Блог

„провал“ ли е отиването на психотерапия

Brad-Pitt-GQ-Style-Cover-3От известно време този пост стои на чернова и чакам подходящият момент, за да натисна бутона „публикуване“. Миналата седмица списание GQStyle публикува интервю с Брад Пит, което ме накара още веднъж да се замисля, че е време да донапиша този текст. Заглавието на корицата на списанието (има три варианта) е енигматичното „Брад Пит в американски национални паркове“, но публикацията онлайн е много по-описателна и подходяща от гледна точка на посещенията „Брад Пит говори за развода, оставянето на пиенето и превръщането му в по-добър човек“.

Лично мнение е, че добрите интервюта приличат на психотерапия за тези, които ги четат или гледат, защото ги превеждат през чуждите мисли, правейки ни съпричастни на чуждата болка, давайки ни възможност да усетим своята уязвимост. В това интервю всичко е както си трябва – текст, видео, музика и снимки. Часове след онлайн публикацията текстът беше разкостен и преведен от много медии, но конкретната фраза, която прикова вниманието ми, беше: „Знаеш ли, тъкмо започнах терапия. Обичам я, обичам я. Минах през двама терапевти, преди да намеря правилния“. Брад Пит, който има почти митичен статус и е един от мъжете, които определят стандарта за красота между две столетия; талантлив и с легендарни роли; партньор на две жени, всяка от които пример за подражение на милиони, той, именно той, отива на терапия, за да (пре)подреди живота си и го прави на 53 години. Добър пример за това, че личната терапия е нещо, което може да се случи на всеки, дори на Брад Пит. Селена Гомес, един от идолите на поколението 1995+, жената с най-много последователи в Instagram в момента, наскоро разказа, че се е подложила на групова психотерапия, за да облекчи симптомите на тревожност, които носи в себе си. Селена, именно. И изобщо не мисля, че са някакви надути лигльовци, на който дай им да се оплакват, а че точно това ги прави като всички нас – тревожни, грешащи, понякога в ужас от вчерашния ден и трудно да дишащи в настоящия…

В разговори с хора ми е излизало достатъчно често, че психотерапията се приема от някои хора като „провал“, в смисъл на „не мога да се справя сам„. Понякога думите са като „дано не стигам до Там„.

ТАМ?

Какво му е на Там?

Какво е „Там“?

Буквално погледнато „Там“ е един човек, кабинет, но абсолютно метафорично това „там“ е онова място, в което човек си позволява да разкрие пред друг онези неща, които не иска да признае за себе си пред когото и да било. Да стигнеш до Там, в този смисъл е страшно, но няма нищо общо с психотерапията, а с човешката ни природа, която се опитва да си сложи защита от неприятните изживявания – минали и сегашни. Морган Скот Пек го е казал много по-добре от мен: „Никой не иска да се ровят в скритите му мисли и чувства. Но след като веднъж започнеш вече не е толкова страшно“. Едва ли някога ще забравя думите, предадени ми от един клиент от родителите му, които държаха да зная, че са добри хора. Знам, че са добри и знам, че са направили всичко, което са могли да направят. Родителите често се притесняват, когато разберат, че детето им посещава психотерапия. Стигането до решението да намерят терапевт за детето си също е трудно и съпроводено с вътрешна тревожност и заливащия въпрос „в какво се превалих“.

Но да си голям и да признаеш пред себе си, че нещо не ти се получава също е трудно осъзнаване, а казването на този проблем пред друг прави задачата често пъти непосилна – и много хора остават в намерението, но не и посещаването на часове в лична работа – или се отказват, когато разберат, че човека срещу тях действително се интересува от проблема, който ги е довел. Психотерапевтите често сме изправени пред невъзможността на клиентите да продължат да се срещат с миналото, което ги държи в оковите си – и поне аз имам такива случаи, в които продължавам да се надявам, че ако не с мен – то с друг – тези хора ще успеят да прескочат страха си – и да заживеят в друго осъзнаване за себе си и случилото се в живота им.

Сравнението, което използвам понякога е, че в защитеното пространство на психотерапевтичния кабинет и в особената връзка психотерапевт-клиент, гледате, като от дрон случилото се дотук в присъствието на професионалист, намирайки връзките, които иначе не можем, докато гледаме от ограничената си гледна точка. Затова и няма отговори и съвети „какво да правите“, а въпроси, които изясняват вътрешните подбуди и правила, довели до едно или друго, интерпретации на случилото се и безкрайното, концентрирано внимание на терапевта в историята, която му разказвате, която се развива във времето. Тук някъде е мястото да напиша и че заради това в дълбочинната терапия първото и важно условие е времето, което посвещавате на нея – защото дори и да и да може да концентрирате разказа си в един час за всичко, което ви се е случило, психотерапевта ви има много неща, които има да разбере за вас, за които дори не подозирате, че са важни, за да обяснят вътрешните ви модели на поведение и реакция.
провал123Но да се върна на темата, която ме провокира – „провал“ ли е личната психотерапия?

Търсейки обяснение за някой психосоматичен симптом, който не може да бъде решен; уморени от една и съща повтаряща се грешка; травматично събитие в миналото, което ни „изяжда“ отвътре; или нестихваща вътрешна тревожност, може да потърсите решението в кабинет на психотерапевт. Понякога усещането е чисто отвътре и никой не подозира за тях, и носи заглавия като „Трудно ми е всеки ден да стана от леглото“, „Никой не ме обича“, „Страх ме е от всичко“, „Не мога да си намеря място в този свят“, „Не ми е добре, а не знам защо…“. Да не можеш да се справиш с проблеми, с които останалите успяват; или да смяташ често, че не си добър/успешен, колкото тези около теб, както и гнусното усещане за неадектватност на средата са добър повод да си дадеш няколко месеца или години, в които да изследваш корените на това състояние, особено ако си го носиш на ключодържателя с ключовете от душата си.

Провал е отново и отново да се оставиш да не се чувстваш добре и да се мразиш. Провал е да не приемаш, че си достатъчно важен, за да се погрижиш за себе си и провал е точно думата, която няма ама нищо общо с отиването на психотерапия, а с нещата, случили се преди нея (някои от които не са зависели от вас).

 

 

 

 

още по темата:

Статия от The Pool – „I’m 32, successful and I am on therapy. This is why“

и разбира се, невероятната книга на д-р Ялом „Палач на любовта“

 

 

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *