Блог

10 мита за родителството

Понякога виждам, че общочовешки съвети, които хората си дават, идват от дебелите книги, които чета по психология.

„Едно дете няма да спаси връзката/брака ви“ е нещо, което можеш да прочетеш в bg-mamma, но за да стигне до там, са минали около 25 години от издаването на книгата на Барбара Окун и Луис Рапанпорт Работа със семейства, която разглежда 10 основни мита, свързани с възприемането на родителството (поеми дъх – вероятността и ти да вярваш в поне един от тях е около 99%).

1. Появата на дете може да спаси или освежи връзката/брака

2. Детето е притежание и продължение на родителите си и то трябва се чувства, мисли и постъпва така, както и те по време на своето детство

3. Родителството е инстинкт и не изисква учене или интерес към етапите на развитие на детето или трудностите, с които то се сблъсква

4. Майката задължително е по-добрия родител (това се оспорва от много научни факти, виж тук)

5. Чрез децата родителите получават шанс да повторят живота си и да затвърдят успехите си

6. Детето задължително обича родителите си и винаги ще бъде до тях

7. Децата трябва да се подчиняват на родителите си

8. Децата трябва да се грижат за родителите си, когато остареят.

9. Ако родителите се справят както трябва, те ще получат винаги от децата си това, което искат от тях.

10. Неуспехът на детето е неуспех на родителите

Ох, звучи много зле – защото повечето от родителите вярваме на поне едно от твърденията, които учените приемат за митове, не реалност на децата ни.

В България голяма част от тези твърдения са вписани в черепните кутии на родителите и това доста обърква семейните отношения, които се изграждат често на основата „ти, дете, си ми длъжно“, което съвсем не е така в чисто екзестенциален план.

Всъщност не, децата не са ни длъжни – ние избираме те да дойдат в живота ни (тъй като сме достатъчно възрастни, когато те се появяват в него) и носим отговорност за тях – не те за нас. Те са различни хора с различна съдба и стремежи, избрали да научат от нас някои уроци – но преди всичко – да следват своята съдба – която, за да изпълни потенциала си – не трябва да натоварваме, като родители, със собствените си травми….

Сещам се и за написаното от Халил Джубран За децата в книгата Пророкът, което си струва наизустяването, когато започнеш да си мислиш, че малкото ти е длъжно.

–––––

А една жена с детенце на ръце продума:

– Кажи ни нещо за Децата.

А той й рече:

– Вашите деца не са ваши деца.
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас, но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.
Може да им отдадете любовта си, но не и мислите си, защото имат свои мисли.
Може да им дадете подслон на телата, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не може да влезете дори и на сън.
Може да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените Му стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост; защото както Той обича литналата стрела, тъй му е драг и якия лък в десницата Му…

–––––
Особено много ми харесва това изречение:
„Може да им дадете подслон на телата, но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не може да влезете дори и на сън“.
„Къщата на бъдното“ – ако детето е пратеник, а не затворник на нашите собствени проблеми – то тогава има реалната възможност да стигне до друго ниво на свобода…

снимката е на http://www.wildnativephoto.com/

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.