973d

––

Материалът е достатъчно изчерпателен, но няколко думи и от мен. Като цяло хапчетата за отслабване се приемат за опасни, защото някои от тях съдържат съставки – не добре изследвани или със спорен ефект. Приема се, че ако се наложи предписването им, те трябва да се дават на хора с индекс на телесната маса над 30, тъй като се заиграват с апетита, който е част от много сложна система. Приемането на високи или ненужни дози хапчета за отслабване може да доведе до сърцебиене, лош сън, сърдечни проблеми и дори удар.

IMG_20170312_075618_371

датско щастие за начинаещи: хюга

IMG_20170312_075618_371
Ей така се мотае книгата из къщата…

Събота следобед след дълга седмица и завита в топлото сиво голямо одеялце на дивана разглеждам отново красиво отпечатаното от Хермес издание на „Малък наръчник по хюга (тайните на датчаните за щастлив живот)“. Авторът е Майк Викинг, който заема прелюбопитната длъжност „Директор на института за изследване на щастието„.Две седмици книгата ме съпровождаше в чантата и седеше до мен на дивана в кабинета ми и на бавни глътки си взимах от северното спокойствие и това доведе до общо три неща. 1. Купих си още 100 чаени свещи. 2. Намерих рецептата за Кайман (по-надолу в текста) и 3. Реших да специализирам хюга, докато не про-живея датски на ежедневно ниво.

Преди да продължа да хваля книгата, ще похваля издателите, които са я отпечатали като чуждото издание, без волности в корица и т.н., заради което самата тя е много хюга и след като миналата година се скъсах да подарявам Човек на име Уве, тази година ще си поръчам 20тина копия да си я имам за всеки случай – защото става за всеки. Въпросът за щастието силно ме вълнува като психотерапевт

Текстът е забавен, все едно го е писал бъдещият ти най-добър приятел („езикът [датски] звучи като предсмъртни хрипове на тюлен“, шеговито пише автора). След това е всичко е практично (всичко е осъществимо, с изключение на част от мебелите и дизайнерските решения, заради цените, но да кажем има Ikea и Jysk) и накрая – има много картинки, които дават пълна представа за цялата простота на осъществяването на хюга у дома и в ежедневието. За хюга не ти трябва магазин, само спокойствие (и само спокойствие)…

#hygge / „хюга“ 

Това е онова напълно датско нещо, което означава „благополучие“, „щастие“, нещо като „уют“, ама на датски. А за датчаните „уют“ е усещане и харесване на простите неща. За датчаните да е хюга е много важно, което потвърди и една важна за сърцето ми дама, с която имам удоволствието да общувам. Не се преструват, наистина го правят, каза ми тя. „Толкова често използваме думата хюга, че на чужденците им се струва, че страдаме от синдрома на Турет„, пише Майк Викинг в книгата.  Има нещо скандинавско в това, защото в норвежкия имало думата „uterpils“, със смисъл „да седиш навън в слънчев ден и да се наслаждаваш на бирата си“.

Основни съставки

светлина

Първата основна съставка е осветлението и заради това Майк Викинг започва описанието на хюга със значението на меката, приглушена светлина. „В Дания се изразходват много повече свещи на глава от населението , отколкото където и да било другаде в Европа“ (6 кг восък годишно). Свещите, забележете, не са ароматизирани – и най-старата компания в страната дори не ги предлага в каталога си. Светлината е превърната в култ и чрез лампите, които са създадени от местните дизайнери и които дават мека и разсеяна светлина. Три модела са важни: PH5 на Пол Хенингсен, Le Klint и Panton VP Globe. Общото между тях е красотата, светлината и простотата.

храна

кайман рецепта 01
Кайман без отрязана глава

„Преди няколко години гостувах на семейството на мой приятел. Дъщеря му беше на 4 години и докато вечеряхме, ме попита: „Ти какво работиш?“. „Опитвам се да разбера какво прави хората щастливи“, отвърнах аз. „Е, това е лесно – сви рамене тя. – Бонбоните“. В книгата са дадени няколко рецепти с интересни заглавия, които едва ли ще опитам скоро, съществувайки като вегетарианка. Те носят звучни имена като Скиперлапсковс (в превод яхнията на капитана), Задушени свински бузи в тъмна бира с пюре от картофи и целина и  Барл Е Кари (кюфтенца в къри сос), но тъй като вегетарианец не означава гладен, ми липсваше рецептата за Кайман (тортено човече), което се приготвя за рождения ден на детето, а когато си възрастен – винаги, когато ти се яде сладко без угризения. Традицията е по викингски жизнерадостна – рожденникът отрязва главата на своя Кайман, докато другите деца крещят „Честит рожден ден, приятелю! А сега срежи гърлото на Кайман!“ (не си го измислям, написано е в книгата с определението hygge noir!). Рецептата за Кайман, която намерих и ми се стори достатъчно ок, за да я правя с две деца, е следната: 150 гр масло, 200 гр брашно, 1 с.л. сода бикарбонат, 1 ч.л. бакпулвер,3/4 чаши вода, 6 яйца, 2 с.л. захар. За декорацията се използва фростинг и бонбони (тук слагате всички захарни пръчици, мечета, звездички и прочие сладост от магазина с надпис Диабет 2 на опаковката) в сектора за подправки. Ще я пробвам първият свободен уикенд, което е след месец.

ароматът

За ароматът на хюга е написано малко, но това е, защото всеки има своето разбиране за аромат на благоденствие. Нещо като топло или камина или усещане „без проблеми“, е аромата, който се гони. За мен може би е канела с портокал.

Авторът! Авторът! Майк Викинг. Изглежда снимката е правена през лятото и той е в жизнерадостно сиво.

пуловерът на Сара Лунд и една нация в очакване на погребението на Карл Лагерфелд

Авторът Майк Викинг посочва черното като основен цвят за хората там. „Ще решите, че сте попаднали на снимачната площадка на филм за нинджи. Всички в Дания се обличат в черно. Представете си подходящ за погребението на Карл Лагерфелд тоалет – стилен и монохромен. През лятото се позволява носенето и на по-богата палитра от цветове и дори на нещо по-крещящо… като сивото“. Към останалите елементи на хюга стила са шаловете, дебелите връхни дрехи, обличането на пластове и пуловерът на Сара Лунд. Сара Лунд на мен не ми беше позната в думите, които отключват спомени, заради което специално потърсих филма Убийството, в който играе и пуловерът, за който става дума.

ваза келер
Вазата, довела до „обществена критика“

 

 

„Порно за мебели“

Това пък е друго определение за дизайна в тази държава, защото сериали като „Борген“, „Убийството“ и великия „Мостът“ са заснети в „красиво обзаведени къщи и апартаменти с класически мебели от датския дизайн“. Оказва се, че в Дания има култови дати като 25 август 2014, когато се разиграват скандали от типа „Скандала с вазата Келер (Kahler)“ при която фирмата производител прави юбилейна серия на вазата, над 16,000 човека си я поръчват, но не стигат наличностите, сайтът се срива и компанията „попада под ударите на обществената критика“. На коя дата се каза култовата реплика „Не е важно дали си дедо„? Хубаво й е на нация, дето обществената критика е свързана с 20 см порцеланови вази с медни ивици!

Хюга, казва автора на книгата, не е само зимно преживяване и дава идеи как тя се преживява и нататък – като например през март (но става и за произволен друг месец) да посветите на опознаването на страна, която ще посетите – например научавайки основни думи като „маса“, „стол“, приготвяне на национална кухня и гледане на местни филми… Гърция е доста благодатна, не само Испания, която дава пример той. Добре, аз се включвам с идея за балконинг, както го нарекоха Икеа в първите възможни дни или пък за вази със зеленина (тук слагам всякаква зеленина, без да е особено специална), купуването на телескоп с цел да гледате съзвездията и други подобни занимания.

IMG_20170312_072945_865
Личното ми кокосово мляко с ванилия преди да го изпия, но след като го снимах за Instagram с десетина хаштага

Моята лична хюга

Обичам хубавите възглавници в ежедневието. Имам много чайове в кабинета и вкъщи. Обичам свещите. Умирам за пухкаво одеялце пред телевизора (и не, не отричам, обичам да гледам ТВ с изключен телефон – намирам го за много хюга).

Скъпа ли е хюга?!

Коко Шанел беше допълнила фразата, че „Най-хубавите неща в живота са безплатни“ с „а следващите са изключително скъпи“. С мадмоазел не бих спорила поради липса на каквото й да е желание да го правя, а и броя на нанизите ми с перли, както и рафта ми с козметика, които говорят категорично за пристрастието към нея, но тя също е била хюга (според мен!), което издават някои от снимките й. Хюга е за простотата и значението на мига, за дребните невероятни удоволствия, за които е нужно само добро желание, уют и простота. Като огъня през лятото или играта на скрабъл на приглушена светлина. Чаят и одеялцето, метнато на дивана.

В този смисъл хюга е ужасно скъпа. Защото ти трябват хора, които да обичаш и те обичат, с които да не ви трябва да полагате някакви невероятни усилия, за да се чувствате добре заедно – да е достатъчно просто да си седите и да си говорите или да мълчите. Това е богатство!

 

Допълнителна порция хюга

Краткото ревю на The Guardian и статията в BusinessInsider

Тъмната страна на хюга – презентация на Майк Викинг на TEDxCopenhagen, има субтитри на английски

Бордът ми в Pinterest с хюга идеи

 

джубран

„Не общувай с полу-влюбени, не се сприятелявай с полу-приятели…“

джубранНе чети от полу-даровити, не живей полу-живот, нито умирай полу-смърт, не избирай полу-решение, не спирай на половината истина, не сънувай половин сън, не се вкопчвай в половин надежда…
Ако мълчиш, мълчи докрай, ако говориш, говори докрай, недей мълча, за да говориш, недей да говориш, за да мълчиш…
Половин глътка няма да утоли жаждата ти, половин блюдо няма да засити глада ти, половин път няма да те отведе доникъде, половин мисъл няма да ти даде резултат…
Половината е мигът на твоето безсилие, а ти не си безсилен… Защото ти не си половин човек. Ти си човек… създаден да живееш живота, а не да живееш половин живот.”

Халил Джубран

her start up detelina stamenova interview cosmopolitan psihoterapia psihoterapevt sofia hranitelni razstroistva

интервю за herstartup.today

her start up detelina stamenova interview cosmopolitan psihoterapia psihoterapevt sofia hranitelni razstroistvaСрещите със Силвия – включително и случайно в сряда на жълто-дъждовната „Витошка“, са пълни с искрено взаимно добро чувство – а в един от тези случаи застанах от необичайна за мен страна – на отговарящия въпроси – за нейния проект Her Startup. Цялото интервю е тук и в него разказвам за моя път през медиите до психотерапевтичния ми кабинет.

Screenshot_2017-03-05-08-55-34

следете ме и в апликацията „Здрави“

Screenshot_2017-03-05-08-55-34„Здрави“ е първата апликация на български език, която ви предлага лесни за следване и изпълнение дневни съвети по темата как да бъдем в добро физическо и умствено здраве. Приложението за iOS и Android устройства попадна в топ класацията за безплатни апликации на App Store още със старта си през 2013 г., е днес е изтеглено над 44 000 пъти.

Мой ще е месец март и през него ще давам накратко идеи за по-добър живот, които ще включват както свързани с емоционалното хранене, така и с общото психическо здраве.

Защото здравето е и в това измерение….

Screenshot_2017-03-05-08-55-50 (1)

 

виченцо продавачката на плодове

ок, а какво е „нормално“ хранене

джузепе арчимболди
Платно с маслени бои на Джузепе Арчимболди.

В практиката често дискутирам въпроса какво е „нормално“ хранене.

Ок, нормално. Все пак една част от хората идват с проблема, че приемат храненето си не като съвсем нормално и то наистина не е такова.

Какво е „нормално“ тогава?

  • Нормално е да се храниш тогава, когато огладнееш.
  • Да престанеш да ядеш, когато си се заситил – нито по-рано, нито по-късно.
  • Да се стараеш да се храниш здравословно, т.е. поемайки основните хранителни групи, но без да налагаш големи ограничения в избора на храна.
  • Да се храниш поне три пъти на ден в порции, съобразени с нуждите и вкусовете ти. Това може да е и пет пъти дневно (с двете междинни закуски) или пък да е по схемата „малко и често“.
  • Да си доставяш удоволствие от храненето и избраната храта, без да се чувстваш гузен.
  • Да си разрешаваш да ядеш неща, които са „вредни“, но без угризения и без прекаляване.
  • Нормално е да искаш да ядеш определени храни, когато се чувстваш зле, тъжно ти е, радостен си или ти е тъпо.
  • Преяждането понякога – например при празници – или когато пред теб има необикновено вкусна храна – също е нормално, стига да не е ежедневие. Понякога е нормално да не ти се яде, без да си гладен, но продължава кратко.
  • Нормално е да правиш грешки в храненето си, дори когато си здрав и не страдаш от хранително разстройство. Как беше? – „Човешко е да се греши“

 

Ако храненето ви не се вписва в тези точки, направете теста за риск от хранителни разстройства, публикуван на сайта Войната с храната

–––––––––

За не-нормалното преяждане, повръщането и анорексията може да прочетете в свързаните материали

 

 

детелина стаменова майко мила психотерапевт софия хранителни разстройства

книгата на Майко мила! „Да оцелееш като родител (по действителен случай)“

майко мила да оцелееш като родител Ходила съм на много премиери на книги, но премиерата на Да оцелееш като родител беше забележителна с опашката в стил Емил Конрад, но водеща към усмихнатите, опитващи се да не се разплачат Елисавета и Красимира, които даваха разнообразни като послание автографи (моят е за „Секс, наркотици и рокендрол! И вино!“). Не вярвате?! Видео има тук. Нямах друг шанс да ги прегърна и поздравя преди да е ударил 12тия час, освен като се наредя на опашката от жени, деца и бебета, тук-там и някой мъж – като приятно усмихнатия главен редактор на издателството на книгата (Сиела) Захари Карабашлиев.

Книгата е много смешна от една страна. Една част от жените, които я четат преди да са я родили ще си помислят, че това е просто хумор, докато тези, които са в него… ами те най-добре знаят, че от Майко мила! казват истината и само истината. 

От друга страна е много сериозна, защото в нея са включени текстове по въпросите на кърменето (Христина Янева-Хедра), ваксинацията (от д-р Бояна Петкова), за осиновяването (от Фани Давидова), за синдрома на Даун, детското вегетарианство, родителстването сам и изобщо основи на оцеляването за родители от всякакъв тип и пол (има и автори мъже, което е революция!).

детелина стаменова майко мила психотерапевт софия хранителни разстройстваНескромно отбелязвам, че е публикуван и моя текст Стара ли съм за хранително разстройство?, в който споделям моите впечатления за това, че хранителните разстройства засягат не само малките момичета в драматичните филми, но и много жени на средна възраст, за които дори не подозирате, че страдат от нещо подобно.

За кого е тази книга: майки, родили наскоро или в проект. Препоръчвам и за мъже.

 

 

 

butterfly

детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете

децаСрещам се с много тийнеджъри (хранителните разстройства често се отключват в този период), така и с възрастни. Възрастни, колко да са възрастни. Като се замисля – достатъчно, за да се определят като такива. Един от преподавателите ми (велик мъж около 70те) твърдеше, че тялото му е сгрешило и е доста по-млад, просто бръчките му са много. Дали сме деца или възрастни? Или като в будистката главоблъсканица: „Пеперуди, които сънуват, че са хора или хора, които сънуват, че са пеперуди“?

Когато аз бях дете, така се случи, че в една ведомствена почивна станция семейството ми беше разпределено да седне на маса за обяд и вечеря заедно с акад. Петър Динеков – такива бяха времената! Майка ми почти не хапна цяла смяна от 10 дни от притеснение! Един от дните беше навалял пухкав сняг и академика много мило ме помоли да изляза с него на разходка. Когато бяхме навън в парка на станцията, милият възрастен господин ме помоли да го замерям със снежни топки, защото от години никой не смеел да го прави, а на него му липсвало толкова много! Дали сме възрастни или деца в телата на възрастни?  

От цялото си животонаблюдение съм склонна да мисля, че си оставаме деца – малко по-високи, малко повече килограми понякога, с шофьорски книжки и данък общ доход, но зрънцето е едно и също. Обаче в един момент (бившите) деца се превръщат в родители и понякога някои сменят чипа по отношение на света. Превръщат се във възрастни. Както каза една приятелка с недоумение наскоро за една родителска среща наскоро: „Другите родители се оплакват, че момчетата удрят силно момичетата на народна топка, представяш ли си?“. Да беше само това!

Големите все едно се забравят колко гадно може да бъдеш дете. Нееее, не е толкова лесно да ходиш само на училище или детска и „да нямаш никакви задължения“. Хора, май сте забравили колко народ и какви отношения може да има в един клас и как може да ти изпият мозъка. Да не говорим за косинуса и преразказите с елементи на разсъждение. Наистина ли ви беше толкова приятно? Колко безпомощен можеш да си, колко да ти се иска да не ходиш на училище или колко да е трудно по математика/български/физик. Как имаш право на чувства и как това не са „детски работи“, а „въпрос на чест, а не на игра“? Струва ми се, че ако проявяваме, като възрастни (бивши деца) повече разбиране към малките, може да не са толкова дисциплинирани и дресирани, но със сигурност по-щастливи с нас – като родители. О, не! Не адвокатствам на мега либералния модел („Как отглеждаме неблагодарници“), но предполагам една част от вас биха се съгласили, че като деца са си мечтали да не им мърморят за всякакви глупости, както и да чуват повече добри думи за себе си. Като „поне веднъж да ми бяха казали, че се справям добре“ или „Така и не ми показаха, че ме обичат“. Детството започва от момента, в който някой разбира, че ще има дете – и напоследък пренаталната психология започва да търси отговори в живота на възрастните там, където е-хе сте само „в проект“. Някъде до около 7 години, по мое впечатление, към децата много хора се отнасят, като към кученца „те нищо не разбират“. Не го вярвам. Децата разбират много неща. Две доказателства. Първо. Била съм дете. Второ. Обичам да говоря с деца. Сетих се и трето. Говоря с деца (настоящи възрастни).

Преди време на един мой пост за 25те фрази, които да казваме на децата си, беше коментирано, че това са „повече думи за гаджета, отколкото за деца“. Не съм съгласна – ако днес децата не чуят от нас окуражителни думи, как ще могат да си ги казват, когато са възрастни (бивши деца), когато са сами и имат нужда точно и единствено само от това – да направят само едната крачка повече, която да ги спаси?

Не искаме ли понякога твърде много от някой на 5, 6, 7 или 12 години? Не си ли вярваме твърде много, че днешните деца са „по-различни“ и че „така се става човек“. При детския зъболекар миналата седмица едно момченце (видимо 6) се похвали на баща си, че се е държало смело само в кабинета – да се ходи при дентален лекар не е в топ 100 на преживявания на когото и да било – а бащата използва случая, за да му каже назидателно, че „иска още дела, не думи“. Ъх. Едно просто „Браво“ щеше да е повече на място, може би.

Децата имат нужда от одобрение. От признаване на правото им да се страхуват, да казват „не“, да казват „да“ и изобщо да изграждат целия спектър от емоционална мускулатура, която да ги изведе по трудния път към зрелостта. А тя… тази зрелост не може да мине лесно. Ако емоционалната мускулатура я няма да поддържа процеса – ами ще се справят – но… не може ли по по-лесния начин?! За едно приятелско дете питам.

Представете си, че всичко, което днес познавате, сте го преживели някога за пръв път – разочарованията, разбито сърце, ужас, страх, любов и какво ли не – за пръв път се е случило в детството. Да, да си дете не е никак лесно, по мое мнение. Затова и хората, когато си махнат сериозните лица, остават… деца.

Всеки има право да има своите спомени и има такива щастливци, които са с перфектни ранни години, но дори и тогава детството си остава труден период. Дори децата от стабилни семейства имат своите трудни моменти – а тези, които са с родители, минали през раздяла; отгледани от баба и дядо; родител с проблем (алкохолизъм например) или с големи промени в средата – още повече. Децата са деца, те нямат погледа на възрастен към ситуациите в детството, и травмите им остават запечатани в душите им…

Какво е продължението? Не знам. Всеки пише своето продължение. Но се надявам да сте се замислили за това дали се държите така, както си обещавахте, че ще правите, когато бяхте деца. Само това.

 

нощно преяждане2

нощните преяждания: връзката между хранителните разстройства и съня

Каква е причината за възникването на това хранителни разстройства? Няма много ясна причина. Стресът е вероятен провокатор. Има хора, които го правят само когато са тревожни. При тези, които ядат насън причината може да е в (зло)употреба с наркотици или алкохол в миналото или в момента. Има някакви данни че активната съставка золпидерм (N05CF02) в сънотворните лекарства – каквито няма в България не се предлагат, може да стимулира такива включвания към хладилника. При тези, които си отиват на собствен ход и в съзнание до хладилника, причините трябва да бъдат търсени по-дълго и се смята, че трябва да се избягнат сънотворни и да се провери дали има връзка със стреса, тревожността и депресията… Смята се, че се предава генетично, т.е. ако се сблъсквате няколко човека в кухнята, особено майка ви, нощно време, сигурно тя е виновна. Това обаче не е доказано, просто е наблюдавано. Някои изследователи мислят, че причината може да е в разминаването на ритмите за глад и сън, което предполагат че се дължи на стрес-хормоните.

Има хора, които се връзват сами за леглото, други, които си заключват хладилниците, трети – които си страдат и някои, които просто отиват на психотерапия.

нощно преяждане2Болестно преяждане или нощно хранене?

Общото е, че се яде много. Разликата е че при болестното преяждане се яде, защото се чувствате зле, а при второто, защото искате да заспите. При първия случай храната е много и като цяло наведнъж, а при второто храненето е малко по малко и може да не е наведнъж.Писала съм и преди за симптомите на преяждането и за разликите между него и другите хранителни разстройства, където може да прочетете повече. Преяждането е част от болестите, включени в международните класификации на болестите от 2010, не е прищявка. Не е задължително човек да е с наднормено тегло и да преяжда. Може да е със средно или малко над нормата и пак да преяжда. Или дори да е с идеално тегло, което като в някаква лоша приказка да поддържа с ядене нощно време и адски усилия във фитнеса ежедневно. На някои от преяждащите грам не им личи – въпреки те си мислят точно обратното – че нощно време могат да хванат настинка от хладилника и през деня се хранят здравословно до степен, в която другите им се възхищават.

Решението?

Овладяване ефектите на стреса. Евентуално на депресията. Правилно хранене. Добър сън.

 

начална страница

 

черво с чар ендерс колибри психотерапия детелина стаменова хранителни разстройства софия

Коремът: „Вторият мозък“

черво с чар ендерс колибри психотерапия детелина стаменова хранителни разстройства софияНепосредствената връзка между тяло и душа, сома и психе, е идея толкова естествена, че е интересно как в западната медицина идеята, че към пациента трябва да се отнасяме като към личност възниква едва миналия век. Едва тогава на лекарите им хрумва, че човекът е съставен не е само от органи, но и душата (психе) и мислите, която влияят на общото физическо състояние. Тогава постепенно набира сила твърдението, че някои телесни симптоми може да бъдат резултат от стрес и нервност, освен на органична болест. Унгарският психоаналитик Франц Александър за пръв път свързва функционалните гастритни проблеми с “желанието да получаваш или взимаш”, колитът с “желанието да даваш или елиминираш”, а запека с “желанието да запазваш”. Започнала да се развива, идеята за психосоматичните болести продължава скоро в изследванията на Бертолд Вихман, който публикува теорията,, че много функционални вътрешни болести се дължат на свръхвъзбуда на нервната система В последния век стана ясно, че психосоматичните разтройства са провокирани от преживявания в живота. Вместо да се изпитва депресия или тревожност, хората понякога развиват физически симптоми. Според този модел, психосоматичните разстройства са защита срещу психологическата болка. А психологичната болка се лекува по един единствен известен начин – с психотерапия. Разделът в медицината, който се занимава с това взаимодействие е психосоматиката – от „психе“ (душа) и „сома“ (тяло).  

При деца и възрастни най-честите соматични прояви са стомашни болки, главоболие и болки в ставите. Физическите симптоми може да нямат медицинско обяснение, но не са измислени нарочно и не са симулации.

Стомашно-чревните проблеми са често срещани при хора с проблеми в храненето. През 1998 година Майкъл Гершон (различен е от Макс Гершон, известен с диетата си за лечение на рак) публикува книгата си „Вторият мозък“, в която говори за съществуването на ентерична нервна система. Нейната цел е да управлява всеки аспект на храносмилането – от хранопровода и стомаха, тънките черва и дебелото черво. „Вторият мозък“, има всичко това, което и малкият, със сложна система от невротрансмитери и протеини. Независимостта на ентеро нервната система е в сложността й. Майката Природа вместо да сложи 100 милиона неврона в мозъка или гръбначния стълб, и да използва дълги връзки до стомашно-чревната система прави веригата близо до мястото, което е нужно. Еволюционният смисъл е да се контролират поведението – така мозъкът в корема е като библиотека. Когато Гершон започва изследванията си, неговите колеги са убедени, че има два клона на периферната нервна система: симпатикова и парасимпатикова. Въпреки че е свързана към мозъка с блуждаещия нерв (vagus nerve), тя може да функционира независимо. Гершон нарича ентерична нервна система „втори мозък“, защото има повече общо, химически и структурно с мозъка, отколкото с периферната нервна система. Като резултат трябва да се приеме, че болести от различен тип, които се случват в мозъка въвличат и ентеричната нервна система. Паркинсън е един пример от тази концепция, както и Алцхаймер. Частите са свързани в сложна мрежа. „Ентеричната нервна система“ играе важна роля човешкото щастие и нещастие, обяснява д-р Гершон и след изследванията му се отваря се изцяло нов път и област в медицината, позната като „неврогастроентерология“. Почти всяка субстанция, която помага да върви и контролира мозъка, може да бъде намерена в стомаха. Присъствието на тези химически трансмитери обяснява защо стресовите ситуации имат толкова директен ефект. Когато мозъкът преживее страх или тревожност, той пуска стрес хормони, които подготвят тялото, голяма част от които се произвеждат точно там. Проблемът също съдържа клетки, които са чувствителни на това химическо бомбардиране, точно така, както и в мозъка. От тук идват пеперудите в стомаха, болките или диарията. При стрес може да има свръх стимулация на нервите в хранопровода, причинявайки чувство на задушаване. Двете системи използват един и същ хардуер, но са с различен софтуер. Изследванията показват, че стрес, особено в ранна възраст, може да причини хронични стомашно-чревни хронични заболявания. 70% от пациентите с хронични чревни разтройства са изпитвали травми в ранно детство като развод на родители, дълго продължили болести или смърт на родител. Това, което се случи в детството, съчетано с генетичната основа, програмира как човек ще отговори на стреса в останалата част на живота си. По-голяма част от пациентите с тревожност и депресия имат промени в стомашно-чревната система. Клиницистите финално признават, че много от дисфункциите на стомаха и червата включват и промени в централната нервна система.

2/3 от серотонина се произвежда в стомашно-чревната система. Серотонинът е основата на успеха на S.S.R.I. антидепресантите, които увеличават нивото на серотонин в мозъка. Но 95% от телесния серотонин е в местата, където действа като невротрансмитер и сигнален механизъм. Храносмилателният процес започва когато специализирана клетка, на ентерохромафин (enterochromaffin), изпуска серотонин в стената на червата, където има най-малко седем вида на серотонин-рецептори. Рецепторите, в отговор, общуват с нервните системи, за да накарат дидежстивните ензими да започнат работа или започват да се движат през червата. Серотонинът също действа като медиатор, държейки мозъкът в течение какво се случва с долния мозък. Тази комуникация е предимно еднопосочна, като 90% върви от корема нагоре. При здрав човек, след като серотонинът се отдели в стомаха и започнат чревните рефлекси, той се отделя от червата, чрез транспортер на серотонин SERT .

Ентеричната нервна система може да бъде затрупана от общия стрес, както и от разрушителни емоции и подтиснати чувства. Тези ефекти са като цяло несъзнавани за личноста и често се случват в по-дълъг период от месеци и години, евентуално поставяйки стомашния мозък в състояние на хроничен стрес или „статус на оцеляване“

Това състояние на стомашната физиология може да има разрушително влияние на храносмилането, емоциите и общото физическо здраво. Главният мозък общува с червата най-вече през АНС. Заради това е важно здрава и балансирана АНС за двата мозъка да комуникират правилно. Симпатиковата нервна система (през Prevertebral Ganglia), е отговорна за стреса и оцеляването. Тя усилва сърдечния ритъм, кръвното налягане и започващ да се потиш, но когато става дума за храносмилане, забавя процеса. Това забавяне води до задържане на мазнини (особено около корема), намалява метаболизма и увеличава глюкозата, котризола и адреналина, насърчава инсулиновата резистентност и увеличава киселинния рефлукс и запека. От друга страна парасимпатикуса (чрез блуждаещия нерв) е отговорен за почивката. Той опосредства храносмилането, чревните движения, усилва обработката на мазнините и подобрява чувствителността към инсулина. Ето заради това трябва да сме спокойни, когато се храним. Двата мозъка работят заедно в контекста на сигурността и почивката на системата, така че да се постигне максимум капацитет. За „стомашния мозък“, когато е под парасимпатиков контрол, е със задача да обработи храната и да увеличи метаболизма.

При стрес, страх или при посттравматичен стрес се стига до лошо храносмилане. „Стягането“ на стомаха, тежко чувство в него при чуването на лоши новини, или когато някой нарани нашите чувства, е точно това. Това е пример за базова комуникация между главния мозък и стомашния. Друг пример е, когато на човек му се „прияде“ или „отдяде“ от стрес. Повечето хора си нямат идея, че състоянието на „стомашния мозък“ е отговорно доста повече за здравето и щастието ни, отколкото могат да си представят.

По време на стрес, травма или ситуация „бий се или бягай“, бариерата между лумена, вътрешността на червата, където храната се усвоява, а останалата част на червата може да се прекъсне и тогава се намесва главния мозък, чрез активиране на мастни клетки. Тези мастни клетки отделят хистамини и други агенти за възпаленията, мобилизират цялата нервна система да изкарат „враговете“ и причиняват диария. Възпалението, индуцирано от мастни клетки може да се окаже от решаващо значение за разбирането и лечение на стомашно-чревни разстройства. Още Фройд говори за това, че физическите симптоми ни дават възможност да открием през телесните проявления и проблеми „онова, което не бива да се казва“. Телесните болки са начинът да ни бъде подсказано какви са проблемите на човека, за които той още не може да говори, защото не е готов. С научната теория на Майкъл Гершон за „втория мозък“, може да си обясним защо коремът/стомахът, начинът на хранене и емоциите, съпровождащи храненето, толкова често са жертва на несъзнавани заболявания. Източните интепретации по въпроса с явния език на тялото също са заслужават внимание. Енодия Джоунс в книгата си „Източно тяло, западен ум“ разглежда въпроса за третата чакра, която е разположена в корема. Нейното развитие става в детска възраст между 18 месеца и 4 години и в нея се развива чувството за контрол и отлагане на удоволствията. Тогава започва и създаването на предпочитания към храната. Манипура чакра е също тази, която поставя въпроса за Аз-а и хармоничните отношения с другите и тяхната воля. Пречупването на волята на детето в този момент може да е много нараняващо. Енодия Джудит прави връзка между развитието на тази чакра и психологичната теория на Ерик Ериксън за етапите на развитието на човека. Във втория, който се случва точно в този период „автономия срещу съмнение и срам“, когато на детето за пръв път му се налага да се справи осъзнато (заради наличието и не достатъчно опит и езикови възможности) с родителските упреци и собствени неуспехи. Дали това не е момента на изпитване на стрес, предизвикан от общуването с другите, не от базовите нужди, какъвто ще има и като човек в бъдеще и дали начинът на реакция и подтиснат гняв няма да се запушат в корема, създавайки начин на функциониране и реакция на стресови събития. Стархоук пише, че има четири основни начина, по които реагираме на наказанието в тази възраст и всеки от тях може да ни направи дисфункционални, ако се превърне в модел. Това са изпълнение, бунт, избягване и манипулиране. Във всички видове това са форми на контрол, които по-късно може да имат физически проявления и определя риска към депресия. „Един човек е свободен от депресията когато самочувствието му е базирано на автентичноста на чувствата му, а не на притежаването на определени качества“. В манипура чакра е и срамът, който започва да излиза в този период от детското развитие. Той създава блокаж между мозъка и тялото (да се върнем на откритията на Гершон). Така срамът че не си достатъчно добър или че ще се провалиш излиза под формата на физически проявления – като „пеперуди в стомаха“. Детските педиатри и психолози са забелязали, че когато при децата има проблем от каквото и да било естество, те много често показват корема като източник на болка и/или дискомфорт. Натрупването на страх там се превръща в самосбъдващо се пророчество, което убива смелостта да се предприемат нови крачки, защото без увереност (че можеш да успееш), човек се отказва да опитва и по този начин сам се уверява, че не може.

Детлефсен и Далке, тези толкова ключови автори за разбирането на човешките болести и тяхното метафизично значение, също обръщат внимание на храносмилателните органи като мястото където се „смила външния свят“ (което е най-трудно когато е конфликтно, ако се върнем на Енодия Джудит). В тълкуването на стомашно коремните болки, включително и с оплаквания като „нервен стомах“, Рюдигер Далке насочва вниманието към корема като силно ранима зона. „На психично ниво това е способността да се чувства, светът на чувствата (не на емоциите!), който олицетворява женския елемент. Ако човек изтласка способността да чувства от своето съзнание, тази функция слиза в тялото и тогава стомахът, наред с храната, трябва да приема и „да смила“ чувствата“. Когато човек не може да се справи с яда си според двамата автори тогава, човек избира или да не изразява своята агресивност и се самояизяжда (с киселини в стомаха и последваща язва) или е прекалено агресивен. Независимо кое от двете, то се явява неточно към изпитваните емоции и е нездраво поведение (Стархоук и поведенията „изпълнение“, „бунт“, „избягване“ и „манипулиране“). Човекът с проблеми с корема не иска конфликти, но не защото вярва и го прави, а заради личния си опит на детство с конфликти и стрес, но понякога не може дори да си го представи и зацикля в единственото, което знае – а то най-често е невъзможност да определи точните си чувства, като им придава „общественоприета форма“. Тези точни чувства може да са агресия, зад която да стои копнежа за родителско майчино одобрение. Далке и Детлефсен препоръчват при храносмилателни страдания и смущения човек да си постави следните въпроси като „Какво не мога или не искам да преглътна?“, „Преглъщам ли нещо навътре в себе си?“, „Съществува ли у мен потиснат копнеж към безконфликтния рай на детството, в който да бъда само обичан и да се полагат грижи за мен, така че да не е необходимо да се разкъсвам сам?“. Според мен тези въпроси са подходящи за хора, готови за лични прозрения и в определен период от живота си, но в повечето случаи отговорът им няма да бъде верен на чувствата им, ако не са минали с психотерапия през осъзнаването на миналото си, детските травми и научаване на вербализирането на чувствата.

В „Болестта като път“ се прави аналогия за външната прилика между тънкото черво и мозъка и наблюдението, че хора със смущения в тънкото черво обикновено са склонни към прекомерни анализи и критика. „Един от най-честите симптоми в областта на тънкото черво е диарията… Диарията насочва към проблемите на страха“. Страхът и „бий се или бягай“ са свързани с хормоните, които се произвеждат в корема, а и изобщо със стресовите ситуации, зараждането на реакции, които са в ранна възраст. Темата за хрането и послеследващите проблеми е сериозна за много автори. В книгата на Деби Шапиро „Тялото ви говори“ първият въпрос, който поставя при разглеждането на коремната чакра е отношението към храната. „Едва, когато пораснем, майката, храната и любовта започват да се отделят и разграничават. Майката невсякога е любяща и невинаги дава храна“. В този конфликт и научени начини за отношение към храната/чувствата започва да се създават моделите за отношение към себе си и другите.“Нашата връзка с храната отразява връзката ни със себе си и в каква степен умеем да изразяваме нуждите си, чувстваме ли се достойни за обич или смятаме, че заслужаваме наказание за някаква неопределена постъпка“.
Накрая ще си позволя да ви препкнигаоръчам една книга, която цялата минала година забравих да включа с рецензия в блога си, но не забравях да дам като „библиотерапия“ на своите клиенти, чийто психотерапевт съм. Това е „Черво с чар“ (Colibri) на Джулия Ендерс, която разказва за невероятния свят на нашите черва – и помага да си представим какво се случва в тялото ни с тях по увлекателен начин – със сигурност никога преди нея не сте чели нищо подобно за този пренебрегван орган, като допълнително обяснява нещата, разказани в моя пост.

 

 

 

 

 

дете наднормено тегло

наднормено тегло при децата – (подценен) голям риск

дете наднормено тегло Наднорменото тегло и затлъстяването при деца вече са широоко разпространени – 10% от децата по света страдат от тях. Високият индекс на телесна маса (ИТМ) до голяма степен предполага, че в бъдеще детето ще бъде недоволно от тялото си, ще страда от отношенията си с храната, ниско самочувствие, обиди, както и от здравословни проблеми. Детството е времето, когато се създават навиците за хранене и ако в този период родителите участват в създаването им или коригирането им, тогава шансът за нормализиране на теглото е голям.

По данни на проучванията превенцията на наднормено тегло и затлъстяването при децата е успешна тогава, когато следва древния принцип – първо, да не вреди, т.е. чрез образование на родители и деца заедно да се фокусира не върху намаляване на теглото, а върху здравето и добрите навици за хранене. Къде е ролята на психологията тук? В създаването на добра среда и разбиране у родителите и намиране на начини за общуване и промяна, при която установяването на здраво тегло да стане постепенно и с осъзнаване. Подготвям такива групи за деца и родители и ако имате интерес ми пишете на мейла, за да ви включа в тях. 

Наднорменото тегло и затлъстяването са резултат от „калориен дисбаланс“ – когато се приемат повече калории, отколкото се изразходват – но има и различни генетични, поведенчески, психологически и други фактори от околната среда.

Здравните рискове от наднормено тегло и затлъстяване при децата включват както краткосрочни, така и дългосрочни здравни и психологически рискове.

Краткосрочни:

  • Повишен риск от сърдечно-съдови заболявания като висок холестерол или високо кръвно налягане. В изследвания (на Световната здравна организация) в извадка от деца на възраст 5-17 години с проблеми с теглото, 70% от тях с диагностициран проблем от такъв тип.
  • Тийнеджърите с наднормено тегло има по-голяма вероятност да са в преддиабетно състояние..
  • Децата и тийнеджърите с наднормено тегло носят по-висок риск от проблеми с костите и ставите, проблеми със съня и психологически проблеми с адаптацията, социализацията и самочувствието.

Дългосрочни:

  • По-висок риск от наднормено тегло като възрастни и от там по-висок риск от сърдечно-съдови проблеми, диабет тип 2, удар, някои типове рак (на гърдата, панкреаса, жлъчката, щитовидната жлеза, яйчниците и простатата) и остеоартрит.

При проучвания се установява, че деца, които са с наднормено тегло не се харесват, което води до намаляване на физическите им активности, което като спирала води до липса на достатъчно приятели и самочувствие, че могат да правят неща, които другите деца могат, стават недоволни от тялото си – а понякога и го намразват, което пък впоследствие е рисков фактор за отключване на хранителни разстройства и нарушения. Според изследване на Millennium Cohort Study детското затлъстяване може да бъде свързано с емоционални и поведенчески проблеми от много ранна възраст – и внимание! – пълните момчета са в също в голям риск, който се подценява от родителите. Пълните деца често страдат от т.нар. социална дискриминация. Това понякога се проявява като детето се затормозява – и отново с изследвания – е показано, че те често не се учат толкова добре, колкото тези които са в рамките на здравословното тегло-

 

В професионалната ми практика от работа с хранителни разстройства и не само разбрах колко е важно самочувствието на едно дете, за да може да стане щастлив възрастен – и теглото е един от факторите. Затова с колегите ми планираме да създадем групи за помощ на деца и родители, които искат да подобрят отношенията си с храната и теглото. За повече информация ми пишете на мейла.

 

 

fd72271fc6b26338b43ab01dc498f826

защо психотерапевтът не ти е приятел или защо приятелите не могат да са терапевти

психотерапияТова е интересен въпрос, защото всички сме чували, че „в България нямаме нужда толкова от психотерапия, защото си имаме приятели“  с подварианта „ще седнем, ще поплачем, ще попием и всичко ще мине“. Оооо, да! – заради това си пеем едни и същи песни на старите приятели, нали?!

Психотерапията, когато е качествена, не е добре заплатено съчувствие – нито пък назидателни проповеди как да оправите живота си. Работата на психотерапевта всъщност е да създаде процес, в който да можете да наблюдавате себе си. В крайна сметка, всяка психотерапевтична модалност дава възможност за преразказването и пренаписването на личната история – защото нерядко живеем с тази на детето в нас например… И това се случва при психотерапевта. Само че – едно лирично отклонение – психотерапевтът е с вас, но не е Вас. Т.е. каквото и да се случва в кабинета, решенията и действията в останалите 167 часа в седмицата са си единствено ваши – и не може да го обвинявате за тях. Един добър терапевт още в самото начало ви предупреждава – ако сте се заблудили – „Няма магическа дума или лесно решение. Няма вълшебна диета. „Болката е част от вас и за да се освободите от нея трябва да се промените. Аз мога да ви помогна, но не мога да свърша вашата част от работата вместо вас„. Някои терапевти изобщо не казват това на клиентите си и причините за това може да са различни, но каквито и да са – това да разчиташ за решенията на терапевта си – е напълно грешна постановка. Точно обратното – терапевтът е с вас, за да сте успешни сами.

Харесвам сравнението на една американска психотерапевтка – Джули де Азеведо Ханкс, която казва че „Психотерапевтите са като треньорите, които стоят на страничните линии, наблюдавайки играта на живота ви, докато приятелите са играчи като вас в същия мач. И двете са важни, но ролите и гледните точки са различни“

Приятелите ви искат да сте щастливи, но да не се променяте, защото не искат да променят отношенията си с вас, докато един терапевт иска да сте щастливи и ви окуражават да се променяте – поради което някои от приятелите ви, които няма да разберат тази промените, които ще направите, за да сте щастливи повече.

fd72271fc6b26338b43ab01dc498f826Когато хората решават да омаловажават психотерапията – обикновено без да я познават, понякога казват неща като: „Това и сам си го знам, същите въпроси и аз съм си питал и отговарял“ или „Не стана нищо особено, чувствам си се по същия начин, не виждам как може това да ми помогне“. Може и да е така – но пък моето впечатление е, че хората рядко си дават отговори на въпросите, които иначе може да си задават и сами вкъщи – нито пък някой очаква отговор от тях, така както терапевтът ви. Но има и други основни разлики, които искам да ви предложа за размисъл…

1. Това е време, в което може да бъдете себе си – напълно себе си – с радостите, със страховете, с миналото и бъдещето си, с всичко, което ви минава през главата – и то напълно без оценката на другия – и без да е нужно да правите нещо, за да му се харесате – колко често ви се случва за това?

2. Как бихте се чувствали, ако споделяте своите най-дълбоки тайни с приятел? Факт е, че за някои това е приемливо, но не за всеки или не всичко. Терапевтът ви знае, че няма да кажете абсолютно всичко – но колкото сте по-спокойни да споделяте – толкова по-лесно и ефективно ще върви терапията.

3. При една успешна терапия психотерапевтът ще ви помогне да откриете, разберете и видите по-дълбокото значение, криещо се зад вашите решения, мисли и повтарящи се модели на поведение, включително и връзки с партньорите ви.

4. Добрият психотерапевт би ви помогнал да разберете кои части от живота си сте склонни да повтаряте.

5. С терапевта няма нужда да се замисляте как да поддържате връзката си или дали не говорите твърде много (всъщност това се очаква от вас). Колко често може да очаквате приятел да ви слуша с внимание толкова дълго? Времето на терапевта, което ви отделя е въпрос на финансова и времева договорка – и за разлика от приятеля, който има и своите проблеми, които чакат ред да бъдат споделени – на вас грам няма нужда да ви интересуват изобщо живее ли е извън кабинета терапевта ви.

ПРИНЦИПНО ПОЛОЖЕНИЕ В ПСИХОТЕРАПИЯТА
Работата на психотерапевта не е да бъде приятел или псевдо-родител,
който става неизменна част от живота на клиента си; работата на психотерапевта е да бъде платен инструктор, който да помогне на клиента си да научи да прави това, което не е могъл да научи в детството си.

Психотерапията не е приятелство и създаването или поддържането на стабилен кръг от близки е нещо, което психотерапевтът ще поддържа. Всеки има нужда от изслушване – и приятелите са безценни в тези моменти – но ако искате да направите промени в живота си… тогава е време за нещо различно.

Накрая: как да разберете дали психотерапевта ви е добър. Само с проба и грешка за съжаление. Повечето хора се отказват на първата грешка – и без това им е било ужасно трудно да отидат на първата среща – но ако имате проблем – пробвайте отново, струва си.

Първо: трябва да се харесате взаимно и да усещате, че на терапевта, който е и човек срещу вас, може да му доверите най-големите си страхове и тайни. Няма значение мъж или жена, млад или стар. Ако усетите, че може да имате доверие, само тогава може да се случи психотерапия.

Второ: кара ли ви да се чувствате неловко, малко унизително, показвайки превъзходство и познания? Ако да, не е вашия човек.

Трето:  стоите ли в едни и същи тежки разговори и ваши спомени без да помръдвате и с милиметър с месеци? Ако да, не е вашата терапия.

Четвърто: Усещате ли подкрепа и разбиране? Усещате ли промяна в живота си – о, да – най-вероятно не се дължи на часовете ви в кабинета – но има ли такава? Тогава останете със същия психотерапевт до момента, в който сте готови да се разделите.

 

Успех!

dvoika

10 важни въпроса преди да се обвържеш сериозно с някого

dvoikaС този пост не искам да влизам в графата лека статийка с „любовни съвети“. Точно обратното. Писала съм и редактирала достатъчно много такива материали в дългото си светло минало на главен редактор на Cosmopolitan България – и това означава стотици страници за любов и отношения. Постепенно обаче ми стана интересно не да пиша за връзки, а да участвам в процеса на личностното осъзнаване за това, което се случва с човек и така продължих образованието си в психотерапия.

Затова и избирам тези въпроси, които привидно прости, са ключово важни за успешна – в смисъл на дълга и предимно безоблачна връзка (нека не се лъжем, всяка връзка има естествено своите трудни моменти). А един след друг стават все по-деликатни. Естествено, повечето хора се надяват, че всичко ще е както си го представят – тъкмо са намерили някого, който не е толкова зле като повечето хора наоколо – и никога не се осмеляват да задават тези въпроси, защото тайно се надяват да не се разочароват, което не им спестява разочарованията в крайна сметка. Така че – ако не смеете да зададете някой от тези въпроси на човека, с когото сте, каква е причината?

  1. Как протичат скандалите в твоето семейство? Този въпрос би ви помогнал да разберете какви са начините, на които човекът е бил свидетел през целия си живот – и естествено ще се връща към тях. Да, разбира се, има хора, които бягат от семейните модели, но не са толкова много – но дори и да са го направили, това отново изисква разговор.
  2. Ще имаме ли деца и ако имаме, как си представяш ти да се грижиш за тях? Другият иска ли деца, колко, има ли значение пола им, какви си представя да са неговите задължения? Как си представя времето на бременноста и майчинството. Заради растящият брой на двойки с репродуктивни проблеми е редно да сте готови да обсъдите и вариант, в който чакате бебето по-дълго и дали има вариат да осиновите.
  3. По какъв начин са ти повлияли предишните партньори? Противно на очакванията се оказва, че хората с повече сериозни и дълги връзки преди настоящата си, носят по-голям риск от развод, като причината се търси в травмата от раздялата и вероятните сравнения с бившите партньори. Драматичните раздели, обвиненията и повтарящите се модели са също знак, който трябва да отчетете.
  4.  Кои са най-важните разходи за теб? Разговорът за пари върви малко трудно в интимните отношения, но разбирането кое е важно за другия преди да започнете да сте и в една финансова плоскост, е необходимо. Кой плаща и какво? Пътувания? Спестявания? Храна? Джаджи? Дрехи? О, да, парите може да станат основа на не един и два спора.
  5. Обичаш ли да оставаш сам и как обичаш да си прекарваш времето? Има хора и ситуации, които са лични и ако единият иска да е непрекъснато залепен за другия, а другия има нужда да „подиша“ – с приятели или на компютърна игра, след периода на влюбването, започва да си търси своето време и тогава е първата криза. Хората са различни и по отношение на времето, което имат нужда за усамотяване – и тъй като това е лично право – трябва да го уважавате и давате един на друг.
  6. Колко е важен секса за теб? Хората са настроени да правят секс с различна честота и ако вашите машинки работят в различен ритъм, ъх, ами и двамата ще се мъчите. Не се надявайте, че ако в началото е било по-малко „постепенно ще се увеличи“ или че ако е „прекалено често“ ще „мине“.
  7.  До къде може да продължава флирта? Ревността за един започва при продължителен поглед към човек от другия пол, а за други далеч далеч по-късно.
  8. Знаеш ли всичките пет начина да казваш „обичам те“? През 1992 година Гари Чапман написа в книгата си 5те езика на любовта, че има пет любовни езика: утвърждаване, хубаво време заедно, подаръци, действия и физически докосвания. Преценете по какъв начин показвате един на друг любовта си това достатъчво ли ви е.
  9. Кои са качествата в мен, които харесваш най-много и какво най-много те дразни? Първата част е важна, за да разберете дали другия ви е усетил на по-дълбоко ниво. А втората част – хората се променят, но не много – затова доколко може да промените това, което дразни другия. Всъщност изследванията на щастливете бракове показват, че е важно не да е имало „тръпка“, а да е имало покриване на общите разбирания за живота.
  10. Къде се виждаш след 10 години? С този въпрос може да определите дали целите ви съвпадат. Привидно сухарски, но точен – защото ако другия вижда 3 деца, а вие едно, разликата си е голяма – както и разликата между – „както сега“ и „ще си отворя бар на плажа“. Не малко хора са били разочаровани от осъзнаването колко години са загубили, без да зададат този въпрос навреме и са останали излъгани в очакванията – които никой не им е давал…
    Ако непрекъснато попадате в едни и същи връзки или не сте доволни от съществуващата, вероятно има причина не само в другия – но и във Вас, защото отговорноста за личното щастие е… лична.
    detelina-stamenova-psihoterapevt-sofia
304896158_1280x720

видео лекция на давид йерохам за емоциите в горичка

Честно казано, публикувам това видео, освен заради стойността му и защото ми беше трудно да го намеря по търсачките.

Приятно гледане.

%d1%81%d1%8a%d1%80%d1%86%d0%b5

историята на анна уестин (и кратка равносметка за 2016)

» I like cappuccino, actually. But even a bad cup of coffee is better than no coffee at all.
- David Lynch

2/3 от хората с хранителни разстройства се излекуват напълно след терапия, сочи сериозно изследване

» I like cappuccino, actually. But even a bad cup of coffee is better than no coffee at all. - David Lynch

Възстановяване от хранително разстройство е възможно в много по-голяма степен, отколкото се мислеше доскоро. Приблизително 2/3 от жените, след психотерапия на анорексия или булимия достигат до пълно възстановяване.

Хранителните разстройства са изключително трудни за преодоляване и изискват посвещаване на процеса и много търпение. Ново изследване, публикувано в  Journal of Clinical Psychiatry дава надежда на страдащите. В това дългогодишно изследване (22 години), изследователите показват, че близо 2/3 от страдащите (63%), които са били терапевтирани са излекувани напълно. Авторите на изследването цитират предишни изследвания, където процентът е много по-нисък (около 50%), така че тези резултати – като се има предвид и дългия период на проследяване – са окуражаващи за резултата от лечението на ХР. Така че – лечението отнема дълго време, но е възможно – и то повече, отколкото се е приемала преди.

Друго откритие е, че хората с булимия се възстановават доста по-бързо, като изследователите приемат за пълно възстановяване една пълна година без симптоми. Хората, които са участвали в изследването са били интервюирани на всеки 6 до 12 месеца (22 години! поред). След 10 години 68,2% от жените с булимия са били добре, спрямо 31,4%  от тези с анорексия. Изследването не казва защо е така, но това определено заслужава още проучвания.

За хората, които в момента са в терапия или са на път да започнат своето лечение с психотерапевт и/или психиатър и нутриционист, това са добри новини. Защото има надежда за спокоен и здрав живот.

tanc

танц за детето в теб

Музиката е на френския композитор Александър Деспла, автор на музика към много популярни филми като Необикновеният случай на Бенджамин Бътън, Здрач, Кралицата и т.н., а това изпълнение на композицията му Огледалото (за филма Момичето от Дания) от  танцьорите Джей Ти и неговия треньор Робърт в шоуто So You Think You Can Dance е от тези, които оставят спомен. Както справедливо отбелязва един автор: дали това е съня на един мъж, че е отново момче или съня на едно момче, че е голям мъж? Каквато и да е вашата интерпретация, танцът е красив и те кара да се замислиш…

 

 

%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b4%d0%ba%d0%b8

симптомите на преяждането като болест

%d1%81%d0%bb%d0%b0%d0%b4%d0%ba%d0%b8Ок, в моя блог често пиша за хранителните разстройства и тъй като по-неизвестното от тях е преяждането, допълвам информацията за симптомите, с които те се характеризира. За твърде много хора преяждането е просто лакомия, но с тези публикации искам да обърна внимание, че това е състояние на душата, не на корема.

Повечето хора с болестно преяждане имат някои от следните симптоми, които се проявяват поне веднъж седмично в продължение на три месеца:

  • Чести епизоди на хранене, които други хора биха възприели като свръх големи количества храна
  • Често чувство, че не успяваш да контролираш какво или как да ядеш
  • Хранене, по-бързо от това на други хора, с известна трескавост
  • Хранене, докато не се почувстваш неприятно пълен
  • Поемане на големи количества храна, дори когато не изпитваш физически глад
  • Хранене сам, съпроводено с притеснение за количеството изядена храна
  • Чувства на себеомраза, вина и тъга след преяждане
  • Сериозни колебания в теглото
  • Лошо самочувствие
  • Чести диети

Причините за преяждането? Емоционалното хранене може да започне още в детството.

 Симптомите на специфичното нощно преяждане се описани в друг пост, който се намира в този линк
%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%81%d1%82%d1%80%d0%be%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0-%d0%b8-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8

празниците и хранителните разстройства

 

 

%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%81%d1%82%d1%80%d0%be%d0%b9%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%b0-%d0%b8-%d0%bf%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bd%d0%b8%d1%86%d0%b8Празниците може да са весели за другите, но ако страдате отс хранително разстройства, често пъти те са истински кошмар. Храната става най-важната тема, а въпроса „какво ще ядем?“ по-чест от „какво дават по телевизията?“. Безразборното хранене е характеристика на последните дни от годината. По празниците хората ядат много, големи количества и често – твърде много калорична храна през целия ден – което е проблем както за тези, които не се хранят изобщо, така и за тези, които се хранят прекалено много и преяждат или за тези, които изхвърлят прекомерните количества храна с повръщане или лаксативи.

Празниците са и момента, в който много хора разбират, че не могат да издърчат повече така и решават да вземат някакви мерки – или тотално се провалят Родителите често разбират,  че нещо става точно по време на празниците – като виждат че детето им не се храни изобщо и е загубило много килограми, повръща или преяжда зверски. Коледната ваканция често е първото време, в което децата се връщат по-задълго от вкъщи, ако учат далеч – и тогава вида им може да щокира заради килограмите нагоре или надолу.  Тук се опитах да събера някои неща, които се надявам да са полезни както за болни, така и за техните близки, за да им е по-леко в този труден период от годината.

Общи съвети

  • Намерете си „работа“ или  „извинение“, което да ви помогне да избягате от семейната вечеря или обяд. Ако чувствате, че ще експлоадирате от нерви, имайте план Б къде да отидете, дори за час.
  • Още преди празниците си направете списък с неща, които може да правите, когато ви стане напрегнато – разходки, душ или вана, четене, среща с приятели и т.н.
  • Избягвайте хора, които ви изнервят, когато можете. По празниците те имат способността да ви изнервят двойно (обратната магия на Коледа). Опитайте се да избегнете тези хора, когато можете.
  • Ако се паникьосате, защото се чувствате преяли или сте яли „забранени“ храни – опитайте се да си спомните, че всички се хранят по този начин по празниците – и вие не сте изключение.
  • Ако сте от преяждащите  +/- булимия или лаксативи – опитайте се да се придържате към 3 основни хранения. Хапнете малко преди да седнете на празничната вечеря, за да избегнете прегладняване и по-вероятното след него преяждане.
  • Когато някой коментира теглото или тялото ви е много вероятно да не знае как се чувствате и в какъв период от живота си сте и да е воден от добри намерения, дори и да не ви се струва така.
  • Подгответе си отговори на коментарите, които знаете, че ще ви засегнат. Например на намек, че сте по-пълна може да кажете, че „така е по празниците“.

Ако в момента сте с хранително разстройство, но не сте предприели крачката към психотерапия, но имате някой близък, който знае за него.  

  • Намерете начин да сте във връзка с него и да споделяте как се чувствате.

Ако в момента сте с хранително разстройство, но не сте предприели крачката към психотерапия и нямате близък, който да знае какво се случва с вас 

  • Това е много труден етап. Помислете има ли на кой да споделите и го направете. Ще е трудно, но ще ви помогне.

Ако в момента сте с хранително разстройство и се срещате с психотерапевт

  • Обсъдете с психотерапевта си как се чувствате и евентуално се уговорете за допълнителна среща между празниците.
  • Бъдете честни по отношение на етапа на възстановяването ви и обсъдете какво може да ви провокира.

Ако доскоро сте били с хранително разстройство

  • Ако още сте на терапия, говорете с терапевта си, ако имате конкретни притеснения. Намерете някой близък, с когото се разберете, че ще следи поведението ви и се разберете да бъде до вас, ако имате нужда да поговорите.Film Title: BRIDGET JONES : THE EDGE OF REASON.

 

Към близките

  • Ако другите близки не знаят какво се случва, може тактично да помолите да не се говори за дразнещите теми – като „защо не ядеш“ или „кога ще отслабнеш“. Ако мислите, че може да ви разберат правилно – може да обясните с няколко думи хранителното разстройство. Избягвайте разговори за диети или коментари кога ще сваляте вие килограми.
  • Въпреки всичките ви усилия е възможно да настъпи криза – затова е добре да не храните неизпълними надежди, а се опитайте да приемете, че това е труден път и в него ще има такива моменти – и точно сега вашия близък има нужда от подкрепа и любов, а не от неразбиране и скандали. Ако не е в добро настроение непрекъснато също е нормално – вие също едва ли сте непрекъснато весели.
  • Няма нужда да се фокусирате в болестта. Приемете, че на засегнатият изпитва трудности да има добри отношения с храната и му е трудно да ги поддържа. Не е каприз. Болест е. Бихте ли се сърдили, ако беше високо кръвно?Основното, което трябва да знаете за хранителните разстройства е обобщено в 9те истини за хранителните разстройства. Подробно и повече за хранителните разстройства прочетете тук, а ако се колебаете дали вие не страдате от хранително разстройство, Направете своя тест на този линкИнформация за хранителните разстройства може да откриете още в този линк и в разговора с мен в Bulgaria On Air

 

%d0%b1%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%b8-%d0%b1%d1%83%d0%bb%d0%b8%d0%bc%d0%b8%d1%8f

булимия и бременност

%d0%b1%d1%80%d0%b5%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d0%bd%d0%be%d1%81%d1%82-%d0%b8-%d0%b1%d1%83%d0%bb%d0%b8%d0%bc%d0%b8%d1%8fПонякога бременноста може да спре булимичните повръщания, наистина. Но не винаги. Здравни усложнения от булимия винаги има – по-леки или по-тежки зависи от много фактори. Но бременноста е предизвикателство дори за напълно здрави жени – някои, от които започват да повръщат по други причини, но ако сте бременна и страдате от булимия, това е статия за вас.

Рискът, ако болестта продължи е, че според изследванията има по-голяма вероятност от спонтанен аборт или ранно раждане, бебето да е с поднормено тегло или да е мъртвородено. Причините за тези плашещи резултати се свързва с лошото хранене при булимия и отразяването му върху ембриона и фетуса. Жените с булимия също така са и с по-висок риск от следродилна депресия в сравнение с другите родилки. Ако успеете да спрете с повръщането и/или лаксативите, докато носите бебето това ще е огромен успех, но ако не се случи може да се забиете в още обвинения – защото е истина, че бремеността може да прекъсне болестта, но може и да не го направи. Ако се случи точно това, което не искате – да сте бременна и с булимия, е важно да знаете, че е добре да съобщите за начина си на отношения с храната с вашия гинеколог или да потърсите професионална психотерапия при хранителни разстройства. Булимията не е личен избор, но е личен избор дали да изберете да потърсите помощ да я превъзмогнете. 

Мислите за бъдещето и за деца може да бъде сериозен аргумент за лечение на булимия, тъй като булимията прави зачеването по-трудно при някои жени.

Но дори да „изчезне“ по време на 9те месеца, една нетретирана булимия винаги остава ключа за връщането си в себе си…

Една кратка бележка за мъжете с булимия, които макар и рядкост, съществуват: наблюдавани са случаи на намален фертилитет по време на болестта, но тъй като мъжката булимия не е добре изследвана няма категорични данни по въпроса.

 

 

 

%d1%81%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d0%b0%d1%89

историческа крачка в лечението на хранителни разстройства

%d1%81%d0%b5%d0%bd%d0%b0%d1%82-%d0%bd%d0%b0-%d1%81%d0%b0%d1%89Точно днес, на един океан разстояние, активистите в областта на хранителните разстройства имат повод да празнуват. Сенатът на САЩ прие историческа реформа в законодателството за психично здраве, която ще даде възможност за по-добър достъп до лечение на страдащите от хранителни разстройства. Ако президентът Обама я подпише (а най-вероятно това ще се случи), това ще бъде първото значимо установяване на лечението на хранителни разстройства под формата на закон. Това ще помогне да бъдат обучени и образовани здравни специалисти за превенция, разпознаване и лечение на хранителни разстройства и ще даде по-голям достъп до здравни услуги на засегнатите.

И какво от това ли? Радвам се, защото признаването на проблемите дава надежда да се говори, и още, и още и някой ден и у нас това да се случи – да имаме законови и здравни реформи, които да направят лечението достъпно за всички – и най-важното – да се говори и все повече хора да търсят помощ колкото се може по-рано.

Тези промени са факт заради усилията на Eating Disorders Coalition. Well done!

15326560_10154822306373885_2305895195235990748_n

 

 

%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%81%d1%82%d1%80%d1%83%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd-%d1%86%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d0%bb-%d0%b8-%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%81%d1%82

Липсата на цикъл (аменорея) и хранителните разстройства

%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%81%d1%82%d1%80%d1%83%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%bd-%d1%86%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d0%bb-%d0%b8-%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5%d0%bb%d0%bd%d0%b8-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d1%81%d1%82Аменореята е медицинското име на липсата на менструален цикъл при жени, които вече са имали такъв, но е спрял. Причините може да са много, но сред тях водещо е рязкото сваляне на килограми (като при анорексията). Ще разгледам и този въпрос, за който може да бъде намерена много информация във всякакви сайтове, но преди това искам да напиша и нещо друго, което е важно.

Прекъсване на менструален цикъл  може да има и при жени, които са с нормално тегло (Индекс на телесната маса – ИТМ в средни граници), но с булимия.

Поднорменото тегло може да доведе до аменорея, но не само.  Смята се, че има два типа аменорея. Първичната е онази, при която една жена няма първа менструация (менархе). Вторичната е тази, при която е имало цикъл, но той е спрял. Повечето жени с булимия и анорексия, които страдат от аменорея, са към втората категория.

Определяне на аменореята: Ако сте имала цикъл, но той е спрял и не се е появява повече от 3 до 6 месеца или повече, тогава вероятно страдате от аменорея и е добре да запишете час при гинеколог, за да проверите дали няма и друга причина за това, освен хранителните ви навици. Ако сте много слаба (например 38 кг на 164 см), вероятно гинеколога ще насочи вниманието по един или друг начин към качване на килограми. Според Световната здравна организация Индекс на телесната маса под 18.5 се приема за неприемливо ниско тегло за възрастни. Когато теглото е ниско и е 85% от идеалното тегло, посочено в ИТМ, това е диагностичен критерий за анорексия нервоза по дефиницията на класификацията на болестите DSM-IV. С всичките си недостатъци, индексът на телесната маса има своята логика и не бива да бъде отхвърлен с думите „аз съм си добре така“. В този линк има калкулатор на ИТМ, който да използвате за изчисление.

Има и друга връзка между теглото и вторичната аменорея и това е броя на мастни клетки. Повечето жени разбират, че яйчниците им произвеждат естроген, но не всички знаят, че мастните клетки също имат своята роля и заради това, когато нямате достатъчно мастни клетки, тялото ви не ви вярва, че сте способни за износите и задържите бебе и заради това спира менструацията – за да не изразходва сили.

Стрес и аменорея

Друго сериозно нещо, което може да причини спиране на цикъла при булимия е стреса. Стресът може да е физически – включително и заради някои булимични практики – но също така и умствен, като заради работа прекалено много часове, недоспиване или трудни ситуация.

Връзката между храната и аменореята

Дори и да се храните много здравословно и балансирано, ако не поемате достатъчно мазнини, тогава може цикълът ви да спре. Мазнините са основна група в храненето заради витамините А, Д, Е и К.

Потенциални усложнения след аменорея са:

  • Рак на матката
  • Безплодие
  • Депресия
  • Остеопения
  • Остеопороза

Какво да направите, ако ви е спрял цикъла (и няма май намерение да идва)

Първото е среща с гинеколог, който може да ви предложи противозачатъчни, с които да балансирате хормоналните си нива, като възстановите и менструален цикъл. След това обаче, най-важното е да започнете психотерапия, съчетана при нужда с участието на нутриционист и психиатър, за което може да говорите с психотерапевт.

 

 

Лечението на липсата на цикъл при жени с анорексия

Идването на цикъла, който е прекъснал заради свръхниско тегло и/или хранително разстройство (проверете теста „Страдате ли от хранително разстройство?“ тук) би трябвало да бъде проследено от мултидисциплинарен екип от срециалисти, които може да включват ендокринолог, гинеколог, психотерапевт, психиатър и нутриционист. Последиците за здравето от липсата на менструален цикъл са тема на изследвания последните години и при тях се оказва, че в 69% има проява на сърдечно-съдови болести при жени с вторична аменорея.

 

Има лекари, които предлагат орални контрацептиви, които дават на хора с анорексия, но това по изследвания не води до решаване на проблема в дългосрочен план (Bergström I, Crisby M, Engström AM, Hölcke M, Fored M, Jakobsson Kruse P, et al. Women with anorexia nervosa should not be treated with estrogen or birth control pills in a bone-sparing effect. Acta Obstet Gynecol Scand. 2013;92:877–80.)

Дори нещо повече, появата на „фалшив“ цикъл от противозачатъчните може да даде фалшивото усещане в пациентите, че нещата се оправят и може да забави както процесите на качване на тегло, така и мотивацията за почване на лечение.

Въпреки от липсата на мензис е възможно жена с анорексия нервоза да забременее, поради което не трябва да се пренебрегват контрацептивните методи. Въпреки това при жени с анорексия – в момента или в миналото е по-вероятно да имат проблеми с фертилността като цяло, спонтанен аборт, ниско тегло на новороденото.

 

Източници:

СЗО, DSM-IV, Journal of Contemporary OB-Gyn, AAPF, Biomedcentral

 

 

 

Перфекционизъм, депресия, стрес

%d0%bf%d1%80%d0%b8-%d1%81%d1%82%d1%80%d0%b5%d1%81-%d0%be%d1%82-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%b4%d1%8f%d0%bb%d0%b0-%d1%81-%d0%b4%d1%80%d1%83%d0%b3-%d1%87%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%ba-%d1%81%d0%b5-%d0%be%d1%82%d0%b4Връзката депресия-стрес-перфекционизъм е несъмнена за психотерапията. При някои хора това се случва като добавката е хранително разстройство (най-често булимия или анорексия).

емоционалното хранене може да започне още в детството

%d0%b5%d0%bc%d0%be%d1%86%d0%b8%d0%be%d0%bd%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%be-%d1%85%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b5%d0%bd%d0%b5Храната може да бъде много удобен инструмент за успокояване на деца – бисквитка, когато са уморени от пътуването или просто изнервени – и начин да спечелите време, за да ги разсеете. Не искате да купите поредната скъпа глупост – едно шоколадово яйце решава въпроса с играчката за 2 лв. Сладките неща често са толкова достъпни и вкусни – защо да не се зарадва детето малко?

Ако храната редовно се използва за начин на стимулиране на добро поведение (изключвам храните с играчки, защото там играчката обикновено е целта на малкото) или обратното – за наказание, тогава децата порастват обременени с нездраво отношение храна-емоции. Такова е например преяждането. Скорошно изследване беше насочено да види кога децата се насочват към храната като начин на справяне с емоциите. При тези на 3-5 години рядко се наблюдава към посягане на храната, но някъде към 4-6 се забелязва, че вече има деца, които започват да се хранят, дори когато не са гладни, когато са притеснени. Техните родители споделят в изследването, че когато децата са били по-малки, те са използвали храната за награда или наказание (това е отказа от храна). Това изследване силно набляга на това, че честото използване на храната в този ранен период прогнозира по-голям риск децата да използват храната като начин за емоционално справяне по-късно през живота си.

Разбира се, вие сте в правото си да не се съгласите, че храненето ви като деца не се е отразило върху вас, но не забравяйте, че днешните деца имат досег до по-големи калорийни бомби отколкото когато и да било. Все повече хора вярват, че живеем в „обесогенно общество“, където средата е настроена да маркетира повече калорийни продукти, отколкото здравословното хранене, а в България всяко четвърто дете е с наднормено тегло.

Строгите забрани едва ли биха били добри за което и да било дете – радостта от шоколади, торти и т.н. не би могла да бъде заменена с всякакви заместители, но ролята на родителите е да научават децата си да управляват апетита си – като „не ядем сладко преди основно ядене“, да се дава на детето да яде в по-малки количества, а не цяло пакетче бисквити или сладки, за да не привиква към големите количества – и разбира се, да се предлага винаги първо пресен плод, за да може детето да посегне първо към него.

Лучия Джованини: Ако мъдрата част от нас не е отровена, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие

%d0%bb%d1%83%d1%87%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b6%d0%be%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%bd%d0%b8Лучия Джованини е от италианската школа психотерапевти и работи в няколко направления, но това нямаше никога да разбера, ако не беше написала две книги, издадени на български от Colibri. „Толкова различен живот“ излезе това лято и ме хвана в крачка – променях живота си и имах нужда от някой, който да разбира от тези работи. Така че тя ме съпровождаше – и я четях бавно, защото не исках да свърши. В петък ще се срещна с Лучия Джованини на живо на безплатния й семинар в София, но преди това да стане успях да говоря с нея за това защо промяната е трудна дума, какво му е сгрешеното на този свят и какво липсва от рецептата, за да го направим добър.

Какво да очакваме в петък? (на 11ти ноември 2016, Лучия Джованини ще бъде в „Перото„)

Три крачки, които ни помагат за позитивна промяна в живота.

 

 

Детелина Стаменова: Промяната не е трудна дума, нали? Защо хората тогава се съпротивляват толкова на промяната?

Лучия Джованини: Девет месеца ние живеем в утробата на майките си и имаме 24 часов рум сървис. Без дори да поискаме, всичко, от което се нуждаем направо ни се предоставя. Ние сме на топло, прегърнати от амниотичната течност, която ни люлее и предпазва и получаваме хранителните съставки, от които се нуждаем. И тогава, изведнъж, трябва да си тръгнем. Често не сме готови, но но се оказва, че сме вкарани в тесен и неудобен коридор, през който трябва да минем. Не е никак лесно. След като преминем през този изнервящ тест, ние се оказваме на място, което за нас е студено, твърде светло за очите ни, които са свикнали на тъмнина и въздух, който влиза в дробовете ни, като първия път ни изгаря като огън. Физическият контакт, с който сме били свикнали, вече не е гарантиран. Ние дори не сме сигурни че ще оцелеем или дали ще се грижат да нас или дори нахранят.

Това е първата голяма промяна в нашия живот. Беше толкова по-добре преди! Фредерик Лебойе, експерт в естественото раждане, настоява че да се да се родиш е като да кацнеш на Луната без подготовка – и всички ние сме го прамили.

Не е изненадващо, че ние се тревожим когато разсъждаваме за промяната.

Вярването, че повечето от нас носят е, че промяната боли; тя е неудобна и болезнена. Няма съмнение, чесе опитваме да избегнем. По време на раждането, ние се разделяме физически от тялото на майката и така, несъзнавано, промяната често се асоциира с раздяла или счупване.

Заради това, повечето хора, вместо да усетят болката и да преживеят неудобството на тази раздяла, биха предпочели да останат, дори в неудобна ситуация – като стара работа, връзка, навик. Да се хвърлиш в нещо ново е като отрежеш пъпната връв и да усетиш отново тази болка и дълбок страх…

Детелина Стаменова: Какво е сгрешено в днешния свят? Какво прави толкова много хора тревожни и недоволни от всичко?

Лучия Джованини: Парадокса на нашата историческа епоха е, че имаме по-високи сгради, но със слаби нерви; широки пътища, но ограничени гледни точки.  Харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, но се забавляваме по-малко. Имаме големи къщи, но малки семейства; повече удобства, но по-малко време; образовани сме повече, но имаме по-малко здрав разум.

През последното столетие, качеството наживота се е подобрил заедно с продължителността на живота. Ние живеем по-дълго и сме по-богати. Средностатистически, ние имаме повече материални притежания и технологии, отколкото предшествениците ни са можели да си представят. С уважение към подобряването на качеството на живота ни, трябва да имаме всичко необходимо, за да живеем пълноценно. Би трябвало да достигнем и увеличаване на спокойствието на духа. Би трябвало да сме по-щастливи. Изследванията показват, че това не е така.

Наистина ли парите ни правят щастливи и осмислят нашия живот? Определено парите са важен инструмент. Ако не можем да задоволим нашите екзистенц минимуми, това е проблем. Ако нямаме покрив, под който да спим; храна, за да се нахраним; дрехи, с които да покрием себе си и пари, с който да се грижим за себе си – усилията за постигане на тези нужди може да стане цел на живота ни – най-малкото временно.

Но веднъж щом тези нужди да задоволени, какво се случва? Щастливи ли сме тогава? Може би сме, но за колко време?

Една рокля не ни е достатъчна. Искаме две, три, четири – и те винаги трябва да са модерни. Не сме щастливи просто да имаме покрив над главата си. Искаме по-голяма къща, по-удобна. И си мечтаем за нова кола, ново колело, нова лодка и т.н. И тогава? Заедно с колата или новата къща, животът придобил ли е ново значение?Стататистиката нищо не казва.

Може би се радваме на новите вещи няколко месеца. След това, като деца с нови играчки, ние се отегчаваме. Започваме да гледаме за нещо друго, което да запълни нашата екзестенциална празнина: ново нещо, нова връзка, дете.

Няма нищо погрешно в това да искаш нова къща или кола – но е ли тази къща или тази кола наистина онова, което ще даде смисъл на живота ти? Може да не е къща или кола, но дете да, някой може да отговори. Определено да дадеш на света човешко същество е свещенодействие – прекрасно. Но какво се случва, ако очакваме това същество да запълни празнините в живота ни, да ни помогне на връзката или да даде смисъл на живота ни?

Каква емоционална тежест хвърляме върху това дете, ако очакваме да бъдем удовлетворени през него? Често спираме да живеем пълноценен живот, преследвайки фалшиви идеали и без да познаваме истински себе си. Често дори не се опитваме да разберем защо сме тук или какво е значението на нашето съществуване или как наистина бихме могли да сме наистина щастливи. В будизма има израз, който много добре илюстрира това поведение: „гладни духове“. Да се превърнеш в гладен дух е много лесно: всичко, което трябва да направиш е да преследваш миражите, които нашето общество ни навира в лицето: тялото на модел, вечната младост, дизайнерските дрехи… Ако мъдрата част от нас не е отровена от всички тези опасни бележки, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие.

 

Детелина Стаменова: Ако има едно лекарство на тази ситуация, какво е то? Каква е онази основна съставка в живота ни, която липсва?

Лучия Джованини: Мисля, че това има общо с развитието на онова, което аз наричам „добрите човешки качества“ като любов, емпатия, да омекотим осъждането на другите, да засилим чистото търпение, да намерим своите таланти и да ги използваме, за да направим света по-добро място. Щастието не идва автоматиччно – нито пък превръщането в по-добро човешко същество. Докато  съзнателно не решим да поемем по този път, често тръгването не се случва изобщо. Не е толкова просто остаряването да носи мъдрост. Както във всички други неща, за да сме щастливи, ние трябва да го искаме. Ние трябва да искаме да растем, да се развиваме и преоткриваме смисъла на живота. Трябва да решим да намерим най-доброто дори в най-тъчната част на деня. Трябва да искаме спокойствие. Ние трябва да решим да сме щастливи.

 

 

 

За изправянето пред миналото

„Тази двойна задача – изправянето пред миналото, поставянето му под светлините на съзнанието и поемането на отговорност да избираме по различен начин – изглежда очевидна, когато се вгледаме в живота на някой друг човек. Ала когато тънем в собствените си страхове и обезсилващото ни минало, ще е добре да осъзнаем, че всяко поражение, породено от нашата лична история, представлява всъщност предизвикателство в бездната на невъобразимото бъдеще. Проблемът с миналото е, че то няма въображение, то е в състояние единствено да повтаря сценария си„.

Дж. Холис

Непознатото хранително нарушение, по-често от анорексията (*преяждане)

Fast food diet concept served on a plate as a mountain of greasy fried restaurant take out as onion rings burger and hot dogs with fried chicken french fries and pizza as a symbol of compulsive overeating and dieting temptation resulting in unhealthy nutrition.

Болестното преяждане е по-често от анорексията, но за разлика от нея не е добре познато и някак си влиза  в графата „лакомия“ и хората си мислят, че просто „трябва да се спрат“, но не го правят, защото нямат „воля“. Затова искам да разкажа какво е това

За да бъда коректна, преяждането беше включено в класификациите на болестите (DSM-5 и МКБ-10) сравнително скоро. Дефиницията в МКБ-10 е „Преяждане, свързано с други психологични нарушения“ (F50.4) и е описано като „психогенно преяждане“.

В DSM-5 (каталога на болестите, който се използва в американската здравна система) преяждането беше включено като отделна болест през май 2013.

Описанието включва епизоди на поемане на много храна, характеризиращи се с:

  • хранене през кратък период от време (например по-малко от 2 часа), на количество храна, която е определено по-голяма от това, което повечето хора биха изяли в подобен период при подобни обстоятелства
  • отсъствие на елиминиране на храната
  • отчетливо страдание, че стигаш до преяждане
  • епизодите се характеризират с три (или повече) от следните описания:
    • по-бързо хранене от нормалното;
    • ядене, докато се чувстваш неприятно пълен;
    • ядене на големи количества храна, дори когато не изпитваш глад;
    • да се храниш сам, защото се притесняваш колко храна изяждат другите;
    • да се отвращаваш от себе си, депресиран или много виновен след преяждане

Приема се, че до 3.5% от хората могат да страдат от преяждане през живота си, въпреки че огромната част от тях не търсят никога помощ, защото са решили за себе си, че са просто лакоми, а не хора, които страдат от болестно състояние, което влече след себе си и здравни проблеми.

По проучвания 30 до 40% от хората, които отиват на диетолог или нутриционист може да бъдат диагностицирани с болестно преяждане и няма диета, която да им помогне, защото проблемът с количествата е в главата, не само във вида храна.

Преяждането булимия ли е?

Не, булимията е когато се наблюдава преяждане и изхвърляне на храната чрез предизвикано повръщане и/ли лаксативи. Така след злоупотреба с храна има компенсаторно поведение, така че да се намали ефекта от поемането й. При преяждането това не се случва винаги и задължително. Има хора, които след като са били болни от анорексия и булимия в тийнеджърските си години в зряла възраст болестта им се трансформира в преяждане – и хиперфагия (наднормено и свръхнормено тегло). Въпреки че всеки – и мъж, и жена – може да развие клиничната картина на болестното преяждане на всяка възраст, най-често симптомите се проявяват между 20 и 30 години и често се съпровождат с различни тревожности, депресия и натрапчиви мисли.

Диетите могат да подхранят болестното преяждане, като механизмът е много прост – представи си човек, който е нещастен открай време с тялото, което му се е паднало и минава от диета на диета с различни ограничения, които го изтощават и в даден момент се изтощава, предава и… преяжда. Това е порочният път на диетите – така човекът си казва „Не съм наред, не мога да спазвам диета и килограмите ми се качват, защото нямам никаква воля“. Обикновено това мислят и близките, които очакват, че спирането на храната е лесно… а това е хранително разстройство, болестно състояние на душата, не на тялото и никакви хапчета за намаляване на апетита няма да помогнат дългосрочно.

%d0%b6%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%b5%d1%80%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%be%d1%80%d1%84-%d0%b4%d0%b5%d0%b1%d0%b5%d0%bb%d0%b0-%d1%81%d0%b8-big-brotherВ същото време има едно презрение към хората с наднормено тегло, за което малко се говори, но то съществува. Да ти кажат или да видиш в очите на някого презрението, че си дебел е много унизително. В очите на Жана Бергендорф, когато в шоуто Big Brother й й казаха „Жана, дебела си“, се вижда голяма част от бурята от емоции в нея.

Презрението към пълните и дебели хора не е български феномен – но това не помага на тези, които търсят своето решение и не осъзнават още, че го имат. Преяждането остава неразбрано, защото когато си с повече килограми и те виждат, че се храниш нездравословно си мислят, че просто си слаб характер и просто повечето хора не осъзнават, че това влияе и на психичното ти здраве.

Периоди, които отключват преяждания

Понякога стресови периоди (напрежения в работата или образованието, смърт на близък и други трудни събития) „отключват“ преяжданията като начин за справяне с трудностите. Емоционалното хранене може да започне още в детството, но може и да се отключи във всяка възраст.

Взимане на мерки

Първото е да признаеш, че имаш проблем. Оттам започват различни пътища – лична психотерапия, групова психотерапия с други засегнати, семейна терапия, консултация с лекари и диетолози. При някои хора добре повлияват и различни физически активности с леко натоварване, медитации, арт терапия и психодрама, йога. Но разбира се, не е нужно да минеш през всички останали, преди да стигнеш до психотерапия. Терапията би помогнала да се анализира какво е отключило преяждането и да се работи за преработване на травмата.

ЗАБЕЛЕЖКА: С гиф-а по-горе не твърдя, че Жана Бергендорф страда от психогенно преяждане. Използвам реакцията й само като илюстрация за бурята от емоции, които се появяват у една жена, когато й се каже публично, че е дебела.
%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d0%bb%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0

Митове и легенди за психотерапията

%d0%bc%d0%b8%d1%82%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d0%bb%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b4%d0%b8-%d0%b7%d0%b0-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0Популяризирана от филмите и книгите, после и от вицовете, сега е времето, в което психотерапията влиза в ежедневието на все повече хора. Причината? Има ефект.

Добре, не всички психотерапевти са брадясали като Фройд (а и има и много жени), има повече знание, отколкото преди стотина години, както и научно подкрепени доказателства, че психотерапията е начин, по който човек открива повече за себе си – мисли, идеи и начини на поведения, които носи, но не съзнава, че тежат на съзнанието му. Въпреки това – т.е. въпреки цялата масова култура, която е показала много от преимуществата на психотерапията, си стоят някои митове и легенди за нея – някои, от които съм чувала и аз.

Нямаш нужда от психотерапия, ако имаш приятели. Психотерапевтът не ти е приятел, а и няма право да ти стане приятел, ако е професионалист. Психотерапевтът е изпълнен с разбиране към теб, но тънката граница с приятелството е табу за него. Целта е не те изслушва и да кима състрадателно, а да работи с теб и това, което се случва в теб. Утре можеш да си развалиш приятелството с някого и да се окаже, че всичките ти тайни изплуват на неподходящи места. Психотерапевтът обаче е длъжен да запази конфиденциалност за нещата, които чува от теб и не, това не е приятелство – ти плащаш за тези срещи, защото отиваш не, за да ти кажат „истината в очите“, „колко е тъпо“ и „всичко ще се оправи“, а защото някой ще надниква в душата ти – и за разлика от приятелите – когато измине един час – ще се раздели с теб – и дори е готов това да е последната ви среща (разбира се, добре е да се обадиш/пишеш, ако си си записал час и няма да отидеш). Тъй като не е обвързан емоционално с теб, това прави терапевта по-различен човек в твоя живот и реално можеш да му кажеш абсолютно всичко, дори това, което иначе не можеш пред близък. Така че – не му плащаш, за да е добър с теб – а плащаш времето му, в което може да прави и нещо друго или с да има час с друг човек. Работата на терапевта е с теб и заради теб, но професионалните му знания и дистанцията, на която остава от теб, го прави по-различен от който и да било друг човек в живота ти. Срещите са веднъж седмично – или два пъти седмично спрямо състоянието ти – също имат своята цел – редовни срещи, при които промените настъпват постепенно. Дори когато ви се струва, че „нищо не се случва“, със сигурност нещо става – и това е разговорът за твоята лична история.

Отиваш на терапия, дават ти съвет и се оправяш. Ех, да беше само така! Ако нещо се е разваляло постепенно например 30 години (262,000 часа), как би могло да се оправи за една среща (60 минути/1 час). Една ефективна аналитична психотерапия продължава поне няколко месеца до няколко години (една година е, да речем, 52 часа). Но да оставим математиката.

Хранителните разстройства например изискват повече време заради спецификата си. Има психотерапевтични методи, които работят бързо (1-3 срещи), но и там не се оправяш с „един съвет“, а по-скоро решаваш сам проблема отново. Лично аз харесвам повече аналитичната психотерапия заради личностното израстване, което се случва, но то идва когато човекът е готов за него, не само на думи.

Психотерапевтите разпитват само за миналото ти и непрекъснато за родителите ти, защото така им е по-лесно. Да, в това отношение психотерапевти могат да минат направо за досадни. Но това е само защото са убедени, че през първите седем години се формира човешкия характер и там всеки получава първичните си травми. Заради това са и тези разговори – за да съберат информация за теб и това, което се е случвало.

При психотерапевтите ходят само „луди“. Не е нужно да си луд, но ако имаш проблем, от който си на път да направо да „полудееш“, по-добре отиди на психотерапевт. Както казваше една приятелка „По-добре да плачеш при психотерапевт, отколкото да се смееш при психиатър“.

Психотерапията е глезотия. Психотерапията е глезотия доколкото ходенето с обувки, които не убиват е глезотия. Вероятно можеш да ходиш с мазоли, но болят. Така и с това.

Психотерапията е скъпа. Мисълта за цената спира много хора да потърсят психотерапия. Но спрямо много други страни тя е по-достъпна. Психотерапията навсякъде се плаща на час и в България могат да бъдат намерени психотерапевти, които работят на всякаква цена – от 20 до около 150 лв на час (това е най-високата цена, която съм чувала и е доста рядка), а най-често срещаната цена е 50-80 лв, като в най-долната граница са начинаещите колеги. Различните психотерапевти предлагат различни начини на срещи – от два/три пъти седмично до веднъж месечно, но в повечето случаи срещите са веднъж седмично. Колко е скъпа психотерапията е относителен въпрос. Пак малко математика, но спрямо целите и инвестицията, която правиш за неща, които ти носят удоволствие и спокойствие – като книги, концерти, ваканции и т.н – и цената на това да не се чувстваш добре. Каква е цената на това да постигнеш своя вътрешен мир? Не знам аз, ти си знаеш.

Ставаш зависим от психотерапевта си и не можеш да вземеш решение без него/нея и не можеш да се откопчиш от терапевта си. Всъщност психотерапевтът не взима решение вместо теб, а е до теб във взимането на решения. Психотерапията не е безкрайна и всеки върви със свои крачки – това е много личен процес. Изследвания показват, че половината от хората усещат подобрение само след 8 срещи (което е около два месеца и половина), а 75% от хората казват че са доста по-добре след около половин година.

Ако пратя половинката си на психотерапия, тя/той ще започне да ме слуша. Ако пратите някого и той няма желание да идва, най-вероятно нищо няма да стане и ще престане да ходи още първия месец.

Психотерапевтите предписват лекарства. Психиатрите предписват лекарства. Психотерапевтите познават психиатри и могат да те насочат, ако преценят, че имаш нужда.

Всички психотерапевти са един дол дренки. Не са. Различни са. Ако не ти се е получило при един терапевт, може да стане при друг. Психотерапията е трудна и отговорна работа, в която има голяма роля и една невидима връзка, която се създава между терапевт и клиент. За щастие можеш да избираш.

%d1%84%d1%80%d0%be%d0%b9%d0%b4-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b0Ще ме сложат да лежа някъде със затворени очи и може да ме хипнотизират. Първата част идва от историите за прочутото диванче на Фройд. Той канел хората да легнат и да започнат да говорят, докато застанал до главата на удобен стол записвал какво казват. Днес психотерапевтите имат дивани, но не очакват да легнеш. Седни както ти е удобно и ако нещо те притеснява, питай.

 

 

 

depression-supplements-break-the-link-with-anxiety1

Причини, които говорят, че може би ти е дошло време за психотерапия

depression-supplements-break-the-link-with-anxiety1Първо правя уточнението, че преди да стана психотерапевт, се сблъсках челно с психотерапията като начин на осмисляне на живота и години по-късно реших да променя професионалния си път. Не съм мечтала да стана Фройд от гимназията – и може би по-добре – защото успях да събера личен опит в една много богата на характери и проблеми кариерна пътека, който днес ми помага много. Затова и към психотерапията имам погледа и на човек, който решава да потърси професионална помощ за разбиране… на самия себе си. Всъщност да ходиш на психотерапия е много лично занимание, защото основната тема си ти, не другите и това я прави толкова полезна. Ти и всичките ти лица; ти и твоите проблеми; ти и другите.

Всеки преминава през своите периоди на разочарования, тъга, тревоги и бърнаут, но понякога ситуацията просто има нужда от друго мнение, особено когато се повтаря често в живота ни. Юнг е написал „Докато не направим несъзнаваното съзнавано, ще наричаме това, което ни се случва Съдба“. Така в психотерапията оставяме сетивата си открити да разберем какво се е случва с нас, използвайки терапевта като фигура, която да е с нас в този процес. Затова и психотерапията не е белег на слабост – а обратното – на смелост, защото е решение да се срещнеш с онзи човек, който несъзнателно често избягваш – самия себе си. Психотерапията е обградени с митове, които ще опиша в някой пост скоро, но един от тях е честотата – в повечето случаи веднъж седмично е напълно достатъчна и за разлика от историите в книгите на Ялом, в България рядко продължава десетилетие. Психотерапията не се поема от здравната каса, но има достатъчно психотерапевти и школи, така че човек може да избира.

 

Но все пак – какви са знаците по пътя, които може би те насочват към записване на час. Ето няколко от тях:

Имаш необясними от лекарите болки в главата и стомаха или срив в имунната система. Когато сме емоционално натоварени, това се отразява на телата ни. Стресът се може да се прояви в много физически усещания – от разстроен стомах и болки в него, така и до главоболия, чести настинки, че и дори липса на желание за секс.

След силен стрес и бърнаут. Някъде около 40 – а може и преди това за отличниците – е възможно кризата да дойде неочаквано, но за сметка на това много силно. Преосмислянето на ценностите, целите и пътя е работа и иска време и разговори.

Проблеми в отношенията ти с другите. Повтарящи се ситуации в отношенията с другите – влизане във връзка с един и същ (неподходящ) тип партньор; нерешими конфликти в семейството може да са причина за среща с психотерапевт и последваща психотерапия. Понякога приятелите дават първия знак, като ти казват „Какво става с теб, много си променен/а“.

%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bdПреживял/а си нещо и не можеш да спреш да мислиш за него. Може да е нечия смърт или събитие, което се е случило само на теб, но продължава да размахва криле в главата ти. Времето има способността да лекува за много хора, но има и такива, които дори години след като нещо се е случило, то остава на видно място в тях. Скръбта може да наруши живота ти и да те отдръпне. Има и хора, които влизат в друга фаза – да станат свръх активни и дори не могат да спят. Това са също знаци, че е време за професионална помощ.

Разбито ти е сърцето. Това е моментът, в който човек се чувства едновременно и сам, и неразбран и с помощта на психотерапията може да се намери новата посока.

Използваш някаква субстанция. Ако откриеш, че пиеш повече или поемаш някакви успокояващи – дори билкови хапчета – в нарастващо количество – или дори с нетърпение чакаш да пиеш – това може да е знащ, че има нещо в теб, което не е намерило начин да излезе. Такава субстанция може да бъде и храната – промяната в апетита може да е знак, че нещо се случва. Както преяждането, така и приемането на малко храна са белези на това.

Паническите атаки. Връхлитат те и ти променят живота, защото смяташ, че си усетил дъха на смъртта. След поредица от посещения на лекарски кабинети, които те уверяват, че си напълно здрава и е по-добре да посетиш някой психолог, е време да намериш твоя.

Понякога си на едно издишане от искането на развод. Добър момент за започване на лична или семейна терапия.

Нещо бъркаш в отношението с децата. Усещането, че ти се изплъзва нещо във възпитанието – или че не можеш да разбереш детето и неговия свят, реакциите му към теб и другите дава сериозен повод за намирането на детски психолог.

Не успяваш да заченеш, а няма лекарски причини за това. Идването на бебето може да е трудно, а пречката да е някъде дълбоко в теб, дори отчаяно да искаш бебе. Психотерапията в тези моменти помага за търсенето на неосъзнаваните причини.

Предстои ти осиновяване. Твърдо съм на мнение, че осъзнаването на сериозността на решението е добре да бъде направено и с помощта на психотерапевт, ако имаш някакви съмнения за това сериозно намерение. Препоръчвам лекцията на Фани Давидова, юрист, в TEDxMladostWomen 2016 и когато излезе ще сложа линк към нея.

%d1%81%d1%8a%d0%bb%d0%b7%d0%b0

До: Теб, която страдаш от хранително разстройство

%d1%81%d1%8a%d0%bb%d0%b7%d0%b0Сигурна съм, че не ти е лесно, въпреки че не те познавам. Не знам какво точно се случва с теб. Обаче знам, че може по различен начин. Може. Може да се живее без болестта, може да се живее без мисълта за храната. Виждала съм го с очите си в кабинета ми. Чувала съм го, обсъждайки с други професионалисти случаи на излекувани. Всичко зависи от теб.

Сигурна съм, че ще има моменти, в които ще искаш да се върнеш към познатото, защото то ти дава онова, което те държи в болестта. Знам го. Ще има кризи, в които болестта ще е твоето сигурно място. Може да не си избрала да се разболееш, но ти ще трябва да избереш по кой път да продължиш, силна и нова.

Ще е бавно. Ще е трудно. Ще е дълго. Но победата, ах, победата има силен вкус, вкус, какъвто никога не си изпитвала толкова интензивно. Победата има вкуса на спокойствие. Победата има вкус на живот.

%d0%b4%d0%b5%d0%bf%d1%80%d0%b5%d1%81%d0%b8%d1%8f

Състояния, които приличат на депресия, но не са

%d0%b4%d0%b5%d0%bf%d1%80%d0%b5%d1%81%d0%b8%d1%8fБолестите на душата, които наричаме с малко страшното за повечето хора име „психичните болести“ стоят още в тъмната страна на знанието и повечето хора се запознават с тях едва когато са страдали много. Някои от тях са и трудни за разпознаване от близките или от самия човек, още повече че има хора, които са „особени“ дълго време. Но ако при диабет или при рак има доста ясни показатели, то болестите на душата – и раните в нея – се лекуват от психиатри – и психотерапевти.

„Депресиран“ е от думите, които много хора използват, влагайки напълно различно значение в нея. За някои това е меланхолията, за други тъгата, за трети е страданието след травматично събитие, а има и такива, които са просто кисели, но я избират, защото всички знаят че не ти е добре.

Има някои състояния, които обаче се бъркат с депресия, както от общопрактикуващи лекари, така и от хората. В края на текста ще изброя някои нейни симптоми.

Хипотиреоидизъм

Понякога умората и вялото настроение се държат не на психична болест, а на хормоните – като много хора просто чакат да им мине, а биха могли да вземат мерки като посетят ендокринолог и да тестват хормоните. Някои от симптомите на хипотиреоидизма са високата чувствителност към ниски температури – като да ти е студено през цялото време, а при някои хора се наблюдава суха кожа и опадане на косата.

Диабет тип 2

Диабетът тип 2 се развива често без да може да се определи точен момент. Тъй като за диабет много хора очакват малко по-високо тегло, рядко асоциацията е с намаляване на теглото, уморяемост и лесна раздразнителност, което се свързва по-често с депресивните състояния.

Синдром на хроничната умора

Може би майките на малки деца биха поклатили глава, четейки описанието на симптомите, но те имат причина за умората (малките си деца, очевидно), докато болните от тази болест нямат причина, трудно се концентрират, имат мускулни болки в някои случаи и имат проблеми със съня. Разликата между депресията и синдрома може да бъде описана по следния начин – хората с депресия нямат желание да се занимават дори с хобитата си или нещата, които са обичали, докато тези със синдрома могат да искат, дори и да нямат енергия за това.

Биполярно разстройство

Подобно на депресията при него има периоди на лошо настроение, но разликата с депресията е, че след различен период от време (може да е години) болният преминава във фаза, в която се чувства необичайно добре, чувства се уверен, със самочувствие, усеща, че може да постигне всичко, което пожелае.  22% от хората с биполярно разстройство са лекувани от депресия, а средно преди поставянето на окончателна диагнозата може да минат 10 години. Важно е да се намери правилната диагноза, защото медикаментите са различни.

Симптомите на депресия

Депресията е много сериозна болест, която засяга милиони хора и възстановяването е възможно чрез лекарствена терапия и психотерапия и тук искам да изброя само някои симптоми, за да опиша как може да изглежда тя и ако се разпознаеш в тях, бих препоръчала да се видиш с психотерапевт и/или психиатър, за да разбереш как да промениш живота си към по-светло.

Не е задължително да има тъга, може да се прояви като отсъствие на чувства и да включва невъзможност да се зарадваш

Може да прилича на мързел и за теб, и за околните – самата мисъл да станеш и да направиш нещо може да ти се струва трудна, а камо ли да станеш наистина

Трудно правиш каквото и да било, но пък и имаш лош сън

Постепенно занемаряваш личната си хигиена

Може да не искаш да се самоубиеш, но трудно би могъл да кажеш, че ти се живее

и вместо край

Депресията е като войната. Оцеляваш или се биеш до край.

При депресия е подходящо да се консултираш с психотерапевт и/или психиатър.

3 неща, които не трябва да приемате „по подразбиране“ за хората с хранителни разстройства

хранителни разстройства 3 неща подразбиранеЗа мен като психотерапевт, който работи с много хора с хранителни разстройства, най-интересното е колко различни може да са те, но повечето хора приемат „по подразбиране“ някои неща за тях, защото не познават тези болести.

Има само две хранителни разстройства

Анорексия и булимия са най-известните, но има и много други – като систематичното преяждане, като натрапливото хранене само с определен тип храна, включително и само био или органик (орторексия), така и ограничаване на килограмите по време на бременността (прегорексия)… Освен това има и комбинации от хранителни поведения – като редуването на глад и преяждания, глад и преяждания… В сайта Войната с храната има тест, с който може да се провери риска от повечето хранителни разстройства.

Хранителните разстройства са каприз

Не, не са. Това са болести. Има предположения, че те са базирани на генетични фактори, но дори и най-най-най-високите цифри са че при максимум 50% от хората става дума за игра на гените. При останалите проявата идва като начин психиката да се справи с трудна ситуация или среда.

Ако само започнеш да се храниш нормално, всичко ще си дойде на мястото

Има близки – родители и приятелки – които сериозно го вярват, но храната е проява на проблема и затова дори да има моменти на подобрение, ако проблемът не се реши няма как да се стигне до окончателно оздравяване. Зад нарушеното хранене стои начин на мислене, който трябва да бъде променен и заради това е по-сложно от регулиране на храната.

 

%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d0%b0-%d0%b8-%d1%81%d0%b8%d0%bd

„Когато ми се роди син…“

Попаднах на този %d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%ba%d0%b0-%d0%b8-%d1%81%d0%b8%d0%bdтекст на руската авторка Светлана Хмель във фийда на моя приятелка и толкова ми хареса, че го пускам и тук.

––––––

„Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От третата му година ще му казвам: „Миличък! Ти не си длъжен да ставаш инжинер. Никой не те кара да ставаш и юрист. Не е важно какъв ще станеш, когато порастнеш. Искаш ли да бъдеш патоанатом? Добре! Футболен коментатор! Заповядай! Клоун в търговски център? Отличен избор!“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, опрешивяващ клоун с протекъл грим с петънца грим на лицето и ми каже: „Мамо! Аз съм на 30 години! Аз съм клоун в търговски център! Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че висшето образование не е задължително? Какво искаше, мамо, когато ми разрешаваше вместо с математика, да се занимавам с момчетата?»

А аз ще отговоря: „Миличък, но аз следвах твоите желания, не исках да те притискам! Ти не обичаше математиката, ти обичаше да си играеш с по-малки деца“. А той ще ми каже: „Не знаех докъде ще ме отведе това, бях дете, а ти, ти ми провали живота“ – и ще размаже с мръсен ръкав грима по лицето си. И тогава ще стана, ще го погледна и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едни живеят, а другите си търсят виновни. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или… не така. Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам „Не бъди идиот, Влади, мисли за бъдещето. Учи математика, Влади, ако не искаш цял живот да си оператор в кол-център.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ програмист с дълбоки бръчки на лицето и каже: „Мамо! Аз съм на тридесет. Работя в Гугъл. Работя двадесет часа на ден, мамо. Нямам семейство. Какво си мислеше, мамо, когато ми говореше, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво целеше, мамо, когато ме заставяше да уча математика?“-

А аз ще му кажа: „Миличък, то аз исках ти да получиш добро образование! Исках ти да имаш всички възможности, детето ми“.  А той ще отговори: „За какво по дяволите ми са тези възможности, ако аз съм нещастен, мамо?. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам, мамо. те са щастливи. Можех да бъда на тяхно място, но ти ми провали живота“— и ще разтърка с пръсти очите си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще му кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време се оплакват. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Или по-различно. Когато ми се роди син, ще направя всичко наопаки. От тригодишна възраст ще му казвам : „Аз не съм тук, за да ти казвам нещо. Аз съм тук, за да те обичам. Отиди при баща си, миличък, попитай него, не искам да бъда отново крайна“.

И когато той стане на 30 и дойде при мен, този потен, оплешивяващ режисьор от програмист с дълбоки руски очи,пълни със сълци и ми каже: „Мамо! Аз към на тридесет години. Вече тридесет години се опитвам да те накарам да ми обърнеш внимание, мамо. Посветих ти десет филма и пет спектакъла. Написах книга за теб, мамо. На мен ми се струва, че ти е безразлично. Защо никога не си казвала мнението си? Защо винаги ме отпращаше при тате?“.

А аз ще му кажа: „Миличък, но аз не исках нищо да решавам вместо теб! Просто те обичах, а за съветите си имаш баща“. А той ще отговори: „За какво по дяволите са ми неговите съвети, когато аз питах теб, мамо? Цял живот се стремя якъм твоето внимание, мамо. Объркваш ме, мамо. Готов съм да ти дам всичко, стига да разбера, че мислиш за мен. Със своето мълчание, със своята отдалеченост, ти, ти ми провали живота“ – и театрално ще сложи ръка на челото си. И тогава аз ще стана, ще го погледна внимателно и ще кажа: „Значи така. В света има два типа хора: едните живеят, а другите през цялото време чатак. И, ако не си разбрал това, значи си идиот“.

Той ще каже „ах“ и ще припадне. След това ще ходи на психотерапия примерно пет години.

Този текст е добра профилактика на нашия майчински перфекционизъм – стремежът да бъдем идеални майки! Отпуснете се! Както и да се стараем да бъдем добри майки, нашите деца винаги ще имат какво да разкажат на своя психотерапевт“.

Към Оригиналния материал

molivi

Думи за различните в училище

molivi

Как да обясните на своето дете присъствието в класа на дете със специални образователни възможности може да разберете от тази моя среща с Анет Маринова, психолог. От 15 септември 2016 в общообразователните училища дойде на дневен ред въпроса за мястото на децата със специални образователни възможности. Това провокира размисли в родителите като „как това ще повлияе на детето ми, ще му забави ли образованието“, „Другото дете ще ги забавя ли в учебния процес“ и т.н. С това интервю с Анет Маринова искам да повдигна темата към родителите на деца без проблеми и те да могат да обяснят на себе си, а след това и на децата си как да представят тази разлика с която ще се срещнат, този нов човек с различни способности в живота му. Когато в класа влезе едно аутистично или хиперактивно дете, има нужда от обяснение, защото обяснението е това, което ни помага да намерим смисъл, а понякога и спокойствие.

Детелина: Какво е най-добре да направят родителите, когато разберат, че в класа на детето им има „по-особено дете“?

Анет Маринова: Езикът, който ще използва родителя когато разговоря с детето си е важен, думите, с които ще се обърне към него. За някои родители е по-лесно и това е свързано с тяхна нагласа или лична история в детството за преживяване на различие или онези родители, чийто професионален ангажимент е свързан със заемане на позиция, например, такива, които работят в полицията или просто се интересуват от тези въпроси. Пред мен са се изправяли обаче и родители, които са ми казвали директно „мястото на тези деца е другаде“. Къде другаде, питам аз и отговора, който получавам е – „В специални училища“. Понякога това е непоклатима нагласа, особено ако такива несъгласия бъдат оставени да се решават между мен като училищен психолог и тозиродител, но когато се обсъжда на родителски срещи и когато тази крайна позиция излезе, а тя непременно ще излезе, е много по-лесно да се намери някакъв баланс и дори един твърд родител да отстъпи, например, да бъде дадено време и всеки да направи нещо в посока на приемане. Във всички случаи е много важно да кажа на родителите, че не е необходимо да превърнат разговора „за различното дете“ в нещо много специалнно, да заострят вниманието предварително, когато децата не са се виждали се създава едно любопитство към различието в другото дете, „какво не му е като мен?“.

Още повече, когато затруднението на детето носи една мистерия, като епилепсията, например, дава представа за непредсказуемост и разпадане на чувството за контрол и тогава тревогата от присъствието и близостта с такова дете е голяма. По същия начин може да бъде такава реакцията към деца с аутизъм, които могат да имат много необичайно поведение или да не говорят. Много по-ясна негативна нагласа може да се проояви към децата с физически недостатъци, заради видимостта им. Има хора, които не могат да понесат да гледат човек физически недъг. Има деца, при които има лиги, които попадат върху гумичките или моливите и това също може да предизвика неприятно чувство на погнуса. Все пак от позиция на училището или детската градина има една отговорност, свързана с въвеждането на такова дете в средата. Учителите и специалистите имат информация за детето, впечатления и могат да преценят дали е добре още на първата родителска среща да се запознаят родителите с присъствието на дете със специалин образователни потребности, например е добре родителите на детето да се запознаят с родителите на останалите деца. Това е важно, за да се види, че това са нормални, загрижени родители, както всички други, така че да може да се създадат добри отношения от началото. Опитът показва, че когато всичко се остави да се случва спонтанно, да се остави на вярването, че хората са просто добри и ще разбират, нещата много често се провалят.

anette-marinova-detelina-stamenova-psiholozi-v-sofiaКато възрастни ние имаме повече страхове, защото имаме повече опит. Може ли да кажем като психолози „вашето дете не се притеснява, колкото вас да приеме дете, което е различно, което е в инвалидна количка, защото то няма вашите предразсъдъци“?

Анет Маринова: Да, родителят трябва да се довери на детето си и да приеме, че това, което е в неговата глава, не е в мислите на детето му. Трябва да се довери на преценката му. За едно от децата със специални образователни потребности в моето училище, което не ползва езика, присъствието му е предизвикателство за всички в класа. Аз казах на децата: „Той не ползва езика и си представете все едно, че трябва да общувате с някой, който не знае езика или вие не знаете неговия, така че с него все едно учите нов език“. Ето нещо мъничко и децата започнаха да развиват отношения, да общуват с него по адекватен начин. С друго дете, с трудно поведение, реагиращо с тропане по време на час, намирайки всякакъв начин на нарушава учебния процес, тогава с учителката и децата говорихме, че все едно има дете в групата, което е по-малко на възраст от тях и затова всеки може да направи нещо, за да се научи детето как да се държи, ето аз се срещам с него в кабинета и също му помагам. Едно такова поведение може да плаши или дразни другите деца или да ги кара да подражават. Много важно е обаче деликатното присъствие на възрастния, на учителя – да не бъдат оставени децата сами да разрешават критичните моменти, да бъде на мястото си и да се намеси по подходящ начин. Затова е необходимо да работим заедно с учителите и родителите в една посока. Разбира се, че това не е лесно и изисква усилия преди всичко от страна на училището да може да разговаря и посреща тревогите на всеки от родителите. Тук е ролята на училищните психолози, които могат да улесняват този процес.

Образованието на децата със специални нужди е важно, но искам да обърна разговора към ползите на здравите деца към присъствието на различните в техните класове.

Анет Маринова: Удивително е! Имам спомен за едно радиопредаване, в което бяха направили интервюта с деца по повод включването на връстници със специални възможности в техните класове и едно от тях беше споделило: „Когато имаме такова дете разбираме, че всички трябва да сме щастливи“. Това е нещо, което беше дошло като разбиране и усещане от самите деца, с които бяхме разговаряли многократно за отношенията им. В училище рядко се говори за щастието на детето, но в този разговор се разкри, че у тези деца се беше изградила и съществуваше чувствителност към другия, който е различен. Например, при едно дете с физически увреждания в предучилищната група наблюдавах как другите започнаха да модулират силата на гласа си, за да не го тревожат, което бяха разбрали с помощта на възрастните – това е проява на емоционална интелигентност, да можеш да разбираш гледната точка на другия и да зачиташ неговите граници, когато сте заедно. Но както е важно за останалите деца, така е важно и за различното дете да извърви своя път към тях и да намери своето място сред тях, което също е предизвикателство, но това е основна задача на специалистите около детето със специфични нужди. По-лесно се минава в една крайност на снизхождение, че трябва да „търпим“, защото сме милосърдни или защото сме добри или защото сме чули, че децата имат права, но това не означава, че различното детето се чувства добре. Специалистите в училище – психолозите, ресурсните учители, логопедите, заедно с учителите на детето са неговите партньори, които трябва да му помогнат да приеме другите деца. Това е един взаимен процес на среща и на взаимоотношения, в който възрастните са важни и имат ключова роля.

Искам да поговорим за това, че има родители, които от страх децата им да не се впечатлят прекалено, им забраняват или ограничават да общуват с различните. Ти каза преди малко „вярвайте на децата си“. Това ли е начина – самото то да открие дали иска да общува с другото?

Опитът показва, че винаги има една група деца, които са склонни да проявяват по-голяма загриженост и имат вкус към помагането. Има и кръг деца, които не са привлечени към такова общуване и търсят провокации – така е, хората сме различни. Но тези, които са привлечени, любопитни, които приемат предизвикателството да общуват, просто го правят по спонтанен детски начин, те са първите най-ценни партньори и помощници на тези деца. Много учители се опират на тези деца за социализирането на различните, но е важно те да не бъдат оставени сами да носят тази отговорност, която не е само тяхна, защото може да се стигне до много крайни ситуации и отношения между децата. Много родители налагат ограничения и казват на детето си да не обръща внимание или да не общува с „това дете“ като зад такава забрана стоят най-различни страхове или предразсъдъци, например, да не се зарази или да не го отбягват другите деца. Децата могат да се впечатляват, когато им се говори прекомерно или по натрапчив начин или когато тази тема става централна вкъщи за училището и отношенията там. Трябва да се оставя дистанция.

Можеш ли да кажеш с няколко думи какво може да послужи, както каза ти, като „опорно изречение“ за обяснение заболяването на децата със заболявания, които се приемат в общообразователното училище?

За епилепсията например, казвам обикновено две основни неща, които успокояват: „не е заразно и детето не го боли, когато има пристъп“. Това са две много простички, но напълно достатъчни неща, които отварят врата за следващ разговор, в който често се разбира, че децата знаят и са виждали подобни неща на други места – в трамвая, по телевизията или баба или дядо са имали такъв пристъп. Затова е важно пространството за разговор, защото децата търсят отговори и ако не сме им говорили или не сме ги чули какво ни казват, няма да знаем какво ги вълнува и тогава вече може да бъдем неприятно изненадани.

Хиперактивността влезе някак си в езика и замести мнението за дете, което нарушава правилата или има трудно поведение. Не знаем какво стои зад това, което описваме с думата „хиперактивност“ в училище. Участвах в едно голямо европейско изследване на психичното здраве на децата и се установи, че често зад „хиперактивността“ има тревожност или тревожно разстройство в клиничен смисъл, което представлява психично страдание. Диагнозата е важна за специалистите. Затова, ако учителя каже, че ще има хиперактивно дете в класа, трябва да знаем, че това създава стигма, отвъд която тудно ще се разбере и приеме детето. Стигмата слага клеймо и представлява най-голямата бариера пред приемане на различието, защото формира нагласа за отхвърлящо отношение и поведение, което изолира в периферията на класа детето. То разбира, че не е харесвано и се отказва да търси контакт с другите, а по-късно това се случва с него и в по-голямата общност или утвърждава статута си на „специално“ без да прави други усилия. Не може да има само едно съобщение и да се очаква, че то е достатъчно за отношенията. Трябва да се разговаря добронамерено, информирано, с хората, които познават детето и са ангажирани. Родителите трябва да знаят, че срещата с различието обогатява и развива опита на децата, прави ги по-толератни, чувствителни и по-готови за живота с другите, за който се подготвят.

Децата с аутизъм се приемат по-лесно в училище, в сравнение с децата с трудно поведение и емоционални проблеми. Обикновено е достатъчно родителите да знаят, че около детето има екип от специалисти, които са достъпни и участват. Има изследвания в областта на приобщаващото образование, които показват, че присъствието на деца със специални образователни потребности не води до намаляване на постиженията на другите деца без увреждания, дори напротив, може по-лесно учителят да създаде среда за учене от връстници, което има по-добра ефективност за научаването.

Заслужава още да споменем това, че ако едно дете има разпознати и оповестени специфични нужди, то това не означава, че другите деца нямат такива или че по-късно няма да се проявят затруднения в ученето, което да наложи ползването на допълнителна подкрепа. Дислексията е например най-често срещаното обучително затруднение и според изследвания се среща при всяко десето дете, което означава, че в един клас от 30 деца има вероятност поне 3 деца да имат специфика в ученето и научаването! В хода на развитието си всяко дете може да има нужда от психологическа подкрепа, най-малкото, защото има кризи на развитието, което преминава през преходни периоди и тогава могат да се проявят затруднения в поведението. Всяко дете има своя индивидуален път на развитие, който е уникален за него; в училище децата пребивават от 6-7 годишната си възраст до прага на зрелостта и преживяват своите предизвикателни моменти в хода на промените, които се случват с тяхното тяло, емоциите, отношенията с другите и родителите е добре да си дават сметка за това – това е по-голямото предизвикателство за тях от присъствието на дете със специални образователни потребности в класа му, което трябва да посрещнат, то е предизвикателствота на „специалното“ и „различното“ в тяхното дете.

За да се свържете с Анет Маринова може да намерите контактите й на сайта на Сдружение „Дете и пространство“.

%d0%be%d0%bd%d0%bb%d0%b0%d0%b9%d0%bd-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8f

Онлайн терапия – възможна ли е мисията?

%d0%be%d0%bd%d0%bb%d0%b0%d0%b9%d0%bd-%d0%bf%d1%81%d0%b8%d1%85%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%80%d0%b0%d0%bf%d0%b8%d1%8fНищо не пречи да се опита, но лично аз работя онлайн само и единствено когато човекът е толкова далеч, че не може да дойде, например когато е в чужбина. За хора в страната работя само с посещения в кабинета ми или ако това не е възможно, то тогава съм готова да препоръчам колега, когото познавам в региона.

Плюсовете на онлайн терапията са много – удобно е, пести време и може, дори от далеч, да се възползваш от консултация с терапевт, който ти харесва – на родния ти език и разбиращ културните особености по-добре от този на място много често.

Добре, но въпреки че предлагам консултации онлайн искам да обърна внимание върху недостатъка. Нищо не може да се сравни с личния контакт – заради, което с хората, с които работя онлайн задължително се виждаме при прибиранията им в България.  Личното ми впечатление е, че заради опосредствания от технологиите контакт, има известно забавяне в продължителността на самата терапия – не голямо, но го има.

Но ако се върнем на плюсовете – ако решите, че искате да пробвате, то онлайн психотерапията е интересна възможност, която не би могла да навреди. Препоръчвам да минат поне три сесии, преди да прецените дали си пасвате с терапевта и да давате обратна връзка след всяка сесия.

За повече информация пишете на detelina dot stamenova at gmail.com

За англоговорящите, една статия за терапията по Скайп от The Atlantic

TEDxMladostWomen на 29 октомври

tedXmladostwomenОгромно е удоволствието ми, че бях включена като лектор в изданието за 2016та година на TEDxMladostWomen и тъй като още ми е толкова у-а-у! от това, а времето е малко до старта искам само да напиша, че ще се постарая много, много!

Данни за нарастването на проблемите с хранителни разстройства при децата

През последните години се наблюдава увеличаване на броя на засегнати и диагностицирани с хранителни разстройства и в клиничните доклади на Американската Академия по Педиатрия се говори за 0.5% от момичетата в САЩ, които предполагаемо страдат от анорексия и 1 до 2% срещат критериите за диагностициране на булимия.

Нарастването на заболеваемоста е сред мъжете, които сега твърдо представляват 10% от всички случаи, като клиничния доклад съветва педиатрите да обръщат внимание на децата с цел ранна превенция от хранителни разстройства.

Деца, чиито родители се фокусират върху здравословни модели на хранене и редовна физическа активност има по-малка вероятност да развият нездравословни начини за контролиране на теглото (такива са гладът и тежките диети, пургативите и повръщането), се казва също.

През последните 30 години, ръстът на децата с наднормето тегло и тежко затлъстяване е нарастнал двойно, а тийнеджърското затлъстяване е станало четворно по-голямо. Семейната намеса при лечението на тийнеджърска затлъстялост и хранителните разстройства се препоръчва като по-ефективна, отколкото фокусът само върху децата, а препоръките на ААП включват:

  • Да не се окуражават диетите, пропускането на хранения или използването на хапчета за отслабване
  • Позитивно отношение към тялото
  • По-често хранене със семейството
  • Препоръка в семейството да се избягва да се говори за теглото
depression1

Емоционални симптоми на депресията

depression1Депресията не е дума, която просто описва „тъжно ми е“ или „зле ми е“. Това е състояние и болест, при което започваш да се чувстваш ужасяващо самотен и светлината бавно напуска душата ти. Постепено тъгата измества радоста и така неусетно се попада в депресивно състояние. Всяка година близо 7% от населението страда от депресия, и затова тук накратко описвам как да разбереш дали е депресия или просто период на черни мисли и разочарования. Списъкът е кратък, но дава обща идея за това, което се случва в душата и тялото, като най-важното е при депресивно състояние да се потърси психологична помощ бързо, за да е страданието по-кратко. Много депресирани хора дълго отричат, че имат проблем, но единственото по-уморително нещо от депресията е да отричаш, че си в нея

Тъга, празнота, безнадежност, пустота. Тези чувства са с теб през по-голямата част от деня, всеки ден. Губиш интерес към всичко, което иначе ти е било забавно. Не се занимаваш с хобитата си, които преди си обичал. Започваш да избягваш приятелите си. Възможно е да престанеш да правиш секс.

Раздразнителност и тревожност. Лесно се гневиш и ти е трудно да се отпуснеш.

Трудно взимане на решения. Депресията може да доведе до трудност при концентрацията и замъглено мислене. Правенето дори на лесни избори става предизвикателство

Чувството за вина или липса на смисъл. Понякога чувството за вина е за съвсем малки неща, които няма как да контролираш или такива, за които не носиш вина.

Депресията се съпровожда често и с мисли за смъртта и самоубийство, като мислите може да са много различни при всеки човек, като някои може да искат да се разделят със света, а други да мислят, че на околните ще им е по-добре от тях.

depressionФизически симптоми – освен типичните душевни  усещания, депресията може да предизвика трудности със съня, промяна в апетита или теглото, липса на енергия, проблеми с храносмилането и често главоболие. Самата депресия причинява дисбаланс в тялото, която води до физическите симптоми и след лечението (психотерапия или, когато се наложи с лекарства) при изследвания се наблюдава промяна в нивата на някои кръвни показатели.

 

Тялото дава своите сигнали, които получава от душата – а когато тя се почувства добре, то отново влиза в своите естестествени рамки.
 

 

dete i daska

25 неща, които един родител да казва на детето си

dete i daska„Не“,“не там“, „не така“,  – колко много родители използват тези думи и фрази, ден след ден, пропускайки други, които да се запечатат в съзнанието му и да помогнат да минава през живота си по-спокойно, с тази вътрешна увереност, за която толкова хора мечтаят, когато пораснат.

А всичко започва от простите думи, които могат да станат част от ежедневния речник, да се запечатат в него и да му помагат в трудни моменти .

В този списък са събрани 25 фрази, който ще помогнат дума след дума да направят сърцето на детето ви по-щастливо и уверено. Всеки ден ги използвайте и се радвайте на резултатите

 

 

  1. Обичам те.
  2. Щастлив/а съм, че си мое дете.
  3. Имаш много добри идеи.
  4. Без теб никога нямаше да е същото у дома.
  5. Никога няма да спра да те обичам.
  6. Чувствам се добре, когато сме заедно.
  7. Всички правим грешки.
  8. Щастлив/а съм, когато си щастлив/а.
  9. Сега не стана, но опитай отново.
  10. Приятно  ми е да прекарвам време с теб.
  11. Справяш се страхотно.
  12. Добър въпрос!
  13. Знам, че се стараеш.
  14. Не се притеснявай да кажеш, ако не искаш.
  15. Не се притеснявай да кажеш, ако искаш.
  16. Прощавам ти.
  17. Извинявай, ако съм те засегнал/а.
  18. Харесвам те, много си хубав/а.
  19. Винаги ще има някой, който да не те харесва и няма какво да направиш.
  20. Слушам те.
  21. Радваш ме.
  22. Разбирам те.
  23. Липсваше ми.
  24. Не се отчайвай.
  25. Ти си добро момиче/момче.

Още по темата деца – и най-вече за това, че детството е ужасно трудно – и е добре да не го забравяте, когато порастнете

headclouds

3 различни погледа към анорексията

Тази седмица медиите разказаха за поредния смъртен случай от анорексия. Името на жертвата е Екатерина, 26, починала от болестта, тежаща 24 кг. Това беше и повода да погледнем към въпроса за анорексията в студиото на „Днес“ по България On Air от три различни гледни точки – на психотерапевта – в мое лице; медицинската, представена от д-р Райна Стоянова, която работи с болни и като майка – на Ива Екимова.

Хранителните разстройства по-често влизат в окото на медиите, когато има трагичен случай. Но е факт, че много хора живеят със своята болест тежко, докато в същото време не знаят какво да направят първо и къде да потърсят помощ. Като цяло здравната ни система не знае какво да направи с болните (които се оценяват на около 1% от населението във всяка страна на света) и като цяло те дълго търсят пътя си, налучквайки в търсене на правилното решение. Както д-р Стоянова отбеляза, няма специализирана клиника в страната, а лечението на хранителните разстройства е комплексно и включва взаимодействието често на трима специалиста – психотерапевт, психиатър и нутриционист. Неглижирането на болестта в ранните й фази или надеждата човек да се „оправи сам“, води до трудното й лечение в бъдеще, защото болестите са тежки, но лечими.

Във видеото може да разберете повече за болестта, както и съвети към родителите за ранна диагностика, както и други практически съвети.

В единствения засега специализиран Кабинет за хранителни разстройства и емоционално хранене, който основахме с проф. Захарина Савова предлагаме консултации и психотерапия на хора с хранителни разстройства и проблеми с храненето, работейки със специалисти от други области в търсене на най-подходящия път за всеки отделен случай. В сайта Войната с храната (voinataShranata.com) е публикуван и скрийнинг тест за оценка на риска от развитието на хранително разстройство.

Close up of mixed race man holding crystal ball

На гости на собствените си гени

Close up of mixed race man holding crystal ball

Библиотеката на гените е огромна. Клетките ни пазят информация на милиони години, която постепенно става достъпна на учените, а от там и на нас, хората. В NutriGen правят точно това – предлагат ти да научиш нещо за себе си, което няма как да знаеш, освен като отвориш сама ключалката, давайки свой клетъчен материал.

 

 

„По принцип“ всички знаем много неща за храненето и за себе си, къде прекаляваме и защо. Не всички, но повечето хора знаят кои са вредните храни и вредните количества, но дори тогава някои не успяват да се преборят с навиците си. Понякога си живеят достатъчно добре така, но има и хора – и то все повече – които разбират, че за да си здрав и да поддържаш оптималното си тегло трябва да имаш диета, която да е подходяща за теб. NutriGen, които предлагат услугата да разчетат какви са предпоставките в тялото ти, които трябва да знаеш, за да структурираш правилно храненето и движението си.

Приех предложението на NutriGen да се подложа на генетичен тест, който да ми каже какво е написано в клетките ми. Малко бях скептично настроена в началото, тъй като гените са си гени, но средата, в която сме влияе в голяма степен на това, което се случва с нас, но разговорите ми с Боряна Герасимова, ме убедиха, че това изследване е способно да ми каже нещо повече от това, което вече добре знам. В годините за себе си открих своя модел на хранене, включващ и малко вредни храни, все пак. Но в човешкия живот е така, че тъкмо свикнеш с едно и се случва нещо, което те връща в началото на игралната дъска – такива са например бременностите, след които тялото следва своя програма; стресът, който също се отразява понякога по различен начин, както и, най-възпитано казано – възрастта, която колкото и да (се правим че) пренебрегваме, също има своят отпечатък.

От друга страна въпрос, който силно ме вълнува е генетично обусловени ли са хранителните разстройства, а в това изследване, макар да няма към момента включен гена, който се подозира, че е отговорен за булимията, се изследват три други, които също дават интересна информация за гените за пристрастяване, преяждане и чувствителност към вкус.

Тестът, който си направих

Тестът на Nutrigen NGDiet е предназначен за всеки, които иска да разбере какъв е оптималният начин за поддържането на здравословно тегло чрез хранене и движение, и резултатите от него са за цял живот. В него се изследват набор от гени, които повлияват ключови биологични процеси, свързани с предразположение към напълняване; усвояване на мазнини и въглехидрати; сконност към преяждане и пристрастяване към храни; индивидуални нужди от физическо натоварване; влияние на циркадните ритми върху регулацията на теглото и други. Чрез него можеш да установиш правилният за теб начин за хранене – но и за хранене, при което целта му е да си здрав.

Поддържането на оптимално тегло е важно не просто от естетическа гледна точка, но заради здравето – наднорменото и поднорменото тегло крият своите рискове, които дори да не усещаш в момента, се отразяват в дългосрочен план. Затова откриването на правилния начин за поддържането му, максимално адекватен за теб, може да стане през гените. Ако не се получава поддържането на това хранене, адекватно е да се потърсят причините за това – които в голяма част от случаите се дължат на средата и начина ни на реагиране в нея. Работя с хора, които срещат своите трудности в общуването си с храната. На някои им е трудно да се хранят, друг път им е трудно да я намалят, но общото е, че за да се стигне до този момент, в който най-доброто, което могат да направят за себе си е да седнат на дивана до мен в кабинета ми. Психотерапията е мощен инструмент при проблеми с храната, но не мога да изключа влиянието и на други фактори, които са на телесно ниво, заради което понякога е задължителна и консултацията с диетолог – но също и генетичен тест. Цената е висока 692 лв, но и знанието и най-вече, че това е стигане до твояте, единствено твоята лична информация е безценно. Не „по принцип“, а много лично.

Процедурата

Самата процедура е проста и безболезнена – с пръчици, подобни на клечки за уши се взима от устата чрез натъркване клетъчен материал, който се изпраща за изследване в Дания. След около две седмици се получават данните и се разчитат от генетика на компанията, а оттам натакък – решението какво да правиш с ценната информация остава твое – и в твоите ръце е какво да промениш в живота си.

Моите лични изводи

Лично за себе си разбрах от изследването, че трябва да поддържам нисковъглехидратна диета и да отделям определено време/усилия за активни занимания, което беше изчислено към генетични дадености за поддържане на оптимално тегло – и пак да кажа – здраве. Отношението ми към мазнините също трябва да се промени, защото се оказа, че ги натрупвам, дори да са от „добрите“, защото такъв е плана, по който действа тялото ми – еволюционно решение, какво да правя! И нещо, което е малко в метафизичен план, но излезе – за да постигам резултати ми трябва… търпение.

Големият плюс на изследването

По отношение на самото изследване NGDiet само по себе си много полезно, но това, което го прави специално, е че го разчита специалист-генетик в твое присъствие, при което можеш да зададеш всичките си въпроси. Д-р Марта Михайлова е много подробна и точна в обясненията си, като доклада, който получаваш след срещата ви остава като допълнителна справка, към която да посягаш или да дадеш на диетолог, който да базира диетата, която ти изготвя на тези резултати.

Обърни внимание и на две други изследвания

Освен NGDiet, която препоръчвам тук, в портфолиото на компанията са и две други изследвания, които могат да ти помогнат да живееш по-добре.

NGHealth изследва генетичната предразположеност към заболявания като остеопороза и ревматизъм, сърдечносъдови и др. Ако имаш информация за личната си предразположеност, тогава можеш да промениш начина си на хранене и живот преди да си се разболял – защото гените са предпоставка, не само присъда. 846 лв

NGEstrogen е друго изследване, което може да спаси живота ти, ако си в риск от естроген зависими заболявания (такива са рака на гърдата, матката, яйчниците и простатата) и спомага за изготвяне на режим, който да намали риска. Цената е 592 лв.

По темата препоръчвам още статиите

Генетично обусловени ли са хранителните разстройства

От библиотеката на NutriGen – Гените не определят съдбата ни

Д-р Марта Михайлова, генетичният консултант на Nutrigen и д-р Митко Ригов за Генетика на наднорменото тегло и затлъстяването“

Повече за Затлъстяването и гените 

Фитнес инструкторката Здравка Максурова – Защо персонализираният хранителен режим работи по-добре от стандартните диети 

download

Генетично обусловени ли са хранителните разстройства?

downloadВ научната литература темата се изследва и конкретно по отношение на булимията и анорексията. Макар и още в началото на пътя, има какво да научиш повече, изследвайки гените си.

След няколко десетилетия на генетични изследвания – първите големи изследвания започват в Европа средата на 90те години от частни фондове, а след това се продължава с разработките и в САЩ. Конкретно на учените от Университета в Северна Каролина, САЩ на близнаци (изследвания на близнаци се правят при всички заболявания, за да се види каква е наследствеността), както и при осиновени (при тях се изключва ролята на семейната среда). От генетичните изследвания е видно, че при хората от бялата раса има значителна роля на наследствеността (1). При едно от представителните (т.е. научно валидно) изследвания в САЩ показва, че до 50% вероятността за развитието на хранително разстройство може да се дължи на генетични предпоставки (2), при което до пубертета гените носят нулев риск, което означава, че потенциалния риск се „активира“ само когато човек достигне до пубертета, където се случват множество биологични, но и социални промени, които пък от своя страна могат да повлияят върху увеличаването от риска на развитие на тези болести. „Родени сте с пистолет в ръцете – и обществото – факторите на културата и средата, в която сте, натиска спусъка“, описва ситуацията Лин Греф, председател на Асоциацията за хранителни разстройства в САЩ.

В „9те истини за хранителните разстройства„, авторка на които е Синтия Булик, която изучава въпроса с генитичните причини, се казва „Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства“.

Какво се знае за ролята на гените до тук?

1. Има вероятност за развитие на анорексия или булимия при роднини от първа линия

Роднина от първа линия на родители-деца и ако родителят е имал хранително разстройство, вероятността детето му да заболее е по-голямо, отколкото при здрави хора. По-голяма е вероятност, не е присъда. Например при роднини от първа линия на пациенти с анорексия, тази вероятност 6-10 пъти по-голяма, което означава в цифри, че 3,6-6% от близките могат да заболеят, което обаче, ако погледнем позитивно, е 94-96,4%, които ще останат здрави.

2. Не може да се каже, че едно хранителното разстройство се дължи 60% на гените и 40% на средата.

Наследствеността се отнася за популация от хора и дава информация за определено поведение, като например преяждането, което не остава непроменено във времето и зависи от много други фактори, като например личната история, нивото на стрес, личностовия ти тип и други, като в същото време остава отворена и вероятността сам да промениш нещо в поведението си – което да доведе до здраве – или до болест. Сега тук ще включа думата „отговорност“. Гените може да са оправдание, но всеки носи отговорност за живота си и решенията си – и ако решиш, че само те влияят, то това е да загърбиш собствената си отговорност да промениш живота си. Така както предразположените към рак на белия дроб, които знаейки за това продължават да пушат. Чия отговорност е в този случай болестта им? Воденето на здравословен – физически и психичен начин на живот – е поемането на тази отговорност в случая

3. Високата или ниска наследственост ни дава информация, която е важна, но сама по себе си, не носи присъда.

„Висока наследственост“ не означава, че разстройството е нелечимо или нищо не може да се промени, защото в тези думи не се включват мерките, които можеш да предприемеш (психотерапевтична, нутриционистка и психиатрична помощ).

Генетичните изследвания в областта на хранителните разстройства е в началото си, но има установени някои гени, които обещават да разкажат повече като 5-HT2A и UCP-2/UCP-3, а в теста NGDiet се изследват и гените за пристрастяване, преяждане и чувствителност към вкус, които могат да ти помогнат в идентифициране на корените на твоя проблем. Така при изследването ще знаеш повече за себе си (прочети тук повече за моето лично изследване).

Изследването NGDiet анализира три ключови гена, свързани с генетичната предразположеност към пристрастяване, преяждане и чувствителността към определени вкусове.

DRD2 се асоциира със склонност към алкохолизъм и други състояния, свързани с пристрастяване, както и към преяждане. Счита се, че носителите на алел T са склонни към затлъстяване, съпътстващи състояния на злоупотреби със субстанции, желание за хранене и търсене на възнаграждение. Затова препоръките към тях са да избягват храни с високо съдържание на захар и да намалят общия прием на въглехидрати.

TAS1R2 се смята за един от гените, които влияят върху приема на храна отвъд усещането за сладко на езика и небцето. Проучвания на близнаци показват, че генетичните особености обясняват 33% от разликата при определяне интензитета на надпрагов сладък разтвор и 53% от разликата при честотата на използване на сладки храни. При носителите на алел А на TAS1R2 се наблюдава по-висока консумация на захар, която може да доведе до проблеми, свързани с контрола върху теглото.

GLUT2 –  счита се, че е глюкозен сензор, който играе важна роля в постпрандиални състояния и участва в приема и регулацията на храната. При носителите на генотип TT се наблюдава повишен дневен прием на захар, предимно от сладкарски изделия, напр. печива, шоколад и подсладени напитки, и не толкова от плодове. В сравнение с носителите на генотип CC, при носителите на алел T е наличен доста по-висок прием на захар, което предполага, че не нивата на глюкоза и инсулин, а механизъм за усещане на глюкоза е това, което регулира приема на храна.

Цитирани изследвания:

  1. Stephanie Zerwas, Cynthia Bulik – Genetics and Epigenetics of Eating Disorders, 2011
  2. Klump (2009)

lucy ilarionov

Историята на Люси Иларионов по bTV радио – и моето участие като психотерапевт в предаването

lucy ilarionovС Люси Иларионов, талантливият български режисьор, бяхме на гости на Диана Хаджийска по bTV радио, където говорихме за едно заболяване, което рядко се свързва с хранителните разстройства – а реално е – това е свръхнорменото тегло, което много често е провокирано от начина на живота, който от своя страна влече с годините и заболявавания като метаболитен синдром и оставен непроследен – диабет.

Беше ми много интересно да се срещна с него – а историята му, която той разказва, предупреждавайки другите хора за рисковете от това да не вземеш мерки навреме – е изключително показателна и е много благородно, че го прави.

Лично аз бих предложила на всички, които си мислят за операция на стомаха да помислят преди да я предприемат и за неоперативна програма с цел цялостно намаляване на теглото, която да включва интердисциплинарен екип на психотерапевт като мен и нутриционист.

Аудиозапис от този разговор има тук

13652279_10209801187327562_397715631_n

Защо храната става причина за щастие – един разговор с продължение с Даниел Михайлов по БНТ1, „Денят започва“

Разговоръ13652279_10209801187327562_397715631_nт с Даниел Михайлов в „Денят започва“ по БНТ имаше своето продължение – радвам се, че говоренето за емоционалното здраве вече се обвързва и с въпроса за храненето (ВИДЕО)- или по-точно, че в ефира на националната телевизия се говори за връзката между тях и че зад не спазването на диети или трудното поддържане на килограми/апетит не става въпрос само за „воля“, но и за проблеми, които биха могли да бъдат решени с психотерапия.
Предишният ни разговор може да видите тук (Как страда тялото, когато душата е гладна за емоции). 

три минути

За хранителните разстройства в 3 минути

три минути1 живот за 3 минути: ако отделиш три минути, за да прочетеш този материал, можеш направиш своя живот, или на твой познат, по-добър. Хранителните разстройства са потенциално животозастрашаващи заболявания, с най-висока смъртност от всички психични разстройства. Болестите, свързани с хранителните навици са четири типа: анорексия, хиперфагия (наднормено тегло в следствие на непрекъснато преяждане), булимия и комбинация от първите три.

Булимията може да протича десетки години, без близките да разберат за проблема, а рисковете за здравето ни са много. Тя е по-коварна от другите две проявления, защото няма белези. Булимиците често са перфектни и успешни във всичко. Те са символ за съвършенство, защото умеят много и са много силни, праволинейни и самоконтролиращи. Никой не си дава сметка как тези хора са роби на собствената си психика. Почти невъзможно е болен от булимия да бъде разпознат, освен ако той самия не иска да се излекува и търси помощ. Много често, той стига твърде далеч в болестта и не може да я пребори сам, единствено много голяма обич и подкрепа от близки могат да помогнат, както и осъзнаване с помоща на професионален психотерапевт в областта. Също и йога практики могат за възвърнат правилната мисъл на болния. Защото мозъка му е болен, а не апетита.

Не защото съм била жертва на това заболяване, смятам, че е най страшната болест на новото поколение. Булимията не се вижда от околните, от близките, от никой. Булимията се прикрива дори от човек, с който можеш да си непрестанно заедно. Това е болест на психиката, объркана психика. Тя се проявява когато сме с ниска самочуствие , липса на любов и подкрепа и постоянно търсене на съвършенството и неговото доказване.

Хранейки се безгранично поемаме липсата от нещо което имаме нужда , а всеки има нужда от любов. Поемаме компанията, присъствието, любовта, топлината и после, я отхвърляме, защото се самоконтролираме. Защото знаем че можем… Знам че булимията ми е последствие от недостатъчното самочувствие ,въпреки че спечелих първа място на конкурс за красота във Франция, прекалено желание всички да ме харесват, страх от отхвърляне и неприемане, страх от провал , липса на любов, не добра връзка с майката.

Няма невъзможни неща и всеки може да се излекува, но първо трябва да повярва. Често това е свързано с любов, защото булимиците имат повече от всеки нужда да дават и да получават любов . Психотерапията намира ключа на проблема, помага за изцелението.Най-хубавото в лечението е, че човек се сблъсква с първоизточниците на заболяването и много често и те се разрешават“, разказва жена, която разказва за това, през което е минала

3 гледни точки за булимията

Мила*, страдаща от булимия: „Събудих се с лошо настроение. Не знам какво да правя. Всичко ми е черно и тежко. Чудя се кога ще намеря време да се натъпча, за да ме отпусне. Целият ден съм на работа. На връщане от работа взимам две торби с храна. Ще ги изям и ще ми олекне.“

Нутриционистът на Мила: “Храненето на Мила редува прекалявания и редуциране на храната, като прекаляването е с високовъглехидратни храни, като с повръщане тя контролира теглото си.“

Психотерапевтът на Мила: „Когато Мила открива повръщането като начин да се оттърве от храната, това й се струва добро решение, при което може да контролира какво се случва, когато преяжда. Не след дълго обаче повръщането започва да котролира нея. Това е момента, в който много жени решават да устоят на желанието да се натъпчат и повърнат. Това са умни и чувствителни жени и тогава започва големия проблем с това поведение, което се превръща в болест и отнема емоциите им, която крие и много здравословни рискове. Понякога, добре проучили, се срещат с психиатър, но в световен план е доказано, че само продължаващата психотерапия води до дълговременни резултати.“

*името на клиента е сменено

3 факта за хранителните разстройства

  • 70 милиона души по света страдат от хранителни разстройства

  • Възрастовата граница на заболелите се вдига през последните години и все по-често първите симптоми започват да се развиват след 20-тата или след 30-тата година

  • Те са животозастрашаващи, но лечими болести

3х3 = Деветте истини за хранителните разстройства

* разработени от водещи международни професионалисти и организации в сферата

1. Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.

2. Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат нищо общо с болестта и да помогнат много за преодоляването й.

3. Хранителното разстройство е сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.

4. Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест.

5. Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус.

6. Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.

7. Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.

8. Само гените не определят възникването на хранителни разстройства.

9. Пълно възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и лечение са важни за това.

3 минутен тест

Първата стъпка за промяна е признаването дали имаме нередни хранителни навици. Вече можем да направим онлайн тест, който да ни ориентира дали имаме предразположение към хранително разстройство и да поставим началото на пътя към излекуването.

Автор: Детелина Стаменова, психотерапевт, специализиран в хранителни разстройства и емоционално хранене, официален представител на „Световния ден за действия против хранителните разстройства“ у нас. Работи заедно с професор Захарина Савова, д.м., с която провеждат консултации в единствения специализиран кабинет за хранителни разстройства у нас. В момента двете подготвят книга за хранителните разстройства и емоционалното хранене.

bnt

Как страда тялото, когато душата е гладна за емоции

bntПонякога страда през чисто телесни болести, някои от тях са хранителните разстройства.

В сутрешния блок на БНТ разказах за този процес и може да видиш видеото на сайта на националната телевизия.

Семейната среда е една от причините за развитие на хранителните разстройства

bulgaria on airВ Bulgaria On Air с Кузман Илиев коментирахме по много сериозен начин темата за хранителните разстройства, която не засяга само младите жени, но и все повече жени над 30, както и мъже. Цялото предаване може да изгледате тук http://www.bgonair.bg/denqt-on- air/2016-06- 01/s%D0%B5emeynata-sreda- edna-ot- prichinite-za- hranitelnite-razstroystva

Ранна диагностика на хранителни разстройства

С Вероника Каролин, Мис Автомобилизъм 2014, гостувахме на предаването „Всеки следобед с Криси“ по Канал 3, като говорихме много за естеството на заболяванията от този спектъп, както и гледахме към темата през темата през призмата на диагностицирането на проблема в ранна тийнейджърска възраст и подкрепа в семейството.

 

victoria

Вероника Каролин и нейното спасение от болеста

veronika carolinВероника Стефанова (Вероника Каролин), мис Автомобилизъм и висока като небостъргач, е красавица от тези, които магически сякаш са се сдобили с гените на Барби. Зад външността й на кукла обаче живее едно добро сърце, което е готово да сподели това, което се е случило с нея – да попадне в лапите на анорексията, а след нея, както става често – и на булимията.

Тя е от тези примери на хора, които не забравят хранителното нарушение, а говори и споделя за своя път, за да покаже на всички засегнати, че надежда има. Малко хора избират да разказват, а за да го прави тя има конкретна причина. „По време на лечението ми много трудно се доверявах на всички хора, които ми казваха че съм много слаба, че трябва да се лекувам. Не можех да осъзная реално, че имам проблем, защото аз не се чувствах слаба и имах нужда просто от някой, който да ми сподели от личен опит какво да очаквам и как ще премине лечението ми – някой, който вече се е излекувал, разказа ми тя. Тогава имаше една позната на майка ми, която разговаря с мен и ми вдъхна надежда и тогава си обещах, че ако се възстановя някой ден, ще помагам на всички момичета в моето положение, които просто ги подтиквам да преминат към лечение и психотерапия. Моята цел е да ги успокоя и да отидат спокойно на психотерапевт или при нужда в болница„.

Вероника разбира за себе си, че е почувствала за себе си, че се разболява не в един ден, а постепенно, „Започнах да си намалям храната постепенно и имаше периоди, в които това ме радваше. Мислех си, че като не ям това ме прави по-щастлива. В началото, когато свалих първите килограми ми казваха „Ти си толкова слаба, още повече си се разхубавила“ и така реших че това е начина, до момента, в който не знаех колко съм слаба в действителност и когато всички ми казваха, че трябва да спра и да започна да се храня, аз мислех, че ме нападат и че не ме харесват“.

IMG_20160602_072319 При нея след като е приета в болница и започва медикаментозно лечение, тя започва да хапва, но тогава се стига до друг момент – изведнъж се събужда апетита й и „Започнах да ям повече, отколкото да се заситя и тогава започвах да повръщам„. Вероника влиза в друга фаза – на булимията, но след една година излиза от нея. Днес тя е напълно активна, учи и работи, за разлика от преди, когато не е правила нищо.

Това беше моята среща днес с нея – а в линка е видеото, на което разказахме двете с нея в „Денят започва“ по БНТ. 

wed

Първи Световен ден за действия срещу хранителните разстройства

wedДнес се отбелязва първото издание на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства. Над 200 организации и активисти от 30 страни се обединяват, за да да разбулят митове, предоставят информация и колективно да апелират за законови промени и предоставяне на повече ресурси за борбата с проявленията на болестта, която засяга около 70 милиона души на планетата.

В подкрепа на Световния ден за действия срещу хранителните разстройства, сценаристът и режисьор Марти Ноксон („Клуб Веселие“, „Момчетата от Медисън авеню“, „Бъфи: убийцата на вампири“) и звездите от предстоящия й игрален филм „До кости“ (на екран от 2017-та) подкрепиха каузата с видео, с което да привлекат вниманието към тези животозастрашаващи, но лечими болести. Филмът, в който участват звездите е базиран на истинската история на оцеляла от анорексия жена, на борбата на Ноксон с анорексия като момиче и нестандарното й възстановяване.

Във видеото, Ноксон, звездите от филма и членовете на екипа прочитат Деветте истини за хранителните разстройства в опит да развенчаят митовете около тях. Пред камерата застават звездите Киану Рийвс („Матрицата“, „Адвокат на Дявола“, “Скорост“), Лили Колинс („Огледалце, огледалце“, „Невидима зона“), Кари Престън (Добрата съпруга, “Истинска кръв“), Катрин Прескот (“Skins), Retta („Паркове и отдих“) и други. Видеото може да видиш тук (не можах да включа да излизат автоматично субтитрите на български, но ако ги избереш СС, ще ги видиш)

kianu

Целите на кампанията са да покажат, че хранителните разстройства са лечими генетични заболявания, да промотират приемането на различията, да повишат осведомеността сред политиците, за да разпределят ресурси и да установят адекватни национални системи, както и да агитират за промяна на световно ниво.

Представители на инициативата за България сме аз и проф. Захарина Савова, психотерапевти специализирани в работа с хранителни разстройства и емоционално хранене. Заедно създадохме скрининг тест за проверка на риска от развитие на хранително разстройство, който можеш да направиш онлайн. 

Лично за мен осъзнаването на сериозността на заболяванията, свързани с отношението към храната и премахването на стигмата към тях е основна цел, защото те са често подценявани и не се говори за тях толкова, колкото е нужно.

foodintolerance

Личен тест за проверка на риска от хранително разстройство

foodintoleranceНа сайта „Войната с храната“ е качен първия скрининг тест на български за оценка на риска от хранително разстройство.

Скрийнинг теста за хранителни разстройства е разработен от мен под супервизията на проф. Захарина Савова, МД, преподавател в Медицинския Университет София, Факултет по обществено здраве.

 

 

tumblr_nr5o2xIspj1r30hbfo1_500

9 истини за хранителните разстройства

tumblr_nr5o2xIspj1r30hbfo1_500Хранителните разстройства са потенциално животозастрашаващи заболявания, с най-висока смъртност от всички психични разстройства. Те засягат около 70 милиона души в световен мащаб независомо от възраст, тегло, тип тяло, раса, националност, сексуална ориентация, пол, и социал-икономически статус. Заради третирането като теми табу и дезинформацията твърде често засегнатите хора не търсят помощ. Ето защо водещи професионалисти и организации в сферата се събраха, за да създадат „Деветте истини за хранителните разстройства“.

1. Много хора с хранителни разстройства изглеждат напълно здрави, а всъщност са тежко болни.

2. Семействата на хората с хранителни разстройства може да нямат нищо общо с болестта и да помогнат много за преодоляването й.

3. Хранителното разстройство е сериозна здравословна криза, която пречи на личния и семейния живот.

4. Хранителните разстройства не са съзнателно направен избор, а сериозна болест.

5. Хранителните разстройства засягат хора от всякаква възраст, пол, етнос, раса, тип тяло и тегло, сексуална ориентация и социално-икономически статус.

6. Хранителните разстройства носят висок риск от суицид (самоубийство) и медицински усложнения.

7. Гените, но също и заобикалящата среда, играят важна роля в „отключването“ на хранителните разстройства.

8. Само гените не определят възникването на хранителни разстройства.

9. Пълно възстановяване след хранително разстройство е възможно. Ранното разпознаване и лечение са важни за това.

* Деветте истини за хранителните разстройства са съставени в сътрудничество с д-р Синтия Булик, Ph.D., F.A.E.D., която е виден професор по хранителни разстройства в медицинския факултет на северно каролинския университет в Чапъл Хил. „Деветте истини“ са базирани на лекцията на д-р Булик от 2014 г. в Националния институт за психично здраве, озаглавена „9 разбити мита за хранителните разстройства“. Водещи асоциации в областта на хранителните разстройства също дадоха своя принос.