Блог

Елизабет Гилбърт: „Аз съм доказателството, че да си твърде щедър може да е глупаво“

През целия си живот давам прекалено много. Цялостната ми политика на действие винаги е била „Ако е мое, не се тревожи: то е и твое!“. Както може да си представите Коледа е в частност труден период в годината за мен. Изкушението ми да дам-прекалено-много, когато става дума за подаръци е ужасно. В течение на годините съм давала-прекалено-много пари, вещи, мнения, тяло, емоции – само кажи нещо и аз ще ти го дам. Не е нужно да си богат, за да даваш прекалено много и даването прекалено много не е точно щедрост. Щедростта не е нито обвързваща, нито агресивна, защото щедрия човек не иска нищо в замяна. Когато даваш прекалено много, от една страна очакваш да бъдеш ласкан, обичан и почитан завинаги.

През по-голяма част от живота ми, проблемът с даването прекалено много беше относително ограничено от собствените ми възможности. Тогава написах книга, наречена Яж, моли се и обичай, която продаде невероятни бройки и за една нощ се превърнах в богата жена и станах от жена, която дава прекалено много в жена, която дава прекалено на прекаленото.

Какво блаженство! Бях като алкохолик, затворен в спиртоварна – какъв чудесен и отвратителен късмет! Затова заредих гориво със свръх висок октан и започнах да давам.
Дадох пари на някои благотворителни и добри каузи, но най-вече дадох купища пари на хората, които познавах и обичах. Платих кредитните им карти, освободих ги от ипотеките, финансирах мечтите им, взех им самолетни билети, такси за обучение, терапии, карти за фитнес, коли. На някой (амииии, на двама), дори купих къщи. Мой съсед описа моята щедрост като „хип-хоп благотворителност“, защото поведението ми му напомняше на рап звездите, които, когато станат богати купуват мерцедеси на всичките си познати от гетото – но споделянето на парите с моите близки ме удовлетворяваше повече от пращането на дарения на някакви далечни благотворителни организации: можех да видя (и усетя!) благодарността толкова лично; беше като удоволствие от наркотик.
Тази лудост извървя дълъг път, докато си намери път до нивото на кармичния дисбаланс, който ми беше донесъл моя собствен луд успех – баланс, който ме остави да се чувствам изначално неудобно. (Защо трябва да съм с богатите, когато хора с такъв или по-голям талант от моя не са толкова богати? Защо не разпределя богатството си около мен?) Накрая, беше радостно и окриляващо: бях на сбъдващата мечти, разрушителят на трудности, променящата животи. Накратко: даването на пари на приятелите ми беше толкова забавно!
Докато изведнъж не спря. Докато изведнъж се оказа, че някои от тях ги няма вече.
Не изгубих тези приятелите си по причините, за които си мислите.
Не беше защото „парите са корена на всяко зло“ или защото „парите променят всичко“. Разбира се, парите променят всичко, но така прави също слънчевата светлина и храната: те са силни, но неутрални източници на енергия – нито добри, нито лоши, но се формират само по начина, по който ние ги използваме.
Когато загубих приятелите си, само защото използвах силата да дарявам безрасъдно. хвърлих се в животите им с моята дебела банкова сметка и изтрих години трудности за една нощ – но понякога, в процеса, аз изтрих и години пазено гордо достойнство.
В Индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“.
Понякога, с прекъсването на техния жизнен път толкова шокиращо, аз прекъсвах възможността на приятел да научи своите собствени важни уроци в тяхното собствено темпо.
С други думи, тъкмо когато вярвах, че съм сбъдваща мечти, се превръщах в унищожител на съдби. Дори по-лошо, понякога моето желание да давам прекалено много оставяше приятелите ми да се чувстват засрамени и заслепени от видяното. Понякога, например “липсата на пари“, се оказа, че не е бил най-важния проблем. Може би проблема е липсата на самоувереност, организация или мотивация. може би като премахна финансовите проблеми на приятелка, всичко, което правя е да я оставя на нейните други, реални проблеми.  Може би такова рязко откровение е убийствено за другия (както гласи доброто британско остроумие „винаги може да кажеш на хората кой прави всичко за другите по измъчените лица на заобикалящите го“).
Всичко, което знам е, че тези приятелства изсъхнаха под облака на взаимно неудобство и сега пресичаме улиците, опитвайки се да не срещнем погледите си. Преди години, в Индия, един монах ме предупреди: „никога не давай на някого повече, отколкото е готов да понесе емоционално или той няма да има друга възможност освен да те намрази“. По това време съветът ми звучеше цинично, дори жестоко. Това определено удря в лицето на висшите християнски идеали за дарителството, по прочутата фраза на Майка Тереза: „давай до болка“.
Но в днешни дни, започвам да мисля, че когато даваш необмислено или по план, може да даваш до болка и другият човек да е този, който е наранен до смърт.
Така че не го правя повече.
Не ме разбирайте неправилно: винаги ще давам. Още виждам щедростта като едно от най-силните човешки кладенци – място, което може да бъде почистено, подновено и изпълнено отново с благодат. Но един кладенец е деликатна екосистема, затова се научих да внимавам къде стъпвам. По-склонна съм да вярвам на добре организирани благотворителни организации, отколкото да се занимавам със социално инжинерство в собствения си приятелски кръг. Гарантирано ми е, че не получавам същия приток на ендорфин, който имах, когато размахвах магическата пръчица в лицето на някого, но сега искам да запазя приятелите си, така че това е предимство. И се опитвам да действам спрямо нуждата.
Преди няколко дни бях в метрото, наблюдавайки жена, която не познавах да се мъчи да вкара в процепа отдавна сменения тип карти. Тя не говореше английски и никой не й помагаше. Не бързах, затова отделих 10 минути да й покажа внимателно как работи системата, как да си купи нова карта за метрото от автомата, как да добави кредит и т.н. Не й дадох пари; дадох и вниманието й и си продължих по пътя. Това беше прост обмен, но мисля, че ни накара и двете да се чувстваме добре. Малко ме сърбеше да й купя къща, но се размислих – защото колкото е ми е възможно се опитвам да не давам до болка. Вместо това само помагам. след това и стотинка повече не давам.
Така че ако ти си от тези хора, които мечтаят да дадат, голям, животопроменящ, приятелство-разрушаващ подарък…не го прави. Вържи здраво този човек в теб, който обича да дава прекалено много и го скрий някъде дълбоко.–––––––
елизабет гилбърт, стана популярна с  яж, моли се и обичай, по която беше направен и едноименния филм

Write a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *