Блог

Лучия Джованини: Ако мъдрата част от нас не е отровена, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие

%d0%bb%d1%83%d1%87%d0%b8%d1%8f-%d0%b4%d0%b6%d0%be%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%b8%d0%bd%d0%b8Лучия Джованини е от италианската школа психотерапевти и работи в няколко направления, но това нямаше никога да разбера, ако не беше написала две книги, издадени на български от Colibri. „Толкова различен живот“ излезе това лято и ме хвана в крачка – променях живота си и имах нужда от някой, който да разбира от тези работи. Така че тя ме съпровождаше – и я четях бавно, защото не исках да свърши. В петък ще се срещна с Лучия Джованини на живо на безплатния й семинар в София, но преди това да стане успях да говоря с нея за това защо промяната е трудна дума, какво му е сгрешеното на този свят и какво липсва от рецептата, за да го направим добър.

Какво да очакваме в петък? (на 11ти ноември 2016, Лучия Джованини ще бъде в „Перото„)

Три крачки, които ни помагат за позитивна промяна в живота.

 

 

Детелина Стаменова: Промяната не е трудна дума, нали? Защо хората тогава се съпротивляват толкова на промяната?

Лучия Джованини: Девет месеца ние живеем в утробата на майките си и имаме 24 часов рум сървис. Без дори да поискаме, всичко, от което се нуждаем направо ни се предоставя. Ние сме на топло, прегърнати от амниотичната течност, която ни люлее и предпазва и получаваме хранителните съставки, от които се нуждаем. И тогава, изведнъж, трябва да си тръгнем. Често не сме готови, но но се оказва, че сме вкарани в тесен и неудобен коридор, през който трябва да минем. Не е никак лесно. След като преминем през този изнервящ тест, ние се оказваме на място, което за нас е студено, твърде светло за очите ни, които са свикнали на тъмнина и въздух, който влиза в дробовете ни, като първия път ни изгаря като огън. Физическият контакт, с който сме били свикнали, вече не е гарантиран. Ние дори не сме сигурни че ще оцелеем или дали ще се грижат да нас или дори нахранят.

Това е първата голяма промяна в нашия живот. Беше толкова по-добре преди! Фредерик Лебойе, експерт в естественото раждане, настоява че да се да се родиш е като да кацнеш на Луната без подготовка – и всички ние сме го прамили.

Не е изненадващо, че ние се тревожим когато разсъждаваме за промяната.

Вярването, че повечето от нас носят е, че промяната боли; тя е неудобна и болезнена. Няма съмнение, чесе опитваме да избегнем. По време на раждането, ние се разделяме физически от тялото на майката и така, несъзнавано, промяната често се асоциира с раздяла или счупване.

Заради това, повечето хора, вместо да усетят болката и да преживеят неудобството на тази раздяла, биха предпочели да останат, дори в неудобна ситуация – като стара работа, връзка, навик. Да се хвърлиш в нещо ново е като отрежеш пъпната връв и да усетиш отново тази болка и дълбок страх…

Детелина Стаменова: Какво е сгрешено в днешния свят? Какво прави толкова много хора тревожни и недоволни от всичко?

Лучия Джованини: Парадокса на нашата историческа епоха е, че имаме по-високи сгради, но със слаби нерви; широки пътища, но ограничени гледни точки.  Харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, но се забавляваме по-малко. Имаме големи къщи, но малки семейства; повече удобства, но по-малко време; образовани сме повече, но имаме по-малко здрав разум.

През последното столетие, качеството наживота се е подобрил заедно с продължителността на живота. Ние живеем по-дълго и сме по-богати. Средностатистически, ние имаме повече материални притежания и технологии, отколкото предшествениците ни са можели да си представят. С уважение към подобряването на качеството на живота ни, трябва да имаме всичко необходимо, за да живеем пълноценно. Би трябвало да достигнем и увеличаване на спокойствието на духа. Би трябвало да сме по-щастливи. Изследванията показват, че това не е така.

Наистина ли парите ни правят щастливи и осмислят нашия живот? Определено парите са важен инструмент. Ако не можем да задоволим нашите екзистенц минимуми, това е проблем. Ако нямаме покрив, под който да спим; храна, за да се нахраним; дрехи, с които да покрием себе си и пари, с който да се грижим за себе си – усилията за постигане на тези нужди може да стане цел на живота ни – най-малкото временно.

Но веднъж щом тези нужди да задоволени, какво се случва? Щастливи ли сме тогава? Може би сме, но за колко време?

Една рокля не ни е достатъчна. Искаме две, три, четири – и те винаги трябва да са модерни. Не сме щастливи просто да имаме покрив над главата си. Искаме по-голяма къща, по-удобна. И си мечтаем за нова кола, ново колело, нова лодка и т.н. И тогава? Заедно с колата или новата къща, животът придобил ли е ново значение?Стататистиката нищо не казва.

Може би се радваме на новите вещи няколко месеца. След това, като деца с нови играчки, ние се отегчаваме. Започваме да гледаме за нещо друго, което да запълни нашата екзестенциална празнина: ново нещо, нова връзка, дете.

Няма нищо погрешно в това да искаш нова къща или кола – но е ли тази къща или тази кола наистина онова, което ще даде смисъл на живота ти? Може да не е къща или кола, но дете да, някой може да отговори. Определено да дадеш на света човешко същество е свещенодействие – прекрасно. Но какво се случва, ако очакваме това същество да запълни празнините в живота ни, да ни помогне на връзката или да даде смисъл на живота ни?

Каква емоционална тежест хвърляме върху това дете, ако очакваме да бъдем удовлетворени през него? Често спираме да живеем пълноценен живот, преследвайки фалшиви идеали и без да познаваме истински себе си. Често дори не се опитваме да разберем защо сме тук или какво е значението на нашето съществуване или как наистина бихме могли да сме наистина щастливи. В будизма има израз, който много добре илюстрира това поведение: „гладни духове“. Да се превърнеш в гладен дух е много лесно: всичко, което трябва да направиш е да преследваш миражите, които нашето общество ни навира в лицето: тялото на модел, вечната младост, дизайнерските дрехи… Ако мъдрата част от нас не е отровена от всички тези опасни бележки, осъзнаваме, че нереалистичните цели са добра рецепта за вечно не-щастие.

 

Детелина Стаменова: Ако има едно лекарство на тази ситуация, какво е то? Каква е онази основна съставка в живота ни, която липсва?

Лучия Джованини: Мисля, че това има общо с развитието на онова, което аз наричам „добрите човешки качества“ като любов, емпатия, да омекотим осъждането на другите, да засилим чистото търпение, да намерим своите таланти и да ги използваме, за да направим света по-добро място. Щастието не идва автоматиччно – нито пък превръщането в по-добро човешко същество. Докато  съзнателно не решим да поемем по този път, често тръгването не се случва изобщо. Не е толкова просто остаряването да носи мъдрост. Както във всички други неща, за да сме щастливи, ние трябва да го искаме. Ние трябва да искаме да растем, да се развиваме и преоткриваме смисъла на живота. Трябва да решим да намерим най-доброто дори в най-тъчната част на деня. Трябва да искаме спокойствие. Ние трябва да решим да сме щастливи.

 

 

 

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *